Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 837
гр.
Пловдив, 5.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 02.06.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 2693/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на С.К.К. против
Наказателно постановление № 19-1030-012318, издадено от началник група към ОДМВР- Пловдив, сектор
Пътна полиция, с което на С.К.К. е наложена глоба в размер на 200 лв. за нарушение на 98 ал. 2 т.4 от ЗДвП.
С
жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни съображения за незаконосъобразност
на НП и се моли за неговата отмяна
Въззиваемата страна взема писмено становище за законосъобразност
на НП. В условията на евентуалност прави възражение
за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя възнаграждение.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговата отмяна по следните съображения:
В АУАН и НП е приета за
установена следната фактическа обстановка: на 03.12.2019 г.
около 15:55 часа в гр.Пловдив, на бул. Цариградско
шосе № 94 С.К.К. паркира лек автомобил фолксваген пасат per №*******,
собственост на К.С.К., на място предназначено за хора с увреждания, маркирано
със съответния знак и маркировка ,без
да има право за това. Водачът е без телково решение, но
с пропуск на родител инвалид.
Съдът намира, че извършването на съставомерното деяние, с фактическите белези очертани в АУАН и
НП остана недоказано по делото.
Не е спорно по
делото, а и се установява от показанията на актосъставителя, че на 03.12.2019
г. около 15:55 часа в гр.Пловдив, на
бул. Цариградско шосе - № 94 С.К.К. паркирал лек автомобил фолксваген пасат per
№*******, собственост на К.С.К., на място предназначено за хора с увреждания,
маркирано със съответният знак и маркировка. Не е спорно също така, а и е
отбелязано изрично в АУАН и НП, че въпросният автомобил е разполагал със
стикер-пропуск по образец, удостоверяващ, че е собственост на лице-инвалид. На
този извод навежда и представеното в съдебно заседание телково решение на собственика
К.К., баща на жалбоподателя.
Изцяло се опровергава обаче от
доказателствата по делото констатацията, че жалбоподателят е нямал право да паркира на визираното паркомясто за
инвалиди.
Това е така,
доколкото от показанията на разпитаната свидетелка К./майка на жалбоподателя и
съпруга на собственика на автомобила/ се установи по един недвусмислен начин,
че собственикът на автомобила и
инвалид К.К. е пътувал заедно
с водача в автомобила в процесния случай, като тримата водача-С.К.,
баща му К.К. и свидетелката К.били
заедно да пазаруват във същия магазин Кауфланд, на чийто паркинг било
паркирано процесното МПС. Към момента на проверката и съставяне на АУАН, обаче
св. К.била завела съпруга си до
тоалетна, затова й двамата не били забелязани от актосъставителя.
Действително
свидетелката е близка родственица на жалбоподателя и в този смисъл показанията
й следва да се ценят с особена осторожност. От друга страна в случая не са
налице никакви основания за съда да ги дискредитира, доколкото не противоречат
на нито едно събрано по делото доказателство, включително и на показанията на актосъставителя, който при
непосредствения му разпит заяви, че общо поддържа записаното в АУАН, но няма
никакви конкретни спомени от случая. Нещо повече според настоящия състав
показанията на св. К.намират косвена подкрепа в показанията на актосъставителя,
който категорично заяви в съдебно заседание, че е написал акта, защото
е констатирал, че е водача не е инвалид, което пък от своя страна
навежда на извод, че актосъставителя изобщо не е изследвал въпроса дали
собственика на автомобила и инвалид в процесния случай не е пътувал с
автомобила, макар и без да бъде водач.
От установеното
по-горе, че собственика на автомобила и инвалид К.К. в процесния случай е
пътувал с автомобила, надлежно обозначен с инвалиден стикер, според настоящия
състав следва несъмнения извод, че процесното
МПС е могло правомерно да бъде паркирано на мястото за инвалиди, въпреки, че не
К.К. е бил водача му.
Да се приеме
обратното, че паркоместата за инвалиди могат да се ползват само когато самия
инвалид управлява МПС би било в
крещящо противоречие с целта на закона, която е да се създаде едно елементарно
облекчение за хората в неравностойно положение, като им се осигури удобно място
за паркиране. Това е така и доколкото видовете инвалидност са неизброими по
разнообразие като е ноторно известно, че при някои от тях лицето не може да управлява само МПС, поради заболяванията
от които страда. Да се приеме, че за да се ползва от правото по чл. 98, ал.2,
т.4 от ЗДвП инвалидът следва сам да
управлява МПС напрактика недопустимо би
дискриминирало голяма част от лицата принадлежащи към тази група.
Поради което и според
настоящия състав автомобил обозначен със
стикер за инвалид може правомерно да
бъде паркиран на места обозначени със знак Д21 и когато водачът на МПС е трето лице, стига и самия инвалид в
конкретния случай да е пътувал с автомобила или макар инвалида да не е
бил в автомобила, то в конкретния
случай той да е бил непосредствено използван за обслужване на негови нужди
(закупуване на храна, лекарства и други). Така изрично и Решение № 552 от
12.03.2018 г. по к. адм. н. д. № 3624 / 2017 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
Доколкото се
установи, че водачът С.К. в процесния случай, макар и сам да не е инвалид,
правомерно е могъл да паркира на място за инвалиди, то извършеното от него се
явява несъставомерно като административно нарушение и НП следва да бъде
отменено.
Предвид
този изход на спора съгласно новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН жалбоподателят има
право на разноски. Същият е доказал заплащането на 400 лева адвокатски хонорар.
Предвид направеното
възражение за прекомерност на
разноските от въззиваемата страна и като съобрази действителната фактическа и
правна сложност на делото, вида и размера на наложеното наказание (само глоба в размер на 200 лева без лишаване
от права), както и обема на извършените процесуални действия и приключване на
делото в едно съдебно заседание съдът намира, че така уговореният и заплатен
размер на адвокатско възнаграждение в
размер два пъти над наложената глоба се явява прекомерен и следва да
бъде намален в рамките на минимума съгласно чл. 18 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В тази
връзка с оглед Решение № 5419 от 08.05.2020 на ВАС - ДВ, бр. 45 от 2020 г. се
поставя въпросът коя е приложимата редакция на Наредбата с оглед определяне на
минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, респективно дали
минималното възнаграждение е 300 лева (според
редакцията към момента на сключване на процесния договор за адвокатска защита и
съдействие) или 100 лева (съобразно настоящата редакция)
Съгласно
трайната съдебна практика, както на ВАС, така и на ВКС в случай на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение
(а не такова по чл. 38 от ЗПП) , меродавна е редакцията на Наредбата към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респективно
уговаряне на дължимото възнаграждение.
Така
изрично Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. д. № 9012/2016 на Върховния
административен съд, Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на
Върховния административен съд, Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. №
14588/2018 на Върховния административен съд
В този
смисъл и Определение № 58 от 22.03.2017 г. по т. д. № 390 / 2016 г. на Върховен
касационен съд, 1-во тър. отделение., Определение № 650 от 19.12.2017 г. по ч.
т. д. № 2851 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Определение
№ 277 от 20.12.2016 г. по т. д. № 362 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
2-ро тър. отделение.
Това
принципно положение от практиката на Върховните съдебни инстанции изцяло се
споделя от настоящия състав, доколкото кореспондира
на целта на закона. Идеята на новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН е да се
създаде облекчен ред за обезщетяване на правните субекти за
преките и непосредствени вреди, които
те са претърпели в резултат от един незаконосъобразен акт на административното
правораздаване. Безспорно разноските за адвокатска защита в рамките на
минималните размер са такива преки и непосредствени вреди.
В тази
връзка следва да се съобрази, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава императивна забрана за заплащане за
адвокатски услуги на суми по-ниски от определените в Наредбата в
зависимост от вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната
дисциплинарна отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите желаещи да се ползват
от адвокатска защита са обвързани да
заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата
към момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В
случай, че това възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка
и непосредствена вреда, която подлежи на овъзмездяване.
Последващи
промени в размера на минималните размери, предвидени в Наредбата, било поради
нормативна инициатива, или поради действия на съдилищата, не би могла да има
действие за жалбоподателите, по чиято инициатива са отменени незаконосъобразни
НП, доколкото с реалното заплащане на
хонорара съобразно редакцията на Наредбата към момента на сключване на договора
за правна защита и съдействие вредата
за тях вече настъпила, а принципите на демократичната държава изискват
тази вреда да бъде овъзмездена изцяло щом е пряка и непосредствена последица от един незаконосъобразен
властнически акт.
Гореизложените
принципни положения намират подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение № 2 от 27/06/2016на Върховният
административен съд на Република България - ОСС от I и II колегия, в което е
прието, че за разлика от отмяната на индивидуалните и общите административни
актове, при която те се считат отменени от денана тяхното издаване, за
подзаконовите нормативни актове, какъвто е Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., е
налице специална уредба в чл. 195 АПК, в който е предвидено, че подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. За периода
от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила
съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
От
гореизложеното следва, че макар и към настоящия момент да е отменена редакцията
на Наредбата предвиждаща минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева, към момента на сключване на договора- февруари 2020г., тя е била
действащо право и обуславя в конкретния случай минимален размер за адвокатска
защита и съдействие включваща процесуално представителство в размер на 300 лева
по чл. 18, т.2 от Наредбата и минимален размер от 100 лева при изготвяне на
жалба без процесуално представителство.
В тази
връзка следва да се отбележи, че двете точки на чл. 18 от Наредбата са дадени в
условията на алтернативност, като в зависимост от особеностите на конкретния
случай се дължи адвокатско възнаграждение само по една от тях, но не и по
двете.
Приложното
поле на точка едно е когато защитата и съдействието на адвоката се е състояла
само в изготвяне на жалбата, но не и в процесуално представителство. Затова и
определеният размер е по-малък-100 лева. Приложното поле на т.2 пък е когато
освен, че е изготвил жалбата, адвокатът е извършил и процесуално
представителство в открито заседание.
Затова и предвидения размер е доста по-голям 300 лева.
Важно е да
се отбележи обаче, че предвиденото в т.2 адвокатско съдействие е единно и
обхваща, както изготвяне на жалбата, така и представителство в съда, поради
което в случай, че един и същи адвокат е изготвил жалбата и е оказал
процесуално представителство се дължи само възнаграждението по т.2, а не и
двете възнаграждения по т.1 и т.2, както се претендира в случая.
Така
изрично Решение № 2721 от 19.12.2019 г. по адм. д. № 3224 / 2019 г. на II
състав на Административен съд – Пловдив.
По
изложените съображения жалбоподателят има право на разноски в размер на 300
лева, като за разликата над 300 до 400 лева претенцията му следва да се
отхвърли.
Съгласно
т.6 от ДР на АПК "Поемане на
разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата
страна Сектор пътна полиция не е самостоятелно юридическо лице, което
означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ОДМВР-Пловдив
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 19-1030-012318, издадено от
началник група към ОДМВР- Пловдив, сектор Пътна полиция, с което на С.К.К.
е наложена глоба в размер на 200 лв. за нарушение на 98 ал. 2 т.4 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-Пловдив
да заплати на жалбоподателя С.К.К., ЕГН ********** сумата от 300 лева,
представляващи разноски за адвокатска защита и съдействие
ОТХВЪРЛЯ претенцията
на жалбоподателя С.К.К., ЕГН **********
за разноски за разликата над 300 лева до пълно претендирания размер
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.