№ 1881
гр. София, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100513950 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20188068/20.09.2021 г., постановено по гр. дело №
51063/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, В. Г. ИВ. в качеството му на
солидарен длъжник на „Е.Т.“ ЕООД е осъден да заплатят на „Б.Г.“ ООД по
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 8400,00 лв.,
представляваща неустойка по чл. 9, вр. чл. 4, т. 2 от договор от 08.11.2016 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 20.10.2020 г. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
2046,00 лв.
Срещу осъдителното решението, с което е уважен предявения иск
срещу В. Г. ИВ., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от посочения ответник. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд бил приел, че посоченият в чл. 11 от
процесния договор солидарен длъжник на главния длъжник бил в достатъчна
степен индивидуализиран с посочването на три имена. Сочи, че съгласно чл.
3 от договора действието му се подновявало автоматично, ако нито една от
страните не заяви желание същият да бъде прекратен, докато в чл. 7 от същия
договор било посочено, че той се прекратява с изтичането на срока му, освен
ако страните не уговорят с изрично писмено споразумение продължаването
на срока му. При това положение, чл. 3 от договора бил нищожен, а на
основание чл. 7 от него действието му се прекратило с изтичане на срока, за
който бил сключен, т.е. на 08.11.2017 г. В същото време, първата нотариална
1
покана, отправена до ответника, била от 21.05.2018 г., поради което
твърдението на ищеца, че ответникът бил изпаднал в забава, било
неоснователно, доколкото правоотношението между страните било вече
прекратено. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а
предявеният срещу него иск – отхвърлен.
Ответникът по жалбата „Б.Г.“ ООД оспорва въззивната жалба изцяло и
счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Заявява, че поддържа
съображенията, изложени в представената в първоинстанционното
производство писмена защита. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.
Основателността на предявения иск е обусловена от следните
правопораждащи факти: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна
правна връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква
задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил
задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/; 3/
че договорът е прекратен или ищецът валидно го е развалил и 4/ действителна
уговорка за заплащане на неустойка в случай на неизпълнение на
задължението на ползвателя и солидарния длъжник да върнат предоставена за
ползване движима вещ след прекратяване на договора.
Безспорно е във въззивното производство, че на 08.11.2016 г. бил
сключен договор между „Б.Г.“ ЕООД, от една страна и от друга страна „Е.Т.“
ЕООД, наречен „ползвател“ и В. Г. ИВ., като солидарен длъжник /виж чл. 11
от договора/, по силата на който ищецът предоставял на ползвателя за
временно ползване /1 година/ следните свои движими вещи: кафемашина, на
стойност 2000,00 лв., кафемелачка, на стойност 1000,00 лв., робот МЕ, на
стойност 1200,00 лв., които следвало да им бъде предадена в срок от 3 дни,
при условията, посочени в чл. 4 от договора: 1/ вещиге да се ползват само в
конкретен търговски обект; 2/ ползването да започне в срок до 24 часа от
получаването на вещтите и да бъдат върнати в срок до 3 работни дни от
прекратяването на договора, в състояние не по-лошо от това, в което е
предоставена, като се отчете обикновеното овехтяване; 3/ вещите да се ползва
само съобразно функционалното им предназначение и чрез полагането на
грижата на добрия търговец за съхраняването й; 4/ поемане на риска от
погиване на вещите и обикновените разноски по опазването и използването
им; като в случай на погиване, изгубване или кражба на вещите или част от
тях се дължи заплащане на стойността им, определена в чл. 1 /2000,00 лв.,
1000,00 лв. и 1200,00, съответно за кафемашината, кафемелачката и робота
2
МЕ/; 5/ уведомяване на ищеца в случай на настъпване на повреда или
посегателства върху предоставените вещи; 6/ осигуряване на достъп до
търговския обект и съдействие за осъществяване на монтажа и сервиза на
вещтите, които са за сметка на ищеца; 7/ застраховане на вещта, за сума не
по-ниска от тази, посочена в чл. 1; 8/ забрана за залагане на вещта; 9/
ежемесечно закупуване /от 1-во до 30/31-во число на съответния календарен
месец/ за целия срок на договора, еднократно или на части, следните
минимални количества стоки от ищеца – кафе "Рагаци" – 12+10 кг. месечно, а
общо за целия срок на договора 264 кг.; 10/ закупуване на стоките по т. 9
съгласно ценова листа на ищеца, представляваща Приложение № 1 към
договора /непредставена по делото/; 11/ получаване срещу заплащане на
доставените от ищеца уговорени минимални месечни количества стоки; 12/
закупуване и продаване в обекта и на други видове стоки от ценовата листа на
ищеца, както и на по-големи от минималните месечни количества на стоките
по т. 9; 13/ заплащане на доставените стоки в брой или по конкретна банкова
сметка в срок до 3 дни от момента на получаването им; 14/ получаване на
издадена от ищеца фактура; 15/ използване на закупеното кафе за приготвяне
и предлагане на кафе-напитки само по начин, който не накърнява качеството
на самото кафе и недопускане на смесването му под каквато и да било форма
с други видове и/или марки и приготвяне на кафето в съответствие с
изискванията на ищеца; 16/ забрана за продажба, предлагане и/или
рекламиране на други марки кафе или кафе-напитки, както и съпътстващите
консумативни стоки, освен включените в ценовата листа на ищеца, без
предварително съгласие на последния и 17/ закупуване и на всички
съпътстващи предлагането на кафе-напитки консумативни стоки по цени
съгласно ценовата листа на ищеца. Съгласно чл. 7 от договора същият се
прекратява с изтичането на срока му, освен ако страните не уговорят с
изрично писмено споразумение продължаването на действието му. В чл. 8 от
договора страните установили хипотезите, при които договорът може да бъде
прекратен, в т. ч. едностранно и без предизвестие от ищеца, в случай че
ползвателят не изпълнява или е изпаднал в забава с повече от 7 календарни
дни след уговорения падеж на което и да е от задълженията си по договора
и/или нарушава условията, при които му е предоставена вещта по т. 1.
Съгласно клаузата на чл. 9 от договора, ако в срока по чл. 4, т. 2 ползвателят
не бил върнал ползваната вещ, той дължал на ищеца неустойка за
неизпълнение, съответстваща на стойността й по чл. 1, в двоен размер,
платима в 7-дневен срок от изтичането на срока по чл. 4, т. 2.
Видно е от приемо-предавателен протокол от 08.11.2016 г., че ищецът предал
на ползвателя движимите вещи, описана в чл. 1 от процесния договор –
кафемашина, мелачка, робот.
Първият спорен пред въззивната инстанция въпрос е дали ответникът в
настоящото производство съвпада с посоченото като солидарен длъжник в
договора лице. Настоящият състав не споделя доводът на ответника,
поддържан и пред въззивната инстанция, за липса на достатъчна степен на
индивидуализация на лицето – солидарен длъжник, посочено в договора.
Действително, в чл. 11 от процесния договор са посочени само трите имена
на солидарния длъжник – В. Г. ИВ.. В същото време обаче, във втората точка
от договора е дадена по-подробна индивидуализация с посочване на ЕГН на
3
В. Г. ИВ., като изрично е записано, че същият сключва договора действащ
лично за себе си и като управител и представляващ „Е.Т.“ ЕООД, поради
което не следва да се сподели тезата, че в договора може да става дума за
различни лица със съвпадащи имена. Нещо повече, договорът е подписан за
ползвателя и за солидарен длъжник, като е видно, че двата положени подписа
са идентични, поради което се налага извод за идентичност между лицето,
представляващо ползвателя, и лицето, задължило се като солидарен длъжник.
Вторият спорен във въззивното производство въпрос е свързан с
момента на прекратяване на договора. Настоящият състав намира, че в
съответствие с изискването на чл. 20 ЗЗД нормите на чл. 7 и чл. 3, изр. 3 от
договора трябва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора обичаите в практиката и добросъвестността. Съгласно чл. 7 от
договора същият се прекратява с изтичането на срока му, освен ако страните
не уговорят с изрично писмено споразумение продължаването на действието
му. За такова изрично писмено споразумение може да се приеме уговореното
в чл. 3, изр. 3 – в случай че до изтичане на уговорения срок нито една от
страните не заяви същият да бъде прекратен с изтичането му, действието на
договора ще се подновява автоматично за всяка следваща година при
договорените условия. При едновременното и съгласувано тълкуване на двете
клаузи следва да се приеме, че доколкото по делото не е установено нито една
от страните да е заявила изрично, че желае прекратяването на процесния
договор, то действието на същия е продължено след изтичането на
първоначално уговорения едногодишен срок при договорените условия. С
оглед на изложеното въззивният състав споделя изложеното в
първоинстанционното решение във връзка с едностранното прекратяване на
договора, извършено от дружеството-ищец. За пълнота следва да се
отбележи, че този отговорът на този въпрос не е относим към крайния извод
по главния спор, т.к., от едва страна, както прекратяването на договора
поради изтичане на срока на действието му, така и едностранното му
разваляне от страна на ищеца, са юридически факти, годни да попълнят
фактическия състав, от който се поражда отговорността за заплащане на
неустойка. От друга страна, в настоящия случай не би имало промяна в
извода по възражението за изтекла погасителна давност независимо от това
дали би било прието, че действието на договора е прекратено с изтичането на
едногодишния му срок, т.е. на 08.11.2020 г., или с едностранното му
прекратяване от страна на ищеца. Без значение за възникването на
задължението да бъдат върнат предоставените за ползване вещи в срока по
чл. 4, т. 2 от договора е какво е основанието за прекратяването му. Между
страните не се спори, че задължението за връщане на процесните вещи не е
изпълнено от ползвателя или солидарния длъжник.
Независимо от това дали е налице оспорване от страна на ответника на
валидността на клаузата за неустойка или не, съдът служебно трябва да
извърши преценка дали същата не противоречи на добрите нрави. Такава
преценка обаче не е извършена от решаващия съд. Настоящият съдебен
състав приема следното:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД страните могат предварително да определят
размера на обезщетението за предполагаемите вреди от неизпълнението,
4
които вреди не е необходимо да се доказват, което е съществен елемент на
неустойката. Това е сторено и в настоящия случай – налице е постигнато
между страните съглашение – чл. 9, по силата на което неизправната страна
се е задължила да даде на другата една парична сума, чиито размер е
определен – стойността на предоставената за ползване вещ, в двоен размер.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, не е нищожна неустойката, която е уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за
накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се
направи към момента на сключване на договора. Нищожна поради
накърняване на добрите нрави е единствено клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. В
посоченото Тълкувателно решение е прието, че добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи /какъвто е принципът на справедливостта/ или произтичат от тях,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като следва да бъдат
преценявани като критерии естеството /парични или непарични/ и размерът
на задълженията, чието изпълнение се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено и с други прави способи
/поръчителство, залог, ипотека и др. /, вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението
/съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението
вреди, както и други критерии при конкретната преценка на обстоятелствата
по делото, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Задължението на ответника по чл. 4, т. 2 от процесния договор е за
действие. Неустойката по чл. 9 от договора има компенсаторен характер на
сурогат на неосъщественото доброволно изпълнение – на обезщетение,
вместо изпълнение, като указание за това е уговореният и размер – 8400,00
лв. По принцип компенсаторна неустойка се дължи, когато няма изпълнение,
а и кредиторът не претендира от този момент нататък изпълнение. Такава
неустойка се уговаря в случаите, когато след определен момент една от двете
страни няма интерес от изпълнението. Тя се договаря за случаите, в които
изпълнението би станало невъзможно по вина на длъжника, както и за
случаите, в които кредиторът може да откаже по-нататъшно изпълнение.
Същата става дължима след изтичане на определения период за изпълнение и
се дължи еднократно в по-голям размер.
В разглеждания случай и в изпълнение на служебното си задължение за
изследване валидността на уговорената неустоечна клауза, преценена към
датата на пораждане на задължението, въззивният съд приема, че същата
5
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което се явява
нищожна. Предвидената неустойка поставя кредитора в положение, което е
по-благоприятно от това, в което той би бил при реално изпълнение на
задължението за връщане на предоставената за ползване вещ, както и при
нейното погиване, изгубване или кражба /виж чл. 4, т. 4 от договора, в който
се дължи само стойността, определена в чл. 1 /, поради което и прилагането й
би довело до неоснователно обогатяване, а не до обезщетяването на вредите
от неизпълнението. Този извод следва от обстоятелството, че ако
задължението беше изпълнено точно от длъжниците, кредиторът би получил
обратно предадените кафемашина, кафемелачка и робот, при отчитане на
тяхното обикновено овехтяване, а уговорената неустойка му дава правото да
получи двойния размер на паричната равностойност на неупотребявани
кафемашина, кафемелачка и робот. Отделно от това е необходимо да се
посочи, че фактът, че ползването на вещите е предоставено без да е уговорен
наем, не може да обуслови валидност на клаузата за неустойка. Правото на
ползване на вещта осигурява предлагането на кафе напитки от гамата
продукти, предлагани от ищеца и по този начин обезпечава изпълнението на
задължението за закупуване /и продажба на крайни клиенти/ на стоките на
ищеца, но едновременно с това е свързано с поетото задължение в търговския
обект на ползвателя да не се предлагат други продукти, извън включените в
ценовата листа на ищеца. Последното задължение съществено ограничава
търговската дейност на ответника – юридическо лице. Следователно
ползването на предоставените от ищеца движими вещи е свързано не само със
задължението да бъде закупувано кафе в съответните минимални месечни
количества, но срещу нейното ползване е ограничен предлагания в търговския
обект асортимент от стоки, което ограничение съставлява насрещна
престация по правоотношението, която задоволява специфичен правен
интерес на кредитора-ищец, а именно стоките му да не бъдат обект на
конкуренция в конкретния търговски обект. Поради това и направените от
ищеца разходи за придобиването на движимите вещи и съответно
пропуснатите от него ползи от невъзможността да ползва същите вещи
/непосредствено или чрез отдаването им под наем/лизинг, респ. за ползване/
не могат да се разглеждат като евентуални вреди, които да бъдат обезщетени
чрез престиране на компенсаторна неустойка, тъй като срещу ползването им
кредиторът е получил насрещна престация – предлагане изключително и само
на продукти от ценовата му листа в търговския обект на ответника „Е.Т.“
ЕООД.
В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че ищецът не се
легитимира като кредитор на претендираното вземане за договорна неустойка
по чл. 9 от процесния договор.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, а предявеният
срещу В. Г. ИВ.. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – отхвърлен. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която жалбоподателят
/ответникът/ е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство в размер на 2046,00 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване.
6
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20188068/20.09.2021 г., постановено по гр. дело
№ 51063/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Г.“ ООД, ЕИК ****, срещу В. Г. ИВ.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от
8400,00 лв., представляваща неустойка по чл. 9, вр. чл. 4, т. 2 от договор от
08.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 20.10.2020 г. до окончателното й изплащане.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7