№ 13605
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20241110110521 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на И. К. Д. срещу „****“ ООД, с която са
предявени обективно евентуално съединени помежду си искове за прогласяване нищожност
на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № ****/24.08.2020 г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и кумулативно съединен
с тях частичен осъдителен иск за сумата от 5 лв. – част от вземане в общ размер на 879.62
лв., представляващо платена от него без основание сума въз основа на нищожната клауза,
ведно със законната лихва от 26.02.2024 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноски.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем №
****/24.08.2020 г., по силата на който му е предоставена в заем сумата от 800 лв. при
уговорени ГЛП в размер на 40.05 % и ГПР в размер на 47.92 %, като той се задължил да
върне заема ведно с възнаградителна лихва в размер на 190.38 лв. в срок до 24.06.2021 г. на
10 месечни погасителни вноски, от които 3 вноски в размер на по 26.70 лв. и 7 вноски – по
130.04 лв. Сочи, че съгласно чл. 5.1. от договора бил задължен да осигури обезпечение след
сключването му, отговарящо на редица изисквания, като поради непредставянето на
обезпечение му била начислена неустойка по чл. 6, ал. 2 от договора в размер на 879.62 лв.,
включена изначално в погасителния план, с което погасителната вноска възлизала на 187 лв.,
а общият размер на задълженията му по договора – на 1 790 лв. Релевира възражение за
нищожност на целия договор поради противоречие със закона – с разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в
действителност представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но
1
това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР е неправилен. В тази
връзка изтъква, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно
обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението
на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Навежда
възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока – надвишава дори размера на
възнаградителната лихва. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на 19, ал. 4 ЗПК,
предвиждаща максимален праг на ГПР, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като на практика с
клаузата за неустойка е уговорено допълнително обезщетение за забава, поради което на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и като накърняваща
добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й функции, неясно е какви
точно вреди на кредитора би покрила и цели единствено неоснователно обогатяване на
кредитора. Счита, че платената сума по нищожната неустоечна клауза е недължимо платена.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Излага подробни съображения, че
договорът и процесната клауза за неустойка са валидни. Твърди, че договорът е резултат от
индивидуално договаряне между страните. Признава, че по договора ищецът му е заплатил
неустойка в размер на 170.30 лв. и лихва в размер на 41.64 лв., но поради неоснователност
на установителния иск намира за неоснователен и осъдителния иск. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
С протоколно определение от 13.06.2024 г. е допуснато увеличение на размера на
осъдителния иск до сумата от 170.30 лв., в която се изразява цялото вземане на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С Определение № 19835/13.05.2024 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен в тази част без възражения на страните, е обявено за
безспорно сключването между страните на Договор за паричен заем № ****/24.08.2020 г. От
чл. 3 от представения договор се установява, че договорът е сключен за сумата от 800 лв.,
като са уговорени фиксиран ГЛП в размер на 40.05 % и ГПР в размер на 47.92 %. Съгласно
чл. 5 от договора посоченият ГПР не включва възможни разходите, които заемателят може
да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите
съгласно Тарифата за таксите на заемодателя. Уговорено е, че заемателят дължи връщане на
сума в общ размер на 990.38 лв. на 10 бр. месечни погасителни вноски, първите три от които
са в размер на 26.70 лв., а останалите – в размер на 130.04 лв. по делото е обявено за
безспорно предаването на заемната сума в размер на 800 лв. на ищеца.
В чл. 6, ал. 1 от договора е посочено, че заемателят се задължава в срок от 3 дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда и
отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от общите условия – поръчител или банкова
гаранция /поне едно от изброените/. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в
2
размер на 879.62 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на
договора заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Уговорено е, че
начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен
план. Видно е от него, че с първите три вноски се дължи неустойка в размер на 160.30 лв., а
с останалите – неустойка в размер на 56.96 лв., като всяка погасителна вноска с неустойка
възлиза на 187 лв., а общо дължимата сума за плащане с включена неустойка е в размер на
1 870 лв., а след направена отстъпка – в размер на 1 790 лв.
С протоколно определение от 13.06.2024 г. е обявено за безспорно плащането от
ищеца на ответника по договора на главница в размер на 800 лв., лихва в размер на 41.64 лв.
и неустойка в размер на 170.30 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на няколко различни основания на неустоечна клауза от договор за заем и
кумулативно съединен с тях иск за връщане на платената парична сума въз основа на
нищожната неустоечна клауза. Съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете
за установяване нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо
следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожност на клаузата поради противоречие на закона /в случая – поради противоречие на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП/ и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно
исковете за прогласяване нищожност на същата на другите релевирани основания за
нищожност.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключването между страните на Договор за паричен заем № ****/24.08.2020
г. и неговото съдържание; твърдяното противоречие на закона, включително
неравноправност на клаузата.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за паричен заем №
****/24.08.2020 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и §
13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл.
143 и чл. 146 ЗЗП.
В случая съдът счита, че т. нар. „неустойка“ по чл. 6, ал. 2 от договора в
действителност представлява скрита възнаградителна лихва. Въпреки че по делото не са
3
представени общите условия на ответното дружество, съдържащи изискванията към
приеманите от него обезпечения, следва да се посочи, че те са служебно известни на съда. С
тях са поставени неизпълними изисквания към обезпечението, което заемателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че задължението за „неустойка“ е разсрочено заедно с погасителните вноски, като то
изначално е включено в погасителния план, а след изтичане на 3-дневния срок се начислява
автоматично, т.е. то представлява за кредитора очакван приход по кредита. Ето защо съдът
намира, че „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита възнаградителна
лихва, представлява за заемодателя разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая от клаузата на чл. 5 от договора следва, че посоченият в него ГПР не включва всички
действителни разходи – не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи
да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, като какъвто разход
заемодателят се е опитал да очертае в договора т. нар. „неустойката“ по чл. 6, ал. 2. Поради
това съдът приема, че е налице противоречие на сключения договор с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Гореизложеното е достатъчно за обосноваване на извод, че целият договор е
нищожен поради противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение е
нищожна и процесната клауза. Ето защо е безпредметно обсъждането на другите релевирани
от ищеца основания за нищожност.
4
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За неговата основателност в доказателствена тежест на ищеца е да установи
извършена от него в полза на ответника престация на определено благо – парична сума в
размер на 170.30 лв., платена като неустойка по чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем №
****/24.08.2020 г., и получаване на сумата от ответника, а в тежест на дружеството при
установяване на горните факти е да докаже наличието на правно основание за получаване на
процесната сума.
В случая по делото е безспорно плащането от ищеца на ответника на неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора в размер на 170.30 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно плащането от ищеца на ответника
на неустойка в размер на 170.30 лв. е извършено при начална липса на основание, поради
което тази сума следва да му бъде възстановена.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на законната
лихва от момента на завеждане на иска е само по отношение на предявената част от
вземането за главница, която част представлява предмет на делото. При увеличаване в хода
на процеса на частично предявен иск моментът, от който следва да се присъди законната
лихва върху увеличения размер, е от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3,
пр. 1 ГПК за увеличаването на иска /в този смисъл – Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д.
№ 2022/2020 г. на ВКС, I ТО/. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения
частичен размер от 5 лв. следва да бъде присъдена, считано от датата на подаване на
исковата молба – 26.02.2024 г., до окончателното плащане, а върху разликата до пълния
размер на вземането от 170.30 лв. – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 07.06.2024 г.,
до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените от него разноски в размер на 100 лв. – държавна такса.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ на ищеца съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/. В случая по делото
е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, в който е уговорено, че правната помощ се предоставя
5
безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съобразно константната съдебна практика така
посоченото обвързва съда, като в тежест на насрещната страна е, ако оспорва наличието на
съответното основание за оказване на безплатна правна помощ, да представи доказателства.
В случая са представени от ответника доказателства, които опровергават посоченото в
договора основание за безплатна правна помощ – Искане за сключване на договор за кредит
от 12.04.2023 г. и Искане за сключване на договор за кредит от 04.01.2024 г. /л. 81 – 84/,
неоспорени от ищеца, в които той е посочил, че работи по безсрочен трудов договор и има
приходи от заплата в размер на 3 307 лв. към 12.04.2023 г. и в размер на 4 300 лв. към
04.01.2024 г., несемеен е, няма деца и живее при родителите си, като не е посочил да има
разходи за наем, издръжки и други. При това положение съдът намира, че в случая е
опровергано от ответника твърдението, че ищецът е материално затруднено лице.
Следователно не е налице основание за осъждане на ответника да заплати на процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес:
****, срещу „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: **** 5, че клаузата
на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № ****/24.08.2020 г., предвиждаща заплащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД – поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: **** 5, да
заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 170.30 лв. – платена от него без основание сума въз основа на нищожната клауза,
ведно със законната лихва върху сумата от 5 лв. за периода от 26.02.2024 г. до окончателното
плащане, и ведно със законната лихва върху сумата от 165.30 лв. за периода от 07.06.2024 г.
до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. –
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6