ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 81
гр. гр. София, 11.04.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети април през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Венелин Б. Иванов
Членове:Аделина Иванова
Виктор Б. Чаушев
като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20221010600079 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр.чл.68 НПК.
Предмет на въззивна проверка са определения от 09.03.2022г.,
постановени по НОХД № 2260/20г. по описа на СпНС, 14-ти състав, с които
определения по реда на чл.270 ал.3 НПК е отменена наложената на
подсъдимите З.З. и Р.К. ограничителна мярка по чл.68 ал.1 НПК – „забрана за
напускане пределите на страната“.
Срещу определението е постъпил частен протест от СП, в който протест
са развити доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен
акт, като се отправя искане за неговата отмяна. Това си искане държавното
обвинение аргументира с липсата на изложени от първостепенния съд
„достатъчно“ подкрепящи крайния резултат доводи; в частност се излагат
съображения за високата обществена опасност на самите процесни
престъпления и за каузалния принос на подсъдимите в престъпната
деятелност, предмет на разследване; наведен е довод, че продължителният
период на изтърпяване на ограничителната мярка по чл.68 НПК е разумен
такъв, тъй като е пропорционален на конкретиката по делото, ползващо се с
фактическа и правна сложност, и в тази вр. се твърди, че липсва промяна на
обстоятелствата, налагаща облекчаване процесуалното положение на двамата
подсъдими, като индивидуално за всеки един от тях е изложен коментар за
1
наличие на съмнение относно достоверността на представените пред основния
съд доказателства.
Съдът, след като се запозна с изложените в частния протест доводи и
след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Частният протест е процесуално допустим, като подаден от
компетентен орган по см. на чл.411в ал.1 НПК, в срока по чл.342 ал.1 НПК и
срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледан по същество,
същият се явява неоснователен.
На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното
производство се намира в своята съдебна фаза – на 28.08.20г. в СпНС е внесен
ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и подсъдимите З. З. и Р.К., на
които е повдигнато обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 т.2 вр.ал.2 НК, а
на първия от тях и обвинение по чл.339 ал.1 НК и обвинение за две отделни
общоопасни престъпления по чл.354а ал.2 т.1 вр. ал.1 пр.4 НК, респ. всяко
едно от процесните престъпления представлява тежко такова по см. на чл.93
т.7 НК и за всяко едно от престъпленията законодателят е предвидил
наказание ЛСВ.
Въззивната инстанция намира за правилен и законосъобразен акта на
първостепенния съд, с който са уважени молбите на подсъдимите за отмяна
на мярката по чл.68 ал.1 НПК, като изложените в тази насока мотиви са ясни
и недвусмислени.
Както вече се подчерта по-горе в настоящото определение,
наказателното производство се намира в своята съдебна фаза на развитие,
като по настоящем е проведено разпоредително с.з. и е отпочнато съдебното
следствие.По делото действително подсъдимите лица са изключително
многобройни, като предмет на разследване са различни престъпления с
различен обект на престъпно посегателство, но въпреки това първостепенният
съд проявява активност при неговото разглеждане и регулярно провежда
съдебни заседания.
От фактическа страна правилно СНС е посочил съотносимите в
производството обстоятелства, а именно в хода на ДП подсъдимите З. и К. са
задържани за 72-часа по силата на нарочно Постановление на СП, с
предхождащо 24-часово задържане; в последствие и в производство по реда
2
на чл.64 НПК на същите е взета и първоначална МНО „Задържане под
стража“, която мярка е изменена и по настоящем и по отношение и на двамата
подсъдими се изпълнява МНО „Гаранция в пари“.
Междувременно с Постановления на СП (от м.12.19г. за подс. З. и от
м.04.20г. за подс.К.) на подсъдимите е наложена и мярка за процесуална
принуда по чл.68 НПК „Забрана за напускане пределите на РБ“, като е
отчетена формалната предпоставка по чл.68 ал.1 НПК тежест на
престъпленията, предмет на обвинението, и схематично е отбелязана
необходимостта от присъствие на обвиняемия с цел осигуряване на
възможност за извършване на ПСД и за срочно приключване на воденото
разследване.
В кръга на съотносимите факти следва да се посочи и следното:
Подсъдимият К. е осъждан, а подс.З. е с необременено съдебно минало. Всеки
един от двамата подсъдими е родител на малолетно дете – в тази насока и в
производството по чл.270 НПК пред първостепенния съд не са ангажирани
доказателства и това е отбелязано в мотивите към проверявания съдебен акт,
но такива доказателства са представени в последствие по делото и въззивният
съдебен състав приема, че следва да цени и вземе предвид същите при
преценката по същество на процесния спор. На следващо място и досежно
двамата подсъдими и в контекста на уваженото им искане за отмяна на
мярката по чл.68 НПК основният съд излага аргумента за налична трудова
заетост, като висящото наказателно производство не следва да прегражда
възможността им за осъществяване на трудова дейност, като източник на
доходи за тях самите и за техните семейства.В подкрепа на горното и в
частност за подс. З. се анализират документи, удостоверяващи служебното му
качество във ф.„Т...............“ ЕООД и удостоверяващи сключена от
търговското дружество сделка, съпътствана с необходима задгранична
доставка на стока.Тези документални доказателства са оспорени от СП, но
едва в подадения частен протест, а не и в производството пред първата
съдебна инстанция, където е изразено категоричното становище, че същите са
съотносими и да се приобщат към доказателствената съвкупност.В тази
насока Апелативният съд подчертава, че действително в хода на
първоинстанционното производство от страна на защитата на подс. З. са
представени доказателства, но с изрична молба за тяхното приобщаване
посредством съдебна констатация, а не чрез реалното им приложения към
3
доказателствения материал. Съдебната констатация относно определени
доказателствени източници е допустим способ за събиране на доказателства,
но видно от изготвения съдебен протокол, такава не е направена, като не са и
приложени съответните доказателства, респ. въззивният съд е лишен от
възможността да подложи на преценка съдържанието на така коментираните
от СНС доказателствени документи и поради това, от една страна приема за
излишно да обсъжда изложените в тази вр. доводи в депозирания частен
протест, а от друга страна приема за недоказан факта на заемане на
определено длъжностно качество от страна на подс.З. в горепосочената
търговска фирма. Въпреки това, по делото са налични данни за твърдяната
трудова ангажираност и за двамата подсъдими – в разпоредителното с.з. и
при снемане на самоличност подс. З. сочи факта на полагане на труд в
„Д.......“ ООД, а подс. К. излага твърдение, че работи като треньор по бокс,
като тези обстоятелства не са оспорени от страна на държавното обвинение.
При гореизложеното от фактическа страна, съдът намира, че се налагат
следните правни изводи: По принцип приложението на санкционната мярка
по чл.68 НПК е обвързано от формалната законова предпоставка „повдигнато
обвинение за извършено тежко умишлено престъпление“, като дори и при
наличието на същата налагането на тази мярка е предоставено на преценката
на съответния орган – съдът в съдебната фаза на наказателното производство
и прокурорът в досъдебната фаза, като именно тази оперативна
самостоятелност на съответния решаващ орган предопределя и задължението
за мотивираност на постановения акт.По аргумент от чл.68 ал.6 НПК се
извежда, като законово изискване, и наличието на реална опасност
обвиняемият да се укрие извън страната, а опасността от извършване на
престъпление не е въздигната в условие за приложението на обсъжданата
санкционна мярка. Т.е. налагането на мярката за процесуална принуда по
чл.68 ал.1 НПК не е автоматично, а се съблюдават и конкретните условия по
делото.В случая мотивите на разследващия орган касателно приложението на
чл.68 НПК се заключават само и единствено относно отпочнато наказателно
преследване против обвиняемите З. и К. (сега подсъдими) за тежки по см. на
чл.93 т.7 НК престъпления и относно осигуряване присъствието им в хода на
ДП. Формалната предпоставка по чл.68 ал.1 НПК обаче, както се изложи по-
горе, не е единственото условие, респ. в тази вр. нарочните Постановления на
4
СП за налагане на ограничителната мярка се явяват изначално немотивирани
– в тях фигурира само правното основание за налагане на законовата забрана,
а не и фактическото такова, обуславящо реалност на опасността от укриване и
то в чужбина, т.е. в тази вр. държавното обвинение търпи определена
критика.
При преценка на необходимостта от приложение на посочената мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ към
настоящия момент следва да се вземе предвид тежестта на престъплението,
опасността от укриване и фазата на развитие на наказателното производство,
като императивната разп. на чл.234 ал.8 НПК се явява несъотносима, тъй като
производството се намира в своята съдебна фаза на развитие.
Както се изложи по-горе, против двамата подсъдими действително е
повдигнато обвинение за тежки умишлени престъпления, като именно
предвидените за тези престъпления наказания предопределят завишената
степен на обществена опасност на същите, което формално обуславя
приложението на мярката по чл.68 НПК за процесуална принуда.
На второ място съдът подчертава отново обстоятелството, че
наказателното производство към момента се намира в съдебната си фаза на
развитие, като е в ход процеса на събиране на ангажираните от държавното
обвинение доказателства, но все още съдебното следствие не е приключило и
евентуалното укриване на подсъдимия действително би попречило за
приключване на делото в разумен срок.В тази насока правилно
първостепенният съд е приел, че липсват данни за формирано намерение в
двамата подсъдими за укриване и избягване от наказателно реследване, като
правилно е отчел примерното им процесуално поведение – подсъдимите лица
не са ставали пречка за отлагане на насрочените съдебни заседания, а в
допълнение следва да се посочи и липсата на констатирани в хода на ДП
нередности и нарушение от страна на подсъдимите на търпяната от тях МНО.
В тази вр. правилно в проверяваното определение е посочено, че наложените
на подсъдимите МНО предопределя в известна степен поведението им и
действат превантивно и възпиращо.В същото време и в отговор на
изложените в частния протест доводи се подчертава, че именно
продължителният период на приложение на ограничителната мярка по чл.68
НПК се явява новонастъпило обстоятелство, което следва да бъде отчетено.
5
По същество мярката по чл.68 НПК е мярка за процесуална принуда и води до
последица намеса в личния живот на подсъдимия, а подобна намеса е
„конституционно търпима“ в случаите, когато е подчинена на легитимна цел
от общ интерес, каквато несъмнено представлява разкриването на тежки
престъпления, но следва мярката да е и пропорционална и адекватна на
личността на подсъдимия и да се прилага в разумен срок.В случая
продължителността на срока излиза извън границите на разумното,
независимо че делото е от фактическа и правна сложност.Според АСНС, по
настоящем приложението на мярката по чл.68 НПК накърнява и то в ненужна
степен нормалния живот на подсъдимите, по отношение на които е наложена,
засягайки конституционно регламентираните им права на труд и на свободно
напускане пределите на страната, поради което се явява несъразмерно и
необосновано правно средство за постигане целите на наказателното
преследване.При горната конкретика за наличие на данни за добросъвестното
процесуално поведение на двамата подсъдими, които са семейно и трудово
ангажирани и при условията на неприключило наказателно производство и в
аспект на презумпцията по чл.16 НПК за невиновност не следва да се
създават повече ограничения на личното им право за свободно придвижване и
правото на полагане на труд, съобразно желанието им и техните способности.
В заключение се подчертава, че целта на мярката по чл.68 ал.1 НПК в
наказателното производство се изразява в обезпечаване явяването на
подсъдимия и продължаване на нейното изпълнение се явява обосновано
само в случай на съществуваща реална опасност от укриване зад граница на
дееца, каквато опасност съдът приема за несъществуваща, с оглед
гореизложените факти.Нещо повече – в тази вр. нито Постановленията за
налагане на мярката по чл.68 НПК, нито в подадения частен протест или в
производството по чл.270 НПК пред първата съдебна инстанция държавното
обвинение излага подобни мотиви, подкрепени с конкретни данни за наличие
на реална опасност подсъдимите да се укрият извън пределите на страната.
Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определения от 09.03.2022г. по НОХД № 2260/2020г.
6
по описа на СпНС, 14-ти състав, с които е отменена наложената на
подсъдимите З. Г. З. с ЕГН: ********** и Р. В. К. с ЕГН: ********** мярка за
процесуална принуда по чл.68 ал.1 НПК – „забрана за напускане пределите на
страната“.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7