№ 6030
гр. София, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100503873 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Частна детска градина „П.к.“ ЕООД срещу решение № 15209 от
29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 24265/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта,
с която е уважен предявеният от Б. М. М., представляван от своя баща и законен
представител М. К. М., частичен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД за сумата от 2000 лв., част от вземане в общ размер от 9000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в
резултат от причинени от служител на ответника на 16.02.2021 г. телесни увреждания, ведно
със законната лихва от деня на увреждането – 16.02.2021 г. до окончателното плащане.
Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като са изложени
твърдения, че съдът превратно е тълкувал събраните по делото доказателства и погрешно е
достигнал до извод, че поведението на служителката на ответното дружество е причинило
физическите увреждания на детето. Въззивникът счита, че приложеният по делото
видеозапис е недопустимо доказателствено средство, а и приобщаването му към
доказателствения материал следва да се извърши посредством оглед, какъвто
1
първоинстанционният съд не е провел. Намира, че от заключението на СМЕ не се установява
наличието на причинна връзка между охлузванията по гърба на ищеца и действията на
служителката на детската градина, като вещото лице недопустимо е обсъждало
представените цветни фотоснимки, които не са били приети като доказателства от СРС и не
е била установена тяхната автентичност. Счита, че приложената медицинска документация
била противоречива и не установявала с категоричност характера на претърпените
физически увреждания, като представеният лист за преглед на пациент в УМБАЛСМ
„Пирогов“ не следвало да се кредитира поради наличието на задрасквания и дописвания в
него. Оспорва механизма на получаване на травмите по гърба, който се разколебавал от
наличието на по-стара травма на главата на детето. Счита, че първоинстанционният съд не е
анализирал събраните гласни доказателства и не е изложил мотиви защо кредитира някои от
тях, респ. подкрепят ли се от други доказателства по делото, като не е отчел и
заинтересоваността и противоречията в показанията на разпитаната като свидетел майка на
ищеца Ж.П.. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
отхвърляне на предявения иск в цялост.
Въззиваемият Б. М. М., представляван от своя баща и законен представител М. К. М., подава
отговор на въззивната жалба, като счита, че същата е неоснователна и моли
първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.
По делото е подадена и частна жалба от ответника Частна детска градина „П.к.“ ЕООД
срещу определение № 5946/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 24265/2022 г. по описа на
СРС, 125 състав, с което е оставена без уважение молба на ответника с вх. №
9523/13.01.2023 г. за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са доводи за
неправилност на обжалваното определение поради нарушение на разпоредбата на чл. 2, ал. 7
НМРАВ и регламентираните в наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение, както и предвид липсата на съобразяване на действителната правна и
фактическа сложност на делото. Ето защо въззивникът моли за отмяна на обжалваното
определение и присъждане на допълнителна сума за разноски съобразно уважената част от
иска в размер на още 1246,16 лв. Ответникът по жалбата Б. М. М., представляван от своя
баща и законен представител М. К. М., подава отговор на частната жалба, с който оспорва
същата и моли обжалваното определение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
2
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се отбележи и следното:
Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от
противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата
му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на
възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1)
правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда –
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него
(арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.
Отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича
от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за
нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от
отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен
състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от
дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.
С оглед твърденията на страните по делото не се спори, че на 16.02.2021 г. ищецът е
постъпил за пръв път в частната детска градина, стопанисвана от ответното дружество, като
в рамките на час и 40 минути за него са полагани грижи от възпитатели, сред които и В.С.,
която към този период се е намирала в трудово правоотношение с ответника. Спорно се
явява обстоятелството дали посоченото лице е извършило противоправни действия спрямо
Б. М. М. и дали в причинна връзка с тях са настъпили описаните неимуществени вреди.
По делото е приложен на технически носител (флаш памет) видеозапис от камерите в
помещението на детската градина, в което преимуществено се е намирало детето по време
на престоя му на посочения ден. Противно на доводите на въззивника, същият представлява
допустимо веществено доказателство – предмет, който възпроизвежда факт от значение за
делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки
3
предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи
спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично
посочване на видеоносителите и фотоснимките като веществено доказателство, след като
съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с
използването на специални знания, то може да се приеме, че същите могат да бъдат
използвани за целите на доказването в гражданския процес. В този смисъл – определение №
262/12.03.2015 г. по дело № 7062/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 136/11.04.2011 г. по гр.
д. № 602/10 г. на ІV г.о. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи,
че според разпоредбата на чл. 32, ал. 2 КРБ никой не може да бъде следен, фотографиран,
филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки
неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи, т.е. не се изисква
изрично съгласие за извършване на видеонаблюдение, а информиране на лицата, че се
извършва тяхното заснемане, респ. че в обекта са разположени камери, като при липса на
тяхното изрично несъгласие (твърдения и данни за каквото не се съдържат по делото)
видеозаписът се явява допустимо и годно доказателствено средство.
В настоящия случай видеозаписът е приет като доказателство по делото посредством оглед
на същия, извършен както от съда в хода на въззивното производство (в открито съдебно
заседание на 17.04.2024 г. в присъствието на страните и процесуалните им представители),
така и от вещо лице по назначената в първоинстанционното производство СТЕ. От кадрите
на видеозаписа несъмнено се установява, че в продължение на около 16-17 минути
възпитателка в детската градина е задържала Б. принудително на пластмасово столче с
облегалка, като е стояла зад него и го е държала с ръце през гърдите или под колената, а той
през повечето време се е опитвал да се измъкне и да слезе от стола, като е изпъвал крачета и
се е изтласквал с цялото тяло. Видеозаписът е без звук, но на някои кадри е видимо от
израженията на лицето на детето, че то плаче, като през това време възпитателката го държи
в полуседнала поза на столчето с гръбче, опряно непосредствено в облегалката и със свити
към гърдите колена.
От събраните по делото гласни доказателства се установява, че възпитателката, която е
поела грижите за ищеца през процесния ден, е В.С.. Същата е разпитана като свидетел в
първоинстанционното производство и заявява, че детето е било неспокойно при
постъпването си в градината, а от родителите му е знаела, че има пъпна херния, поради
което свидетелката е преценила, че трябва да го отдели от другите деца в началото, за да не
го блъснат, като го е поставила на столче с изглед към стаята, седнала е зад него и го е
прегърнала в опит да го успокои. Останалите свидетелски показания не съдържат преки
доказателства за твърдяното деликтно поведение, доколкото свидетелката Т.С.В. само е
въвела детето в градината и не е присъствала в помещението през цялото време, а майката
на ищеца Ж.Й.П. въобще не е влизала вътре. Във връзка с нейните показания следва да се
отбележи, че в качеството си на законен представител на малолетния ищец е недопустимо
същата да бъде разпитвана като свидетел в производството – макар формално по делото Б. е
представляван от баща си (както е отбелязано в исковата молба), съобразно разпоредбите на
4
чл. 3, ал. 2 ЗЛС и чл. 129, ал. 1 СК законни представители на малолетното дете са и двамата
родители, които извършват вместо него и от негово име правни действия. В този смисъл
Ж.П. се явява законен представител на страна в процеса и е недопустимо да бъде разпитвана
като свидетел, а показанията й могат да бъдат ценени като обяснения на страна по смисъла
на чл. 177, ал. 2 ГПК, но същите не съдържат преки данни за механизма на получаване на
процесните увреждания, поради което се харатеризират с ниска доказателствена стойност.
Във връзка с твърденията на ищеца, че от описаното поведение на възпитателката в детската
градина е претърпял физически увреждания – охлузвания и кръвонасядания по гърба, по
делото пред въззивната инстанция са приети като веществени доказателства фотоснимки,
находящи се на л. 85-89 от делото пред СРС, като на същите е извършен оглед от съда с
определение от 07.11.2023 г. По делото е приложено и USB устройство, на което е извършен
оглед в присъствието на страните и техните процесуални представители в открито съдебно
заседание на 09.10.2024 г., при който е констатирано, че техническото устройство съдържа в
електронен вид идентични 5 броя цветни фотоснимки. Според приетото заключение на СТЕ,
допусната във въззивното производство, в това техническо устройство се съхранява
оригиналът на тези снимки, които са направени с мобилен телефон iPhone 7 на 16.02.2021 г.
между 14:15 ч. и 14:30 ч. Вещото лице изяснява, че записаните данни са без следи от
манипулации, като цифровите фотоснимки не са били видоизменяни или коригирани
относно време на заснемане, размер, цвят, форма на изображението. В открито съдебно
заседание експертът посочва, че теоретично е възможно данните на телефона да бъдат
настроени така, че да бъдат променени датата и часът на заснемане, но категорично в случая
не са установени следи за подобно въздействие. Допълва, че не е констатирал разлики в
съдържанието на изображенията на хартиен и на електронен носител, като единствено са
установени несъществени разлики в контраста и насищането на цветовете, които се дължат
на използвания метод за изпечатване на снимките. Вещото лице изяснява, че процесният
мобилен апарат е с достатъчно висока резолюция и качество на цифровата камера, така че да
заснеме обектите достоверно и идентично на действителния им външен вид, като в случая
апаратът е бил на автоматична настройка на камерата, т.е. при заснемането на конкретните
обекти не са въведени ръчни настройки за промяна на изображението.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че възраженията на въззивника
за неавтентичност на снимковия материал са несъстоятелни – от еднозначните и
аргументирани изводи на вещото лице по СТЕ се установява несъмнено, че приложените от
ищеца и приети като веществени доказателства фотоснимки не са били манипулирани, като
същите са изготвени в деня на процесния инцидент – 16.02.2021 г., по-малко от два часа след
прибиране на детето от детската градина. На същите са видими червеникави охлузвания в
долната половина на гърба с изразен горен ръб напречно, от който надолу продължава
петнисто охлузване, както и кръвонасядане в ляво на кръста, които са били констатирани и
коментирани от вещото лице по приетата СМЕ. Същите физически увреждания се
установяват и от приетата медицинска документация – съдебномедицинско удостоверение
от деня, следващ инцидента, в което след преглед на ищеца са описани кръвонасядания в
5
поясната област, както и лист за преглед на пациент от 16.02.2021 г., при който са
установени охлузвания по гърба и в лумбалната област на ищеца. Във връзка с
възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че извършените дописвания на
ръка в оспорения лист за пациент (л. 13 от делото на СРС) не опровергават достоверността
на документа, доколкото от съдържанието му е видно, че дописванията се дължат на
извършени изследвания след съставяне на печатния документ – същият е издаден в 18:24 ч.,
като в графата „изследвания“ е дописан резултатът след провеждане на назначената графия
на череп, а терапията и основната диагноза са допълнени ръкописно след приключване на
всички изследвания.
Противно на доводите във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира, че
описаната медицинска документация не е противоречива, а в една част е непълна –
приложеното съдебномедицинско удостоверение не съдържа описание на всички
констатирани увреждания непосредствено след престоя на ищеца в детската градина, но
същите се доказват несъмнено в съвкупност с приетите фотоснимки – червеникави
охлузвания и кръвонасядания по гърба на детето. Според заключението на СМЕ, прието в
първоинстанционното производство, тези увреждания са получени от продълговат предмет с
ръб в посока отгоре надолу, считано при изправено положение на тялото, като е напълно
възможно нараняванията да са получени от облегалката на пластмасовото столче в детската
градина. Вещото лице изяснява, че самият ръб на облегалката може да е с неохлузваща
повърхност, но охлузванията се получават поради притискането на детето към облегалката
през дрехата му и едновременно с това извършваните от него движения нагоре с цел да се
изправи от седящо положение.
Съдът кредитира напълно приетите заключения на СТЕ и СМЕ, като оспорванията на
ответната страна в тази връзка са несъстоятелни – вещите лица са отговорили пълно, ясно и
аргументирано на поставените задачи в съответствие със собствената си специалност, като
изводите им се подкрепят от всички доказателства по делото и не са налице каквито и да
било данни за тяхната необоснованост, нито възниква съмнение в тяхната правилност, което
да налага допускане на повторни или тричленни експертизи. В подкрепа на извода, че
причина за учрежданията може да е принудителното задържане на детето към столчето, са
констатациите на вещото лице Минчев, че тези наранявания са получени с неголяма
кинетична енергия (с каквато несъмнено се характеризират действията на възпитателката по
задържане на детето към столчето), като при получаване на кръвонасяданията в първите
часове те са с червеникав цвят (каквито се забелязват на снимките, направени около три часа
след инцидента), след няколко часа са със синкав цвят (каквито са описани в
съдебномедицинското удостверение на следващия ден), а едва след няколко дни стават
зеленикави и жълтеникави. От изложеното е видно, че е напълно възможно описаните
кръвонасядания да са получени по време, когато детето е било в детската градина, в какъвто
смисъл е и заключението на СМЕ.
В открито съдебно заседание вещото лице поддържа извода си, че нараняванията са
получени от описания механизъм на действията, с които при опит на детето да се изправи е
6
било притиснато надолу към облегалката на столчето. По делото липсват каквито и да било
данни за други травматични увреждания преди или непосредствено след престоя на детето в
детската градина, поради което при съвкупна преценка на всички събрани доказателства
следва да се приеме, че физическите увреждания на Б. са настъпили в причинна връзка с
поведението на В.С., при изпълнение на възложената й от ответника работа по полагане на
грижи за ищеца в детската градина. Това поведение несъмнено е противоправно поради
нарушение на общата забрана да не се вреди другиму, като с действията си служителката на
ответното дружество е причинила на ищеца лека телесна повреда – престъпление по
смисъла на чл. 130, вр. с чл. 131, ал. 1, т. 4 НК, за което не е образувано наказателно
производство поради обстоятелството, че същото се преследва по тъжба на пострадалия, а
не съставлява престъпление от общ характер (арг. чл. 161 НК). Описаното поведение на
възпитателката В.С. е било обект и на проверка от Държавна агенция за закрила на детето
по подаден от родителите на ищеца сигнал, като констатациите на държавния орган са, че
методът, приложен от помощник-възпитателя за успокояване на детето в адаптационния
период, не е регламентиран във вътрешните документи на частната детска градина и не
кореспондира с утвърдените методи, които се прилагат в яслена група съобразно
използваната методика „Приятели“. В резултат от извършената проверка комисията към
ДАЗД е счела, че са налице предпоставки за нарушаване правата на детето, като помощник-
възпитателят не е преценил вероятността детето да нарани гърба си при допира с
облегалката на стола предвид движенията, които е извършвал.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания по делото пред двете съдебни
инстанции доказателствен материал настоящият въззивен състав намира за пълно и главно
доказано противоправното поведение на служител на ответника, в причинна връзка с което
са причинени описаните неимуществени вреди на ищеца. Вината по отношение на
деликтното поведение на служителката се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като по делото не
се установяват обстоятелства, които да оборват тази презумпция, поради което е налице
основание за ангажиране на обезпечително-гаранционната отговорност на ответника-
работодател за обезщетяване на причинените вреди. Следва да се отбележи, че за оборване
на презумпцията за вина не следва да се установява, че за ищеца е положена „дължимата
грижа“ (както е посочено в писмената защита на въззивника), а дали деецът е предвиждал
общественоопасните последици на действията си, респ. бил ли е длъжен и могъл ли е да ги
предвиди, като в настоящия случай деянието е извършено небрежно – възпитателката не е
съзнавала, че причинява увреждания по гърба на детето, но е била длъжна и е могла да ги
предвиди предвид поведението на детето и упражнената сила за притискането му към стола.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания срещу правилността на
първоинстанционното решение относно размера на присъденото обезщетение, поради което
въззивният съд не следва да обсъжда събраните в тази насока доказателства (свидетелски
показания и заключение на СПЕ) и да формира собствени мотиви по този въпрос.
Същевременно, настоящата съдебна инстанция не установява нарушение на императивната
разпоредба на чл. 52 ЗЗД, като определеното обезщетение от 2000 лв. съответства на
7
критерия за справедливост предвид характера на претърпените телесни увреждания и
данните за емоционалните преживявания у ищеца. Ето защо, първоинстанционното решение
в обжалваната част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия направените разноски във въззивното производство в размер на
600 лв., адвокатско възнаграждение.
По подадената частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след
като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че разпоредбата на чл. 2, ал. 7
НМРАВ е неприложима, а уговореният и платен от ответника хонорар от 3000 лв. е
прекомерен, поради което го е намалил до сумата от 950 лв., като е присъдил на ответника
разноски, съответни по размер на отхвърлената част от иска.
На първо място във връзка с възраженията в частната жалба следва да се отбележи, че
съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. Действително, в настоящия случай се касае до дело с по-
усложнена фактическа обстановка, като в първоинстанционното производство са проведени
две открити съдебни заседания, събрани са заключения на експертизи и са разпитани
четирима свидетели. От друга страна, делото не се харатеризира с особена правна сложност,
като и размерът на предявеното вземане не е висок – частичен иск от 5100 лв., част от
вземане в общ размер от 9000 лв., като в този смисъл не е оправдано заплащане на хонорар,
равняващ се на повече от половината от търсената сума по конкретното дело, респ.
равняващ се на една трета от цялото претендирано вземане. Ето защо, първоинстанционният
съд правилно е приел, че претендираното възнаграждение от 3000 лв. е прекомерно и го е
намалил до съответна на действителната правна и фактическа сложност на делото сума от
950 лв.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице основание за
изменение на решението в частта за разноските, поради което частната жалба на ответника
се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 15209 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 24265/2022
г. по описа на СРС, 125 състав, в частта, с която на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД
ЧАСТНА ДЕТСКА ГРАДИНА „П.к.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на Б. М. М.,
ЕГН **********, представляван от своя баща и законен представител М. К. М., сумата от
2000 лв., по предявен частичен иск за сумата от 9000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от
причинени от служител на ответника на 16.02.2021 г. телесни увреждания, ведно със
законната лихва от деня на увреждането – 16.02.2021 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 44246/16.02.2023 г. от ответника Частна
детска градина „П.к.“ ЕООД срещу определение № 5946/13.02.2023 г., постановено по гр.д.
№ 24265/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е оставена без уважение молба на
ответника с вх. № 9523/13.01.2023 г. за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА ЧАСТНА ДЕТСКА ГРАДИНА „П.к.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, да заплати на Б. М. М., ЕГН **********, представляван от
своя баща и законен представител М. К. М., с адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 600 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9