Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.11.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15366 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 447335 от 10.07.2018г. по гр.д. № 88661/2017г.
Софийски районен съд, 51 състав признал за установено, че В.А.В., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ сумата 17.67 лв. - стойност на топлинна
енергия за периода от 27.12.2015г. до 31.12.2015г., доставена в апартамент № 26,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 112267, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 63132/2017г. по описа на СРС, 51
състав, ведно със законната лихва от 11.09.2017г. до окончателното погасяване
на задължението, като отхвърлил иска за горницата над 17.67 лв. до пълния
претендиран размер от 992.31 лв. и за периода от м. 05.2013г. до 26.12.2015г.,
както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 217.49 лв. - обезщетение за
забава за периода 14.09.2014г. - 29.08.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 5.58 лв. - разноски за
исковото производство, и сумата 1.10 лв. - разноски за заповедното производство
по ч.гр.д. № 63132/2017г. на Софийски районен съд, 51 състав. Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Т.с.“
ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност – нарушение на
материалния закон. Неправилно СРС приел, че не съществуват договорни
правоотношения между страните, респ. че ответникът не е бил за процесния период
потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Законът изрично
давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без
значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е
консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират
състава на едно субективно право били типизираните възможности, които то дава
на своя носител, и в този смисъл §
1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството
„ползвател” е лицето, обитавало и съответно консумирало топлинната енергия.
Законовата уредба не предпоставяла необходимост от доказване на обстоятелството
кое лице е държател на имота, респ. кое лице е потребило реално топлинната
енергия. Действащите законови разпоредби давали на ищеца алтернативна
възможност задълженията да бъдат търсени както от собственика на имота, така и
от лицето – носител на вещно право на ползване. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваните части, включително в частта за разноските и вместо него
постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна В.А.В. не е депозирала отговор на жалбата по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК и не взема становище по същата.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 992.31
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2013г. - 31.12.2015г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******,
ап. 26, аб. № 112267, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 217.49 лв., представляваща
лихва за забава за периода 14.09.2014г. - 29.08.2017г. Претендирана е и
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 11.09.2017г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 63132/2017г. на Софийски районен
съд, 51 състав.
В исковата молба се твърди, че ответницата, като собственик на
топлоснабдения имот, била за процесния период клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 /отм./ ДР ЗЕ и § 1, т. 2а ДР ЗЕ.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите
са допустими. Настоящият състав намира, че при постановяване на
първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено
в обжалваните части, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на първоинстанционния
съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с
разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл.
272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция (изм. ДВ бр. 54/2012г.), всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според общата
легалната дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр.
54/2012г., в сила от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
Съгласно цитираната нормативна уредба, законодателят е
предвидил алтернативно, че клиент на топлинна енергия за битови нужди е или
собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване.
Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението
на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота
съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси
за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика –
ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от
гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не
може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е клиент на
топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е учредено
вещно право на ползване на друго лице, това лице
(ползвателят) е клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В случая от представения нотариален акт за покупко-продажба
№ 108, д. № 108/1998г. на нотариус с рег. № 271 на НК се установява, че
ответницата е собственик на процесния имот, но и че продавачите Ф.Н.Т.и Л.В.Т.са
си запазили, заедно и поотделно, вещното право на ползване върху продавания
имот до края на живота си. От представения препис-извлечение от акт за
смърт /л. 21 от приложеното заповедно
производство/ е видно, че продавачката Л.Т.е починала на 27.12.2015г. като
вдовица. Поради това правилно СРС е приел, че ответницата, като гол собственик
на имота, не е била клиент на топлинна енергия за имота до 27.12.2015г., когато
се е погасило учреденото върху имота вещно право на ползване, и до този момент
между нея и ищеца не е било налице облигационно правоотношение по доставка на
ТЕ. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди са били вещните ползватели,
респ. Л.Т.след смъртта на съпруга й Ф.Т.. Именно тези лица са посочени като клиенти
и в приетите по делото индивидуални справки и документи за отчет. Същевременно
процесните вземания се претендират от ответницата в качеството й на клиент на
топлинна енергия, а не в качеството й на наследник по закон, поради което
районният съд в пълно съответствие с диспозитивното начало в процеса е приел,
че искът за главницата за периода м. 05.2013г. – 27.12.2015г. е неоснователен.
Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, решението в частта, с
която главният иск е отхвърлен, следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД лв., е бланкетна – в нея не са посочени
никакви конкретни оплаквания за неправилност. От първоинстанционния съд не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и
съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността
на решението в тази част, а следва да го потвърди на основание чл. 171, ал. 1 и
чл. 172 ГПК.
Потвърждаването на първоинстанционното решение обосновава и извод за
присъждане на разноски за заповедното и исковото производство в посочените от
СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемата не се претендират, поради което разноски за въззивното
производство не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 447335 от 10.07.2018г., постановено по гр.д. № 88661/2017г.
на Софийски районен съд, 51 състав в
обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу В.А.В., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ за разликата над 17.67 лв. до пълния
претендиран размер от 992.31 лв. и за периода от м. 05.2013г. до 26.12.2015г.,
и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 217.49 лв. - обезщетение за
забава за периода 14.09.2014г. - 29.08.2017г.
В необжалваните части решението по гр.д. № 88661/2017г. на Софийски
районен съд, 51 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.