№ 166
гр. С., 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500234 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение решение № 325/24.04.2023г.
по гр. дело № 125/23г. на СлРС, с което е:
ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. В. Б. с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. С., ул. „ш. с.“ бл.17 ет.3 ап.9, че ДЪЛЖИ
на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот
Волов” № 29 ет.3, сумите както следва:
- сумата 1941,72 лева (хиляда деветстотин четиридесет и един лева и
седемдесет и две стотинки), представляваща неизпълнено парично
задължение по Договор за паричен заем № 5622531 от 15.07.2020 година и
Договор за цесия, ведно със законната лихва върху нея, считано от
01.11.2022 г. до окончателното й изплащане,
- сумата 340,48 лева (триста и четиридесет лева и четиридесет и
осем стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 29.07.2020
1
година до 08.09.2021 година,
- сумата 150,02 лева (сто и петдесет лева и две стотинки),
представляваща лихва за забава за периода от 09.09.2021 година до
25.10.2022 година, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 2704 от 02.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4664/2022 г. на СлРС и е
ОСЪДЕНА А. В. Б. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. С., ул. „ш.
с.“ бл.17 ет.3 ап.9, да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов” № 29 ет.3 направените разноски в
производството в общ размер на сумата 429.04 и разноски по ч.гр.д. №
4664/2022 г. в размер на 148,64 лева.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответницата в
първоинстанционното производство.
Въззивницата атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че
съдът неправилно е приел за действителна клаузата за плащане на
договорна лихва от 40, 32 %, като се е обосновавал с редакцията н ачл. 19 ал.
4 и 5 от ЗПК. Не е обсъдил и възражението за нищожност на клаузата за
неустойка с аргумент, че ответното дружество не е предявило претенция
за неустойка. Счита, че тези изводи са погрешни и заявява, че клауза на чл. 5
от договора за заем е недействителна/нищожна на основание чл. 24 и чл.
143-148 от ЗПК. Прави анализ на договорния текст и на правните норми,
като заявява, че е налице неравноправност, която необосновано и в
противоречие с материалния закон не е констатирана от
първоинстанционния съд. Развива съображения за това, че неустоечната
клауза предвижда задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение
след като кредитът е отпуснат и ако не го стори, кредитът му нараства, а
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Налице е противоречие с
чл. 21 ал. 1 от ЗПК и в договора следва да с епосочи ГЛП и в конкретната
хипотеза следва в него да се включи и неустойката, която осигурева печалба
на кредитора. Това не е сторено, а ако беше, ГЛП щеше да е по-голям от
вписания. Освен това не е посочен и реалният ГПР, тъй като в него не
участва сумата за неустойка от 1090лв. така тези клаузи правят
недействителен договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 22 от
ЗПК поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
2
С оглед всичко изложено въззивникът иска да бъде отменено като
неправилно атакуваното решение и вместо това въззивният съд да приеме
за установено, че процесният ДПК е недействителен. Претендира разноски.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна.
Излага детайлни съображения във връзка с релевираните оплаквания за
недействителност на ДПК като последователно оборва всички развити в
жалбата доводи. Прави анализ на събраните доказателства и
приложимата правна уредба, с който повторно обосновава дължимостта
на сумите и основателността на претенциите си. Счита, че правилно и
законосъобразно първостепенният съд е приел договора, източник на
облигационното задължение на ответницата-въззивница, за действителен и
като е преценил, че няма настъпили нови правопогасяващи или
правоизменящи факти, е уважил изцяло установителните искове.
В обобщение иска да се постанови решение, с което да се потвърди
обжалвания съдебен акт като правилен. Претендира разноски за
настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на
350 лв. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител по пълномощие на
въззивницата, в случай, че надвишава минималните размери по Наредба
№1/2004г. В случай на присъждане на разноски на насрещната страна иска
тя да бъде задължена да посочи банкова сметка.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява лично, с писмено
становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и моли съда да
отмени решението на СлРС. Претендира присъждане на разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК, преводно нареждане и фактура.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
3
процесуален представител по закон, с писмено становище процесуалният
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК оспорва въззивната
жалба, поддържа отговора си и моли съда да потвърди атакуваното
решение, претендира разноски за всички фази на производството, като
представя списък по чл. 80 от ГПК, прави възражение за прекомерност на
възнаграждението на адвоката на насрещната страна.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
неправилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са по принцип
основателни.
Предявените обективно съединени установителни искове имат за
предмет съществуването на парични задължения на ответницата към
ищеца, с размер и основание, идентични с тези по заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Заповед № 2704 от 02.11.2022г. по ч.гр.д. № 4664/2022г. на СлРС е
издадена по заявление на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ООД, гр. София /с правоприемник към момента „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД, гр. София/ против А. В. Б. за
сумата 1 941, 72 лв., представляваща неизпълнено парично задължение по
договор за паричен заем № 5622531 от 15.07.2020г., вземането по който е
цедирано с договор за цесия от 01.12.2016г. - приложение от 03.02.22г. към
него, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
01.11.22г., сумата 340, 48 лв., представляваща договорна лихва за периода
29.07.20г. – 08.09.21г.; сумата 150, 02 лв., представляваща законна лихва за
4
периода 09.09.21г. – 25.10.22г. и сумата 148, 64 лв., представляваща разноски
по делото.
След подаване на възражение по чл. 414 от ГПК на 28.11.2022г. от
длъжника, заявителят е предявил настоящия установителен иск, като сочи
за правопораждащи факти договор за паричен заем № 5622531 от
15.07.2020г. и приложение от 03.02.2022г. към договор за цесия от
01.12.2016г.
Безусловно, с оглед характера на правоотношението и качеството на
страните по договора, сочен като източник на облигационното задължение,
приложение намират разпоредбите на ЗЗП и ЗПК.
С договор за паричен заем № 5622531 от 15.07.2020г. между
ответницата и „Вива кредит“ ООД, гр. София /което впоследствие е
цедирало вземането, като спор по валидността на цесията и произведените
с нея правни последици по отношение на цесионера-ищец „Агенция за
контрол на просрочени вземания“ АД, гр. София и заемателката, няма/, по
силата на който вторият, в качеството си на заемодател, е отпуснал на
първата паричен заем в размер на 2600 лв. при уговорен дневен лихвен
процент в размер на 0,11%, за срок от 60 седмици, платим на 30
погасителни вноски с определени дати, с размер на всяка от тях от 109, 04
лв., с фиксиран лихвен процент в размер на 40, 32 % и ГПР в размер на 49, 36
%.
Така, според ищеца общата дължима по договора сума е в размер на 3
271, 20 лв., но ответницата е извършила плащане в размер общо на 1 149 лв.
Останала била неизплатена главница от 1 941, 72 лв., договорна лихва 340,
48 лв. и мораторна лихва за забава за посочения минал период 150, 02 лв.
Фундаменталният отбранителен аргумент на ответницата-
въззивница се състои в твърдението за недействителност на договора за
заем поради наличие на неравноправни клаузи. По начало за такива
заповедният съд е длъжен да следи служебно, а в исковото производство
въпросът може да бъде разгледан и по възражение на страната.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съгласно чл.
143 ал. 1 от ЗЗП, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
5
в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение
на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
Съгласно чл. 146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
каузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия.
Освен това, съгласно чл. 22 от ЗПК, „когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“
Приведени към настоящия случай, горните разпоредби намират
своето пълно проявление - както в посока нарушение на изискването за
задължително съдържание на договора за потребителски кредит, така и
чрез наличието на неравноправни /и като таква - нищожни/, клаузи, които
именно, са довели до несъответствие с изискуемото съдържание на ДПК,
превръщайки го в недействителен.
В индивидуалния договор за паричен заем /който представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на закона/ има включена неустоечна
клауза. От една страна, видно от типовия характер на целия договор „за
паричен заем standard 14“, може да се приеме, че той, включително и тази
клауза, е бил предварително изготвен и ответницата-потребител не е имала
възможност да повлияе върху съдържанието му, респективно – на
условието за неустойка. От друга страна настоящият състав намира, че
категорично следва да се признае характер на неравноправност на тази
клауза по следните причини:
С чл. 5 ал. 1 е уговорено: „Заемателят се задължава в 3 дневен срок от
усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно:
1.Поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания – да е навършило 21
годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
6
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма
кредитна история в ЦКР към БНБ или да няма кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател, ИЛИ
2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем в размер
на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора.“
В ал. 2 на чл. 5 е посочено „страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено
в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 1090, 20 лв. Страните се
уговарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 145, 38 лв., а общото задължение по
договора става в размер на 4 361, 40 лв“
С чл. 3 ал 2 от ДПК е уговорено, че „ с подписването на този договор
заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума,
като договорът има силата на разписка за предадена, съответо – получена
сума“.
Така описаното съдържание на съглашенията за обезпечение и за
неустойка противоречат на изискването за добросъвестност и по силата
на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобиват характер на
неравноправност, защото, на първо място, е видно, че осигуряването на
„поръчител“ или „банкова гаранция“, не е опционално, а ултимативно
заложено изискване и неосъществяването му по дефиниция е свързано със
задължителна „санкция“ на потребителя.
От една страна кредитодателят, за заета сума от 2600 лв., изисква
от кредитополучателя осигуряване на поръчител, за когото е поставил
редица квалификационни изисквания, повечето от които обаче, за да се
докажат като покрити, изискват снабдяване с удостоверения от
различните институции – работодател, НОИ, НАП, БНБ, ЦКР и други
институции. Нещо повече – кредитодателят е обявил, че ще зачете за годно
това обезпечение, ако то бъде представено в срок от 3 дни от усвояване на
7
сумата, а в цитирания чл. 3 ал. 2 е посочено, че сумата се счита предадена
в момента на подписване на договора. Аналогични доводи могат да се
изложат и за „избираемото“ обезпечение – банкова гаранция, също
необходимо да бъде представено в 3 дневен срок от усвояването на заема,
като този специфичен банков инструмент не е винаги достъпен, а
процедурата по издаването му следва законов протокол.
Абсолютно недискутируемо е, че това не е разумен срок за
представяне на обезпечение, категорично липсва технологическата
възможност за осъществяване на това изискване, което го прави изначално
неизпълнимо и моментално привежда в действие съставената за тази цел
клауза по чл. 5 ал. 2 от договора за заем.
Със същия текст е внедрен алтернативен „погасителен план“, като е
определена нова месечна вноска от 145, 38 лв., при общо задължение от вече
4361, 40 лв., но без това да е повлияло и довело до корекция на първоначално
определените ГЛП и ГПР.
От друга страна самото обезпечение, по начина на създаването му, е
изцяло перфидно и несъобразено с конкретните параметри на
правоотношението.
Перфидността се изразява в това, че по принцип правната обосновка
на механизма на обезпечението произтича от реалната опасност
кредиторът да не може да се удовлетвори от имуществото на прекия
длъжник, което, при кредит в размер на 2600 лв., е изключително малко
вероятно, тоест – обективно няма необходимост за обезпечаване на
кредита чрез гарант. Разбира се, този въпрос все пак е в дискресията на
договарящите се, с оглед предоставената им свобода, но горното
обстоятелство идва да потвърди констатацията, че ДПК е типов,
предварително изготвен, клаузата относно обезпечението не е съобразена с
конкретната хипотеза.
Правната фигура на неустойката е призната и уредена в ЗЗД и по
определение не противоречи на правилата за добросъвестност и не създава
дисбаланс в отношенията между търговеца и потребителя. В случая обаче
тя не е уговорена в съответствие с предназначението си – да обезпечи
своевременното изпълнение на основното договорно задължение и съгласно
целта – да обезщети вредата на кредитора без да е необходимо да я
8
доказва. Ищецът - заемодател е използвал неустоечна клауза не за да
възстанови евентуални вреди от неизпълнението на договорното
задължение – връщане на заетата сума – а я е свързал с неизпълнение
/съгл. чл. 5 ал. 2 от ДПК/ на задължението за предоставяне на
обезпечение“ – което представлява превратно използване на законови
права. Представянето на обезпечение може да е предварително изискване на
заемодателя, за да вземе решение дали да сключи договор за заем или не, но
самото то не може да е основно договорно задължение. Така тази
неустойка се събира от заемодателя наред с главното задължение за
връщане на заема, без изобщо да е настъпило неизпълнение /забава на
изпълнението/ на същото. Обезпечаването на изпълнението на
задължението по един договор, само по себе си, е отделно правоотношение и
не се превръща в главно задължение по този договор. Следователно самата
уговорка противоречи на добрите нрави и създава по-големи от обичайните
задължения на потребителя.
Извън това липсва и баланс между обезпечителната нужда и
обезпечителното средство – за заетата сума от 2 600 лв. заемодателят е
предвидил избор между две обезпечения – гарант ФЛ или банкова гаранция,
освен това уговорената неустойка е в необосновано висок размер на 1090, 20
лв., представляваща 40 % от сумата, което нито отговаря на целите на
обезпечителния институт, нито на правилата за добросъвестността,
дължима от всеки търговец. С нормата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП изрично се
придава неравноправен характер на клауза, с която се задължава
потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като в случая следва да се
подчертае отново казаното по-горе, че вземането фактически няма
правните белези на неустойката.
Всичко това води до заключението, че клаузата за неустойка по чл. 5
от ДПК е неравноправна, а оттам и нищожна съгл. чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.
По принцип нищожността на една клауза не влече нищожността и на
целия договор, но в случая наличието на тази клауза е повлияла на
съдържанието на ДПК и в светлината на разпоредбите на ЗПК.
Както се посочи по-горе – уговорката за предоставяне на обезпечение
е дефинитивно и изначално неизпълнима и това активира незабавно
9
неустоечната клауза по чл. 5 ал. 2 от договора, тоест – още в момента на
сключването му задължението на заемателката се е състояло от вноски
както по главицата, така и по неустойката – в посочения в ал. 2 размер от
145, 38 лв. и това е било известно на заемодателя при съставянето на
погасителния план и изчисляване на ГЛП и ГПР по кредита.
Включването на тази клауза за неустойка представлява скрито
оскъпяване на кредита без обаче да се изпълни изискването по т. 10 на чл.
11 ал. 1 от ЗПК и да се посочат ясно и разбираемо „годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“.
В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент
по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана
методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 49, 36%. Макар годишният процент на разходите
да не надвишава петкратния размер на законовата лихва от 50 %, тъй като
във вноските, с оглед описаните по-горе нищожни клаузи, е включена и
сумата за „неустойка“, чийто общ размер спрямо кредита от 2 600 лв.
представлява 40 % от него, тя не е включена в ГПР по кредита. Това е в
нарушение както на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на
законовата лихва и се получава значително нарастване кредита.
Заплащането на така наречената неустойка е предвидено предварително и
то без да е обвързано с неизпълнение на главното договорно задължение,
което я превръща фактически в част от кредита, която формално е
изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с
това да е калкулирана в ГПР по кредита. Тъждествено е и положението с
посоченит ГЛП, който също не е изчислен при отчитане на тази неустойка,
която, както многократно се посочи, фактически е включена в
задължението за връщане на заетата сума.
Обстоятелството, че в заявлението и съответно – в исковата молба,
цесионерът-ищец не търси сумите за неустойката, не променя горните
изводи. Изобщо не подлежи на съмнение фактът, че в действителност тази
10
сума е събирана. При общо основно задължение, включително договорната
лихва, от 3 271, 20 лв. /както е посочил ищецът/ и внесени общо 1 149 лв. от
ответницата, не би следвало търсеният остатък да е за 1941, 72 лв.
главница и 340, 38 лв. договорна лихва, тъй като сборът им надвишава
общото задължение, тоест - плащанията на ответницата са отнасяни и
към това задължение за „неустойка“, което впоследствие е изключено в
заявлението по чл. 410 от ГПК.
В обобщение – клаузите за обезпечение и неустойка са нищожни на
общо основание по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, а установяването им в
договор за потребителски кредит пък предизвиква и недействителност на
последния с оглед нарушаване по този начин и на императивни изисквания на
ЗПК.
Така, от една страна е видно, че са налице неравноправни по смисъла
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП клаузи, които са нищожни съгл. чл. 146 от ЗЗП, а от
друга – щом именно те са и причина за несъответствието на
съдържанието на ДПК с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и
надхвърляне на максималния размер на ГПР по чл. 19 ал. 4 от ЗПК – то
процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от ЗПК,
се явява недействителен. Може да се посочи още, че това се окачествява и
като нелоялна търговска практика съгласно чл. 6, пар. 1 от Директива
2005/29/ЕО, а скритите клаузи, възлагащи допълнителен размер на сумата,
която следва да плати потребителят, са неравноправни съгласно чл. 4, пар.
1 от Директива 93/13/ЕО.
В резултат на това пък, се активира правилото на чл. 23 от ЗПК,
съгласно което „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита“. Той дължи по общите
правила само обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението, до окончателното
изплащане.
Поради всичко това установителният иск относно главницата е
основателен само до размер на 1 451 лв., заедно с обезщетение за забава в
размер на законовата лихва от 01.11.22г. до окончателното изплащане. За
разликата до пълния размер от 1 941, 72 лв. е неоснователен и следва да се
11
отхвърли. Исковете за сумата 340, 48 лв., представляваща договорна лихва
за периода 29.07.20г. – 08.09.21г. и за сумата 150, 02 лв., представляваща
законна лихва за периода 09.09.21г. – 25.10.22г. са неоснователни и следва да
се отхвърлят.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции се разминават,
атакуваното решение следва да бъде отменено в уважителните му части за
посочените по-горе вземания и вместо това бъде постановено ново, с което
установителните искове за тях бъдат отхвърлени.
В останалата уважителна част решението следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се
разпредели между страните съразмерно на уважената и отхвърлената
част от иска, както следва – за заповедното производство ответницата
дължи на ищеца сумата 88, 67 лв., тя не е направила разноски и такива не й
се следват. За първоинстанционното производство ответницата следва да
му заплати 285, 78 лв., а ищецът й дължи разноски в размер на 219, 06 лв. и в
този смисъл следва да се измени решението на СлРС в частта за
разноските, имащо характер на определение.
За въззивното производство въззивницата следва да заплати на
въззиваемия разноски съразмерно на отхвърлената част от жалбата в
размер на 59, 65 лв. като съдът е определил юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. за тази инстанция съгл. чл. 78 ал. 8 от
ГПК вр. чл. 37 от ЗПП. Въззиваемият следва да заплати на въззивницата
разноски съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 242, 05 лв.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
въззивницата, тъй като то е съобразено с вида и сложността на спора и
положениете процесуални усилия, като тангира с минималните размери по
Наредба №1/2004г. Въззивницата е посочила сметка за превеждане на суми,
по която те следва да бъдат внесени.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение решение № 325/24.04.2023г. по
12
гр. дело № 125/23г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които е:
ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. В. Б. с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. С., ул. „ш. с.“ бл.17 ет.3 ап.9, че ДЪЛЖИ
на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот
Волов” № 29 ет.3, сумите, представляващи:
- неизпълнено парично задължение по Договор за паричен заем №
5622531 от 15.07.2020 година и Договор за цесия ЗА СУМАТА НАД 1 451 ЛВ.
ДО 1941, 72 ЛВ., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата
лихва от 01.11.2022 г. до окончателното й изплащане;
- договорна лихва за периода от 29.07.2020 година до 08.09.2021
година в размер на 340,48 лева;
- лихва за забава за периода от 09.09.2021 година до 25.10.2022 година
в размер на 150,02 лева, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 2704 от 02.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4664/2022 г. на
СлРС ;
ОСЪДЕНА А. В. Б. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” АД гр. София, направените разноски ЗА СУМАТА НАД 88, 67
лв. за заповедното производство и ЗА СУМАТА НАД 285, 78 лв. за
първоинстанционното производство, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и
вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29 ет.3 против А. В. Б. с
ЕГН ********** с постоянен адрес гр. С., ул. „ш. с.“ бл.17 ет.3 ап.9
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за
установено между страните, че А. В. Б. дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” АД гр. София сумите, за които на последното е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 2704 от
02.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4664/2022 г. на СлРС, представляващи:
- главница по Договор за паричен заем № 5622531 от 15.07.2020
13
година, цедирана по Договор за цесия от 01.12.2016г. и приложение към него
от 03.02.22г. , за сумата над 1 451 лв. до 1941, 72 лв. , заедно с обезщетение
за забава в размер на законовата лихва от 01.11.2022 г. до окончателното й
изплащане
- договорна лихва за периода от 29.07.2020 година до 08.09.2021
година в размер на 340,48 лева;
- лихва за забава за периода от 09.09.2021 година до 25.10.2022 година
в размер на 150,02 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение решение № 325 от
24.04.2023г. по гр. дело № 125/23г. на СлРС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД гр.
София да заплати на А. В. Б. направените разноски по делото съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 219, 06 лв. за първоинстанционното
производство и съразмерно на уважената част от жалбата в размер на
242, 05 лв. за въззивното производство по банкова сметка в първа
инвестиционна банка IBAN ************************ BIC **********.
ОСЪЖДА А. В. Б. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” АД гр. София направените разноски съразмерно на
отхвърлената част от жалбата в размер на 59, 65 лв. за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14