Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 26. 01. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 13738 по
описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
“Л.С.” ЕАД, ЕИК ********седалище и адрес на управление ***, А.С.бул. “******** ********чрез
процесуалния представител юрисконсулт Л.И.срещу
решение № 112867 от 13. 05. 2019 г., постановено от Софийския районен съд
(СРС), 68-и състав, по гр. д. № 25780 по описа за 2016 г. (обжалвано решение) в
частта, в която районният съд е го е осъдил да заплати на К.С.Е. сумата от
497 лева и 57 стотинки - обезщетение за 11
дни неизползван
платен годишен отпуск за 2015 г., както и разноски по делото.
“Л.С.” ЕАД твърди, че в обжалваната от него част
решението е неправилно поради наличието на необоснованост. Заявява, че
дължимото обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за 2015 г. на К.С.Е.
всъщност е в размер на 298 лева и 79 стотинки. Позовава се на експертното
заключение по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза. Иска от въззивния
съд да измени решението в обжалваната част (както и разноските пропорционално).
Претендира разноски за въззивното производство, включително за
юрисконсултско възнаграждение. В откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба на “Л.С.” ЕАД от насрещната страна К.С.Е., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, чрез процесуалния представител адвокат В.В.. Твърди, че
решението е правилно, мотивирано, обосновано и съобразено с материалноправните
и процесуалноправните разпоредби на закона в обжалваната от “Л.С.” ЕАД част.
Твърди, че въззивната жалба на “Л.С.” ЕАД е нередовна, защото въззивникът е
поискал от съда да измени решението в обжалваната част, а
въззивният съд не разполага с подобно правомощие. Заявява, че съгласно
експертното заключение по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза,
изготвено въз основа на разплащателните ведомости на “Л.С.” ЕАД, размерът на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск
е 497 лева и 57
стотинки. Твърди, че за констатираната от вещото лице удръжка от работодателя в
размер на 198 лева и 78 стотинки не са посочени основание и какво представлява
тази сума. Добавя, че сумата от 198 лева и 78 не е била претендирана от “Л.С.”
ЕАД пред първата инстанция, включително не е било направено възражение за
прихващането ѝ с отговора на исковата молба. Заявява, че районният съд
правилно е установил вземането за 11 дни неизползван платен годишен отпуск за 2015 г. в размер
на 497 лева и 57 стотинки като признато от ответника със Заповед №
13/31.03.2016 г. Иска от въззивния съд да потвърди решението в обжалваната от “Л.С.”
ЕАД част. Претендира разноски (заплатеното адвокатско възнаграждение)
във връзка с подаването на отговора на въззивната жалба. В откритото съдебно
заседание пред въззивната инстанция оспорва като неоснователен размера
на юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна, ако той превишава
нормативно установения минимум.
Решението е обжалвано и от К.С.Е. в частта, в
която районният съд е отхвърлил иска за обезщетение за неизползван годишен
отпуск за разликата от уважената част от 497 лева и 57 стотинки до пълния
претендиран размер от 949 лева и 83 стотинки, както и в частта, в която са отхвърлени изцяло исковете с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда КТ), чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл.
344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ (в размер на 5 538 лева и 78
стотинки); чл. 317, ал. 4 във връзка с чл. 217 КТ (в размер на 7 742 лева и 38
стотинки). Обжалва решението и в частта,
в която е уважен насрещният иск на “Л.С.” ЕАД с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 923 лева и 13 стотинки.
К.С.Е. твърди, че обжалваното решение е недопустимо в
частта, в която е уважен насрещният иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ,
защото подобен насрещен иск не е бил предмет на делото (позовава се на доклада
по делото на районния съд). Ако в тази част решението бъде прието за допустимо,
оспорва го в същата част и като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В
останалата обжалвана част твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и несъобразено със събрания по делото
доказателствен материал. Заявява, че към датата на налагането на
дисциплинарното наказание преклузивният двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 КТ
всъщност е бил изтекъл (позовава се на доклади на работодателя). При наличието
на две дисциплинарни нарушения, изтичането на посочения срок за което и да е от
тях води до незаконосъобразност на оспорената заповед, защото работодателят е
длъжен да вземе предвид тежестта на нарушението при налагането на
дисциплинарното наказания съобразно чл. 189, ал. 1 КТ. Поддържа, че районният
съд неоснователно е приел като релевантна за началото на срока дата 20. 01.
2016 г. Оспорва извода на първата инстанция, че не са били налице уважителни
причини за неявяването му на работа след 22. 07. 2015 г. Заявява, че районният
съд неправилно е приел, че работодателят е бил в невъзможност да го
трудоустрои. Оспорва достоверността на датата на представено от “Л.С.” ЕАД
допълнително споразумение и поддържа, че то не е било доведено до знанието му.
От друга страна, допълнителното споразумение доказвало възможността на
работодателя да го трудоустрои. Неоснователно и невярно първата инстанция
приела, че в експертното решение на Териториалната експертна лекарска комисия
(ТЕЛК) от 09. 12. 2015 г. е посочено, че К.С.Е. следва да се яви на работа след
явяването пред ТЕЛК (заявява, че подобно експертно решение не е било представено
по делото). Освен това добавя, че не е била спазена процедурата по чл. 193, ал.
1 КТ за изслушване преди налагането на дисциплинарното наказание (заповедта за
налагане на дисциплинарното наказание е била издадена на 08. 03. 2016 г., а
поканата за даване на обяснения му е била връчена на 15. 03. 2016 г.). Добавя,
че не е била спазена също така и процедурата по чл. 333, ал. 2 КТ (по делото не
било представено писмото, с което е изискано
мнението на ТЕЛК; съгласието на Инспекцията по труда за прекратяването на
трудовото правоотношение е поискано и получено след издаването на заповедта).
Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение в частта, в която са
отхвърлени исковете му, съответно да го обезсили в частта, в която е уважен
насрещният иск на “Л.С.” ЕАД с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ. Претендира разноски и за двете инстанции, включително за
адвокатските хонорари.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на К.С.Е.
от “Л.С.” ЕАД. Оспорва въззивната жалба и заявява, че в обжалваната с нея част
решението е правилно и законосъобразно. Заявява, че предложението за
прекратяването на трудовото правоотношение на К.С.Е. е било направено с
докладна записка от 20. 01. 2016 г., от който момент работодателят е бил
уведомен за извършеното дисциплинарно нарушение и дисциплинарното производство
е образувано. Заявява, че с представено по делото като доказателство
допълнително споразумение К.С.Е. е бил трудоустроен до 01. 07. 2016 г. съгласно
експертно решение на ТЕЛК. Допълнителното споразумение обаче не е било
подписано от К.С.Е. поради самоволно и неоправдано неявяване на работа. По
същата причина не е било подписано и допълнително споразумение за увеличаване
на трудовото възнаграждение на К.С.Е. на 925 лева. Твърди, че няма правно
изискване трудов договор или допълнително споразумение за изменението му да
бъдат изпращани по пощата или куриер. Заявява, че поканата за обяснение е била
изпратена по пощата с обратна разписка на 27. 01. 2016 г., но е била върната
като непотърсена на 18. 02. 2016 г., поради което процедурата по чл. 193, ал. 1
трябва да се приеме за спазена. Независимо от това на 15. 03. 2016 г. е била
изпратена повторна покана, която е била получена от служителя на същата дата.
Твърди, че е била спазена и процедурата по чл. 333 КТ. Намира твърдението на К.С.Е.
за недопустимост на обжалваното решение за неоснователно, защото насрещният иск
по чл. 221, ал. 2 КТ е предявен със своевременно подадения отговор на исковата
молба. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение в частта, в която
е обжалвано от К.С.Е.. Отново претендира разноски.
По делото е постъпила и частна жалба от К.С.Е. срещу
определение № 220433 от 18. 09. 2019 г. (обжалвано определение), с което
първоинстанционният съд е оставил без уважение искането му за изменение на
обжалваното решение в частта за разноските. Твърди, че обжалваното определение
е незаконосъобразно, неправилно и немотивирано. Заявява, че районният съд
неправилно е определил нормативно установения минимум на юрисконсултското
възнаграждение в разглеждания случай на 400 лева. Поддържа, че претендираното
от насрещната страна в първоинстанционното производство юрисконсултско
възнаграждение всъщност е трябвало да бъде определено в размер между 100 и 300 лева. Предвид
липсата на фактическа и правно сложност по делото и процесуалната активност на
насрещната страна намира, че юрисконсултското възнаграждение е трябвало да бъде
определено в правилния минимален размер от 100 лева. Иска от въззивния съд да
отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да измени
съответно обжалваното решение в частта за разноските.
В едноседмичен срок от връчването на преписа от
частната жалба е постъпил неин отговор (“отговор на въззивна жалба”) от “Л.С.”
ЕАД. Заявява, че по делото са били водени четири иска с определен материален
интерес, поради което районният съд правилно е определил минималния размер на
юрисконсултското възнаграждение по чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (НЗПП). Иска от въззивния съд да отхвърли частната жалба на К.С.Е.
като неоснователна и да потвърди обжалваното определение.
Въззивният съд, след като прецени становищата на
страните, събраните пред първата инстанция доказателства и правото, направи
следните фактически и правни изводи.
Въззивните жалби на страните са редовни и допустими.
Вследствие на служебна проверка въззивният съд установява, че обжалваното
решение е валидно. Относно допустимостта му в обжалваната част намира следното.
С доклада по чл. 140 ГПК районният съд е приел, че
ответникът “Л.С.” ЕАД не претендира насрещни права срещу ищеца К.С.Е.. Първата
инстаниця обаче е била сезирана с насрещен иск по чл. 221, ал. 2 със
своевременно подадения отговор на исковата молба (л. 51 от делото на районния
съд). Районният съд е пропуснал да се произнесе по насрещния иск и в първото
открито съдебно заседание предвид възможността по чл. 140, ал. 2 ГПК. Той не е
дал правна квалификация на насрещния иск и не е разпределил тежестта на
доказването във връзка с него. Освен това въззивният съд служебно установява,
че не е представен документ за внесена държавна такса по насрещния иск, какъвто
се изисква предвид чл. 211, ал. 2, изр. първо ГПК.
Въпреки
липсата на правна квалификация и разпределяне на тежестта на доказване с
доклада по делото, „Л.С.“ ЕАД все пак е представило доказателства и районният
съд се е произнесъл по своевременно предявения насрещен иск с обжалваното
решение. К.С.Е.
е взел становище по насрещния иск преди първото по делото открито съдебно
заседание, оспорвайки го като неясен, неоснователен и недоказан (л. 223 от
делото на районния съд). При това положение допуснатото от районния съд
процесуално нарушение е несъществено и не е довело до ограничаване на правото
на защита на страните. Нередовността поради липса на данни за заплащане на
държавна такса е била отстранена с обжалваното решение, като районният съд е
осъдил съответната страна да заплати държавна такса по насрещния иск. Затова
обжалваното решение трябва да се приеме за допустимо в частта, в която
районният съд се е произнесъл по насрещния иск.
В останалите обжалвани части решението също е допустимо.
Относно правилността му въззивният съд намира следното.
На 02. 03. 2010 г. между “Л.С.” ЕАД (работодател) и К.С.Е.
(служител) е бил сключен трудов договор № 125, по силата на който служителят е
започнал да изпълнява длъжността “сътрудник, охрана” на 08. 03. 2010 г. С
подписана от служителя длъжностната характеристика от 05. 02. 2014 г. е било
предвидено изискване той да премине успешно няколко обучения, включително Модул
3 “Проверка на лица и багажи”.
В периодите от 08. 01. 2015 г. до 16. 01. 2015 г. и от
19. 01. 2015 г. до 25. 02. 2015 г. служителят е упражнявал правото си на отпуск
поради общо заболяване, а правото си на платен годишен отпуск в периода от 26.
02. 2015 г. до 07. 04. 2015 г. След това от 27. 04. 2015 г. до 21. 07. 2015 г.
отново е упражнявал правото си на отпуск поради общо заболяване. На 21. 07.
2015 г. ТЕЛК е определила 56 % трайно намалена работоспособност за срок от една
година до 01. 07. 2016 г. и е препоръчала трудоустрояване при отчитане на
определени противопоказани условия на труд. С допълнително експертно решение от
07. 10. 2015 г. ТЕЛК е приела, че служителят може да работи на заеманата до
момента длъжност при спазване на противопоказанията по експертното решение от
21. 07. 2015 г. и е добавила, че евентуалното освобождаване от работа вероятно
би довело до влошаване на психичното му състояние.
Към делото е представено датирано към 27. 08. 2015 г.
допълнително споразумение за трудоустрояване на служителя, което се позовава на
експертното решение на ТЕЛК от 21. 07. 2015 г. То е подписано само от
работодателя и не е било връчено на служителя преди размяната на книжата по
настоящото дело.
С доклад от 28. 10. 2015 г. (л. 103 от делото на
районния съд) е било образувано предходно дисциплинарно производство срещу
служителя, като твърдяното дисциплинарно нарушение се е изразявало в неявяване
на работа и неуведомяване за отсъствията в периода от 22. 07. 2015 г. до 28.
10. 2015 г. и непредставяне на оправдателен документ, като е указана
възможността на служителя да представи обяснения и доказателства в тридневен
срок. На 10. 11. 2015 г. била изпратена покана за обяснения по пощата, като на
11. 11. 2015 г. е било поставено известие на входната врата и поканата е била върната
като непотърсена. На 24. 11. 2015 г. служителят е дал обяснения, че ръководителят
му лично заявил, че повече не може да работи и че трябва да бъде трудоустроен.
Твърди, че от този момент чакал да бъде повикан с предложение за
трудоустрояване. По това дисциплинарно производство са били получени
предварителни разрешения за прекратяване на трудовото правоотношение от
Дирекцията “Инспекция по труда” - град София и от ТЕЛК, но не е било наложено
дисциплинарно наказание.
След това “Л.С.” ЕАД е съставило писмо за уведомяване
на служителя, че следва да се яви на обучение по Модул 3 “Проверка на лица и
багажи” на 13. 01. 2016 г. Писмото е било подадено по пощата на 06. 01. 2016
г., като на пощенския плик пише “няма никой на адреса, GSM - не отговаря!”. За
периода на обучението от 13. 01. 2016 г. до 25. 01. 2016 г. служителят се явил
само на 14. 01. 2016 г. и не е присъствал на останалите дни от обучението.
С доклад от 20. 01. 2016 г. (л. 61 от делото на
районния съд) е било констатирано, че служителят в продължение на повече от
една година системно отсъства от работа и не представя оправдателен документ.
Освен това е било констатирано, че служителят е бил информиран на 08. 01. 2016
г. за обучение по Модул 3 “Проверка на лица и багажи”, но въпреки това към 19.
01. 2016 г. той не се явява и не е представил оправдателен документ за
отсъствията си. Въз основа на доклада е било образувано ново дисциплинарно
производство. ТЕЛК е дала съгласие за прекратяването на трудовото
правоотношение при описаните от работодателя обстоятелства (неявяване на работа
повече от 6 месеца) с експертно решение от 03. 02. 2016 г. (л. 87 от делото на
районния съд). Директорът на Дирекцията “Инспекция по труда” - град София също
е дала предварително разрешение за прекратяването на трудовото правоотношение
въз основа на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (л. 93 от делото на районния съд). Със
заповед № 11 от 08. 03. 2016 г. на служителя е наложено дисциплинарно наказание
”уволнение”. На 15. 03. 2016 г. служителят е получил по пощата покана за даване
на обяснения в еднодневен срок (л. 77 от делото на районния съд). На 19. 03.
2016 г. е получил по пощата също така и заповедта за дисциплинарното уволнение
(л. 96 от делото на районния съд).
Във връзка с
възражението на К.С.Е.,
че правомерно не се е явявал на работа поради неизпълнение на задължението на
работодателя да го трудоустрои, въззивният съд намира следното. Наистина на 21.
07. 2015 г. е била установена по надлежния ред 56 % трайно намалена
работоспособност на служителя, като ТЕЛК е дала предписание на работодателя да
го трудоустрои на същата работа при облекчени условия. За „Л.С.“ ЕАД е
възникнало задължение да облекчи условията на работа на К.С.Е. в едноседмичен срок от
получаването на предписанието от ТЕЛК. Представеният по делото заверен препис
от допълнително споразумение, в което има позоваване на експертното решение на
ТЕЛК с предписание за трудоустрояване, е датирано към 27. 08. 2015 г. Предвид
изричното възражение на въззивника за антидатиране и обстоятелството, че
допълнителното споразумение е подписано само от изпълнителния директор на „Л.С.“
ЕАД, въззивният съд е длъжен да приеме, че достоверната дата на документа е
тази на подаването на отговора на исковата молба: 27. 06. 2016 г. (чл. 181, ал.
1 ГПК). По делото обаче е представен и заверен препис от експертно решение на
ТЕЛК от 07. 10. 2015 г., като в посоченото експертно решение има позоваване на писмо
от работодателя с искане на мнение относно възможността служителя да изпълнява
задълженията си на досегашното работно място във връзка с експертното решение
от 21. 07. 2015 г. Тогава трябва да се приеме, че към 07. 10. 2015 г. „Л.С.“
ЕАД е било уведомено за предписанието за трудоустрояване. При това положение то
е било длъжно да осигури облекчени условия на труд на К.С.Е. до 14. 10. 2015 г. (чл. 317, ал.
3 КТ).
К.С.Е. е получил предписанието на ТЕЛК на 21.
07. 2015 г. (видно от самото експертно решение от 21. 07. 2015 г.). От този
момент за него е възникнало задължението да не изпълнява работата при
дотогавашните ѝ условия (чл. 317, ал. 2 КТ). Както обаче правилно е посочил
първоинстанционният съд, то не го е освободило от задължението му да се явява
на работа и да бъде на работното си място до края на работното време (чл. 126,
т. 1 КТ). Служителят с трайно намалена работоспособност следва да откаже
изпълнението на работата при противопоказани от ТЕЛК условия след като се яви
на работа. Явяването му на работа освен това е предпоставка работодателят да
изпълни задължението си по чл. 317, ал. 3 КТ. При неявяване на служителя, както
е в настоящия случай, за работодателя е невъзможно да осъществи
трудоустрояването (работата при облекчени условия на труд е възможна само при
явяване на работа). Следователно районният съд правилно е отхвърлил иска с
правно основание чл. 317, ал. 4 във връзка с чл. 217, ал. 1 КТ и обжалваното
решение трябва да бъде потвърдено в съответната част.
Продължителното
неявяване на работа на К.С.Е., който е можел и е бил длъжен да се
явява на работа, осъщестява от обективна и субективна страна дисциплинарно нарушение
по чл. 187, т. 1, предл. трето КТ. Във връзка с възражението, че районният съд
се е позовал на експертно решение на ТЕЛК от 09. 12. 2015 г. (в което е
посочено, че К.С.Е.
е следвало да се яви на работа след явяването си в ТЕЛК на 21. 07. 2015 г.),
което не е представено по делото, въззивният съд следва да отбележи, че
експертното решение е приложено на л. 112. По делото действително липсват данни
то да е било получено от служителя, но това не води до неправилност на извода,
че К.С.Е.
е бил длъжен да се яви на работа поради предходните съображения.
От данните по
делото се установява също така, че К.С.Е. не се е явил на обучение по
Модул 3 „Проверка на лица и багаж“ в периода 13. 01. 2016 г. – 25. 01. 2016 г.
(с изключение на 14. 01. 2016 г., в който ден служителят се е явил на
обучението). Неявяването на обучението съвпада с неявяване му на работа.
Последното, в качеството си на по-тежко дисциплинарно нарушение, поглъща
първото.
На следващо
място трябва да бъдат разгледани възраженията на К.С.Е., свързани с възприетата от
първата инстанция законосъобразност на процедурата по налагане на дисциплинарно
наказание. В мотивите на заповедта от 08. 03. 2016 г. за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ са описани две дисциплинарни нарушения:
неявяване на работа от 22. 07. 2015 г. и неявяване на част от обучителен курс
по Модул 3 „Проверка на лица и багаж“. Освен описанието им, във връзка с
установяването им работодателят се позовава на четири докладни записки: от 01.
06. 2015 г., от 25. 08. 2015 г., от 28. 10. 2015 г. и от 20. 01. 2016 г. От
представените данни по делото се установява, че първите три докладни записки са
за неявяване на служителя на работа, а четвъртата за неявяване на работа и на
обучение, като всички са адресирани до изпълнителния директор на „Л.С.“ ЕАД. В
първата е посочено, че К.С.Е. не се явява на работа от 26. 02. 2015
г. Във втората е посочено, че не е представил оправдателен документ за
неявяването си на работа в периода 08. 04. 2015 г. – 26. 04. 2015 г., както и
от 22. 07. 2015 г. В третата се препраща към втората и се добавя, че към 28.
10. 2015 г. служителят продължава да отсъства без да е информирал по надлежния
ред и да е представил оправдателен документ; посочено е, че за изпълнение на
нормативни изисквания К.С.Е. трябва да премине повторно
специализирано обучение. В последната докладна записка се посочва, че
служителят е отсъствал 10 часа от обучение по Модул 3 „Проверка на лица и
багаж“, въпреки че е бил уведомен за обучението. Посочва се също така, че към
19. 01. 2016 г. К.С.Е.
продължава да не се явява, като не е уведомил по надлежния ред и не е
представил оправдателен документ за отсъствията си.
При това
положение дисциплинарното нарушение, изразяващо се в неявяване на работа през
периода от 22. 07. 2015 г. до 28. 10. 2015 г., е било доведено до знанието на
работодателя („открито“ по смисъла на чл. 194, ал. 1 КТ) на 28. 10. 2015 г.
Тогава преклузивният двумесечен срок за налагането на дисциплинарно наказание
за него е бил изтекъл преди издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение
от 08. 03. 2016 г. От друга страна обаче, дисциплинарното нарушение, изразяващо
се в неявяване на работа за периода от 29. 10. 2015 г. до 19. 01. 2016 г. (с
изключение на 14. 01. 2016 г., когато служителят се е явил на обучение), е било
открито от работодателя на 20. 01. 2016 г. Спрямо него заповедта за
дисциплинарно уволнение от 08. 03. 2016 г. е издадена своевременно.
Дисциплинарното наказание също е наложено своевременно с получаването на
заповедта по пощата лично от служителя на 19. 03. 2016 г. (л. 96 от делото на
районния съд). Обстоятелството, че за част от посочения в заповедта за
дисциплинарно уволнение период на неявяване на работа срокът по чл. 194, ал. 1 КТ е бил изтекъл, не води до незаконосъобразност на наложеното дисциплинарно
наказание. Достатъчно е за част от периода срокът по чл. 194, ал. 1 КТ да не е
бил изтекъл и тази част да е поне два последователни работни дни, което се
установява в настоящия случай. Неявяването на работа в продължение на поне два
последователни работни дни е дисциплинарно нарушение, чиято тежест по закон
обуславя най-тежкото дисциплинарно наказание (дисциплинарно уволнение): чл.
190, ал. 1, т. 2 КТ. Следователно работодателят правилно е преценил тежестта на
нарушението.
Възражението,
че не е била спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, също е неоснователно. По
делото има данни, че работодателят е изготвил покана за обяснения в еднодневен
срок от получаването ѝ, в която е било описано неявяването на работа от
22. 07. 2015 г. и неявяването на обучение по Модул 3 „Проверка на лица и
багаж“. Поканата е била изпратена по пощата на 27. 01. 2016 г., но е била
върната с отбелязване, че не е потърсена от получателя. Правилно районният съд
е приел, че пропускът пратката да бъде потърсена от служителя и съответно той
да даде обяснения съставлява негово виновно поведение по смисъла на чл. 193,
ал. 3 КТ (в този смисъл решение № 159
от 7.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 563/2019 г., IV г. о.).
Възражението, че не е била спазена процедурата по чл. 333 КТ, също е
неоснователно. Привилегията за предварителна закрила е възникнала с
предписанието на ТЕЛК от 21. 07. 2015 г., но в случая Дирекцията “Инспекция по труда” - град
София е дала предварително
разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение на 18. 03. 2016 г., един
ден преди налагането на дисциплинарното уволнение с личното връчване на
заповедта за дисциплинарно наказание (съобразно изискването на чл. 333, ал. 7 КТ; л. 93 от делото на районния съд). Освен това ТЕЛК също е дала съгласие за
прекратяването на трудовото правоотношение на 03. 02. 2016 г. (л. 87 от делото
на районния съд). Описаните от работодателя пред Дирекцията “Инспекция по труда” - град
София и ТЕЛК обстоятелства,
изразяващи се в продължително неявяване на К.С.Е. на работа, се потвърждават от
събраните пред първата инстанция доказателства.
При това положение работодателят „Л.С.“ ЕАД законосъобразно е наложило
дисциплинарно уволнение на служителя К.С.Е.. Следователно районният съд
правилно е отхвърлил исковете с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и обжалваното решение трябва да бъде потвърдено в съответната част.
След като дисциплинарното уволнение е законосъобразно, то насрещният иск
на работодателя за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ е основателен. К.С.Е. не е
оспорил с въззивната жалба присъдения от районния съд размер на посочения иск.
Тогава въззивният съд трябва да приеме първоинстанционното решение за правилно
в съответната обжалвана част.
Във връзка с частично уважения иск за обезщетение на К.С.Е. за
неизползвания платен годишен отпуск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ въззивният
съд намира следното. Искът на К.С.Е. е предявен за 14 дни платен годишен отпуск
през 2015 г. и 7 дни платен годишен отпуск през 2016 г. С обжалваното решение
искът е уважен в частта за 11 дни за 2015 г.
на стойност 497 лева и 57 стотинки, като е отхвърлен за останалите дни
за 2015 г. и 2016 г. и за разликата до пълния предявен размер от 949 лева и 83
стотинки.
Възражението на „Л.С.“ ЕАД, че съгласно заключението по допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск за 2015 г. е на стойност 298 лева и 79 стотинки, е неоснователно.
Заключението на вещото лице установява стойност на обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за 2015 г. от 11 дни в общ размер на 497 лева и 57 стотинки, както и че поради
фактическо удържане на сума в размер на 198 лева и 78 стотинки съгласно
документацията на работодателя е останала дължима сума в размер на 298 лева и
79 стотинки. При така представеното експертно заключение районният съд правилно
е съобразил, че по делото не се установява правно основание за извършената
удръжка.
От друга страна, К.С.Е. обжалва произнасянето по същия иск в частта, в
която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 949 лева и 83 стотинки
(следователно за 3 дни от 2015 г. и 7 дни от 2016 г.). Обосновава възражението
си със съображенията за незаконността на уволнението (основателността на иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ). Тези аргументи обаче са насочени срещу
прекратяването на трудовото правоотношение, а основателността на претенцията по
чл. 224, ал. 1 КТ всъщност е обусловена тъкмо от прекратяването му. Искът за
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е евентуален спрямо главния иск по чл. 344,
ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225 КТ и обуславящия го иск по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ. Затова посочените съображения от К.С.Е. в тази част на въззивната жалба
са неотносими към иска с правно основание по чл. 224, ал. 1 КТ и жалбата се
явява бланкетна. При това положение въззивният съд не следва да осъществява
проверка за правилността на обжалваното решение в съответната част (чл. 269,
изр. второ ГПК).
Предвид изложеното, въззивният съд трябва да приеме обжалваното решение
за правилно и в частта, в която частично е уважен искът на К.С.Е. за
обезщетение за неползвания платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ и да го
потвърди.
В обобщение: обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради
което трябва да бъде потвърдено изцяло.
Разноски. Предвид постъпилата частна жалба,
обжалваното определение на районния съд по чл. 248 ГПК
трябва да бъде проверено в светлината на изхода на делото пред въззивната
инстанция.
С
първоинстанционното решение районният съд е присъдил разноски в полза на „Л.С.“
ЕАД за юрисконсултско възнаграждение. Приел е, че размерът на юрисконсултското
възнаграждение се определя по чл. 23, ал. 1, т. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ (Наредбата) на общо 400 лева, от които пропорционално на
уважения насрещен иск и на неуважените искове на К.С.Е. е присъдил 365 лева и 8
стотинки. Районният съд е приел, че са налице и двете хипотези по т. 1, защото
предмет на делото са били както искове за отмяна на уволнението и
възстановяване на работа, така и други искове с определен материален интерес. В
срока по чл. 248, ал. 1 ГПК К.С.Е. е поискал изменение на решението в частта за
разноските, като е заявил, че размерът на юрисконсултското възнаграждение
трябва да бъде определен само по чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. второ, а не общо
по предл. първо и предл. второ. Страната е представила списък на разноски (л.
272), поради което искането е било допустимо. С определението по чл. 248 ГПК
районният съд е отхвърлил искането. Приел е, че размерът на юрисконсултското
възнаграждение е бил определен правилно, като е препратил към мотивите на
решението.
Частната жалба
на К.С.Е. против така постановеното определение е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е основателна. Чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. първо от
Наредбата предвижда възнаграждение по трудови дела за отмяна на уволнение или
за възстановяване на работа, но само когато искът е предявен самостоятелно. В
разглеждания случай исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ не са били
предявени самостоятелно, а са били обективно съединени с други искове по КТ.
При това положение размерът на юрисконсултското възнаграждение не може да бъде
определен по чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. първо, а следва да бъде определен само
по чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. второ от Наредбата (трудово дело с определен
материален интерес).
Делото се
характеризира с умерена правна сложност: били са предявени общо шест иска (пет
обективно съединени от К.С.Е. и един насрещен от „Л.С.“ ЕАД), някои от които с
различен предмет на доказване. „Л.С.“ ЕАД е представило отговор на исковата
молба чрез юрисконсулт. Били са проведени общо четири открити съдебни заседания
пред първата инстанция, като на всички се е явил юрисконсулт на „Л.С.“ ЕАД.
Поради тези съображения юрисконсултското възнаграждение е трябвало да бъде
определено в максималния размер по чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. второ от
Наредбата от 300 лева, след което да бъде присъден пропорционално на уважения
насрещен иск и на отхвърлените искове на К.С.Е.. След изчисления въззивният съд
намира, че подлежащото на присъждане пропорционално юрисконсултско
възнаграждение е в размер на 273 лева и 81 стотинки.
Предвид изложеното
обжалваното определение трябва да бъде отменено като неправилно, обжалваното
решение да бъде изменено в частта за разноските и К.С.Е. да бъде осъден да
заплати съответните разноски на „Л.С.“ ЕАД.
Във връзка с
направените претенции за присъждане на разноски във въззивното производство,
въззивният съд намира, че такива не следва да бъдат присъждани поради изхода на
делото. И двете страни са подали въззивни жалби срещу първоинстанционното
решение, като и двете въззивни жалби са неоснователни. По този начин и двете
страни са дали повод за завеждането на делото и претенциите им за разноски са
неоснователни. След като претенцията за разноски на „Л.С.“ ЕАД е неоснователна,
въззивният съд не дължи произнасяне по евентуалното оспорване на размера на
юрисконсултското възнаграждение, направено от К.С.Е..
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 112867
от 13. 05. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр.
д. № 25780 по описа за 2016 г. в частта, в която са изцяло
отхвърлени предявените от К.С.Е., ЕГН **********, съдебен адрес ***, срещу
“Л.С.” ЕАД, ЕИК ********седалище
и адрес на управление ***, А.С.бул. “******** *****,
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във връзка с чл.
225, ал. 1 от Кодекса на труда за отмяна на наложеното със заповед № 11/08. 03.
2016 г. на изпълнителния директор на „Л.С.“ ЕАД дисциплинарно уволнение, за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „сътрудник охрана“ и за
обезщетение за оставане без работа след уволнението през периода от 19. 03.
2016 г. до 19. 09. 2016 г. в размер на 5 538 лева и 78 стотинки.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 112867
от 13. 05. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр.
д. № 25780 по описа за 2016 г. в частта, в която е изцяло
отхвърлен предявеният от К.С.Е. срещу „Л.С.“ ЕАД иск с правно основание
чл. 317, ал. 4 във връзка с чл. 217 от Кодекса на труда за обезщетение за
неизпълнение на предписанието за трудоустрояване, отправен с експертно решение
на Териториалната експертна лекарска комисия № 1874/21. 07. 2015 г., за периода
от 31. 08. 2015 г. до 13. 05. 2016 г. в размер на 7 742 лева и 38
стотинки.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 112867
от 13. 05. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр.
д. № 25780 по описа за 2016 г. в частта, в която е частично
уважен предявеният от К.С.Е. срещу „Л.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 224,
ал. 1 от Кодекса на труда за обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
от 11 дни за 2015 г. в размер на 497 лева и 57 стотинки, заедно със законовата
лихва върху тази сума от момента на предявяването на иска – 13. 05. 2016 г., до
окончателното ѝ изплащане, както и в частта, в която същият иск е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 949 лева и 83 стотинки и за
3 дни платен годишен отпуск за 2015 г. и 7 дни платен годишен отпуск за 2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 112867
от 13. 05. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр.
д. № 25780 по описа за 2016 г. в частта, в която е изцяло
уважен предявеният от „Л.С.“ ЕАД срещу К.С.Е. насрещен иск с правно основание
чл. 221, ал. 2 от Кодекса на труда за обезщетение поради дисциплинарнота
уволнение със заповед № 11/08. 03. 2016 г. на изпълнителния директор на „Л.С.“
ЕАД в размер на 923 лева и 13 стотинки заедно със законовата лихва върху тази
сума от момента на предявяването на насрещния иск – 27. 06. 2016 г., до
окончателното ѝ изплащане.
ОТМЕНЯВА определение № 220433 от 18.
09. 2019 г., постановено
от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр. д. № 25780 по описа за 2016 г., като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯВА решение № 112867 от 13. 05.
2019 г., постановено от Софийския районен съд, 68-и състав, по гр. д. № 25780
по описа за 2016 г. в
частта за разноските, в която К.С.Е. е осъден да заплати в полза на „Л.С.“ ЕАД
сумата от 365 лева и 8 стотинки, представляваща част от полагащото се на „Л.С.“
ЕАД юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство, пропорционална
на отхвърлената част от исковете срещу него и на уважения насрещен иск,
предявен от него, като ОСЪЖДА К.С.Е. да заплати в полза на „Л.С.“ ЕАД
сумата от 273 (двеста седемдесет и три) лева и 81 (осемдесет и една)
стотинки, представляваща част от полагащото се на „Л.С.“ ЕАД юрисконсултско
възнаграждение в първоинстанционното производство, пропорционална на
отхвърлената част от исковете срещу него и на уважения насрещен иск, предявен
от него.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1
и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването на преписа в частта, в която се потвърждава
отхърлянето на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от
Кодекса на труда, както и в частта, в която се потвърждава отхвърлянето на иска
с правно основание чл. 317, ал. 4 във връзка с чл. 217 от Кодекса на труда.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.