РЕШЕНИЕ
№ 154
гр. Перник , 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:РЕНИ П. КОВАЧКА
Членове:ТАТЯНА И. ТОДОРОВА
МАРИЕТА С. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
като разгледа докладваното от МАРИЕТА С. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500126 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 264037/16.10.2020г., допълнена с въззивна
жалба с вх. № 264314/21.10.2020г., въззивна жалба с вх. № 264408/21.10.2020г. и въззивна
жалба с вх. № 264613/23.10.2020г., подадена от М. К. Д. срещу решение №
260263/09.10.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260021/13.01.2021 г.,
по гр.д. № 2045/2020 г. на Районен съд – Перник, с което по предявените от ищеца “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД против жалбоподателката искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86
ЗЗД е признато за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 800
лева – главница по договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № *** г., сключен между
ответницата и цедента „Вива Кредит“ ООД, сумата от 140,23 лева – договорна
възнаградителна лихва за периода от 14.10.2018 г. до 11.06.2019 г. и сумата от 31,43 лева –
лихва за забава, считано от 15.10.2018 г. до 13.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите,
които вземания са прехвърлени на цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД и за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 00419 по
описа за 2020 г. на Районен съд - Перник. С решението в тежест на ответницата са
възложени направените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство.
По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 262732/03.02.2021 г., подадена от М.
К. Д. срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 260021/13.01.2021 г., по гр.д.
№ 2045/2020 г. на Районен съд – Перник.
По изложени в жалбите съображения за неправилност и необоснованост на
1
първоначалното решение и на решението по чл. 247 ГПК жалбоподателката моли те да бъде
отменени и предявените срещу нея искове да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни.
Претендира разноските по делото.
Въззиваемата страна - “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, с
писмени отговори на жалбите срещу първоначалното решение и срещу решението по чл.
247 ГПК, подадени в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, е оспорила жалбите като
недопустими и неоснователни. Моли да бъде даден ход на делото във въззивното
производство в нейно отсъствие. Претендира разноските по делото.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от
компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството пред районния съд е образувано въз основа на искова молба, с която
от “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД срещу М. К. Д. са предявени
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
99, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
С влязло в сила определение № 2122/29.06.2020 г. първоинстанционният съд е
прекратил производството поради оттегляне на исковете в частта, с която се иска да се
признае за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 361,98 лева-
неустойка, 361,98 лева- такса експресно разглеждане и 245 лева- разходи и такси за
извънсъдебно събиране, произтичащи от договор за паричен заем № *** г.
Приложено е ч.гр.д. № 0419/2020 г. по описа на ПРС, от което се установява, че по
заявление на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, подадено по пощата
на 22.01.2020 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу длъжника М. К. Д. за вземанията, предмет на настоящите искове. В
законоустановения срок от длъжника е подадено възражение по чл. 414 ГПК и на основание
чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя са дадени указания за възможността да предяви
установителни искове за съществуване на вземанията. Същите са предявени в срока по чл.
415 ГПК с оглед § 13, ал. 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г. (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г.), за което са били
представени доказателства пред заповедния съд, и са процесуално допустими.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор с вх. №
18324/11.08.2020 г., с който е направила признание на исковете.
С молба с вх. № 261298/15.09.2020 г. ищецът е поискал да се даде ход на делото по
същество и да се постанови решение съобразно направеното от ответницата признание на
исковете.
С последващ отговор с вх. № 260849/09.09.2020 г., подаден също в срока по чл. 131,
ал. 1 ГПК, ответницата е заявила, че оттегля направеното признание на исковете и ги е
оспорила по основание и размер.
Районният съд е постановил решение № 260263/09.10.2020 г. по чл. 237, ал. 1 ГПК, с
2
което е уважил предявените искове, приемайки неоттегляемост на направеното от
ответницата признание.
Подадената против това решение жалба е неоснователна.
Отмененият ГПК не прави разлика между признанието на иска и признанието на
факт, като съгласно чл. 127, ал. 2 от същия признанието изобщо не обвързва съда и се цени с
оглед на всички доказателства по делото, като страната може винаги да го оттегли.
Действащият ГПК обаче прави такава разлика. В разпоредбата на чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ГПК
е предвидена възможност съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение
съобразно признанието, тогава, когато ответникът признае иска и ищецът направи искане за
това. Признанието обвързва съда и не може да бъде оттеглено съгласно чл. 237, ал. 4 ГПК.
В този случай решението не се мотивира, като в същото следва да се посочи, че се
постановява при признание на иска. Предвид характера на решението, постановено при
признание на иска, въззивната инстанция има стеснени правомощия при обжалването му,
доколкото в същото не се прави преценка на доказателства и не се излагат правни изводи по
същество на спора. Ето защо, при подадена въззивна жалба, въззивният съд следва да
извърши проверка на обжалваното решение единствено и само за наличие на процесуалните
предпоставки за неговото постановяване.
В конкретния случай е налице валидно извършено признание на иска. То се съдържа
в писмения отговор по делото. Писмената форма на признанието изключва съмнение
относно действителната воля на направилата го страна, поради което и поражда
последиците, предвидени в чл. 237 ГПК. Правилно районният съд не е зачел направеното с
подадения от ответницата отговор с вх. № 260849/09.09.2020 г. изявление за оттегляне на
признанието, тъй като законът не допуска такава възможност- чл. 237, ал. 4 ГПК.
Правилността на постановеното при признание на иска решение подлежи на преценка
единствено с оглед несъобразяване на нормата на чл. 237, ал. 3 ГПК, когато признатото
право противоречи на закона или на добрите нрави или е признато право, с което страната
не може да се разпорежда. И доколкото в конкретния случай безспорно не е налице
хипотезата на чл. 237, ал. 3, т. 2, настоящият състав следва да съобрази дали признатите
вземания /главница по договор за паричен заем № *** г., сключен между ответницата и
цедента „Вива Кредит“ ООД, договорна възнаградителна лихва и лихва за забава/
противоречат на закона или на добрите нрави.
Касае се за императивни правни норми, за наличието на които съдът следи служебно,
независимо от липсата на конкретно оплакването за нарушаването им в сезиралата съда
жалба, като естеството на признатото право изисква преценка именно на плоскостта на
потребителската закрила.
Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството пред
районния съд писмени доказателства, че между „Вива Кредит“ ООД като заемодател и
ответницата М. К. Д. като заемополучател на *** г. е сключен договор за паричен заем
„Вивакредит ПЛАН“ № ***, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави
на заемателя паричната сума от 800 лв. под формата на потребителски заем срещу
задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ размер от 1302,21 лв.,
включваща и таксата за експресно разглеждане, на 9 месечни погасителни вноски в размер
от 144,69 лв., с падеж на първата вноска на *** г. и посочени в договора останалите
падежни дати, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,30 % и годишен
процент на разходите от 49,46 %. В чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че размерът на
таксата за експресно разглеждане на документи е 361,98 лева. В чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора
е отразено, че компонентите на месечните погасителни вноски включват част от дължимата
главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Представеният по делото договор за
3
паричен кредит е копие на оригинала, но върху върху всяка страница на същия фигурира
подпис на представител на дружеството- заемател, както и такъв на кредитополучател, с
изписано на последната страница на ръка име на кредитополучателя. С подписването на
договора, ответникът е удостоверил, че е запознат с всяка една от клаузите на договора, с
погасителния план (инкорпориран в чл. 3 от договора).
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за кредит част от кредита на стойност 391,45 лева е
послужила за погасяване на задълженията на ответника към кредитора „Вива Кредит“ ООД
по предходен договор за паричен заем с КИД *** г. Видно от инкорпорираната в чл. 3, ал. 2
от договора разписка, кредитополучателят е получил в брой остатъка от заемната сума.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията на сключения договор, намира, че процесният договор отговоря на
изискванията на ЗПК за действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в
писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са
индивидуализиращи данни за страните, размера на получената сума, общия размер, който
потребителят следва да върне, месечен лихвен процент, съдържа като приложение
погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК, доколкото
договорът не е за стоков кредит.
Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за
посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се
отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка
от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване
отделно на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделната
погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае
ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит
и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай
планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и
разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва
да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е приложимата в настоящия случай и
съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към
погасителния план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското
законодателство изискванията на член 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48.
По повод на тълкуването на тази правна норма действие има решение на съда на ЕС по дело
С-42/15 от 09.11.2016 г., според което член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1
от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба.
Процесният договор за кредит е съобразен и с императивната норма на чл. 11, т. 10
ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз,
в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за
4
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено
да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се
използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение №
1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови
допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1
към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д,
е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове
кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При
посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен
процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето,
за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната
запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на
СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по
т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 3,
ал. 1, т. 8 от договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. Смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на
това съдът намира, че не е налице недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по
делото е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е
сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание,
поради което и на основание чл.20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на ответника е
да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а именно да върне
предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете, уговорени в договора.
Съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове наличието на неравноправна
клауза. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. След като договорът е действителен, на
кредитора се дължат освен чистата стойност на кредита, също и съответните лихви и
разноски по него.
С нормата на чл. 19 ЗПК са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни
разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се
приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. При тези условия, в
5
настоящия случай, е договорен лихвен процент, равняващ се на 40,30 %, а ГПР е фиксиран
на 49,46 %- до обичайните и допустими от обществения морал 50 %.
Явно е, че цената на кредитирането не е свръх прекомерна и доколкото обезщетението
за забава е в размер на законната лихва, то не е налице противоречие със закона и добрите
нрави по смисъла на чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на
жалбоподателката за нищожност на процесния договор за цесия. От приетите по делото
пред районния съд писмени доказателства се установява, че между „Вива Кредит“ ООД, в
качеството на цедент, и ищеца “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД-
цесионер, е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания(цесия) от ***
г., по силата на който ищецът е придобил вземанията на цедента към ответницата М. К. Д.
по договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № *** г., описани под номер *** от
Приложение № *** г. към рамковия договор. Съгласно чл. 2.5 от рамковия договор
покупната цена, срещу която се прехвърлят вземанията, се определя в подписан към
договора анекс, поради което липсата на този документ по делото не влече нищожност на
цесията, а и е ирелевантно за спорното право. Няма законова пречка първоначалният
кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява длъжници, както и да
преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за извършената цесия на
вземания по договори, в който смисъл е и съдебната практика – решение № 137/02.06.2015 г.
по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много други. Договорът за цесия е произвел действието си
и към датата на подаване на заявлението от ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 23.01.2020 г. срещу ответницата, тъй като за прехвърлянето на вземането
на цедента на цесионера /ищецът по делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване на
длъжника. Доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие
същият /т. е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е
необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че
длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за
прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на
цедента, вместо на цесионера /т. е. освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така
решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. Съобщаването на извършеното
прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с връчването му на
препис от исковата молба по настоящото дело и приложенията към нея, включително препис
от гореописания договор за цесия заедно с Приложение № 1 и анекси към него, пълномощно,
дадено от законния представител на цедента за упълномощаване на цесионера “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД за извършване на действия по уведомяване по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжниците, уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера като
пълномощник и потвърждение от цедента, с което правата и законните интереси на
длъжника са гарантирани. По тези съображения следва, че активно материалноправен
носител на процесните вземания по процесния договор за кредит срещу ответницата е
именно ищецът “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД.
Доколкото е налице направено от ищеца искане за постановяване на решение при
признание на иска и не са налице ограниченията, визирани в чл. 237, ал. 3 ГПК, то са
спазени всички процесуални изисквания за постановяване на решение при признание на
иска. Поради неоснователност на въззивната жалба, обжалваното първоначално
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
По въззивна жалба с вх. № 262732/03.02.2021 г.
С определение № 18 от 08.01.2021 г. производството по в.гр.д. № 00002 по описа за
2021 г. на Окръжен съд-Перник, I-ви въззивен граждански състав е прекратено и делото е
върнато на Районен съд-Перник за изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК поради
погрешно посочване на наименованието на ищеца като “Агенция за контрол на
6
просрочените вземания” ЕООД.
С обжалваното решение № 260021/13.01.2021 г., по гр.д. № 2045/2020 г., Районен съд
– Перник е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение №
260263/09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 2045/2020 г. на Районен съд – Перник,
изразяваща се в неточно изписване на наименованието на ищеца, като е постановил
навсякъде в диспозитивите на решението да се чете “Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД.
Очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната в мотивите
към решението действителна воля на съда и нейното външно изразяване в диспозитива на
решението, включително и погрешното посочване на имената на страните. Поради това
атакуваното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение
в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Поради това и с оглед
изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да
заплати в полза на въззиваемата страна направените разноски за въззивното производство в
размер на 100 лева за юрисконсулстско възнаграждение, определено съобразно правилата на
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260263/09.10.2020 г., постановено по гр.д. №
2045/2020 г. на Районен съд – Перник.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260021/13.01.2021 г., постановено по реда на чл. 247
ГПК по гр.д. № 2045/2020 г. на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА М. К. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК да заплати на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 /сто / лева- съдебни
разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7