Р Е Ш Е Н И
Е
гр.
София, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на дванадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
младши
съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр. дело № 10071 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
повод въззивна жалба подадена от името на ответника М.И.Ц., действаща като ЕТ „Д.Ц.“,
чрез адвокат В.Н. срещу решение № 135807 от 07.06.2019 г. постановено по гр.д.
№ 64205/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 125 състав. Решението се
обжалва в частта, с която е признато за установено, че ЕТ „Д.Ц.“*** от 5129,00
лева – главница, представляваща обезщетение за ползване на общинска земя
/тротоар/ с площ 3 кв.м. в гр София, бул. „Васил Левски“, група павилиони по
схема 14, номер на павилион от група – 2 за извършване на продажба на вестнициа
за периода 31.12.2013 г. – 22.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 20.01.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата
196,76 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода
24.05.2015 г. – 10.01.2017 г.
С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл по разпределението на отговорността за
разноски между страните, съобразно изхода на спора, както следва:
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил ЕТ „Д.Ц.“***
от 153,12 лева разноски в заповедното производство и 413,51 лева разноски в
исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете:
- на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдил С.О. да
заплати на ЕТ „Д.Ц.“ сумата от 47,15 лева, съразмерно на отхвърлената част от
исковете;
- на основание чл. 77 ГПК е осъдил С.О. да заплати
в полза на бюджета на СРС сумата от 8,63 лева, представляваща възнаграждение за
вещо лице;
- на основание чл. 77 ГПК е осъдил ЕТ „Д.Ц.“ да
заплати в полза на бюджета на СРС сумата от 110,37 лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице;
Във въззивната
жалба са изложени съображения за недопустимост на първоинстанционното решение,
евентуално за неговата неправилност и необоснованост. Поддържа се, че
предявеният иск за сумата от 5346,73 лева, представляваща обезщетение за
ползване на общинска земя е следвало да бъде квалифициран като такъв по чл.
236, ал. 1 ЗЗД, като по този начин безусловно се суспендирало правото на ищеца
да се защити с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Предвид горното се сочи, че СРС е
следвало да прекрати производството, поради недопустимост на иска.
В жалбата се
поддържа още, че с представения по делото Констативен акт № 000112/22.12.2016
г. се доказва единствено отрицателния факт, че на посочената дата павилионът не
е бил на обекта, но не и факта, че същият е бил премахнат предишния ден. В тази
връзка се сочи, че в констативния акт не се посочва, кога е извършено
действителното премахване на павилиона.
Излагат се
съображения, че в т. 11 от подписаното между страните по спора споразумение №
НИ-08-42/23.10.2008 г. е постигнато съгласие, че ако до 31.12.2008 г. не се
проведат конкурси и не е налице действаща наредба регламентираща дейността
относно преместваемите съоражения, ползвателят се задължава да премахне
доброволно павилиона в срок до 2 седмици след изтичане на горния срок, като в
противен случай ищецът ще предприеме принудителни действия по неговото
премахване. В тази връзка се сочи, че към 31.12.2008 г. посочените по-горе
условия не са се осъществили, но въпреки това ищецът не е предприел действия по
премахване на павилиона, поради което се поддържа, че ищецът сам се е поставил
в това положение и не може да черпи права от неизпълнението на собствените си
задължения по договора.
Моли се за
обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение, евентуално за отмяната му
в обжалваните части и за отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски за първата и въззивна съдебни инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна С.О. е
депозирала отговор на въззивната жалба. В отговора се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли се същата да бъде оставена без
уважение, респективно първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
обжалваните части.
Софийски градски
съд след извършена преценка на представените по делото доказателства и
изложените във въззивната жалба и в отговора доводи, приема следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 20.01.2017 г. със заявление по чл. 417 ГПК от С.О., с
което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжника ЕТ Д.– М.Ц., ЕИК *******за издаване на разпореждане последната
да заплати в полза на С.О., ЕИК *******следните суми: 1/ сумата от 5346,73
лева, предсталяваща обезщетение за ползване на общинска земя /тротоар/ с площ
от 3 кв.м., в гр. София, ул. „Васил Левски“, група павилиони по схемата 14, №
на павилион от група 2, за извършване продажба на вестници за периода м.
12.2013 г. – м. 12.2016 г., ведно със законната лихва върху горепосочената
сума, считано от 20.01.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от
395,52 лева, представляваща лихва за периода 01.12.2013 г. – 10.01.2017 г.; 3/
сумата от 12,40 лева за периода 10.01.2017 г. – 19.01.2017 г.
На 25.01.2017 г.
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 3772/2017
г., по описа на СРС, 125 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на
кредитора С.О., ЕИК *******посочените в заявлението суми, както и разноските по
делото.
Срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника ЕТ Д.– М.Ц., ЕИК *******.
Във връзка с горното на заявителя е указано, че в едномесечен срок от
получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си.
Кредиторът е предявил в срок иск срещу ЕТ Д.– М.Ц., ЕИК *******за
претендираните в заявлението суми.
Ищецът твърди,
че е собственик на терен, представляващ общинска земя /тротоар/ с площ от 3
кв.м., намираща се в гр. София, бул. „Васил Левски“ /източна страна/ и ул.
„Шипка“. Твърди се, че този терен бил предоставен за възмездно ползване на
ответника за срок от три години с Договор за наем НИ-03-70/17.03.2003г. срещу месечна
наемна цена в размер на 84 лева без ДДС. Посочва се, че въргху терена
ответникът е разположил павилион за продажба на вестници — номер 2 от група
павилиони по схема № 14, както и че тригодишния срок на договора е изтекъл на
16.05.2006 г. Твърди се, че след изтичане срока на договора е подписан Анекс за
продължаване срока на договора до провеждане на конкурс за поставяне на
преместваеми обекти върху общински терен. Поддържа се, че в изпълнение на
решение № 453 от 24.07.2008г. на Столичен общински съвет между страните е сключено
Споразумение № НИ-08-42/23.10.2008г. за обекта предмет на договора за наем, по
силата на което е уговорено ползването на терена да продължи до влизане в сила
на Наредба за преместваемите обекти, за рекламните информационни и
декоративно-монументални елементи и за рекламната дейност на територията на С.О.,
но не по-дълго от 31.12.2008 г., като в споразумението е уговорено, че в
случай, че до 31.12.2008 г. не се проведат конкурси и не е налице действаща
наредба на общинския съвет, ползвателят се задължава да премахне доброволно
преместваемия обект в срок до 2 седмици след изтичане на горепосочения срок. Твърди
се, че в споразумението от 23.10.2008 г. е уговорена цена за ползването в
размер на 126,00 лева. Ищецът поддържа, че Споразумение № НИ-08-42/23.10.2008г.
е прекратено на 31.12.2008г., тъй като до тази дата не се е сбъднало нито едно
от посочените условия за продължаване на действието му. Твърди, че след
прекратяване действието на споразумението, ответникът продължил да ползва
терена, както и че с нотариална покана от 10.03.2015г. връчена на 23.04.2015г.,
бил поканена доброволно да заплати задълженията си в едномесечен срок.
Впоследствие павилионът бил премахват доброволно, за което бил съставен
Констативен акт № 000112/22.12.2016 г. Ищецът претендира обезщетение за
ползването на имота след изтичане на наемния срок - за периода от м.12.2013г.
до м.12.2016г. (съгласно уточнението от 14.11.2018 г.) в размер на сумата от
5346,73 лева. Претендира и мораторна лихва в размер на 395.52 лв., изчислена
върху главницата за периода от 01.12.2013 г. до 10.01.2017 г. Претендират се
разноски.
С молба
уточнение на исковата молба от 14.11.2018 г. ищецът е уточнил, че не претендира
сумата от 12,40 лева, представляваща лихва за периода 10.01.2017 г. –
19.01.2017 г., за която на 25.01.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, тъй като в
извлечението от счетоводни книги начислената лихва е до 10.01.2017 г.
В срока по
чл.131 ГПК от името на ответницата е депозиран отговор на исковата молба, с
който се оспорват предявените искове. Поддържа, че исковата молба е
недопустима, тъй като се претендира обезщетение на две изключващи се основания.
Оспорва твърдението на ищеца, че павилионът е премахнат едва през 2016г. като
твърди, че това е станало преди тази дата. Не оспорва, че към 31.12.2008г.
Споразумение № НИ- 08-41/23.10.2008г. е прекратило действието си, поради което
ищецът е следвало да осъществи правото си да пристъпи към принудително
премахване на обекта, а не чрез бездействието да става причина след това да
търси обезщетение. Оспорва размерът на претендираното обезщетение. Релевира се
възражение за погасяване по давност на претенциите заявени с исковата молба.
Не е спорно
между страните, а и от представените писмени доказателства е видно, че по
силата на Договор за наем НИ-03-70/17.03.2003г. ответницата е ползвала общински
терен - (тротоар) с площ от 3 кв.м., намираща се в гр. София, бул. „Васил
Левски“ /източна страна/ и ул. „Шипка“, върху който разположила павилион за
продажба на вестници - номер 2 от група павилиони по схема № 14, срещу месечна
наемна цена в размер на 84 лева без ДДС. Съгласно чл. 2 от договора, същият
влиза в сила от датата на монтиране на павилиона, но не по-късно от 30 дни от
датата на подписване на договора. В чл. 3 от договора е уговорено, че същият се
сключва за срок от 3 години. Не е спорно, че срокът на договора е продължен с
Анекс към договор № НИ-03-70/2003 г. от 16.05.2006 г., с който е уговорено, че
срокът на договора се удължава до провеждане на конкурс за поставяне на
преместваеми обекти върху общински терен, съгласно одобрена от Главния архитект
на СО схема.
По делото е
прието Споразумение № НИ-08-42/23.10.2008 г., съгласно което страните са
уговорили ползването на терена да продължи до влизане в сила на Наредба за
преместваемите обекти, за рекламните информационни и декоративно-монументални
елементи и за рекламната дейност на територията на С.О., но не по-дълго от
31.12.2008 г. срещу месечна цена в размер на 126,00 лева без ДДС, като в
споразумението е уговорено, че в случай, че до 31.12.2008 г. не се проведат
конкурси и не е налице действаща наредба на общинския съвет, ползвателят се
задължава да премахне доброволно преместваемия обект в срок до 2 седмици след
изтичане на горепосочения срок.
По делото е
приет Констативен акт № 000112 от 22.12.2016 г. издаден от С.О. - район
Оборище, съгласно който при извършено посещение на адреса, където се намирал
павилиона, служители на СО – Н.К.и Н.К.са констатирали, че павилионът за
вестници и списания стопанисван от ЕТ "Д.- М.Ц."*** и ул. „Шипка“, е
премахнат за собствена сметка.
По делото е приета
нотариална покана рег. № 872, том I, № 28 от
10.03.2015 г. на нотариус С.З.с район на действие Районен съд - София, съгласно
която ищецът е поканил ответницата да заплати сума в размер на 1965,00 лева с
ДДС - задължение за ползване без правно основание на общински терен находящ се
в гр. София, бул. „Васил Левски“ /източна страна/ и ул. „Шипка“ за периода
м.12.2013г. - м.12.2014 ., както и да започне да заплаща ежемесечно, считано от
01.01.2015 г., сума в размер на 142,80 лв. с ДДС, представляваща обезщетение за
ползване без правно основание на общински терен находящ се в гр. София, бул.
„Васил Левски“ /източна страна/ и ул. „Шипка“. Видно от отбелязванията върху
нотариалната покана, нотариусът удостоверил, че поканата е връчена „по реда на
ГПК чрез залепване на 14.03.2015г.“.
По делото са
събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н.Н.К.и Д. М. Д..
В разпита си
пред първоинстанционния съд свидетелят Н.К.заявява, че при посещение на адреса,
на който се намирал процесния павилион – бул. „Васил Левски“ /пред Народна
библиотека/ е установил, че павилиона го няма, за което обстоятелство е
съставен констативен протокол, след което информацията, че павилионът е
премахнат е подадена към счетоводния отдел
за изчисляване на сумите, дължими като наем за заеманата общинска площ.
Посочва, че за конкретния случай няма спомен, дали е съставян протокол, че
павилионът е още на място.
В разпита си
пред първоинстанционния съд свидетелят Добрев заявява, че през 2013 г. М.Ц. го
помолила да демонтира един павилион, във връзка с което в началото на 2014 г.
заедно със съпруга на Ц. вдигнали павилиона с кран и го премахнали от адреса.
Заявява, че е сигурен, че павилионът е именно процесния, като посочва че се е
намирал на ъгъла около Народната библиотека.
По делото е
допусната, изготвена и приета съдебно-техническа експертиза, като вещото лице
по същата дава заключение за средната месечна наема цена за наем на общинска
земя (тротоар) за , 2014, 2015 и 2016 г. От заключението на вещото лице по
приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че за периода от
31.12.2013 до 22.12.2016 г. пазарният наем за процесния имот възлиза на сумата
от 5129 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд
счита постановеното от СРС, 125-ти състав, решение за валидно, допустимо.
В тази връзка,
настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията, направени с
въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, поради
обстоятелството, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, доколкото претенцията
за главница не била конкретизирана.
Видно от
изложеното от ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
същият претендира да бъде признато за установено по отношение на ответницата,
че последната му дължи заплащането на сума, представляваща обезщетение за
ползването на общинска земя с площ от 3 кв.м., намираща се в гр. София, бул.
„Васил Левски“ /източна страна/ и ул. Шипка, група павилиони № 14, № на
павилион 2 за периода 31.12.2013 г. – 22.12.2016 г., като се твърди, че
ответницата е ползвала имота след прекратяване на сключен между страните
договор за наем № НИ-03-70/17.03.2003 г. Предвид горното, настоящият съдебен
състав намира, че претенцията на ищеца, заявена с исковата молба и уточнена с
молбата от 14.11.2018 г. е ясна и конкретизирана, като са изложени
обстоятелства, на които ищецът основава своите искания. По отношение на възраженията,
касаещи посочената в исковата молба правна квалификация на предявените искове,
настоящият съдебен състав следва да посочи, че определянето на правната
квалификация е задължение на съда, като същият не е обвързан от дадената такава
в исковата молба и следва сам да определи квалификацията на исковете, с който е
сезиран, въз основа на твърденията, изложени от ищеца с исковата молба.
Предвид
гореизложеното се налага извод за неоснователност на възраженията за
недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение.
По отношение на
неговата правилност и във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба,
настоящият състав намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове
предявени по реда на чл. 422 ГПК с правно основание, чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
За да бъде
уважен така предявеният иск ищецът следва да докаже, че е собственик на имота и
че ответникът е ползвал имота за претендирания период от време без правно
основание, с което се е обогатил за сметка на ищеца.
Между страните
не е спорно и се установява от събраните по делото доказателства, че за
процесния период м. 12.2013 г. – м. 12.2016 г., срокът на сключеното между тях
наемно правоотношение с предмет предоставяне за временно ползване на общинска
земя (тротоар) с площ от 3 кв.м., намираща се в гр.София, бул. „Васил Левски“
/източна страна/ и ул. „Шипка“, група павилиони по схемата 14, № на павилион от
групата 2, е бил изтекъл. Изрично ищецът основава претенцията си на твърдения
за продължило ползване на терена от страна на ответника не при условията на
обвързващо страните наемно правоотношение, поради което претендира обезщетение
за ползването без правно основание на процесния тротоар, а не наемна цена.
В тази връзка
следва да бъде посочено, че от събраните по делото доказателства, в това число Договор
за наем НИ-03-70/17.03.2003г. , Анекс към договор № НИ-03-70/2003 г. от
16.05.2006 г. и Споразумение № НИ-08-42/23.10.2008 г. се установи, че между
страните е било валидно сключено наемно правоотношение с предмет ползването на
общински терен - (тротоар) с площ от 3 кв.м., намираща се в гр. София, бул.
„Васил Левски“ /източна страна/ и ул. „Шипка“, върху който разположила павилион
за продажба на вестници - номер 2 от група павилиони по схема № 14 със срок до
31.12.2008 г. Доколкото в исковата молба се твърди, че ползването на процесния
имот през процесния период е осъществено при липса на основание за това и
предвид възраженията, направени в отговора на исковата молба относно правната
квалификация на предявените искове, съдът намира, че следва да посочи, че съгласно
чл. 14, ал. 1 от Закона за общинската собственост свободни нежилищни имоти -
частна общинска собственост, които не са необходими за нуждите на органите на
общината или на юридически лица на издръжка на общинския бюджет, могат да се
отдават под наем на трети лица. Съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за общинската
собственост срокът за отдаване под наем на имотите по ал. 1 се определя от
общинския съвет в наредбата по чл. 8, ал. 2 и не може да бъде по-дълъг от 10
години. Предвид горното и съобразявайки цитираните по-горе разпоредби,
настоящият съдебен състав намира, че срокът на процесния договор за наем,
сключен на 17.03.2003 г. не може да е по-дълъг от предвидения в чл. 14, ал. 3
от Закона за общинската собственост 10-годишен срок. Следователно договора за
наем следва да се счита прекратен най-късно на 17.03.2013 г., като след тази
дата същия не би могъл да има действие, независимо дали ползването на наетата
вещ е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя или
въпреки противопоставянето на същия. Предвид горното и доколкото от ищеца се
твърди, че ответницата е ползвала процесния общински имот през процесния период
без правно основание, то дадената от първоинстанционния съд правна квалификация
на предявения иск е правилна и се споделя от настоящия съдебен състав.
Между страните
не е спорно обстоятелството, че именно ищецът С.О. е собственик на процесния
имот, представляващ общинска земя (тротоар) с площ от 3 кв.м., намираща се в
гр.София, бул. „Васил Левски“ /източна страна/ и ул. „Шипка“.
Спорния по
делото въпрос, който следва да намери разрешение в настоящото производство е
този, дали ответницата е ползвала имота през процесния период, което да
обуслови задължение за същата да заплати претендираното от ищеца обезщетение.
За установяване
на това обстоятелство по делото са събрани писмени и гласни доказателства, а
именно: Констативен акт № 000112/22.12.2016 г. и свидетелски показания на
разпитания пред първоинстанционния съд свидетел - Николай Николов Ковачев.
От приетия по
делото Констативен акт № 000112/22.12.2016 г. на С.О., район „Оборище“ се
установи, че на 22.12.2016 г. комисия в състав Н.К./главен експерт в отдел „ИИИК
РКТД“/ и Н.К.е извършила проверка в обект павилион-вестници, списания, находящ
се в гр. София, бул. „Васил Левски“, ъгъла с ул. „Шипка“, стопанисван от ЕТ „Д.-
М.Ц.“, при която е констатирано, че павилионът е доброволно премахнат. В
констативния акт липсват каквито и да било други констатации, от които да може
да се установи датата, на която павилионът е бил премахнат, а единствено е
констатирано, че на датата на извършване на проверката същият е бил премахнат
от общинския терен.
От показанията
на свидетелят К.се установи, че същият е участвал в комисията, извършила
проверката на процесния обект павилион- вестници, списания, находящ се в гр.
София, бул. „Васил Левски“, ъгъла с ул. „Шипка“ и в изготвянето на приетия по
делото Констативен акт № 000112/22.12.2016 г. на С.О., район „Оборище“. В
показанията си К.посочва също, че не може да заяви, дали за процесния павилион
е съставян друг протокол, а именно, че павилионът е още на мястото си. Същият
свидетелства за начина на извършване на проверки и предприемане на съответните
действия в случаите, съответно когато е констатирано, че конкретния павилион е
все още на мястото или е премахнат. В тази връзка следва да бъде посочено, че
свидетелят изрично заявява, че когато собственикът на павилиона ползва
общинския терен и след прекратяване на наемното правоотношение, като не плаща
съответното обезщетение, до последния се изпращат напомнителни писма, който
съдържат искане за заплащане на сума, дължима за ползването на терена след
прекратяване на договорните отношения. По делото не се съдържат доказателства
/а не са наведени и подобни твърдения от ищцовата страна/ за съставени и
връчени на ответницата подобни напомнителни писма, от които да може да се
изведе заключение, че същата е ползвала имота и след прекратяването на
процесното наемно правоотношение, включително и за претендирания с исковата
молба период.
От така
обсъдените по-горе доказателства не може да се направи категоричен извод, че
ищецът, чиято е доказателствената тежест, е провел пълно и главно доказване на
обстоятелството, че ответникът е продължил да полза общинския терен, предмет на
прекратеното наемно правоотношение, сключено между страните по спора и след
прекратяване на същото, включително и през процесния период.
Предвид горното
претенцията за главница, представляваща обезщетение за ползването на общински
терен след прекратяването на договора за наем, следва да бъде отхвърлена изцяло
като неоснователна. С оглед неоснователността на главния иск, следва да бъде
отхвърлена и акцесорната претенция за лихва за забава.
Предвид всичко
гореизложено първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е признато за установено, че ЕТ „Д.- М.Ц.“***: 1/ сумата от 5129,00 лева
- главница, представляваща обезщетение за ползване на общинска земя /тротоар/ с
площ 3 кв.м. в гр. София, бул. „Васил Левски“, група павилиони по схема 14,
номер на павилион от група - 2 за извършване на продажба на вестници за периода
31.12.2013 г. - 22.12.2016 г„ ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 20.01.2017 г. до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 196,76
лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 24.05.2015 г.
- 10.01.2017 г„ като вместо това предявените от С.О. срещу ЕТ „Д.Ц.“ по реда на
чл. 422 ГПК искове с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че че ЕТ „Д.Ц.“***: 1/ сумата от 5129,00 лева -
главница, представляваща обезщетение за ползване на общинска земя /тротоар/ с
площ 3 кв.м. в гр. София, бул. „Васил Левски“, група павилиони по схема 14,
номер на павилион от група - 2 за извършване на продажба на вестници за периода
31.12.2013 г. - 22.12.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 20.01.2017 г. до окончателното
й изплащане; 2/ сумата от 196,76 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода 24.05.2015 г. - 10.01.2017 г., следва да бъдат отхвърлени.
Решението на
първоинстанционния съд в необжалваните части е влязло в сила.
По отношение на разноските в
производството пред СРС:
С оглед изхода
на спора обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските,
както следва: 1/ в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЕТ „Д.Ц.“ е
осъден да заплати в полза на С.О. разноски в заповедното производство в размер
на 153,12 лева и разноски в исковото производство пред СРС в размер на 413,51
лева; 2/ в частта, с която на основание чл. 77 ГПК ЕТ „Д.Ц.“ е осъдено да
заплати в полза на бюджета и по сметка на СРС сумата от 110,37 лева,
представляваща възнаграждение за вещо лице.
Предвид изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.О. следва да бъде осъдена да
заплати в полза на ЕТ „Д.Ц.“ сумата от още 602,85 лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.
Предвид изхода
на спора и на основание чл. 77 ГПК ГПК С.О. следва да бъде осъдено да заплати в
полза на бюджета и по сметка на СРС сумата от още 110,37 лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице по изготвената и приета пред първоинстанционния съд
СТЕ.
По отношение на разноските в
производството пред СГС:
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивникът - ЕТ
„Д.Ц.“, като от името на същата е направено изрично искане за присъждането на
такива.
По делото са
представени доказателства за извършени от ЕТ „Деси- М.Ц.“ разноски в
производството пред СГС, а именно: 1/ сумата от 106,52 лева, представляваща
заплатена държавна такса в производството пред СГС и 2/ сумата от 900,00 лева,
представляваща заплатен адвокатски хонорар за правна защита и процесуално представителство
в производството пред СГС.
От името на
въззиваемата страна по делото - С.О. е направено възражение за прекомерност на
претендираното от ЕТ „Д.- М.Ц.“ адвокатско възнаграждение в производството пред
СГС, като във връзка със същото, настоящият съдебен състав намира,
съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, процесуалното поведение
на упълномощения представител, изразяващо се в подаване на отговор на
въззивната жалба и участие в едно проведено пред въззивния съд съдебно
заседание, както и на минималните размери на адвокатските възнаграждения,
предвидени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, че направеното възражение за прекомерност на
претендираното от ЕТ „Д.Ц.“ адвокатско възнаграждение в производството пред СГС
е основателно и последното следва да бъде намалено до минималния размер,
предвиден в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно сумата от 594,11 лева.
Предвид горното
и с оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция С.О., Булстат *********,
със съдебен адрес:*** следва да бъде осъдена да заплати в полза на ЕТ „Д.Ц.“,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 700,63 лева, представляваща
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред
СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 135807 от 07.06.2019 г. постановено по гр.д. №
64205/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 125 състав, в частта, с
която е признато за установено, че ЕТ „Д.Ц.“***: 1/ сумата от 5129,00 лева -
главница, представляваща обезщетение за ползване на общинска земя /тротоар/ с
площ 3 кв.м. в гр. София, бул. „Васил Левски“, група павилиони по схема 14,
номер на павилион от група - 2 за извършване на продажба на вестници за периода
31.12.2013 г. - 22.12.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 20.01.2017 г. до окончателното
й изплащане; 2/ сумата от 196,76 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода 24.05.2015 г. - 10.01.2017 г., както и в частта за
разноските, както следва: 1/ в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ЕТ „Д.Ц.“ е осъдено да заплати в полза на С.О. разноски в заповедното
производство в размер на 153,12 лева и разноски в исковото производство пред
СРС в размер на 413,51 лева; 2/ в частта, с която на основание чл. 77 ГПК ЕТ „Д.-
М.Ц.“ е осъдено да заплати в полза на бюджета и по сметка на СРС сумата от
110,37 лева, представляваща възнаграждение за вещо лице, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.О. срещу ЕТ „Д.- М.Ц.“ по реда на чл. 422 ГПК искове с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване
за установено, че ЕТ „Д.- М.Ц.“***: 1/
сумата от 5129,00 лева - главница, представляваща обезщетение за ползване за
периода м. 12.2013 г. — м.12.2016 г. на общинска земя /тротоар/ с площ 3 кв.м.
в гр. София, бул. „Васил Левски“, група павилиони по схема 14, номер на
павилион от група - 2 за извършване на
продажба на вестници, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
20.01.2017 г. до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 196,76 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 24.05.2015 г. -
10.01.2017 г.
ОСЪЖДА С.О., Булстат ********, със съдебен адрес:*** да заплати в
полза на ЕТ „Д.Ц.“, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от още 602,85 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СРС.
ОСЪЖДА С.О., Булстат *********, със съдебен адрес:*** да заплати в
полза на бюджета и по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от още
110,37 лева, представляваща възнаграждение за вещо лице по изготвената и приета
пред първоинстанционния съд СТЕ.
ОСЪЖДА С.О., Булстат ********, със съдебен адрес:*** да заплати в
полза на ЕТ „Д.Ц.“, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от 700,63 лева, представляваща разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.