Р Е Ш Е Н И Е
№….…………./.……..07.2020г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Елена Петрова, като
разгледа докладваното от съдията, търговско дело №550 по описа за 2020г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба предявена от Г.М.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен
адрес:***, ***, чрез: адв.Ц.И.-С., против Застрахователно
акционерно дружество “ОЗК Застраховане“ АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“ №7, ет.5, представлявано от А.П.Л.и
Р.К.Д., със съдебен адрес:***, чрез адв.Т.С., с която са предявени обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл.223 от КЗ /отм./ вр. чл.226,
ал.1, чл.267, ал.1, т.2 от КЗ /отм./ и § 22 от КЗ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от
150000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в болка и страдание от смъртта на М.Я.В., починал в следствие от
ПТП настъпило на 05.02.2016г. в тъмната част на денонощието в гр.***“, по вина
на водача на л.а.“***“, с рег.№***, чиято отговорност е била застрахована при
ответника по задължителна застраховка “Гражданска отговорност на
автомобилистите“, със Застрахователна полица №23115000817938, със срок на
валидност от 19.03.2015г. до 18.03.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на увреждането-05.02.2016г. до окончателното
ѝ изплащане.
В хода на
производството на 18.11.2020г. ищецът Г.М.С. е починал, поради което е заличен
и вместо него е конституиран неговият син М.Г.С., с ЕГН **********,***, в
качеството на единствен наследник на починалото лице.
В исковата
молба се твърди, че на 05.02.2016г. водача на л.а.“***“, с рег.№***, в
нарушение на правилата за движение по пътищата, по непредпазливост причинил
смъртта на М.Я.В.. Твърди се, че във връзка с настъпилия инцидент е образувано
Досъдебно производство №44/2016г. по описа на ОД на МВР-гр.Варна, съответно е
водено НОХД №762/2017г. по описа на ОС Варна, като последното е приключило с
влязла в законна сила на 13.10.2017г. Присъда №67/27.09.2017г., с която водача
на л.а.“***“, с рег.№***, е признат за виновен за настъпването на процесното
ПТП. Поддържа се, че между починалия и ищецът, е съществувала трайна и дълбока
емоционална връзка, тъй като двамата са имали отношения на отглеждащо лице като
към собствено дете. Сочи се, през 1973г. ищеца е заживял на семейни начала с
майка на починалия, който тогава е бил на 2 години. Твърди се, че от този
момент ищецът е отглеждал като родител починалият и неговият брат, като свои
собствени деца, както и че те са израснали под неговите закрила, грижи и обич.
Сочи се, че през 1976г. се ражда най-малкият им брат-М.Г.С., като семейството
живяло задружно и между тях царели отношения на разбирателство и хармония.
Поддържа се, че от смъртта на М.Я.В. и до настоящия момент, ищецът преживява
много тежко събитието, има отключени нови здравословни проблеми, а именно с
кръвно налягане, безпокойство, безсъние, силен стрес, тъга и тревога, чувство
на обреченост и невъзвратима загуба, които наред с всички съпътстващи
заболявания, удостоверени в Експертно решение на ТЕЛК и призната 72 %
инвалидност, влияят изключително зле върху здравето и психиката му, съответно
влошават качеството му на живот. Поддържа се, че загубата на ищецът е тежка,
тъй като в един нелеп инцидент, той загубва лице, което му е като роден син и
което той е отглеждал заедно със съпругата в едно семейство. Твърди се, че
празнотата, която е изпълнила душата на ищеца след загубата не може да се
запълни и облекчи. Твърди се, че ищецът преживява смъртта на М.В.изключително
тежко и досега не спира да мисли за случилото се, за необратимостта на
преживяното и за невъзможността да забрави личността на човек, който е отгледал
и възпитал и за който се е грижил. Сочи се, че починалият си е отишъл от този
свят в сравнително млада възраст, с пропусната възможност за по-дълъг житейски
път, в който е могъл да натрупа опита на възрастта и мъдростта. Сочи се, че за
ищеца е останал само и единствено спомена, тъгата и мъката по личността на
починалия, който той е приемал за роден син, независимо, че биологическият му
баща е друг човек. С оглед горното се поддържа, че ищецът попада в кръга на
лицата с право на застрахователно обезщетение по смисъла на Тълкувателно
решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк.дело №1/2016г. на ОСНГТК. Сочи се, че
след влизането в сила на гореописаната присъда, ищецът заявил пред ответника
Претенция с вх.№16-495/25.04.2019г. за заплащане на застрахователно
обезщетение, като с Писмо с изх.№99-1928/09.05.2019г. застрахователят отказал
плащане, поради недоказана особено близка връзка между него и пострадалия.
Твърди се, че в отговор ищецът изпратил разказ-декларация от свидетел, поради
липса към този момент на друг способ за доказване на факта за близост, като
застрахователят отказал да преразгледа становището си, което е и поводът за
иницииране на настоящото съдебно производство. Сочи се банкова сметка, ***-IBAN:
***.
С депозирания от ответникът в срока по чл.367, ал.1 от ГПК писмен отговор, се поддържа
становище за неоснователност на претенциите. Не се оспорва наличието на застрахователно
правоотношение с ответника относно л.а.“***“,
с рег.№***, действало към датата на процесното ПТП, както и че на 25.04.2019г.
ищеца е предявил доброволна претенция по смисъла на чл.380 от КЗ, по която е
образувана преписка по Щета №0411-900-0005/2019. Поддържа се, че ищецът не попада в установеният кръг от
лица, имащи право да получават обезщетение за неимуществени вреди от деликт,
съгласно TP №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като видно от данните по
наказателното дело ищецът и починалия, не са живели в едно домакинство и според
показания на М.С.-брат на починалия, последният не е поддържал близки отношения
с останалите членове на семейството си. На следващо място се оспорва размера на
иска, като се поддържа възражение за съпричиняване на вредоносният резултат.
Сочи се, че към момента на инцидента пострадалият е имал концентрацията на
етилов алкохол в кръвта от 3.9 ‰, т.е.бил е в тежка степен на алкохолно
повлияване, а от там със забавени движения, концентрация и реакция, като
въпреки това си състояние и факта, че е бил с тъмни дрехи в тъмната част от
денонощието, пешеходецът В.е предприел пресичане на нерегламентирано за целта
място, в тъмен участък от пътя. Поддържа
се, че с описаното поведение, пострадалият
е нарушил разпоредбите на чл.113, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДв.П, съгласно
които при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават
по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: преди да навлязат на
платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни
средства; да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не
спират без необходимост на платното за движение; чл. 114, т. 1 и т. 2 от ЗДвП.
който регламентира, че на пешеходците е забранено да навлизат внезапно на
платното за движение и да пресичат платното за движение при ограничена
видимост. Поддържа се още, че въпросното поведение на пешеходецът, съставлява
висок процент на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, тъй като е
създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или
е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди. На следващо място се поддържа, че претендираният размер на обезщетение е
прекомерен и недоказан, доколкото липсват доказателства в подкрепа на заявеното
в исковата молба по отношение на претърпените болки и страдания. Поддържа се
още, че обезщетението следва да се определи при условията на чл.493а, ал.4 от КЗ и § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ в размер до 5000лв. оспорва се иска за
заплащане на законна лихва, считано от 05.02.2016г., като се твърди че при
съобразяване на данните по делото и разпоредбите на чл.497, ал.1, т.2 от КЗ вр.
с чл.496, ал.1 от КЗ и чл.106, ал.3 от КЗ, най ранният момент на забавата на застрахователят, е считано от
25.07.2019г. В условията на евентуалност, се прави възражение за изтекла
погасителна давност на основание чл.111, б.“в“, пр.2-ро от ЗЗД по отношение на
претендираната мораторна лихва за периода от 05.02.2016г. до 21.04.2017г.
С подадената
от ищцата допълнителна искова молба, се оспорват доводите и възраженията и на
ответника, изложени в отговора на исковата молба. По конкретно се оспорва, че е
налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като се
поддържа, че вината за инцидента, се носи изцяло от водача на автомобила
причинил процесното ПТП. Поддържа се, че в случая не са налице основание за
определяне на обезщетение в лимитираният от действащия понастоящем Кодекса за
застраховането размер от 5000лв., както и че относно момента на възникване на
задължението за заплащане на законни лихви, следва да се съобразят разпоредбите
на Кодекса за застраховането, действащи към момента на причиненото
ПТП-05.02.2016г.
С отговора на
допълнителната искова молба, ответника поддържа оспорванията си, изложени в
отговора на исковата молба, като доразвива съображения за неоснователност на
претенциите.
В съдебно заседание ищецът, чрез пълномощникът
си, поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване, ведно с присъждане
на деловодни разноски. С писмени бележки се доразвиват
доводи в подкрепа на претенцията
Ответникът,
чрез процесуалният си представител, оспорва предявеният иск, поддържа
отговорите и възраженията си. Претендира деловодни разноски.
Съдът, след
като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, и въз
основа на своето вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна,
следното:
По делото е
прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към датата
на процесното ПТП-05.02.2016г., л.а.“***“, с рег.№***, е бил застрахован по
договор “Гражданска отговорност на автомобилистите“ в ответното дружество,
което правоотношение, е обективирано в Застрахователна полица №23115000817938,
със срок на валидност от 19.03.2015г. до 18.03.2016г., както и че на
25.04.2019г. ищецът е предявил доброволна претенция по смисъла на чл.380 от КЗ,
по която е образувана преписка по Щета №0411-900-0005/2019.
От
материалите по НОХД №762/2017г. по описа на ОС Варна, което е приобщено към настоящото
дело, се установява, че с влязла в законна на 13.10.2017г. Присъда
№67/27.09.2017г., водача на л.а.“***“, с рег.№***, е признат за виновен за
настъпването на ПТП, реализирано на
05.02.2016г. в тъмната част на денонощието в гр.***“, в следствие от
което е настъпила смъртта на М.Я.В..
Установява се
от приетите по делото удостоверения за родствени връзки, че първоначалният ищец
е съпруг на майката на починалото лице, и баща на настоящият ищец, който се
явява брат на починалия.
Видно е от
приетия препис от Застрахователна претенция с вх.№16-496 от 25.04.2019г., че на
посочената дата пострадалото лице е заявило претенция за плащане на обезщетение
пред ответният застраховател.
От заключенията
на назначените по делото първоначална и повторна САТ, което се кредитират от съдът,
като компетентно дадени и кореспондиращи помежду си, се установява, че
процесното ПТП е настъпило при движение на л.а.“***“, с рег.№*** със скорост от
около 100 км/ч в градски условия в тъмната част на денонощието при добри метеорологични условия и
неработещо улично осветление в конкретният пътен участък,
в лявата пътна лента на двулентов участък от бул.“Цар
Освободител“ в посока центъра на
града на около двеста метра преди кръстовището с бул.“Христо
Смирненски“. Установява
се, че пешеходецът пресичал на неправомерно, тъй като близост до мястото на
удара няма обособени пешеходни пътеки и други места с възможност за пресичане
на платната, като е бил с тъмни дрехи и без налични по тях светлоотразителни
елементи. Установява се още, че пешеходецът е имал видимост към приближаващото
се МПС и е могъл да избегне процесното ПТП, като и че при скоростта, с която се
е движил автомобилът ударът е непредотвратим
от водача, но при движение с разрешената /по-ниска/ скорост последиците биха
били значително по-леки.
От
неоспореното заключение на СМЕ, се установява, че причината за смъртта на М.Я.В.,
са получените травми в резултат от процесното ПТП. Установява се, че към
момента на произшествието същият се е намирал в тежка степен на алкохолно
повлияване, при която са налице нарушения в координацията на движенията,
адекватната преценка на собствените постъпки, адекватната преценка на околната
действителност и други.
По делото са събрани
гласни доказателства, чрез разпит свидетелките М.Д.И., Р.А.И. и М.Ж.С., както и
на свидетелите В.П.Г. и М.Д.Н., чиито показния се ценят от съдът във връзка с
наведените от страните твърдения, в частта им, базираща се на лични наблюдения,
при отчитане на възможната им заинтересованост.
От
взаимноподкрепящите се показния на трите свидетелки се установява, че макар Г.М.С.,
да няма родствена връзка с М.Я.В., с оглед факта, че първия бил съпруг на
майката на втория и са живели общо домакинство от ранна детска възраст на
Мирослав, между двамата е изградена връзка характерна за отношенията между син
и баща. Установява се, че двамата си си оказвали подкрепа и са поддържали топли
отношения, като и че Мирослав не е поддържал никакви отношения с биологичният
си баща. Установява се още, че смъртта на Мирослав е повлияла негативно на Г.,
който страдал от загубата му.
В показанията
си свидетелят Г., сочи, че в конкретната част от
пътният участък, където е настъпило процесното ПТП не е работило уличното
осветление, което затруднявало движението и създавало предпоставки за
произшествия.
Свидетеля Н.,
който е водач на увреждащият автомобил, сочи, че мястото на инцидента не е било
осветено, поради неработещо улично осветление, поради което и предвид тъмните
дрехи на пешеходеца, не е могъл да реагира.
Въз основа на
установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
В
разглеждания случай, с оглед датата на сключване на процесният застрахователен
договор и на основание § 22 от КЗ /2016г./, приложими са разпоредбите на част
IV от Кодекса на застраховането /2005г., отм./. Съгласно разпоредба на чл.267,
ал.1 от КЗ /отм./ застрахователят по задължителна застраховка ”Гражданска
отговорност” на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за
причинените на трети лица, неимуществените и имуществените вреди вследствие от
използването на застрахованото моторно превозно средство. Същевременно съгласно
чл.257, ал.1 и ал.2 от КЗ /отм./ обект на застраховане по задължителната
застраховка ”Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях
на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, като в кръга на застрахованите лица
са включени собственикът на моторното превозно средство, за което е налице
валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва
същото на законно основание.
С оглед
горното за успешното провеждане на прекия иск, срещу застрахователят по чл.267,
ал.1 от КЗ /отм./ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване наличието на валидно сключен договор за застраховка
”Гражданска отговорност” между увредилото го лице и ответника; настъпило
увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние, от страна на застрахования
или от лице, което ползва неговия автомобил на законно основание; причинна
връзка между деянието и вредоносния резултат; както и вида и размера на
претърпените вреди.
Наред с
горното, в съответствие с постановките възприети с ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по
тълк.дело №1/2016г. на ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за обезщетяване на други лица,
извън изброените в двете постановления, следва да се допусне като
изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. Освен това с ТР №1/2018г. е приетото, че особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби,
дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта
на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната
родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването
на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е
необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е
понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/1961г.
и №5/1969г. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
От събраните
по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелките И., И. и С., по
несъмнен начин, се установи съществувалата трайна и дълбока емоционална връзка
между Г.М.С. и М.Я.В., чиито отношение са се характеризира с връзката присъща
на баща и син. Установи се още, че настъпилата в резултат от процесното ПТП, смърт
на М.В.е предизвикала у Г.С. продължителни душевни болки. Ето защо се налага
извод, че Г.С. е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават наличието на предпоставките за изключение от разрешението,
залегнало в ППВС №4/1961г. и №5/1969г.
При тези
данни и с оглед разрешението дадено с горецитираното ТР №1 от 21.06.2018г.,
съдът намира, че Г.М.С., респективно правоприемникът ми в процеса, е активно
материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените неимуществени
вреди от смъртта на М.Я.В..
На следващо
място по делото, е безспорно, че към датата на процесното ПТП по отношение на л.а.“***“,
с рег.№*** е имало действаща застраховка ”Гражданска отговорност”, сключена с
ответника, като водача на застрахования автомобил, е ползвал същия на законно
основание. Наред с това, са налице и
елементите от фактическия състав по
чл.45 от ЗЗД
по отношение на лицето,
ползващо се от клаузите на застраховка ”ГО”, а именно извършено виновно противоправно деяние, причинна връзка между деянието и
вредоносния резултат, а именно смърт на М.Я.В., в резултат от ПТП настъпило на
05.02.2016г., които обстоятелства, са установени с
влязъл в сила съдебен акт по НОХД №762/2017г. по описа на ОС Варна и съобразно
чл.300 от ГПК са задължителни за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието. Ето защо се налага извода, че иска за заплащане на
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, е доказан по основание.
Съобразно
критерия за справедливост установен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди, следва да се имат предвид обективно
съществуващите обстоятелства във всеки конкретен случай. Тези обстоятелства са:
видът, характерът и степента на констатираното увреждане и състоянието на
пострадалия; начинът на извършване на увреждането; видът и начинът на
провежданото лечение, неговата продължителност; болките и страданията,
претърпени, както при причиняване на увреждането, така и при провеждане на
лечението през всичките му етапи; отстраними ли са травмите или има остатъчни
явления; периода на загуба на двигателна способност; психическата травма, както
при причиняване на увреждането, така и впоследствие; възрастта на увредения и
общественото му положение; налице ли е намалена трудоспособност и др.
На първо
място, следва да се има предвид, че смъртта поставя край на живота като
най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването ѝ от една
страна невъзвратими и от друга най-големи, поради което за това житейско
събитие, следва да се определи по справедливост по-висок размер на обезщетение,
спрямо този за претърпени неимуществени вреди от телесни повреди. Характерът и
тежестта на вредите търпени от Г.С., се установиха от показанията на трите
разпитани по делото свидетелки, а имено че същият е преживял тежко загубата на
своя доведен син, с когото са поддържали чести контакти и са имали близки взаимоотношения.
По изложените
съображения и като съобрази, че Г.М.С. е починал 3 г. и 9 м. след инцидента,
при който е загинал М.Я.В., съответно продължителността на негативните
психически преживявания, но и факта, че в началото скръбта е най интензивна,
съдът приема, че за репариране на претърпените неимуществени вреди, е
необходима сумата от 60000лв.
Доводите на
ответникът за приложение на разпоредбата на § 96, ал.3 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ
бр.101/2018г./, респективно за определяне на размера на обезщетението в
границите на 5000лв., са несъстоятелни. На първо място посочената разпоредба е
неприложима към разглежданият казус, тъй като същата има отношение към
застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016г. Процесното застрахователно събитие попада в обхвата на § 22 от ПЗР
на КЗ /в сила от 01.01.2016г./, според който за застрахователните договори,
сключени преди влизане в сила на новия
КЗ, какъвто е и процесния, се прилага част IV от КЗ /отм. ДВ бр.102 от
29.12.2015г./, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на новия
КЗ. По делото няма данни страните да са договаряли нещо друго. Ето защо при
определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение са приложими
единствено нормите на част IV от КЗ /отм./, съответно лимитите на
застрахователна отговорност по задължителната застраховка “Гражданска
отговорност на автомобилистите“ към момента на настъпване на процесното ПТП,
определени по чл.266 от КЗ /отм./ във връзка с
§ 27 от ПЗР на КЗ /отм./. Горният извод, се подкрепя и от разпоредбата
на § 26 от ПЗР на КЗ /2016г./, според който за заварените договори за задължителна
застраховка “Гражданска
отговорност“, както и за
изтеклите договори, по които са възникнали застрахователни събития, се прилагат
лимитите по чл.266
от КЗ /отм./,
които са били валидни към датата на застрахователното събитие.
Дори обаче да
се приеме, че разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ е приложима за
всички претенции, предявени след 21.06.2018г., включително за тези, за които се
прилага част IV от КЗ /отм./, настоящият състав на съдът намира, че не е
ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението. В чл.3, § 1
от Директива 72/166/ЕИО и чл.1, § 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана
с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г.
относно застраховката “Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната
застраховка “Гражданска отговорност“. В чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО са
предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1000000 евро за един пострадал
или 5000000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и
лимитите, посочени в чл.1, § 2 от предходната директива-84/5/ЕИО. Посочените в
директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и
имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт, са транспонирани в
националното ни право-чл.266 от КЗ /отм./ и чл.492 от сега действащия Кодекс за
застраховането. В цитираните директиви не е предвидена възможност за
установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на
пострадало лице и не е установен такъв размер, поради което § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ не е в
съответствие с общностното право. Действително директивите нямат пряко
приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения,
а техни адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При
определени предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези
предпоставки са посочени в практиката на
СЕС /дело С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да
е транспонирана неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби,
подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят
права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или
организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или
притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за
отношенията между частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по
застраховка “Гражданска отговорност“, съдържаща се в цитираните по-горе
разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря
на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се
отнасят до права на частни лица, респективно на лица, пострадали от ПТП и
според съда те по изключение имат пряко действие. По тази причина съдът приема, че при определяне на размера на
дължимото застрахователно обезщетение, не следва да се съобразява с размера визиран
в разпоредбите по § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ.
Наред с
изложеното, следва да се има в предвид, че горният извод е съобразен с решение
на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по дело
С-277/12 /V.D. срещу B.A./, което съгласно разпоредбата на чл.633 от ГПК, която
урежда действието на решението по преюдициално запитване, е задължително за
съда. Предмет на въпросното дело на СЕО, е преюдициално запитване, отправено на
основание чл.267 ДФЕС от съд от Л. Решението по преюдициалният въпрос е, че
чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5, трябва
да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно
която задължителната застраховка “Гражданска отговорност“ при използването на
моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие,
само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2
от Втора директива 84/5.
От друга
страна възражението на ответника за съпричиняване на вредата от пострадалия, се
явява основателно. За да е налице съпричиняване, е необходимо наличието на
пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие,
но всякога поведението трябва да е противоправно и да води до настъпване на
вредоносния резултат, като го обуславя в някаква стенен. От заключенията на
повторните единична и тричленна САТЕ, които съдът цени като кореспондиращи
помежду си, безспорно се установи, че починалият при процесното ПТП пешеходец,
е нарушил задълженията си предвидени в чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, т.2 от
ЗДв.П, които повеляват пресичането на платното за движение, да се извършва
на пешеходна пътека, като преди да навлязат на платното за движение,
пешеходците следва да се съобразят с приближаващите пътни превозни средства и
да не пресичат при условията на ограничена видимост. В случая поведението на
пешеходеца, може да се определи като внезапна опасност, тъй като пресичането е
предприето в тъмната част на денонощието, при липса на улично осветление, т.е.
при условията на влошена за водача видимост на процесния на пътен участък.
Наред с това вероятно под влияние на установената тежка степен на алкохолно
опиянение, пресичането е предприето в участък от пътното платно, който не е
обозначен с пешеходна пътека, т.е. на място, на което не би трябвало да се
извършва пресичане и без да се отчита наличието на приближаващ се автомобил.
Воден от
горното съдът намира, че с поведението си починалият пешеходец е допринесъл за
настъпване на инцидента, съответно за настъпване на вредоносните последици,
респективно че размера на определеното по-горе обезщетение за неимуществени
вреди, следва да се редуцира с 1/3. Относно размера на съпричиняването съдът съобрази особено
високата скорост, с която се е движил увреждащият автомобил-над два пъти от
разрешената такава в градски условия. Това обстоятелство от една страна е
препятствало правилната преценка за възможността пешеходецът да премине
безпроблемно пътното платно, доколкото автомобилът е достигнал много по-бързо
до мястото на инцидента от обичайното и очакваното. Наред с това, ако
автомобилът се бе движил с разрешената скорост, вероятността за летален
завършек на инцидента, е много по-малко вероятна.
Предвид
изложеното, съдът приема, че предявеният иск за неимуществени вреди, се явява
основателен за сумата 40000лв., до който размер следва да се уважи, като за
разликата над този размер до претендираните 150000лв., следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен.
По отношение
на претенциите за законна лихва, следва да се има в предвид, че отговорността
на застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ, е тъждествена по обем с тази на прекия
причинител на непозволеното увреждане. Поради това ответникът дължи законна
лихва върху обезщетението от датата на увреждането- 05.02.2016г., в който
момент съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД е настъпила изискуемостта на вземането. С
оглед обаче направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност
при условията на чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение на претенцията за лихва,
считано от датата на настъпване на деликта, началната дата на дължимостта на законна
лихва върху главницата е за период от три години преди предявяване на иска,
т.е. считано от 21.04.2017г., като за периода от 05.02.2016г. до 20.04.2017г., претенцията
следва да се отхвърли, като погасена по давност.
С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцовата страна,
се дължат направените деловодни разноски, като в случая такива липсват. Предвид
обаче направеното искане от процесуалният представител на ищеца за присъждане
на възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.2,
пр.2 от ЗА и тъй като условията за това са налице, в полза на адв.Ц.И.-С.,
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита
на ищцата по делото, чиито размер изчислен по реда на НМРАВ, в актуалната
ѝ редакция, съобразно размера на иска възлиза на 2076лв. с начислен ДДС.
На основание
чл.78, ал.3 от ГПК и съобразно отправеното искане от ответникът, в негова
полза, следва да се присъдят деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част
от иска и според доказателствата за направени такива, чиито размер изчислен по
посоченият начин възлиза на 4720.67лв.
Във връзка с
освобождаването на ищцовата страна от заплащане на държавни такси и разноски, и
на основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати
дължимата за производството държавна такса, чиито размер възлиза на 1600лв. На
основание чл.405, ал.5 от ГПК във вр. с чл.11 от ТДТКССГПК ответникът, следва
да бъде осъден да заплати и 5лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА “Застрахователно акционерно
дружество “ОЗК Застраховане““ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“
№7, ет.5, представлявано от А.П.Л.и Р.К.Д.,
да заплати на М.Г.С., с ЕГН **********,***, в качеството на правоприемник
на починалия в хода на производството ищец Г.М.С., с ЕГН **********, сумата от 40000лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и
страдания, вследствие от смъртта на М.Я.В., починал в следствие от ПТП
настъпило на 05.02.2016г. в тъмната част на денонощието в гр.***“, по вина на
водача на л.а.“***“, с рег.№***, чиято отговорност е била застрахована при
ответника по задължителна застраховка “Гражданска отговорност на
автомобилистите“, със Застрахователна полица №23115000817938, със срок на
валидност от 19.03.2015г. до 18.03.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано
от 21.04.2017г. до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ претенциите за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 40000лв. до претендираните 150000лв. и за присъждане на законна
лихва върху обезщетението за периода 05.02.2016г.-20.04.2017г., като погасена
по давност.
ОСЪЖДА “Застрахователно акционерно
дружество “ОЗК Застраховане““ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“
№7, ет.5, представлявано от А.П.Л.и Р.К.Д., да заплати на адв.Ц.И.-С., със съдебен адрес:***, ***, адвокатско възнаграждение в размер на 2076лв.
с начислен ДДС, за осъществено безплатно представителство на ищците по делото
на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА.
ОСЪЖДА М.Г.С., с ЕГН **********,***, в качеството
н, да заплати на “Застрахователно акционерно дружество “ОЗК
Застраховане““ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Света София“ №7, ет.5, представлявано от А.П.Л.и Р.К.Д., сумата
от 4920.67лв., представляваща деловодни
разноски
ОСЪЖДА “Застрахователно акционерно
дружество “ОЗК Застраховане““ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Света София“
№7, ет.5, представлявано от А.П.Л.и Р.К.Д.,
по сметката на Окръжен съд Варна, сумата
от 1600лв., представляваща дължима държавна такса за производството и сумата от 5лв. за служебно издаване
на ИЛ.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд Варна в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: