№ 392
гр. Пловдив, 03.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело №
20225001000158 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 234 от 07.05.2019 г., постановено по т.д. № 179 по описа за
2017 г., Пловдивският окръжен съд е:
Признал за установено на основание чл. 422 от ГПК по отношение на
„П.Т.“ ООД, ЕИК .... и „П.“ ЕООД, че дължат солидарно на „П.и.б.“ АД
сумата 61 699.31 лв. – непогасен остатък от главница по Договор за кредит за
оборотни средства „Бизнес пулс: овърдрафт № .... г., изменен и допълнен с
Анекс № 1/29.06.2012 г., Анекс № 2/29.05.2013 г.; 3 674.33 лв. – просрочена
договорна лихва, съгласно Раздел II, т.2.1 от Анекс № 2/29.05.2013 г., за
периода от 06.11.2013 до 06.06.2014 г.; 31547,34 лв . – просрочена наказателна
лихва, съгласно Част I, т.10 от Договора за кредит за периода от 06.11.2013 г.
до 14.09.2016 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
15.09.2016 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена в полза на
Банката Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ № 7743/ 14.10.2016 г. от РС Пловдив по гр.д. № 12427/2016 г. ;
- осъдил „П.Т.“ ООД и „П.“ ЕООД, да платят на „П.и.б.“ АД сумата от
2523,24 лева – направени съдебни и деловодни разноски в настоящия процес,
както и сумата от 2088,42 лв. - разноски в заповедното производство.
- прекратил производството в частта, с която са предявени искове
1
против П.П.А. за установяване в отношенията между страните, че същата
дължи солидарно с „П.Т.“ ООД и „П.“ ЕООД описаните суми по Договор за
кредит за оборотни средства „Бизнес пулс: овърдрафт № .... г., изменен и
допълнен с Анекс № 1/29.06.2012 г., Анекс № 2/29.05.2013 г.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач на
страната ответниците Б. АЛ. СТ..
Решението е обжалвано с въззивни жалби от ответниците „П.Т.“ ООД –
в ликвидация, „П.“ ЕООД – в ликвидация, както и от третото лице помагач на
страната ответниците Б. АЛ. СТ..
Въззивните жалби, подадени от ответниците „П.Т.“ ООД – в
ликвидация и „П.“ ЕООД – в ликвидация са идентични по съдържание, като в
тях се излага оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение, противоречие с материалния закон и допуснати
процесуални нарушения, и необоснованост. Искането е да се отмени
решението и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърлят
предявените обективно и пасивно субективно съединени установителни
искове, както и да се присъдят направените разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба от третото лице помагач на страната на
ответниците Б.С. се съдържат оплаквания за недопустимост на обжалваното
решение, както и такива за неправилност поради постановяването му в
нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Искането е решението на Пловдивския
окръжен съд да се отмени и вместо това – да се постанови друго, с което да се
отхвърлят предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от въззиваемия „П.и.б.“ АД е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който се изразява становище, че обжалваното
решение е правилно и следва да се потвърди. Иска се присъждане на
деловодни разноски във въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на
страните, приема за установено следното:
По делото е безспорно установено, че между „М.Ю.“ АД, чийто
правоприемник е ищецът „П.и.б.“ АД в качеството му на кредитор, от една
страна и от друга страна ответниците – „П.Т.“ ООД, в качеството му на
кредитополучател, „П.“ ЕООД и П.П.А. като солидарни длъжници, е бил
сключен Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №
... г. Съгласно с т. 3 от Част I от Договора, размерът на кредита е 66 000 лева,
с уговорен срок за усвояване на средствата по овърдрафта - 05.05.2013 г. и с
краен срок за погасяване на кредита – 06.05.2013 г.
В хода на производството, поради смъртта на солидарния длъжник П.А.
и поради отказ от иска срещу нея, производството по предявените искове в
частта срещу този ответник е прекратено.
2
За обезпечаване изпълнението на договора в полза на кредитора е
учредена договорна ипотека върху собствения на третото лице помагач в
настоящото производство недвижими имоти, подробно описан в т. 12 от
договора.
Със сключен на 29.06.2012 г. Анекс №1 към договора, страните са се
договорили за намаляване на лихвения процент по т. 8 от Договора за кредит,
при изпълнение на определени условия от страна на кредитополучателя,
продробно описани в анекса. Така намаленият лихвен процент е в размер на
едномесечния SOFIBOR, увеличен с надбавка 815 базисни точки, но не по–
малко от 11,45 %. Уговорено е също, че намалението на лихвения процент
влиза в сила, считано от началото на първия следващ лихвен период след
датата на подписване на анекса.
На 29.05.2013 г., между страните по договора е сключен Анекс № 2, с
който същите, след като приемат за установено в отношенията помежду им,
че към датата на сключването на анекса задълженията на кредитополучателя
и солидарния длъжник по договора за кредит са в общ размер на 67 492,59
лв., от които просрочена главница – 65 997,74 лв. и просрочена лихва в
размер на 1 494,85 лв., променят част от условията на договора, както следва:
- главницата на дълга по кредита ще се олихвява с ГЛП в размер на
едномесечен SOFIBOR с надбавка 815 базисни точки годишно, но не по-
малко от 11.45 % годишно;
- правото на кредитора да усвоява кредита се прекратява, считано от
датата на сключване на анекса;
- променен е крайния срок за погасяването на кредита, като същият е
определен на 06.06.2014 г. и е приет погасителен план, подробно посочен в
анекса.
Установено е по делото, че тъй като ответниците преустановяват
погасяването на вноските по погасителния план, по заявление на П.и.б. АД от
15.09.2016 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д № 12427/2016 г. по описа на РС
Пловдив. С тази заповед ответниците са осъдени солидарно да заплатят на
кредитора сумата от 61699,31 лева – дължима главница по Договор за кредит
за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт № .... г. с настъпил падеж;
3673,33 лева – договорна лихва за периода 06.11.2013 г. – 06.06.2014 г. вкл.;
31 547,34 лева – наказателна лихва за периода 06.11.2013 г. – 14.09.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване
на заявлението в съда – 15.09.2016 г. до окончателното погасяване, както и
разноските по делото в размер на 1938,42 лв. – платена държавна такса и 2
277,64 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на посочената заповед, в полза на кредитора е издаден и
изпълнителен лист за същите суми от 14.10.2016 г. Постъпилите от
ответниците възражения против заповедта в срока по чл. 414 ГПК, са
3
обусловили правния интерес за ищеца от предявяване на исковете по чл.422,
ал. 1 ГПК, за установяване съществуването на вземанията.
С обжалваното решение, Пловдивският окръжен съд е приел, че всички
вземания, за които ищецът се е снабдил със Заповед за незабавно изпълнение,
се дължат в пълен размер по силата на сключения между страните договор за
кредит, тъй като същите представлявали непогасени задължения от
кредитополучателя и солидарните длъжници.
Във връзка със съдържащите се във въззивното производство
оплаквания, възражения и доводи от страните, Пловдивският апелативен съд
преценява като неоснователно преди всичко поддържаното възражение за
недопустимост на постановеното решение като постановено по недопустим
иск. В конкретния случай твърдяната от жалбоподателя разлика в заявената
от ищеца в исковата молба сума от 3674.33 лева претенция за просрочени
договорни лихви и съдържащата се в заповедта за изпълнение сума за същото
вземане в 3673.33 лева не обуславя липса на идентичност на вземанията,
предмет на заявлението по чл. 417 ГПК съответно – на предявения иск с тези
– предмет на заповедта за изпълнение на парично задължение, тъй като
всички други индивидуализиращи белези на вземането, както и на заявеното
основание, са напълно идентични в двата документа. Очевидно се касае за
фактическа грешка на съда по заповедното производство, довела до различия
в размера на вземането от един лев, която подлежи на поправка по съответния
процесуален ред, но не и до липса на идентичност между предмета на
заявлението и издадената заповед и предмета на настоящото исково
производство.
По-нататък, в подкрепа на възраженията за неоснователност изобщо на
предявените искове, жалбоподателите се позовават първо на оспорване на
твърдението на банката, че кредитът е бил усвоен и второ - на погасяване на
вземанията на банката по първоначалния договор от 30.05.2012 г., поради
обективна новация на дълга, настъпила по силата на Анекс № 2 от 29.05.2013
г.
Възраженията са неоснователни.
Усвояването на цялата сумата по кредита от 66 000 лева е установено от
приетото по делото и неоспорено от страните заключение на ССЕ, според
което, тази сума е усвоена на 01.06.2012 г. по сметката на кредитополучателя,
записана в договора. В съдебно заседания на 08.04.2019 г. вещото лице Т.Р. е
уточнил, че заключението е направено въз основа на извлечението от
сметката с цитирания IBAN, според което, на посочената дата сметката е
заверена със сумата.
Този факт косвено се потвърждава и от подписаните два анекса към
договора и в по-голяма степен от Анекс № 2, Раздел I, който има характер на
установителен договор, установяващ основанието и размера на просрочените
към онзи момент главница и лихва.
4
Неоснователно е и възражението за новиране на възникналите по силата
на договора за кредит между страните парични задължения, на което се
основава твърдението на ответниците и третото лице помагач за погасяване
на тези задължения по силата на настъпилата с подписването на Анекс 2
обективна новация.
Освен мотивите на обжалваното решение, че в конкретния случай не са
налице кумулативно изискуемите условия за наличието на обективна
новация, към които въззивната инстанция изцяло подкрепя, липсата на воля
от страните за новиране на дълга е изрично отбелязано в уговорката в чл. 7.1,
от Анекс № 2, с която страните декларират, че промените и допълненията на
Договора за банков кредит, след влизане в сила на този анекс, не погасяват
или засягат по друг начин което и да било от останалите права и вземания на
банката, възникнали или които ще възникнат на основание на този договор.
Уговорено е, че всички падежирали просрочени лихви, такси и
комисионни са платими към момент на подписване на анекса, че длъжникът
се задължава да погаси усвоения лимит от 65000 лева т.е. че всички
установени с този Анекс № 2 главни и акцесорни задължения произтичат от
Договора за кредит и те не само не се погасяват с подписването на този анекс,
а се потвърждава тяхната ликвидност и изискуемост.
Следователно, със сключването на Анекс № 2 се запазва съдържанието
на задълженията по първоначалния договор за кредит, тъй като не се променя
основанието за възникване на дълга, нито първоначалният му размер и това
следва от изричното съдържание на този анекс. Несъмнено е също, че с този
договор, страните преуреждат изпълнението на така установения остатък от
задължението по кредита, прекратявайки правото на кредитополучателя да
усвоява средства по овърдрафт кредита, очевидно отчитайки, че той не е в
състояние да възстанови вече усвоената в рамките на уговорения срок сума по
кредита; уговаряйки нов погасителен план, нов срок за връщане на кредита,
промени в лихвените проценти и пр. Въпреки това, не би могло да се приеме,
че е налице нов договор, създаващ нови задължения, тъй като не са налице
всички кумулативно изискуеми елементи на новацията.
Неоснователни са и възраженията за недължимост на вземанията за
договорна /възнаградителна лихва/ и наказателна лихва.
Оспорването на първото задължение – за договорна лихва в посочения
размер за периода от 06.11.2013 г. до 06.06.2014 г. се основава на твърдението
на ответниците, че задълженията по договора и анексите е бил обявен от
банката за предсрочно изискуем на 04.10.2013 г., поради което, след тази дата
не се дължала възнаградителна лихва върху остатъка от главницата.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
5
изискуеми. Това означава на първо място, че с волеизявлението си за
предсрочна изискуемост, кредиторът едностранно изменя договора, като
съобразно уговореното, заявява правото си да събере предсрочно вземанията
си, произтичащи от този договор в този вид и размер, който те биха имали
при изтичане срока на договора.
Реципрочната последица на това волеизявление е, че неизправният
длъжник губи преимуществото си от разсрочено изпълнение на задължението
и от момента на уведомяването на обявената предсрочна изискуемост дължи
неизплатения остатък от описаните вземания на кредитора.
Това право възниква за кредитора само при онези срочни задължения, за
които срокът е уговорен в полза на длъжника и чиито падеж не е настъпил
към момента на проявяване на онези условия предвидени в закона или в
договора, обуславящи възникването на това право - длъжникът да е станал
неплатежоспособен, или със своите действия да е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или да не му е дал обещаните обезпечения.
Доколкото настъпването на тези обстоятелства застрашават интереса на
кредитора, като увеличават риска да не получи реално удовлетворение,
законът му предоставя възможност, чрез едностранно изявление да
преобразува задължението на длъжника от срочно в безсрочно и да иска
незабавното му изпълнение – доброволно или принудително.
Следователно, за да се прояви действието на предсрочната изискуемост
по отношение на длъжника, е необходимо: възможността за предсрочна
изискуемост на кредита да е предвидена в договора и страните да са изразили
съгласие с условията за възникването й; длъжника да бъде уведомен чрез
покана от банката, съдържаща изрично волеизявление, че банката счита
кредита за предсрочно изискуем от определен момент, както и да се посочат и
вида и размера на неплатените задължения - главница, редовни и наказателни
лихви и такси. Освен това, съгласно т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. ОСГТК на
ВКС, за да породи действието си, волеизявлението на банката, че обявява
вземанията си по договора за предсрочно изискуеми, следва да е достигнало
до длъжника.
В конкретния случай, освен че банката-ищец не се позовала и не
основава вземанията си на настъпила и обявена предсрочна изискуемост, по
делото няма достатъчно доказателства, от които да се изведе, че са изпълнени
всички действия относими към упражняването на това право от страна на
банката.
В уговорките, съдържащи се в Раздел V страните са уговорили различни
правни последици от настъпването на предпоставките за обявяване на
предсрочна изискуемост, като в чл. 5.2 изрично са предвидили, че вземанията
на банката ще се считат за предсрочно изискуеми от датата на доставяне на
писменото изявление на адреса на кореспонденция, посочен от
кредитополучателя/солидарния съдлъжник по Договора за банков кредит.
6
В случая относно фактите за уведомяването на солидарните длъжници
при условията предвидени в чл.5.2 и 5.3 не са ангажирани каквито и да било
доказателства от позоваващите се на обявяването на кредита за предсрочно
изискуем ответници. Представянето на копия от уведомления от банката до
солидарните длъжници за обявяване предсрочната изискуемост на кредита,
доколкото истинността на тези документи не била оспорена, доказват
единствено намерение към датата, на която са заведени в изходящия регистър
– 04.10.2013 г., кредиторът да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Липсват доказателства, че това намерение е доведено докрай – нито
чрез уведомяване по предвидения ред на солидарните съдлъжници за
обявената предсрочна изискуемост; нито чрез предприемане на незабавни
действия, след определения срок от евентуалното им уведомяване по
принудителното събиране на дълга; нито чрез промени в счетоводното
отразяване на трансформирания чрез обявяване на предсрочна изискуемост
дълг.
Вместо това, банката е приела внесените месец по-късно доброволно от
името длъжника суми от 4500 лева – /л.46/ и 3000 лева /л.47/ които са били
достатъчни за да погасят дължимите към онзи момент просрочени вноски за
главница според погасителния план, както и тези - за договорна лихва.
Впоследствие банката е осчетоводила и последните доброволно направени от
длъжника вноски, последната от която е 21.03.2014 г. /л.49/, като през този
период е продължила да начислява договорна лихва върху разсрочените
вноски от главницата съгласно с уговорките в Раздел II Раздел IV от Анекс №
2, до крайния срок на договора, съгласно чл.4.1 от същия анекс.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел, че
твърдението за настъпила предсрочна изискуемост на задължението по
договора за кредит е недоказано, поради и което основателно кредиторът е
продължил да начислява договорна лихва до крайния срок за погасяване на
дълга, чийто краен размер от 3674.33 лева е установен въз основа на приетото
по делото и неоспорено заключение на ССЕ.
Възражението за недължимост на начислената наказателна лихва се
основава на твърденията за нищожност на уговорките, от които произтича
това задължение.
Търсеното от ищеца вземане за наказателна лихва е в размер на
31547.34 лева, начислена върху закъснелите вноски от главницата за периода
от 06.11.2013 г. до 14.09.2016 г. – датата предхождаща подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК.
Установено е, че наказателната лихва е уговорена като функция на
договорната лихва по чл. 8 част първа от Договора за кредит на оборотни
средства под формата на „наказателна надбавка“ при просрочие и предсрочна
изискуемост, в размер на 1000 базисни точки над номиналната /договорна/
лихва, която се формира от едномесечния SOFIBOR, увеличен с надбавка от
7
865 базисни точки, но не по-малко от 11.95 %.
С анекс № 1 размерът на договорната лихва, а следователно и на
наказателната е намален на сбора от едномесечния SOFIBOR с надбавка от
815 базисни точки т.е. с 50 базисни точки спрямо първоначалния, но не по-
малко от 11.45 %, като този размер е запазен и при сключването на Анекс №
2.
Възражението за недължимост на начислената за процесния период
наказателна лихва върху безспорно просрочената главница от кредита се
основава на следните доводи:
- След обявяване на предсрочната изискуемост или след изтичане на
крайния срок на договора, поради преустановяване на действието му, не се
дължат договорни лихви, а само законна лихва върху просрочената главница.
– Уговорките за наказателни лихви са нищожни и не произвеждат
правни последици:
- на основание чл. 26, ал.1 пр.3 ЗЗД като накърняващи добрите нрави;
- на основание чл. 146 ЗЗП във вр. с чл. 145, т.5 и т.9 ЗЗП.
Доколкото няма спор, че основните страни по процесния договор са
търговци – юридически лица, че кредитът е за оборотни средства и
предназначението му поначало е с търговска цел, преценката дали някоя от
останалите страни – съдлъжници или ипотекарният длъжник има качеството
на потребител по този договор, съответно дали може се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП, следва да се извърши съобразно с
критериите, съдържащи се в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП.
Въпреки различието в редакцията на двете разпоредби, смисълът при
дефиниране на понятието „потребител“ с оглед целите на Директивата и на
националния закон е един и същ, тъй като това е и целта на транспонирането
на съответните разпоредби от правото на ЕС в националното
законодателство.
Разпоредбата на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО определя за
„потребител“ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност.
Действително, в практиката на националните съдилища, в това число и
в практиката на ВКС, е възприето и утвърдено становището, че физическо
лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по
който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител
по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност - /в този смисъл е напр. Р №
8
84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934 по описа за 2015 г. на ВКС, ТК, Първо
отделение/. Преценката на качеството „потребител“ по описаните критерии
обаче следва да се извърши във всеки отделен случай, съобразно конкретните
обстоятелствата по делото.
В конкретния случай, освен посоченото предназначение на кредита, е
установено също, че дружеството кредитополучател – „П.Т.“ ООД е
търговско дружество, а съдлъжниците „П.“ ЕООД и П.П.А. са свързани с
него лица. Доколкото липсват твърдения и доказателства, че с предоставяне
на собствения си имот за обезпечаване на кредита на посочените търговски
дружества, третото лице – ипотекарен длъжник е имал/преследвал други цели
извън предмета на конкретния договор, се налага изводът, че целта на
ипотеката е единствено да гарантира редовното обслужване на кредита, чрез
който е финансирана търговската дейност на „П.Т.“ ООД. Следователно, по
делото не е установено физическото лице - ипотекарен длъжник да участва в
обезпечението на кредита поради интереси, които са извън рамките на
търговска или професионална дейност на длъжниците.
От изложеното следва, че като ипотекарен длъжник по процесния
договор и анексите към него, третото лице помагач С. не доказва качеството
си на потребител по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и на § 13, ал. 1, т. 1 ПЗРЗЗП и не може да се ползва
от защитата, предвидена в ЗЗП за тази категория лица.
Не може да бъде споделено становището, че с прекратяване срока на
действие на договора за кредит /поради предсрочна изискуемост или изтичане
на срока на действие/ се прекратява и задължението за заплащане на
наказателна лихва върху просрочените вноски.
Забавеното плащане представлява неизпълнение на договора и по силата
на чл. 79, ал. 1 ЗЗД кредитополучателят дължи обезщетение за това. Тъй като
в случая се касае за парично задължение, съгласно с чл. 81, ал. 2 ЗЗД
изпълнението му е винаги възможно и затова обезщетението винаги е такова
за забавено изпълнение. Тъй като забавата може да съществува както преди,
така и след обявяването на кредита за предсрочно изискуем или след изтичане
срока на действие на договора, обезщетението за нея се дължи за цялото
време на неизпълнението. Освен това уговорките за това обезщетение,
намират своето основание както в разпоредбата на чл. 309а ТЗ, така и в
уговорките по чл. 60 и чл. 61 от Част втора – Стандартните условия на
Договор за кредит, които се прилагат и след обявяване на кредита за
предсрочно изискуем или след прекратяването на договора за кредит,
доколкото в този случай обезщетението за забава се приравнява на
обезщетение за пълно изпълнение.
Неоснователно е и поддържаното от жалбоподателите становище за
недействителност на уговорките в договора и анексите, с което е предвидено
начисляването на наказателна лихва върху просрочената главница и
9
определен нейния размер, поради накърняване на добрите нрави.
В конкретния случай наказателната лихва е формирана на база
уговорената договорна лихва плюс 1000 базисни точки. От уговорената от
страните с Анекс № 1 промяна в размера на договорната лихва, може да се
изведе, че сто базисни точки се равнява на един процент. Така намалените 50
/865 – 815/ базисни точки при формиране на лихвата в Анекс 1 водят до
намаляване на минималния лихвен процент с 0.50 % /11.95 – 11.45/.
Следователно уговорената от страните по договора наказателната надбавка от
1000 базисни точки се равнява на 10 % допълнително към договорната лихва.
Във връзка с поддържания от жалбоподатели довод, че кредитът е
обезпечен с ипотека, поради което уговарянето и на наказателна лихва
неоправдано обременявало солидарните длъжници, следва да се отбележи, че
националната правна уредба не съдържа разпоредби, ограничаващи размера
на мораторна лихва или неустойка при договори за кредит, обезпечени с
ипотека. Следва да се има предвид, че като кредит със значително по-висок
риск от другите, за овърдрафт кредита е обяснима и оправдана с оглед
интересите на кредитора необходимостта от по-висока степен на обезпечение,
включително и чрез по-висока договорна лихва.
Регламентираната с подзаконови нормативни актове, законна лихва
върху просрочени парични задължения по смисъла на чл. 86 ЗЗД и чл. 309а,
ал. 1 ТЗ възлиза на 10 пункта над основния лихвен процент. Предвид
изложеното, уговорената в конкретния случай надбавка от 10% над
договорната лихва не надвишава законоустановената, а пълният размер на
наказателната лихва по договора не би могла да се приеме за несъответстваща
на предвидимите вреди за кредитора. Изводът е, че договореният от страните
размери на наказателната лихва по договора не е прекомерна, несправедлива
и/или накърняваща установените в обществото нравствени и морални правила
и норми, поради което договорът в частта относно определяне размера на
тази лихва, не е недействителен на основание чл. 26, ал.1 пр.3 ЗЗД.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение и
допълнително заключение на ССЕ са установени размерите на непогасените
от ответниците парични задължения след последното установено извършено
плащане по кредита, като тези размери съответстват на сумите, за които е
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист, което означава че предявените искове са основателни.
В същия смисъл е постановено и обжалваното решение, което
представлява законосъобразен отговор на повдигнатия от страните правен
спор и следва да се потвърди.
В полза на въззиваемия „П.и.б.“ АД следва да се присъдят разноски за
това производство в размер на 3752.47 лева деловодни разноски, от които
3552.47 лева – внесен депозит за възнаграждение на назначения особен
представител на ответниците и 200 лева за адвокатско възнаграждение на
представлявалия „П.и.б.“ АД юрисконсулт, определено съобразно с
10
разпоредбите на с чл. 25, ал. 1 и ал. 2 НЗПП във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 234 от 07.05.2019 г., постановено по т. д.
№ 179 по описа за 2017 г. на Пловдивският окръжен съд.
ОСЪЖДА „П.Т.“ ООД – в ликвидация, ЕИК .... и „П.“ ЕООД – в
ликвидация, ЕИК: ..... да заплатят на „П.и.б.“ АД, ЕИК ..., сумата от 3752.47
лева деловодни разноски, от които 3552.47 лева – внесен депозит за
възнаграждение на назначения особен представител на ответниците и 200
лева за адвокатско възнаграждение на представлявалия „П.и.б.“ АД
юрисконсулт, в производството по в.т.д. № 158 по описа за 2022 г. на
Пловдивския апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11