№ 30
гр. Стара Загора , 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина И. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20215500501239 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от В. Я. П. и
Т. Д. П., чрез адв. И.Д., против решение № 260071 от 09.02.2021 г.,
постановено по гр.д. № 2179/2019 г. на Казанлъшкия районен съд.
Въззивниците твърдят, че обжалваното решение е недопустимо в частта,
с която са осъдени да заплатят на ищците сумата от 1040 лв. за неоснователно
обогатяване от ползването на апартамента, предмет на правния спор за
периода от 03.01.2019 г. до 31.08.2019 г. Твърдят, че съдът е квалифицирал в
доклада единствено ревандикационният иск и е посочил какво и от кого
подлежи на доказване. По отношение на другия иск, а именно за присъждане
на обезщетение за лишаване от ползване, съдът се е произнесъл за първи път
в решението си, като го е квалифицирал като такъв по чл.59 ЗЗД. Считат, че
това е съществено процесуално нарушение, защото по този начин са лишени
от възможността да организират правната си защита по иска. Отделно от това
считат, че дадената правна квалификация е неправилна, като по този начин
съдът се е произнесъл по непредявен иск, което води до недопустимост на
неговото решение в тази част.
1
На второ място считат, че обжалваното решение е и неправилно и
необосновано. Съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства, които
били изброени, без да бъдат анализирани. Това водело до немотивираност на
съдебното решение и пълна неяснота защо според съда придобивната давност
спрямо двата процесни имота е започнала да тече в полза на ответниците едва
на 26.03.2011 г., въпреки че по делото било установено, че те започнали да
владеят апартамент № 6 на 10.02.2008 г. след смъртта на собственичката и са
ги владели със съзнанието, че са собственици, тъй като до 2018 г. не са
предполагали, че двете жени имат по-близки роднини от страна на съпруга на
Ж.Т.. Освен свидетелските показания в този смисъл съдът не бил взел
предвид е обясненията, дадени от нотариус И.Г., който е съставил
нотариалния акт, в който е констатирал, че по отношение на В.П.
придобивната давност на апартамент № 6 е изтекла на 10.02.2018 г. Не били
установени факти и обстоятелства, както и доказателства, които да
опровергават извода, че за ответниците е налице изтекла придобивна давност
към момента на предявяване на ревандикационния иск по отношение на
апартамент № 6. Такива били изводите и на двамата прокурори, които били
сезирани с жалби от страна на ищците по делото. Поканата за предаване на
процесните имоти била получена от ищците на 07.01.2019 г., т.е. цяла година
след като е изтекъл 10-годишният давностен срок по отношение на единия от
апартаментите. Отделно от това самата покана не представлява действие,
имащо характер на прекъсващо течащата придобивна давност.
Считат, че не е без значение и обстоятелството кой е полагал грижи за
двете жени. Когато владението е установено чрез предаването му на
предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни
действия или да се изрази словестно или чрез предаване на фактическата
власт и няма данни тя да е отнемана, действа презумпцията по чл.69 и на
чл.83 ЗС, т.е. се приема, че имотът се владее от владелеца за себе си и без
прекъсване.
Считат, че в хипотезата на завладяване на чужд имот практиката не
изисква уведомяването на собственика за намерението за своене на имота, а
единствено владението да е спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и
несъмнено.
2
Въззивниците считат, че решението е неправилно и в частта, с която са
осъдени да заплатят сумата от 1040 лв. за обезщетение за неоснователно
обогатяване от ползването на двата апартамента. Искът е неоснователен
предвид неоснователността на иска за ревандикация на ап. № 6, който е
придобит от ищците по давност. По отношение на ап. № 5 по делото се
установило, че той бил в недобро състояние и бил предоставен за ползване
напълно безвъзмездно на свид. М.К.. Затова считат, че не е налице
неоснователно обогатяване. Молят, съдът да постанови решение, с което да
обезсили като недопустимо, респ. да отмени като неправилно обжалваното
решение, като отхвърли иска по чл.108 ЗС по отношение на ап. № 6, както и
искането за отмяната на нотариалния акт, както и за присъждане на
обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесните имоти.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемите Д. П. Д.
и Д. П. Д., чрез процесуалния им представител, адв. К.А., в който се оспорва
въззивната жалба. Излагат се съображения по същество.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен
акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
а по същество е основателна.
Пред районния съд са били предявени два ревандикационни иска, както
и искове за присъждане на обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС. Ищците Д. П. Д. и
Д. П. Д. са твърдели в исковата си молба, че заедно с ответника Т. Д. П. са
роднини по съребрена линия на М.Т. Д.а, починала на 26.03.2011 г., без да
остави съпруг, низходящи или възходящи наследници по права линия. Тя
имала брат – И.Т. Д., починал на 06.02.1999 г., който не бил женен и нямал
деца. М.Т. Д. притежавала апартамент в ***, а брат й – ап. № 6 в същата
сграда. Твърдели са, че след смъртта на М.Т. Д.а най-близката жива
родственица по съребрена линия (от III-степен) останала тяхната майка –
Д.Д.Б., която починала на 27.10.2017 г. След нейната смърт няколко пъти
3
ходили до двете жилища, но при многократните им позвънявания никой не
отварял вратата и на двата апартамента. Те не разполагали с ключове за тях.
През юли 2018 г. се срещнали с домоуправителката, която им казала, че за
тези имоти отговаряла жена на име В., като апартамент № 6 бил необитаем.
Веднага след това се обърнали към Районна прокуратура Казанлък с молба за
съдействие, но през м. септември получили постановление за отказ да се
образува досъдебно производство, тъй като отношенията били от
гражданскоправен характер. На 03.01.2019 г. изпратили до В. и Т.П.и и
настанилата се в ал. 5 М.К. искане за предаване владението на жилищата.
Поканата била получена лично от ответниците, но не получили отговор, а
ключовете и владението на имотите не им било предадено. Разбрали, че на
08.05.2019 г. В. Я. П. се е снабдила с нотариален акт за собственост върху
недвижим имот, придобит по давност. Наследодателката им М. Д. била
починала през 2011 г., като дотогава тя е обитавала този недвижим имот. След
нейната смърт тяхната майка Д.Б. владяла имота. След встъпването им в
наследството те били предприели необходимите действия, включително като
са поканили В.П. да освободи дадения имот. Четири месеца след тяхната
покана тя се снабдила с нотариален акт по давност. Считат, че те единствено
са собственици на недвижимите имоти, останали в наследство от М. и И. Д.,
поради което са искали съдът да постанови решение, с което да признае за
установено, че те са собственици на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 35167.50235.1.5 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Казанлък, одобрени със заповед № РД-18-88 от 26.11.2015 г.
на изпълнителния директор на АГКК, и на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 35167.502.35.1.6. по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Казанлък, одобрени със заповед № РД-18-88 от 26.11.2015 г.
на изпълнителния директор на АГКК, като двата имота се намират в ***.
Искали са също така на основание чл. 537 ГПК съдът да отмени издадения
нотариален акт за собственост на недвижим имот с идентификатор
35167.502.35.1.6, както и съдът да осъди ответниците да им заплатят сумата
от 4000 лв. за обезщетение за лишаването им от ползване на процесните два
имота за периода от 03.01.2019 г. до 31.08.2019 г.
Ответниците са оспорили предявените искове . Признали са
твърдението, че М.Т. Д.а е собственик на апартамент № 5, в който тя е живяла
и починала, а на апартамент № 6 - нейният брат И.Т. Д.. През 1989 г. той
4
прехвърлил на майка си – Ж.Б.Т. ½ идеална част от своя апартамент, а след
смъртта му на 06.02.1999 г. тя наследила и другата половина. Ж.Б.Т. живяла в
този апартамент до смъртта си -10.02.2008 г.
Ответниците са твърдели, че са подпомагали Ж.Т. и дъщеря М.,
грижели са се за тях, като дори са поели всички разходи и организацията на
погребенията им. Поради това Ж.Т. нееднократно казвала, че апартаментът
ще остане за тях, защото те се грижели за нея. През всичките години никой
друг не е проявявал интерес или грижа към двете жени. Затова ответниците
останали с убеждението, че те нямат живи роднини. За наличието на такива
разбирали едва в началото на 2019 г. Затова и след смъртта на Ж.Т., а по-
късно и след смъртта на М. Д.а те се легитимирали като собственици на двата
апартамента и макар и да не са живели в тях, ги стопанисвали, държали
ключовете, плащали данъците за тях, режийните разноски за входа, сменили
входната врата на единия апартамент. Признават, че В. П. се е снабдила с
констативен нотариален акт за собственост върху апартамент № 6 по давност,
който започнал да тече от деня на смъртта на Ж.Т. – 10.02.2008 г. и изтекъл на
10.02.2018 г., като през този период владението не било смущавано или
прекъсвано по какъвто и да било начин.
Ответниците са оспорили твърдението на ищците, че майка им Д.Д.Б. е
владяла апартамент № 5 след смъртта на М. Д., като са твърдели, че тя дори
не е знаела за имотите. Считали са, че са собственици на апартамент № 6 въз
основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Оспорили са и иска за
присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на процесните имоти.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че И.Т. Д. е бил собственик на апартамент, находящ се в ***, ***. С
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 183, т.ІV, дело № 1442/1989
г. той е дарил на майка си Ж.Б.Т. 1/2 ид. ч. от този имот. И.Т. Д. е починал на
06.02.1999 г., без да остави низходящи или съпруга. Ж.Б.Т., която станала
негов наследник, е починала на 10.02.2008 г. След смъртта си е оставила за
свой наследник дъщеря си М.Т. Д., която починала на 26.03.2011 г. Тя не била
оставила низходящи, възходящи наследници или преживял съпруг. Неин
наследник по закон била преживялата сестра на баща й, нейна леля Д.Д.Б..
Приел е също така за установено, че с н.а. № 67, т.І, рег. № 734, дело №
5
54 от 08.05.2019 г. по описа на нотариус И.Г., рег. № 440 ответницата В. Я. П.
е призната за собственик по давност на описания по-горе апартамент № 6, а от
свидетелските показания – че двата апартамента (№ 5, който е бил
собственост на М.Т. Д., и № 6 – процесният в това производство) били
заключени, а единият (№5) се ползвал от свид. М.К., която била допусната от
В.П.. Свид. Г. се свързала с ответниците, но те не се явили на срещата. Приел
е за установено, че те никога не са живели там, но В. ходела от време на
време при баба Ж. (свид. М.) и се грижела за нея (свид. С.). Приел е и това, че
наследодателката на ищците Д. Д. не е живяла в ап. № 5 и не е разполагала с
ключове за имотите. За безспорно е приел, че ответниците ги владеят.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, като се е позовал
на чл.8, ал.4 ЗН, че след смъртта на М.Т. Д. най – близката жива родственица
по съребрена линия от III степен остава нейната леля Д.Д.Б., която става
собственик на процесните два недвижими имота, респ. ищците на основание
наследствено правоприемство от своята майка са техни собственици. Приел
е, че констативният нотариален акт не създава права, а само ги удостоверява,
но доказателствената му сила не е необорима и може да бъде опровергана с
всички доказателствени средства в т.ч. и със свидетелски показания. В случая
доказателствената сила на нотариалния акт за собственост върху апартамент
№ 6 била опровергана от събраните по делото писмени доказателства и
свидетелски показания, тъй като в полза на ответницата не била изтекла
предвидената в закона 10-годишна давност от смъртта на М.Т. Д. към
момента на съставянето на констативния нотариален акт, който даже бил
съставен след като ответниците получили покана от ищците да предадат
владението на имотите.
Решението на първоинстанционния съд е неправилно в обжалвана част.
Предявен е иск по чл.108 ЗС, съгласно който всеки собственик може да
иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има
основание за това, при което и съобразно общото правило, установено в
чл.154, ал.1 ГПК, в негова тежест е да установи по положителен начин
основанието за придобИ.е на правото на своята собственост. Пак по силата на
посочения по-горе текст ответникът, който владее изцяло имота, следва да
докаже, че има основание за това. С оглед на това ищците трябва да докажат
по положителен начин, че са придобила твърдяното право на собственост на
6
посоченото от тях основание – в случая наследствено правоприемство, а
ответниците своето правопрекратително възражение – че са придобили
апартамента по давност при условията на чл.79, ал.1 ЗС.
По делото не е било спорно, че процесният апартамент № 6 е бил
собственост на И. Т. Д. по силата на н.а. за собственост върху жилище, дадено
като обезщетение срещу отчужден недвижим имот № 67, т.ІV, н.д. №
1169/1983 г. по описа на нотариуса при Казанлъшкия районен съд. С договор
за дарение, обективиран в н.а. № 183, т.ІV, дело № 1442/1989 г., той е дарил
на майка си Ж.Б.Т. ½ ид.ч. от този апартамент. И.Т. Д. е починал на
06.02.1999 г. и като единствен наследник е оставил своята майка, така че тя
станала едноличен собственик на апартамент № 6 по силата на дарственото
разпореждане и по силата на наследственото правоприемство.
Ж.Б.Т. е починала на 10.02.2008 г. и като наследник е оставила своята
дъщеря М.Т. Д., която е починала на 26.03.2011 г. Тъй като тя не е оставила
нито низходящи или съпруг, нито възходящи от втора или по-горна степен,
братя и сестри или техни низходящи, я наследява съгласно чл.8, ал.4 ЗН най-
близкият по степен роднина – Д.Д.Б., която е сестра на баща й. Тя е починала
на 27.10.2017 г. и е оставила като наследници ищците, които са нейни деца.
Ответниците по делото са съпрузи, което не е спорно. Т. Д. П. е
племенник на Ж.Б.Т. - син на нейната сестра Н.Б. Г., починала на 14.09.1979 г.
По делото не е спорно, а се установява и от показанията разпитаните по
делото свидетели, че ответниците владеят процесния апартамент. От
показанията на разпитаните свидетели се установява, че за Ж.Б.Т., а и за
дъщеря й, се е грижела ответницата В. Я. П.. След смъртта на Ж.Б.Т.
ответниците разчистили апартамента, сменили входната врата и го
заключили. След смъртта на М.Т. Д. направили така и с нейния апартамент,
но там В.П. допуснала да живее свид. М.К.. Апартамент № 6 стоял празен и
заключен от ответниците от 2008 г. Ключът бил държан от тях. През есента
на 2017 г. свид. Р.Д. Г., която била съпруга на друг родственик на Ж. и М.,
разбрала за останалите в наследство имоти, както и че ключовете били у
ответника Т. Д. П.. Те, както и свид. К.Д.К., ходили на място и разбрали от
домоуправителката, че апартаментите били заключени, а единият се ползва от
наемателка. Оставили бележка на вратата и тогава с тях се свързала
7
ответницата В. Я. П. и ги попитала защо оставят бележка на вратата й. На
уговорената среща не се явила нито В., нито съпругът й. Не отговаряли на
обажданията им, не отваряли на позвъняванията им. Затова ищците сезирали
РП Казанлък на два пъти – през 2018 г. и през 2019 г. И двата пъти получили
постановление за отказ да се образува досъдебно производство. Изпратили
до ответниците покана, като с нея дали срок до 30.01.2019 г. да предадат
владението на жилищата чрез предаване на ключ от входните им врати.
Поканата била връчена на В. Я. П. на 07.01.2019 г. На 18.05.2019 г. тя се
снабдила с н.а. за собственост върху апартамент № 6, придобит по давност.
По делото е установено още, че тя е платила данъка дължим до 2017 г. и е
допуснала в апартамент № 5 да живее нейна близка – свид. К..
Съгласно чл.77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона. В случая
ищците твърдят, че са собственици на процесния апартамент № 6 по силата
на наследственото правоприемство. Ответниците обаче противопоставят на
това тяхно твърдение свое правопрекратително възражение, а именно, че са
придобили имота по давност. Съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост
по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. И в практиката на ВКС, и в доктрината е
разяснено, че съществените признаци на владението са два – упражняване на
фактическа власт (обективен) и намерение за своене (субективен). Други
признаци на владението, които не са установени в ЗС, но са логическо
следствие от съществените признаци, са владението да е постоянно,
непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Владението е спокойно, когато не
е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Явно е когато не е
установено и поддържано по скрит начин и когато действията, разкриващи
намерението за своене, могат да станат достояние на заинтересованите лица.
Несъмнено е когато е установено, че действително се упражнява фактическа
власт с намерение за своене (Р-262-2012 г., ІІ г.о.; Р-376-2013 г., І г.о.). В
случая ответниците, тъй като не са наследници на Ж.Б.Т., нито разполагат с
друг титул за собственост, след нейната смърт са завладели апартамент № 6,
като са го освободили от вещите й, почистили, сменили входната врата и го
заключили, като ключът е бил в тях. Всъщност по делото не е спорно, че те
владеят имота. В тази хипотеза не се изисква уведомяване на собственика за
8
намерението за своене на имота, а единствено упражняването на владението
да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно (Р-233-2006 г., І г.о.; Р-262-
2011 г., ІІ г.о.). Според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че те, като
упражняващи фактическа власт, държат имота за себе си, т.е. имат качеството
на владелци. В случая явното, необезпокоявано и непрекъснато владение е
упражнявано от ответниците в предвидения в закона 10-годишен срок, чието
начало е поставено със смъртта на Ж.Б.Т. – на 10.02.2008 г. и е изтекъл на
10.02.2018 г. Исковата молба е подадена на 08.08.2019 г.
Във връзка с горното следва да се посочи и това, че действията, които
ищците са предприели, нито спират, нито прекъсват давността. Основанията
за спиране и прекъсване на течението на придобивния давностен срок са
установени ограничително чрез препращане на чл.84 ЗС към чл.115 и чл.116
ЗЗД. Не спират и прекъсват течението на придобивния давностен срок, нито
обезпокояват и смущават владението подаването на жалба до прокуратурата,
отправянето на устни или писмени покани до владелеца за връщане на имота,
заявяване на претенции за собственост върху имота, без да е предявен
собственически иск срещу владелеца ( Р-276-2014 г., І г.о.; Р -376-2013 г., І
г.о., Р-304-1995, І г.о. ). В случая нито М. Т. Д. като наследник на майка си
Ж.Б.Т. и собственик на апартамента, нито Д. Б.Б. като наследник на М.Т. Д.,
нито ответниците като наследници на майка си Д. Б.Б. са предприели
действия, които по смисъла на чл.115 и чл.116 ЗЗД прекъсват придобивния
давностен срок.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че по делото е
установено, че ищците, въпреки че са наследници, не са собственици на
процесния имот, тъй като той е придобит по давност от ответниците. Правото
на собственост се изгубва, ако друг го придобие – чл.99 ЗС. Поради това
предявеният от тях ревандикационен иск неправилно е бил уважен от
районния съд, което налага отмяна на първоинстанционното решение в тази
обжалвана част.
Основателността на въззивната жалба в частта относно процесния имот
– апартамент № 6, налага и отмяна на решението на районния съд относно
исканото обезщетение. Първоинстанционният съд е присъдил общо 1040 лв.
за обезщетение за ползване, представляващо пазарна наемна цена за
9
ползваните от ответниците имота за периода от 03.01.2019 г. ди 31.08.2019 г.
на основание чл.59 ЗЗД. Основателно е оплакването във въззивната жалба
относно правната квалификация на така предявените искове. Вярно е и това,
че тя е дадена от районния съд едва с решението, без да бъде посочена в
доклада на съда и без да бъде разпределена доказателствената тежест. В
исковата молба ищците са посочили, че ответниците осъществяват
фактическа власт върху имотите, което сочи на иск по чл.73, ал.1 ЗС. Във
връзка с този иск, страните са изложили своите твърдения относно
релевантните за иска обстоятелства и са посочили доводите си във връзка с
тях. Във въззивната жалба не са формулирани искания във връзка с
доказването на тези обстоятелства. Затова следва да се приеме, че
неправилната правна квалификация на този иск от страна на съда не е довела
до нарушаване на правото на защита на страните. Искът по чл.73, ал.1 ЗС е
проявление на общия принцип на забрана на неоснователното обогатяване.
Както при иска по чл.59 ЗЗД, така и при иска по чл.73, ал.1 ЗС защитата се
състои във възстановяване на неоснователното разместване на блага, като във
втория случай обезщетението за ползите, от които недобросъвествият
владелец е лишил собственика, се дължат за периода на неоснователното
обогатяване, без да се съизмерва обедняването и обогатяването на страните в
резултат на това ползване. Неправилната правна квалификация не е основание
за обезсилване на постановеното решение, след като съдът се е произесъл по
предявените от ищците обстоятелства. Затова постановеното решение за
присъждане на обезщетение относно апартамент № 5 следва да бъде
потвърдено. Съдът е приел, че искът за собственост е основателен и в тази
част решението не е обжалвано. Но предявеният иск по чл.73, ал.1 ЗС е
неоснователен относно апартамент № 6, тъй като за процесния период
(03.01.2019 г. до 31.08.2019 г.) този апартамент вече не е бил собствен на
ищците и те нямат право на обезщетение.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с
която е отменен нотариалният акт за собственост, с който ответницата В. Я.
П. се е сдобила.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивниците следва да бъдат
присъдени направените за въззивната инстанция разноски общо в размер на
2139,77 лв., включващи заплатената държавна такса и възнаграждение за
10
един адвокат. Неосноватено е възражението за прекомерност по чл.78, ал.5
ГПК. Налице е правна сложност, а и заплатеното възнаграждение надхвърля с
малко минималното по Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260071 от 09.02.2021 г., постановено по гр. д. №
2179/2019 г. на Казанлъшкия районен съд, в частта с която е признато за
установено по отношение на Т. Д. П. с ЕГН ********** и В. Я. П. с ЕГН
**********, двамата от ***, че Д.П. Д. с ЕГН ********** от *** и Д. П. Д. с
ЕГН ********** от *** са собственици на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 35167. 502.35.1.6 (три, пет, едно, шест, седем, точка пет, нула,
две, точка, три, пет, точка, едно, точка, шест) по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Казанлък, одобрени със заповед № РД-18-
88/26.11.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота ***,
***, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 35167.502.35 (три, пет, едно, шест, седем,
точка пет, нула, две, точка, три, пет), предназначение - жилище, апартамент,
брой нива на обекта: 1 (едно), състоящ се от три стаи, кухня и сервизни
помещения със застроена площ от 83,92 кв. м, заедно с избено помещение №
6, с 1. 32% (едно цяло и тридесет и две стотни процента) идеални части от
общите части на сградата и 1, 32% (едно цяло и тридесет и две стотни
процента) идеални части от правото на строеж върху мястото, при съседи на
самостоятелния обект: на същият етаж: 35167.502.35.1.5 и 35167.502.35.1.28 ;
под обекта: 35167. 502.35.1.3 , над обекта: 35167. 502.35.1.9, и Т. Д. П. с ЕГН
********** и В. Я. П. с ЕГН **********, двамата от ***, са осъдени да
предадат на Д.П. Д. с ЕГН ********** от *** и Д. П. Д. с ЕГН ********** от
*** владението върху този имот, както в частта, с която са осъдени да им
заплатят обезщетение за лишаването им от ползването му в размер на сумата
от 2400 лв., и в частта, с която н.а. № 67, т.І, рег.№734, дело № 54/2019 г. на
нотариус И.Г. с рег. № 440 по регистъра на НК е отменен, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
11
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Д.П. Д. с ЕГН
********** от *** и Д. П. Д. с ЕГН ********** от ***, срещу Т. Д. П. с ЕГН
********** и В. Я. П. с ЕГН **********, двамата от ***, иск за собственост
по чл.108 ЗС върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 35167.
502.35.1.6 (три, пет, едно, шест, седем, точка пет, нула, две, точка, три, пет,
точка, едно, точка, шест) по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. Казанлък, одобрени със заповед № РД-18-88/26.11.2015 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота ***, ***, който
самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с
идентификатор 35167.502.35 (три, пет, едно, шест, седем, точка пет, нула, две,
точка, три, пет), предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта:
1 (едно), състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена
площ от 83,92 кв. м, заедно с избено помещение № 6, с 1. 32% (едно цяло и
тридесет и две стотни процента) идеални части от общите части на сградата и
1, 32% (едно цяло и тридесет и две стотни процента) идеални части от
правото на строеж върху мястото, при съседи на самостоятелния обект: на
същият етаж: 35167.502.35.1.5 и 35167.502.35.1.28 ; под обекта: 35167.
502.35.1.3 , над обекта: 35167. 502.35.1.9.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Д.П. Д. с ЕГН
********** от *** и Д. П. Д. с ЕГН ********** от ***, срещу Т. Д. П. с ЕГН
********** и В. Я. П. с ЕГН **********, двамата от ***, иск по чл.73, ал.1
ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването им по ползването на
описания по-горе имот в размер на 2400 лв. за периода от 03.01.2019 г. до
31.08.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на Д.П. Д. с ЕГН **********
от *** и Д. П. Д. с ЕГН ********** от *** за отмяна на н.а. № 67, т.І, рег.
№734, дело № 54/2019 г. на нотариус И.Г. с рег. № 440 по регистъра на НК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Д.П. Д. с ЕГН ********** от
*** и Д. П. Д. с ЕГН ********** от ***, ДА ЗАПЛЯТАТ на Т. Д. П. с ЕГН
********** и В. Я. П. с ЕГН **********, двамата от ***, сумата от 213977
лв. за направените пред въззивната инстанция разноски за платената
държавна такса и за възнаграждение за един адвокат.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260071 от 09.02.2021 г., постановено по
12
гр. д. № 2179/2019 г. на Казанлъшкия районен съд останалата обжалвана
част.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13