Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………….
гр. София, __.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, IV-ти
въззивен състав,
в публично съдебно заседание, проведено на пети ноември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н. АТАНАСОВ
мл. с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Татяна Асенова и в присъствието на прокурора Юлиана Христова, като
разгледа докладваното от младши съдия
Лазарова ВНОХД № 4006 по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С
присъда от 07.12.2017 г., постановена по наказателно делото от общ характер (НОХД) №
12150/2010 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение, 1-ви състав, е
признал подсъдимата Р.Д.Ц. за виновна в извършване на престъпление по чл. 209,
ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 вр. ал. 1 НК, поради което и на
основание чл. 54 НК и е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3
(три) години, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е постановил да бъде
изтърпяно при първоначален „общ“ режим.
С посочената присъда подсъдимата е осъдена, на
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати суми, представляващи обезщетение за
претърпени от деянието имуществени вреди, както следва: 450 лв. на К.Г.Я.,
7 868,75 лв. на К.Л.С., 130 лв. на Г.И.П., 270 лв. на З.Д.И.. Върху така посочените главници е
присъдена и законна лихва, считано от датата на всяко едно от конкретните
инкриминирани деяния, до окончателното погасяване на вземанията. Подсъдимата е
осъдена, на основание чл. 189, ал. 3 НПК, да заплати в полза на
държавата сума в размер на 80 лв. Осъдена е да заплати и сума в размер 380,75
лв., представляваща държавната такса върху уважения размер на гражданските
искове, както и 10 лв. – държавна такса, дължима за служебно издаване на два
изпълнителни листа.
Недоволен
от така постановената присъда е останала подсъдимата, която чрез служебния си
защитник – адв. С.М., САК, е депозирала въззивна жалба и допълнение към
въззивна жалба, в които се излагат доводи, че присъдата е неправилна,
необоснована и незаконосъобразна, постановена при непълнота на доказателствата
и явно несправедлива. Поддържа се, че от нито едно от събраните по делото
доказателства не би могло да се направи категоричен извод, че подсъдимата е
осъществила състава на престъплението, за което е внесен обвинителен акт. Сочи
се, че в мотивите на обжалвания съдебен акт не са отчетени многобройни
противоречия в показанията на твърдените като пострадали лица и техните свидетели.
Съобразно изложените подробни доводи за недоказаност на повдигнатото срещу
подсъдимата обвинение, се прави искане постановената от Софийски районен съд
осъдителна присъда да бъде отменена и подсъдимата да бъде оправдана.
С
подадената въззивна жалба не се правят искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 28.09.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, след като се запозна с въззивната
жалба, допълнението към нея и с приложените материали към делото прецени, че за правилното изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимата и/или свидетели,
изслушване на вещи лица, както и ангажирането на нови писмени и/или веществени
доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на въззивно съдебно
следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и
чл. 314 НПК и правилното решаване на делото. Независимо от горното, с определение, постановено в открито съдебно
заседание, проведено на 05.11.2018 г. въззивната инстанция приобщи писмени
доказателства, касаещи здравословното състояние на подсъдимата и дъщеря й, и
събра гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля К.В.Д..
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице
обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК,
въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание е задължително.
В открито съдебно
заседание адв. М. – служебен защитник на подсъдимата, поддържа, че атакуваната
присъда е неправилна, необоснована, незаконосъобразна, постановена при
непълнота на доказателствата по съображенията, които подробно е изложил във
въззивната жалба.
Поддържа, че по
повдигнатото обвинение не събрани убедителни доказателства. Акцентира върху
наличието на заинтересованост у пострадалите, които твърди, че взаимно се се
поддържали и си помагали. Обръща внимание на обстоятелството, че подзащитната
му още от самия ден на познанството им го е информирала за датата на едно от
предаванията на суми, според която в обвинението се твърди, че е взела крупна
сума от единият от свидетелите, предадена чрез Р. Т. на въпросната дата, пред
нейния дом, а едно от пострадалите лица твърди, че е видял същата сума да й е
предавана на различно място. Излага доводи, че първоинстанционният съдебен
състав не е обсъдил посочените от него противоречия в събрания по делото
доказателствен материал. Поддържа, че подсъдимата има юридическо образование и
работи в адвокатска кантора, от която е представена характеристика по делото. Съобразно
изложеното пледира обжалваната първоинстанционна присъда да бъде отменена и
подзащитната му да бъде призната за невиновна по повдигнатото обвинение или
делото да бъде върнато за ново разглеждане. При условията на евентуалност моли
съда при определяне на подходящо по вид и размер наказание да съобрази
възрастта на подсъдимата, тежкото й здравословно състояние, факта, че не е
ставала причина за отлагане на делото, обстоятелството, че здравословното
състояние на дъщерята й е изключително тежко и тя е единственият човек, който
се грижи за нея, продължителния период на разглеждане на делото, както и че
прокурора и всички пострадали са поискали пред първоинстанционния съд условна
присъда. В обобщение, пледира подзащитната му да бъде оправдана или да й бъде наложено по-леко наказание, при
условията на чл. 66 НК.
В открито съдебно заседание адв. Т., действаща в
качеството на повереник на частния и обвинител и граждански ищец З.И., адв. Б.,
действаща в качеството на повереник на частния и обвинител и граждански ищец К.С.,
и адв. П. – повереник на частния и обвинител и граждански ишец Г.П., пледират
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена изцяло, като правилна и
законосъобразна.
Представителят
на държавното обвинение пледира за потвърждаване на обжалваната присъда. Намира
същата за правилна и законосъобразна. Поддържа, че по делото са събрани
убедителни доказателства в подкрепа на обвинителната теза. Намира показанията
на свидетеля Д., разпитана пред въззивната инстанция, за изолирани и моли
същите да не бъдат кредитирани. Съобразно изложеното пледира присъдата на СРС
да бъде изцяло потвърдена.
Подсъдимата
Ц., в правото си на лична защита, заявява, че иска да бъде оправдана, тъй като
не е извършила това, в което е обвинена. Поддържа, че пострадалият К.С. е подписал запис на заповед, във връзка
с дадена му от подсъдимата парична сума в размер на 1300 лева срещу представени
от него документи, че фирмата му няма никаква печалба, а пък банката искала да
му вземе жилището, тъй като не внасял вноските срещу кредита, който е изтеглил.
Посочва, че посоченият свидетел едва след осем години бил довел свидетел, който
през 2013 г. в съдебна зала заявил, че на входа на жилището й бил дал сума
в размер на 1500 евро, 3 банкноти от по 500 евро. Същият човек починал след
време, като през 2016 г. друг от пострадалите казал, че тези пари й били
дадени под някакъв мост, но не 2006 г., а 2005 г., за което бил
абсолютно сигурен. Твърди, че има и други противоречия в доказателствения
материал, които не са обсъдени от проверяваната инстанция, но не ги посочва
изрично.
В
последната си дума, подсъдимата заявява, че иска да бъде оправдана.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба и допълнението към нея, както и доводите и
възражения, направени в съдебното заседание, и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 319 НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 НПК,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
За да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие
по общия ред. Приобщил е по реда на чл. 283 НПК, а именно чрез прочитане,
събраните на досъдебното производство писмени доказателствени средства. При
постановяване на присъдата, първоинстанционният съд е обсъдил подробно
събраните пред него и на досъдебното производство относими гласни и писмени
доказателства и доказателствени средства, заключение на способ за доказване -
експертиза, а именно:
-
гласни доказателствени средства -
показанията на свидетелите Г.П. (л. 404 гръб -л. 405 гръб от
делото и приобщените му, на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК,
показания в цялост на л. 188 от ДП), К.С. (л. 405 гръб - л. 406 гръб и
приобщените му, на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, показания на л.
116 от ДП), Р. Т. (л. 406 гръб - л. 408 от делото пред СРС), К.Я. (л. 426 гръб
- л. 427 гръб от делото), Е. И. (л. 427 гръб - л. 428 гръб, т. 2 от делото), З.И.
(л. 514 - 519, т. 2 от делото), прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал.
1, т. 5 НПК показания на свидетелите В.С.(л. 17 от досъдебното производство), В.С.(л.
162 от досъдебното производство), Е.К.(л. 190 от досъдебното производство), Н.П.(л.
191 от досъдебното производство), Л.М.(л. 192 от досъдебното производство),
прочетените на основание чл. 281, ал. 1, т. 5 НПК показания на свидетелите В.С.(л.
260 – л. 261 от делото), Р.М. (л. 280 – л. 281 от делото), обясненията на
подсъдимата Р.Ц. (л. 565 гръб-л. 567 гръб, т. 2 от делото);
- писмени доказателствени средства и
писмени доказателства
– приобщените пред първоинстанционния съдебен състав заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на визитна карта на Р.Ц. (л. 4 от
досъдебното производство), удостоверение с изх. № 813/26.07.2006 г. от Софийски
адвокатски съвет (л. 5 от досъдебното производство), писмо с изх. №
274/17.09.2006 г. от Висш адвокатски съвет (л. 6 от досъдебното производство),
пълномощно от 15.07.2005 г. от Славка С.а и Филип С. (л. 7 от досъдебното
производство), пълномощно от 15.07.2005 г. от В.С.(л. 8 от досъдебното
производство), извлечение от общ регистър на нотариус (л. 15 – л. 16 от
досъдебното производство), заповед № РД 22- 006/25.04.2006 г. на Областния
управител на град София (л. 9 от досъдебното производство), пълномощно от К.С.
(л. 561 от делото пред СРС), разписка, протокол, молба, доклад и решение от
18.10.1999 г. (л. 38 - л. 52 от досъдебното производство), диплома за висше
образование на Р.Д. и документи за преминат от нея едногодишен стаж (л. 89 – л.
95 от досъдебното производство), справка за съдимост (л. 29 – л. 36 от делото),
нотариална покана от З.И. (л. 139 от досъдебното производство), препис-извлечение от акт за смърт (л. 387 от
делото пред СРС), характеристика на подсъдимата (л. 388, том 2 от делото пред
СРС), нотариална покана от З.И. (л. 564 от делото пред СРС);
- способите на доказване – заключението
на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, изготвена от вещото
лице Й.Л.(л. 194-196 от ДП).
Приложените по делото запис на заповед от
20.02.2006 г., служебна
бележка от 03.04.2006 г., както и договор за кредит, удостоверение от 18.11.1997
г., постановление за прекратяване на дознание от 13.10.2010 г., данъчна
декларация, свидетелство за регистрация на превозно средство, годишен отчет и
покана за плащане (л. 542 – л. 563 от делото) съдът не взе предвид при изграждане
на фактическите си изводи, тъй като същите са неинформативни относно
обстоятелствата по очертаното с обвинителния фактическо обвинение, поради което
са и неотносими към предмета на доказване по настоящото наказателно
производство, така, както е очертан в разпоредбата на чл. 102 НПК.
Въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, като съобрази и показанията
на свидетеля К.В.Д., разпитана в хода на проведеното пред въззивната инстанция
съдебно следствие, които показания не взе предвид при формиране на фактическите
си изводи по изложените по-долу съображения. Събразени бяха и приложените по
делото от въззивната инстанция медицински документи, касаещи здравословното
състояние на подсъдимата и дъщеря й, находящи се на л. 21 – л. 30 от делото
пред СГС (епикризи и медицинско направление).
Въззивният съд намира, че вътрешното
убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основа на
правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя
доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели,
приложените писмени доказателствени средства и писмени доказателства и
използвания способ за доказване – експертиза. Първостепенният съд е кредитирал
показанията на разпитаните по делото пред него свидетели и надлежно приобщените
такива с процесуалната техника на чл. 281 НПК, както и заключението на приетата съдебно – икономическа експертиза, а също и посочените по-горе писмени доказателствени
средства и писмени доказателства, като на базата на същите е изградил своето
вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото, която се споделя
напълно и от настоящия съдебен състав, освен в частта, посочена по-долу. Във връзка с
проведения от първоинстанционния съдебен състав доказателствен анализ,
въззивният съд намира за необходимо да обърне внимание, че с оглед разпоредбата
на чл. 14 НПК е следвало да бъдат посочени пълно и изчерпателно писмените доказателствени
източници, въз основа на които съдът е извел изводите си по същество на делото.
В конкретната хипотеза, обаче,
възприетият от проверяваната инстанция подход при описание на същите не
ограничава правото на защита на подсъдимото лице и не съставлява съществено процесуално
нарушение по смисъла на НПК. С оглед горното,
въззивният състав намира, че не са налице основания за промяна на установената
от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от една страна, пред
настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от друга,
същата като цяло е правилно установена, на база вярна и точна преценка на
доказателствения материал с едно изключение обсъдено по-долу в мотивната част
на акта, а именно досежно размера на предадените от свидетеля К.С. парични
средства на подсъдимата. Анализът на същия сочи на следното:
Подсъдимата Р.Д.Ц. е родена на *** ***,
българка, българска гражданка, живуща ***, с висше образование, работеща като
юрисконсулт, разведена, ЕГН: **********, неосъждана (реабилитирана) към датата
на деянието (л. 389 – снета самоличност).
Свидетелят В.Б.С.познавал
подсъдимата Р.Ц. по физиономия, тъй като живеели в един и същ квартал – ж.к.
„Дружба” в град София. От хора в квартала чувал, че е добър адвокат. На
27.05.2005 г. свидетелят С. се срещнал с подсъдимата, доверил й личния си
казус, свързан с депозирана от него молба пред Областна администрация-София
област за обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Подсъдимата Ц. потвърдила
информацията, че упражнява адвокатска професия, и му дала визитка, в която била
записана като „Р.Ц.- адвокат” с посочен адрес и телефони за контакт, като
същата към този момент не била вписана като адвокат в адвокатска колегия на
територията на страната. Свидетелят С. й подсъдимата се уговорили последната, в
качеството на адвокат, да го представлява и да защитава правата му пред
Областната администрация - София област, като във връзка с постигнатата
уговорка свидетелят С. и предал в дома й сума в размер на 600 лева. Няколко дни
по-късно подсъдимата Ц. се обадила на свидетеля и му поискала още 200 лева, тъй
като първоначалната сума не била достатъчна. Свидетелят С. й предоставил
исканите парични средства. Във връзка с уговорката за представителство от
подсъдимата последната била упълномощена от свидетеля С. с нотариално заверено
пълномощно с рег. № 5749/15.07.2005 г. на нотариус с peг.
№ 032 към Нотариалната камара на Република
България. През следващите няколко месеца подсъдимата Ц. в лични срещи и по
телефона уверявала свидетеля С., че по молбата му се работи и скоро ще има
резултат. През есента на 2005 г. последният разбрал от познати в квартала, че
подсъдимата не е адвокат. Посетил адреса на кантората й, която била вписана на
визитната картичка, и установил, че на посоченото място няма кантора на
подсъдимата. Многократно питал подсъдимата какво е развитието по неговия
случай, като тя му давала уклончиви отговори. Междувременно, отново през есента на 2005 г., посетил няколко пъти областната администрация и се
интересувал от развитието на неговия случай. След като разбрал, че подсъдимата
не била адвокат, започнал да настоява да му върне издаденото й пълномощно,
както и да му върне платените пари. Подсъдимата Ц. върнала на свидетеля С.
пълномощното, но не и парите. През 2006 г. св. С. отново отишъл да провери в
Областната администрация какво е развитието по неговия случай, като оттам
получил отказ, тъй като бил пропуснат законовия срок за подаване на искане.
Впоследствие, направил запитване до САК и Висшия адвокатски съвет, от където
бил уведомен, че подсъдимата никога не е била вписвана като адвокат. Във връзка
с установеното депозирал жалба.
СвидетЕ.та В. Ц. С. се познавала с подсъдимата Р.Ц.
тъй като последната я била консултирала по правни въпроси. През 2005 г. свидетЕ.та
С. се занимавала с фурна за производство на хлебни изделия и в нейния обект,
запознала подсъдимата Р.Ц. със свидетеля К.Г.Я. и със свидетеля К.Л.С.. И на
двамата свидетели подсъдимата била представена като адвокат, като те решили да
я ангажират за разрешаването на свои правни проблеми.
През месец септември 2005 г., в град София, свидетелят
К.Я. се срещнал с подсъдимата Ц.. Запознала ги свидетЕ.та В.С.с цел свидетелят Я.
евентуално да наеме подсъдимата като адвокат във връзка с полагащо му се
обезщетение за неимуществени вреди. При запознанството им последната се
представила за адвокат, като му показала и адвокатска карта. Освен това го
уверила, че ще заведе дело от негово име за обезщетение на вреди от претърпяно
от него пътно-транспортно произшествие, във връзка с което му поискала 450 лева
за разходи по делото. На 15.09.2005 г. свидетелят Я., в присъствието на
св. С., дал на подсъдимата Ц. сумата от 450 лева, съгласно уговорката им.
Подсъдимата Ц. не изпълнила поетото спрямо сочения свидетел задължение, тъй
като нямала качеството на адвокат. Не му върнала и сумата, с която същият се
разпоредил, мотивиран от неверните си представи, че подсъдимата осъществява
адвокатска дейност. Впоследствие, в полицията, пострадалият К.Я. разбрал, че
подсъдимата Р.Ц. нямала адвокатско качество и не била вписана като адвокат.
На 08.01.2006 г., в град София, свидетЕ.та С.
запознала подсъдимата Ц. със свидетеля К.С., като представила подсъдимата като
адвокат, занимаващ се предимно с общински имоти и апартаменти. По същото време
свидетелят С. притежавал ателие за вулканизация на гуми и искал да закупи общинския
терен, върху който се намирала постройката, поради което решил да възложи на
подсъдимата Ц., която считал за компетентна, тъй като е адвокат, да го
представлява пред Общинската администрация при район „Искър” при Столична
Община и ДАГ. За целта, по искане на подсъдимата Ц. й дал на различни дати през
2006 г. суми в различен размер за извършване на административни услуги,
свързани с процедурата по закупуване на общинското място – депозиране на молби,
узаконяване на постройка, изготвяне на чертежи, за разглеждане на молби, за
рушвети, за режийни разноски и допълнителни такси, както следва: на 12.02.2006
г. – сума в размер на 135 лева, на 21.02.2006 г. – сума в размер на 250 лева,
на 16.04.2006 г. – 1500 лева, на 05.05.2006г. – 780 лева, на 09.05.2006 г. –
420 лева, на 10.05.2006 г. – 450 лева, на 21.05.2006 г. - 1500 евро, с
равностойност към тази дата - 2933.75 лева, на 26.05.2006 г. – 230 лв., през
месец юни, 2006 г. – сума в общ размер на 500 лв., на 05.07.2006 г. – сума в
размер на 80 лв., на 14.10.2006 г. – сума в размер на 670 лв., на 25.10.2006 г.
– сума в размер на 100 лв. Предадените парични средства били на свидетеля С.,
като част от тях били предадени лично от него на подсъдимата,
а останалите – по негово възлагане от свидетеля Р. Т., с която живеел на
семейни начала. При предаване на първата сума на 12.02.2006 г. подсъдимата се
представила на свидетеля Т. като „адв. Ц.“ и й дала визитка, на която било
посочено, че е адвокат. На предаването на подсъдимата на сумата в размер на
1500 евро присъствал свидетелят К.Я.. Известно време след като дал и последната
поискана му от подсъдимата Ц. сума, св. С. разбрал, че последната нямала
качеството на адвокат и преустановил контактите си с нея.
След като направили проверки в различни институции, свидетелите С. и Т.
разбрали, че не са били подавани никакви молби от подсъдимата във връзка с
техния случай, впоследствие разбрали и че подсъдимата не е адвокат. На част от
сумите, които са били предадени на подсъдимата
присъствал свидетеля Р.М., а на предаването на други суми, които са били
давани на подсъдимата, но не са инкриминирани - свидетелят Г.П..
През месец март 2006 г. свидетелят Г.П. бил заловен от полицията да управлява моторно
превозно средство след употреба на алкохол, поради което срещу него било
образувано наказателно производство. Във връзка с него той имал нужда от
адвокатска защита. От своя позната – свидетеля В. С., разбрал, че подсъдимата Р.Ц.
е адвокат. Запознал се с нея през месец март, 2006 г. При срещата им подсъдимата
Ц. затвърдила убеждението му, че е адвокат, като потвърдила, че упражнява
адвокатска дейност, и приела да го защитава по делото. Във връзка с постигната
уговорка между тях за осигуряване на правна защита по образуваното срещу
свидетеля П. наказателно дело, поискала от него 80 лева за адвокатски хонорар,
която сума свидетелят дал на подсъдимата в дома й. Впоследствие, след като
делото било насрочено за разглеждане на 20.12.2006 г., подсъдимата Р.Ц.
поискала от свидетеля П. още 130 лева. Парите били предадени на подсъдимата от
него в присъствието на неговата приятЕ. – свидетЕ.та Л.М.. След това
подсъдимата и св. Г.П. ходили в съда, за да извадят документи от архива, при
което подсъдимата се легитимирала с адвокатска карта и документите й били
осигурени. На датата, на която следвало да се разгледа наказателното дело,
подсъдимата не се явила, независимо от изричната й уговорката за това със
свидетеля П.. Впоследствие не му върнала парите, които получила за уговорената,
но неосъществена от нея правна защита по формата на процесуално
представителство по наказателно дело. Свидетелят П. наел друг адвокат, който да
го защитава, като по обсъжданото дело му било наложено наказание „пробация“.
През месец юли 2007 г. свидетЕ.та З.Д.И. разбрала от
свидетеля Е.К., с която работели заедно в БАН, че тя има позната адвокат, която
се казвала Р.Ц., и й предложила да я запознае с нея. По този повод свидетЕ.та З.И.
се запознала с подсъдимата Р.Ц.. Тогава свидетеля З.И. ангажирала подсъдимата Р.Ц.,
за да разреши нейните правни проблеми – единият за получаване на пари от
Централна кооперативна банка (ЦКБ), които били на нейн възходящ наследодател, а
другият случай бил за разрешаване на проблеми с наследствена къща. За
проблемите с банката свидетелят З.И. дала на подсъдимата сума в размер на 30-40
лв. (неинкриминирани), като подсъдимата написала и съответните искания, които
били уважени от банката и свидетЕ.та З.И. получила парите от ЦКБ. Подсъдимата
уверила И., че в качеството си на адвокат може да поеме защитата на
наследствените й права. Мотивирана от уверението на й, че ще поеме
процесуалното й представителство и по нейно искане, свидетелят И. й платила
през месец август 2007 г. сумата в размер на 70 лева, която трябвало да послужи
за държавни такси. Няколко дни след това И. се срещнала с подсъдимата и
последната й поискала допълнителна сума за изготвяне на експертиза по делото. Свидетеля
И. дала на подсъдимата Ц. 150 лева. През месец август 2007 г. З.И. дала на подсъдимата
още 50 лева, които били предназначени за снабдяване с документи от различни
институции. Вполедствие И. разбрала, че подсъдимата нямала качеството на
„адвокат” и не била инициирала никакво дело, свързано с наследствените й права.
Независимо от горното предадените й суми не били възстановени.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза,
изготвена от вещото лице Й.Л.(л. 194-196 от ДП), се установява, каква е
левовата равностойност на 1500 евро, към датата на тяхното предаване на подсъдимата.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си
кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите
констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и
правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се
споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по
отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване,
съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с
правилата на формалната логика. В
мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е
обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил
правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. С оглед това, въззивният
съд се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция поради което
счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение. В
тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с
доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е
длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да
анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на
наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 3**/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият
съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и възраженията във
въззивната жалба, както и в съответствие със законово вмененото му задължение
за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, да посочи следното:
Правилно
в основата на фактическите си изводи първоинстанционният съд е поставил
показанията на свидетеля В.С., приобщени към доказателствата по делото на
основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 5 НПК. От показанията на свидетеля въззивната
инстанция, както и първоинстанционната, установи обстоятелствата относно
начина, по който свидетелят се е запознал с подсъдимата, размера на сумата,
която й е дал по повод поддържана у него представа от нея, че упражнява дейност
като адвокат, както и относно начина, по който е установил, че няма това
качество независимо от изявлението й в обратна насока и представената от нея
визитна картичка. Първоинстанционният съд правилно е кредитирал посочените
показания, като е приел, че същите са последователни, логични и
непротиворечиви, като е ценил същите в съвкупност с приобщените в хода на
делото писмени писмени доказателства.
Във
връзка с възраженията на защитата по повод кредитирането на коментираните
показания, следва да се посочи, че твърденията на защитника на подсъдимата,
обективирани на л. 12 и л. 13 от делото пред СРС (л. 2 и л. 3 от въззивната
жалба), че пред първия съдебен състав по делото пред СРС свидетелят С. е
заявил, че „никога не е писал или диктувал подобен текст, подписите, положени в
протокола за разпит не са негови и няма претенции“ към подсъдимата, не
кореспондират на действителните факти по делото. На първо място, следва да се
посочи, че с оглед принципа за неизменност на съдебния състав (чл. 258 НПК),
изявленията на свидетели пред предходен съдебен състав, които не са надлежно
приобщени с процесуалната техника на чл. 281 НПК, не обвързват съда. На
следващо място, в материалите по делото не се установява в нито едно от
проведените пред СРС съдебни заседания соченият свидетел да е заявил, че не е
подписвал показанията си, дадени пред разследващите органи или да се е отказал
от тях. Установява се, че в съдебно заседание, проведено на 27.06.2011 г. (л. 108
от делото пред СРС), уведомен за правата си по чл. 76 и чл. 84 НПК, свидетелят
е заявил, че не желае да участва в наказателното производство в качеството на
частен обвинител и граждански ищец. Изявление с идентично съдържание В.С.е
направил и в съдебно заседание на 14.02.2013 г. (л. 210 от делото пред СРС), в
което е заявил, че е забравил случая, тъй като е минало много време. В същото
съдебно заседание, след прочитане, на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК, на показанията му, дадени в хода на досъдебното производство, е заявил, че
не поддържа това, което е заявил по делото, и не желае да се занимава с този
случай. Посоченото изявление по никакъв начин не сочи на правнорегламентиран отказ
от показания свидетеля и няма правните последици, претендирани от защитата,
както правилно е посочил и първоинстанционният съд. В наказателния процес отказ
от показания е предвиден единствено за лицата, посочени в чл. 119 НПК, сред
които свидетелят С. не е. Освен това, изявлението му, че не поддържа
показанията си не е равнозначно на изявление, че не е подписал същите, каквото
се твърди да е налице във въззвината жалба. По изложените съображения,
първоинстанционният съдебен състав правилно е кредитирал като достоверни,
логични, непротиворечиви и убедителни показанията на обсъждания свидетел и е
основал фактическите си изводи досежно първото инкриминирано деяние на тях,
като доводите във въззивната жалба в обратен смисъл са неоснователни. Не
намират опора в материалите по делото и твърденията на защитатата за липса на
съгласие за приобщаване на показанията на свидетеля С., дадени в хода на
досъдебното производство. Изричното съгласие на защитата и на подсъдимата е
обективирано в протокола от съдебно заседание, проведено на 16.11.2015 г. (за
справка: л. 390 лице – абзац № 6 и л. 390 гръб – абзац № 1).
На
следващо място, при изграждане на фактическите си изводи, и въззивният съдебен
състав се ползва и от показанията на св. К.Я., касаещи второто инкриминирано
деяние, които също както първоинстанционния, кредитира изцяло, предвид
обстоятелството, че са непротиворечиви, убедителни и логични и се потвърждават
и от писмените доказателства по делото.
Въззивната инстанция намира и че
правилно първоинстанционният съдебен състав е основал фактическите си изводи на
показанията на свидетелите К.С. и Р. Т., касаещи третото инкриминирано деяние, като
е кредитирал същите като логични, последователни и кореспондиращи с останалите
гласни и писмени доказателствени източници, събрани по делото – включително, но
неизчерпателно: показанията на свидетелите С., Я., М., П., приложените по
делото копия от визитна карта. От показанията на свидетелите С. и Т., както първоинстанционния
съд, както и въззивния, установи фактите, свързани с третото инкриминирано
деяние, а именно размера на предадените на подсъдимата суми, датите на
предаване на същите и основанието за това – поддържано от нея заблуждение у
свидетеля С., че е адвокат и ще му съдейства в това нейно качество във връзка
със закупуването на общински имот. След прецизен анализ на показанията на
свидетелите С. и Т. първоинстанционният съдебен състав, както и настоящата
инстанция, е констатирал, че се установява, че подсъдимата е получила по-голяма
сума от инкриминираната – платената сума на 05.05.2006 г. е в размер на 780, а
не на 750 лв. и през месец юни, 2006 г. е платена сума в размер на общо 500 лв.
Неправилно, обаче, съдът е приел за
установено от фактическа страна, че са предадени суми в размера, посочен в
обвинителния акт, тъй като обвинение за разликата не е било повдигано и това е по-благоприятно
за подсъдимата. Констатираната неприцизност на проверяваната инстанция, обаче,
не е довела до нарушаване правото на защита на подсъдимата, и е санирана в
мотивите на настоящия съдебен акт. Макар да не го е посочил изрично,
първоинстанционният съдебен състав правилно не е взел предвид при формиране на
фактическите си изводи, показанията на посочените свидетели, касаещи
възникването на облигационни отношения между тях и подсъдимата, касаещи договорни
отношения по повод запис на заповед и непогасен договор за кредит. В тази част
същите са неотносими към предмета на делото, касаещ поддържано заблуждение и
предадени по повод на него парични средства, поради което не следва да бъдат
обсъждани. Неотносими към предмета на делото са и възраженията на подсъдимата и
защитника по повод евентуални отношения между нея и свидетеля С. във връзка с посочената
разновидност на ценна книга, поради което не следва да бъдат обсъждани от
настоящия съдебен акт.
Във връзка с третото инкриминирано
деяние, правилно първоинстанционният съдебен състав е ценил и показанията на
свидетеля Р.М. – същите възивната инстанция намира за логични, последователни,
непротиворечиви и кореспондиращи с показанията на свидетелите Р. Т. и К.С.. От
показанията на свидетеля се установява, че е присъствал на две срещи през месец
май между подсъдимата и свидетеля Т., на първата от които последната е предала
на подсъдимата сума в размер на 450 лв., а на втората е трябвало да предаде
сума в размер на 1500 евро. И двете срещи свидетелят твърди да са проведени
пред блока на подсъдимата. Във връзка с възраженията на защитата досежно
показанията на свидетеля К.Я., имащи отношение към обсъжданото деяние, въззивната
инстанция намира за необходимо да посочи, че не взе предвид същите при
формиране на фактическите си изводи за предаване на сумата в размер на 1500
евро. Предаването й съдът установи с категоричност единствено от
кореспондиращите показания на свидетелите Т., С. и М.. Същевременно съдът
намери, че няма основания да не кредитира показанията на свидетеля Я. в тази
част, но прие, че същите не касаят процесна сума по делото.
Верен
е доказателственият анализ на районната инстанция, че гласните доказателствени
средства – показанията на свидетелите Г.П. и Л.М., касаещи четвъртото инкриминирано деяние,
също следва да се кредитират като логични, убедителни и достоверни. Във връзка
с констатираното противоречие между заявеното от свидетеля П. при разпита му
пред СРС, проведен в съдебно заседание на 05.04.2016 г. (л. 404), и показанията
на свидетеля, дадени в досъдебното производство на 22.05.2009 г., досежно
размера на сумата, предадена от свидетеля на подсъдимата, и начина за предаването
й – лично или чрез свидетеля М., настоящата инстанция намира за необходимо да
отбележи, че приема, че същите се дължат на продължителния период от време
между датата на разпитите (почти седем години) и особеностите на човешката
памет. Въззивната инстанция, както и първоинстанционната приема, че
инкриминираната сума в размер на 130 лв. е предадена лично от свидетеля на
подсъдимата през месец декемри 2006 г., което кореспондира на заявеното от него
в хода на досъдебното производство, когато споменът за случилото се е бил
сравнително ярък. Сумата в размер на 80 лв., която свидетелят заявява пред СРС,
че също е дал на подсъдимата във връзка с уговорената правна защита през месец
март, 2006 г., не е инкриминирана, поради което проверяваната инстанция
правилно не е обсъждала показанията на свидетеля в частта, касаеща същите.
При
изграждане на фактическите си изводи правилно съдът е кредитирал и показанията
на свидетелите З.И., Е. И., Е.К.и Н.П., установяващи обстоятелствата, свързани с петото
инкриминирано деяние, предвид обстоятелството, че са непротиворечиви,
убедителни и логични и се потвърждават и от писмените доказателства по делото.
Установените от тях факти са коректно и точно посочени в мотивите на обжалвания
съдебен акт, поради което въззивната инстанция не намира за необходимо да ги
преповтаря.
Във
връзка с възраженията на защитата за евентуална заинтересованост на част от свидетелите, въззивната
инстанция намира и че правилно първоинстанционният съдебен състав е основал
фактическите си изводи на показанията на К.Я.,
К.С., Г.П. и З.И.. При
ценене на показанията им, въззивната инстанция съобрази наличието на евентуална
заинтересованост на същите, произтичаща от една страна от факта, че са
конституирани като страна в наказателното производство – граждански ищци и
частни обвинители, а от друга от факта, че повечето от тях са били в добри
отношения към датата на деянията и са поддържали връзка. Независимо от
предпоставките за заинтересованост, обаче, настоящата инстанция намери, че
такава не е налице предвид логичността, последователността и убедителността на
показанията на всеки един от свидетелите, ценени поотделно и в съвкупност с
останалите доказателствени материали по делото. В тази връзка следва да се
посочи, че е неприемливо да се приеме, че упражняването на процесуални права по
чл. 76 и чл. 84 НПК води автоматично до дискредитиране на показанията на пострадалите
лица, конституирани в процеса на посочените основания. Освен
това, и в практиката, и в теорията, е утвърдено разбирането, че пострадалият е
лицето което може да даде най-много сведения за релевантните за процеса факти,
тъй като той е от категорията на свидетелите, които са „най-близо" до
престъплението.
С оглед
изложеното и доколкото не се установиха основания да се приеме недостоверност
на показанията на обсъжданите свидетели, въззивната инстанция намира за
неоснователно възражението на защитата в обратен смисъл, а именно че
пострадалите лица си „помагали” едно на друго. Съдът съобрази и наличието на
евентуална заинтересованост на свидетеля Р. Т. във връзка с изнесеното от
самата нея, че с пострадалия К.С. живеят на семейни начала и имат дете, но също
намери, че такава не е налице, поради което първоинстанционният съдебен състав
правилно е ценил показанията й като достоверен източни на релевантни факти.
За
разлика от показанията на посочените по-горе свидетели, настоящата инстанция
намира, че показанията на свидетеля К.Д., разпитана пред въззивната инстанция в
проведеното пред нея съдебно следствие
не следва да бъдат кредитирани. Същите съдът намери за вътрешно
непротиворечиви, но опровергани от събраните по делото гласни доказателствени
средства, а именно еднопосочните показания на свидетелите К.С., Р. Т. и Р.М., които
свидетели сочат, че са присъствали на срещи с подсъдимата в град София, в
период, по време на който свидетелят Д. излага, че е била с нея в град Царево.
На следващо място, при ценене на показанията на свидетеля, съдът съобрази, изтеклия
продължителен период от време от 2006 г. до датата на разпита на свидетеля пред
СГС – повече от дванадесет години, и заявения от нея ясен спомен за
продължителността и периода на пътуването. В тази връзка следва да се посочи,
че свидетелят Д. не заявява конкретно място, на което са нощували със съпруга й
и подсъдимата, както и причините, наложили да прекарат заедно продължителен
период от време в град Царево. Изложените от свидетеля причини, поради които
помни годината на пътуването, съдът намира за неубедителни, доколкото не
заявява, че датата 05.06.2006 г. е единственият рожден ден на сина й, по време
на който не са били заедно. Следва да бъде взет предвид и факта, че подсъдимата
е имала възможност да поиска разпит на сочения свидетел още от момента на привличането й в качеството на обвиняем,
като в същия период е било възможно да поиска разпит и на съпруга й, който по
данни на Д. страда от психично заболяване от едва от няколко години. Сочените
обстоятелства в съвкупност с факта, че твърденията на свидетЕ.та не намират
опора в нито един друг доказателствен източник, напротив – опровергани са от
част от свидетелските показания по делото, мотивират въззивния съд да не цени
същите като достоверни. Независимо от горното, за пълнота следва да се посочи,
че няма пречка действително в този период подсъдимата да е била в Царево, но на
сочените от посочените свидетелите дати да е пътувала до София.
Както
правилно е посочил първият съд, експертното заключение по назначената и
изготвена в хода на досъдебното производство съдебно - икономическа експертиза
следва да се ползва при формиране на доказателствените изводи, поради
обстоятелството, че същото компетентно и обективно изготвено и е относимо към
предмета на делото.
Правилно
проверяваната инстанция е ценила и обясненията на подсъдимата, като е отчела
двойнствената им природа – от една страна същите са средство за защита на
привлеченото към наказателна отговорност лице, а от друга – доказателствен
източник. Въззивната инстанция се солидаризира изцяло с доводите на районния
съд, че същите следва да бъдат частично кредитирани, в частта, в която се
потвърждават от останалите доказателства по делото, и приети за недостоверни в
частта, в която са опрогвергани от тях. Ето защо, въззивната инстанция намери,
че обясненията следва да бъдат кредитирани в частта, в която се съдържат данни,
че подсъдимата е е контактувала с петимата пострадали във връзка с техни правни
проблеми. В останалата част, обаче, в която заявява, че е разрешавала други
техни правни проблеми, а не тези, които твърдят пострадалите, че тези проблеми
са били разрешени и в тази връзка е получила възнаграждение, както и че не се е
представяла като адвокат, а като юрист, обясненията са опровергани от
доказателствените материали по делото, поради което правилно са ценени като
недостоверни.
По
преценка на въззивната инстанция първоинстанционният съд правилно е кредитирал
и е изградил фактическите си изводи въз основа на описаните по-горе писмени
доказателства и доказателствени средства, като е ценил същите като достоверни и
относими към предмета на делото.
От
справката за съдимост първоинстанционният съдебен състав правилно е извел данни
за обремененото й съдебно минало след датата на инкриминираните деяния. От
приложената по делото медицинска документация – епикризи, находящи се на л. 21
– л. 30 от делото пред СГС, въззивният съд съобрази и данните за влошено
здравословно състояние на същата и на дъщеря й. Характеристични данни за
привлеченото към наказателна отговорност лице съдът изведе и от приложената на
л. 388 характеристика.
Като
цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими
процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели при спазване
на принципите на непосредственост, устност и състезателност, законосъобразно
използвана е процесуалната техника на чл. 281 НПК, като, съобразно разпоредбата
на чл. 283 НПК, съдът правилно се е ползвал и от събраните в рамките на
досъдебна фаза на процеса писмени доказателства и доказателствени средства.
Въззивният
състав служебно констатира, че правото на защита на подсъдимата Ц. не е било
нарушено в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени
са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното
упражняване на правото на защита от страна на подсъдимата – редовно връчване на
обвинителния акт, гарантиране на участието й в процеса, на правото й да дава
обяснения, да представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се
ползва от адвокатска помощ, каквато й е осигурена посредством назначаване на
служебен защитник, както и възможност да се изказва последна и да обжалва
актовете на съда, накърняващи законните й права и интереси.
Събраните
на двете фази на процеса писмени и гласни доказателствени средства и
заключенията на приетата експертиза очертават една константна логична верига от
обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин се
установява както самото деяние, неговия механизъм, предмет и начин на извършване,
така и съпричастността към същото на подсъдимата Ц., обратно на въведените във
въззивната жалба твърдения за липса на достатъчно доказателства, от които да се
изведе категоричен извод за участието на подсъдимата в инкриминираната престъпна
деятелност.
Въз основа на направената
оценка на доказателствата и въз основа на установената фактическа обстановка,
настоящата въззивна инстанция намира от правна страна следното:
Първостепенният съд е направил
правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на
РБ, досежно съставомерността на инкриминираните деяния, като напълно
законосъобразно и обосновано ги е подвел под състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр.
чл. 2, ал. 2 вр. ал. 1 НК, доколкото събраните
по делото доказателства сочат на това, че извършеното в инкриминирания времеви
период и място от подсъдимото лице осъществява, от обективна и субективна
страна, състава именно на това престъпление.
За да е съставомерно
деянието с посочената правна квалификация, е необходимо да се установи по
несъмнен начин, съобразно изискванията на чл. 303, ал. 1 НПК, че при описаната
в обвинителния акт фактическа обстановка, подсъдимата е поддържала заблуждение
у свидетелите В.С., К.Я., К.С., Г.П. и З.И., че има качеството адвокат, каквото
не е имала, с което е причинила на последните имотна вреда в посочения в
обвинителния акт размер. От субективна страна престъплението може да бъде
осъществено само при форма на вина пряк умисъл, тъй като за съставомерността му
е предвиден и допълнителен субективен признак – користна цел, обективирана в
желанието на привлеченото към отговорност лице да набави за себе си имотна
облага.
Поддържането
на заблужение, една от които форми на изпълнително деяние се твърди от
държавното обвинение да е осъществена от подсъдимата, съставлява затвърждаване
на изначално неверни представи в съзнанието на
измамения във връзка с обективни факти и обстоятелства от действителността,
които са във връзка с предстоящо имуществено разпореждане, което може да бъде
както юридическо, така и фактическо.
Във връзка със съставомерноста на
деянията, предмет на обвинителния акт, правилно първоинстанционният съд е приел
за доказано по категоричен начин, че в периода от 27.05.2005 г. до
неустановена дата в края на месец август 2007 г., в град София, при условията
на продължавано престъпление – с повече от две деяния, които осъществяват
поотделно един състав на престъпление – чл. 209, ал. 1 НК,
извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка
и при еднородност на вината – пряк умисъл, при което последващите се явяват от
обективна и субективна страна продължение на предшестващите, с цел да набави за
себе си имотна облага подс. е поддържала заблуждение у различни граждани и с
това им причинила имотна вреда в общ размер на 9518.75 лева, както следва:
-
за времето от
27.05.2005 г. до есента на 2005 г., в гр. София, ж.к. Дружба, с цел да набави
за себе си имотна облага е поддържала у В.Б.С.заблуждение, че ще го
представлява като упълномощен адвокат във връзка с молба вх. № 94 ББ/30 от
19.04.2005 г., подадена от С. до Областната администрация, относно обезщетяване
по реда на собствениците на одържавени недвижими имоти, като Р.Ц. не е имала
качеството на адвокат и с това му причинила имотна вреда в размер на 800 лева;
- за времето от
неустановена дата през месец септември 2005 г. до 15.09.2005 г., в град София,
ж.к. Дружба, с цел да набави за себе си имотна облага е поддържала у К.Г.Я.
заблуждение, че ще го представлява като упълномощен адвокат за дело по иск за
претърпени вреди от пътно-транспортно произшествие, като Р.Ц. не е имала
качеството адвокат и с това му причинила имотна вреда в размер на 450 лева;
- за времето от
08.01.2006 г. до 25.10.2006 г. в град София, ж.к. Дружба, с цел да набави за
себе си имотна облага е поддържала у К.Л.С. заблуждение, че ще го представлява
като упълномощен адвокат пред администрацията на район Искър при Столична
община, „Софийски имоти“ и ДАГ, във връзка със закупуване на общински терен,
върху който се намира ателие за гуми и вулканизация на адрес град София, ж.к. „Дружба“,
ул. „*********“, до блок **, като Р.Ц. не е имала качеството на адвокат и с
това му причинила имотна вреда в размер на 7868.75 лева;
- за времето от неустановена дата през месец март 2006
г. до неустановена дата през месец декември 2006 г., в град София, с цел да
набави за себе си имотна облага е поддържала у Г.И.П. заблуждение, че ще го
представлява като упълномощен адвокат по дело, образувано срещу П. за шофиране
след употреба на алкохол, като Р.Ц. не е имала качеството на адвокат и с това
му причинила имотна вреда в размер на 130 лева;
- за времето от неустановена дата през месец юли 2007
г. до неустановена дата през месец август 2007 г. в град София, с цел да набави
за себе си имотна облага поддържала у З.Д.И. заблуждение, че ще я представлява
като упълномощен адвокат и ще заведе гражданско дело за наследство, като Р.Ц.
не е имала качеството адвокат и с това й причинила имотна вреда в размер на 270
лева.
В процесния случай
конкретните действия, с които подсъдимата е поддържала заблуждение у посочените
свидетели, че упражнява адвокатска дейност без да е вписана като адвокат, са
направени от нея изрични изявления пред тях, че е адвокат и/или представяне на
адвокатска карта или визитна карта с изрично отбелязване на това нейно
качество. Както правилно е акцентирал в мотивите на обжалвания съдебен акт
първоинстанционния съдебен състав, решаващо за извършване на инкриминираните
разпоредителни действия от страна на пострадалите е било заблужението от
подсъдимата, че е адвокат и осъществява адвокатска дейност. Причина за това е
било, че посочените свидетели са търсели квалифицирана юридическа помощ и са
искали с техните проблеми да се занимава не юрист, а правоспособен адвокат,
каквато се установи подсъдимата да не е. Във връзка с доводите на защитата и
пред СРС, и пред настоящата инстанция, че подсъдимата е осъществявала правно
съдействие на пострадалите настоящата инстанция се солидаризира с доводите на
СРС, че съществено в случая е не дали част от услугите е било възможно да бъдат
се извършени от юрист, който не е адвокат, а това че всички свидетели са
ангажирали подсъдимата, именно защото са имали неверни представи, че тя е
адвокат, това именно е бил решаващият им мотив да й се доверят и да я ангажират
за разрешаване на своите правни казуси. В тази връзка съдът съобрази трайната
съдебна практика, съгласно която сключването на договор не изключва
осъществяването на измама, ако са налице признаците на това престъпление, като
разграничителните критерии между престъпното посегателство по чл. 209, ал. 1 НК
и неизпълнението на договор са свързани с намерението на дееца реално да се задължи към своя
съконтрахент и с възможността да изпълни поетите задължения (в този смисъл:
Решение № 426 от 12.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 1418/2015 г., III н. о., НК,
Решение № 116 от 6.03.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 67/2009 г., I н. о., НК и
др.). Съгласно разясненията, дадени в посочените съдебни актове, за да се
приеме, че деянието осъществява коментирания престъпен състав, трябва да се
установи, че още към момента на сключване на сдЕ.та деецът не е имал намерение
да се задължи и не е имал възможност реално да изпълни поетите задължения,
каквато е и процесната хипотеза. От събраните по делото писмени доказателства
се установи, че подсъдимата изначално не е имала възможност да изпълни
договореното представителство в качеството на адвокат, поради липса на
придобита правоспособност за това.
От
субективна страна, районният съд правилно е приел, че всяко едно от
инкриминираните деяния е извършено от подсъдимата при форма на вина пряк умисъл
и с користна цел. Същата е съзнавала, че оказва въздействие върху съзнанието на
физически лица – посочените свидетели, като е поддържала заблуждение у тях,
съзнавала е обществено опасния характер на своето поведение, предвиждала е, че
в следствие на създадените и затвърдени неправилни представи в съзнанието на
пострадалите, последните ще се разпоредят със своето имущество и ще извършат
акт на имушествено разпореждане, съзнавала е обстоятелството, че получената
парична сума не й се следва, предвиждала е в резултат на своите действия, че ще
причини имотна вреда за пострадалите, и праяко е целял това да се случи като
набави за себе си имотна облага. Правилна е преценката на проверяваната
инстанция и че подсъдимата е формирала представи в съзнанието си още и за това,
че инкриминираните деяния са осъществени през непродължителен период от време,
при една и съща обстановка, като последващото деяния са се явявали продължение
на предшестващото.
Предвид
горното според въззивната инстанция са налице всички обективни и субективни
признаци за извършени престъпления по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр.
чл. 2, ал. 2 вр. ал. 1 НК от страна на подсъдимата и като е приел това
районният съд е постановил в тази част законосъобразен съдебен акт.
По
индивидуализацията на наказанието:
Правилно
проверяваната инстанция е съобразила и посочила в мотивите на обжалвания
съдебен акт, че за престъплението, за което е внесен обвинителен акт, в
действалата към датата на деянията редакция на чл. 209, ал. 1 НК е било
предвидено налагане на наказание „лишаване от свобода“ до шест години.
При правилна правна оценка на
събрания доказателствен материал и на установената по делото фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието на подсъдимата,
като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 54 НК, поради
отсъствието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на
подсъдимата обстоятелства, които да обусловят приложение на чл. 55 НК.
В тази връзка следва да се
посочи, че правилно проверяваната инстанция е ценила осъжданията на подсъдимата
след датата на инкриминираните деяния като обстоятелство, сочещо висока степен
на обществена опасност на личността на подсъдимата, доколкото същите
съставляват негативни характеристични данни и свидетелстват за изградени трайни
престъпни навици и упоритост у нея. Правилни са и изводите на първоинстанционния
съдебен състав за висока степен на опасност и на инкриминираните деяния,
предвид факта, че инкриминираната по делото престъпна деятелност е продължила в
период от близо година и три месеца, и включва общо пет деяния, насочени към
личността на различни физически лица. Правилно и обосновано в обжалвания
съдебен акт е прието като отегчаващо обстоятелство, че с действията си
подсъдимата е компрометирала и злепоставила адвокатската дейност, като такава,
свързана със защита правата и законните интереси на гражданите, т.е. действията
й са създали предпоставки за дискредитиране на доверието на гражданите в
правнорегламентирана дейност. При преценка на отегчаващите вината обстоятелства
районният съд правилно е взел предвид и факта на настъпили вредни последици на
пострадалите лица извън имуществените такива, по-конкретно забавянето на
разрешаването на правните им казуси, изтичане, съответно и пропускане, на
преклузивни срокове, явяване по дело без защитник и т.н. Като допълнително такова
настоящата инстанция намира и значителния размер на причинената с процесните
деяния имотна вреда – 9 518,75 лв.
Също така, вярно и точно, първият
съд е отчел наличието на смекчаващи вината на подсъдимата обстоятелства, а
именно данните за влошено здравословно състояние на същата и на дъщеря й за
която полага грижи. Правилно и в съответствие с практиката на ВКС и на ЕСПЧ
първоинстанционният съд е ценил като смекчаващо отговорността обстоятелство и
продължителния срок на наказателното производство – повече от осем години в
съдебна фаза и повече от три в досъдебна, както и отдалечеността във времето от
процесните деяния. Констатираното забавяне при разглеждане на делото настоящата инстанция намира
като отклонение от стандарта на ЕКЗПЧ
за справедлив процес в разумни срокове, поради което се солидаризира с извода
на първоинстанционния съдебен състав относно необходимостта подсъдимата да бъде
компенсирана за същото чрез определяне на наказание в по-нисък размер.
При
така установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства,
настоящия съдебен състав споделя и преценката на районния съд, относно реда за
индивидуализиране на наказанието по чл. 54 НК, доколкото не са налице
предпоставките за приложение на чл. 55 НК. В конкретния случай, предвид
преобладаващото наличие на отегчаващи отговорността на подсъдимата
обстоятелства, при отчитане не само на техния брой, но и на тежестта им,
настоящата инстанция намира, че продължителното забавяне на разглеждането на
наказателния процес няма характера на изключително смекчаващо такова. В тази
връзка следва да бъде съобразен и факта, че в хода на досъдебното производство,
се констатира забавяне на наказателния процес и по вина на подсъдимата –
неявяване пред разследващите органи.
В обобщение, съдът служебно не
установява и явна несправедливост и завишаване на наказанието. При определяне на подходящо такова,
първоинстанционният съдебен състав правилно е изходил от обществената опасност
на инкриминираната престъпна деятелност и личната опасност на подсъдимата, като
въззивният съд се солидаризира с изводите за неговия вид и размер, а именно -
„лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) години.
Настоящата инстанция
не споделя единствено доводите, че без отчитане на забавянето на процеса, подходящо
по вид и размер наказание би било „лишаване от свобода“ за срок от пет години и
девет месеца. Посочената констатация на първоинстанционния съдебен състав е
излишна, тъй като съгласно чл. 54, ал. 1 НПК съдът определя подходящо по вид и
размер наказание при преценка на всички
относими отегчаващи и смекчаващи отговорността на подсъдимото лице, т.е. не е
необходимо и не намира законово основание посочването на евентуално подходящо
наказание, в случай че не би било налице конкретно смекчаващо обстоятелство.
Вземайки предвид всички посочени
по-горе обстоятелства, съдът намира, че така определеното наказание е
справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец,
отговаря пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите
на българското наказателно законодателство, както и в пълна степен би изпълнило
визираните в чл. 36 НК цели на генералната и на специална превенция, като
същевременно определянето му в рамките, посочени в закона не се явява
несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване поправянето и
превъзпитанието на подсъдимата и оказване на предупредително въздействие върху
него и върху останалите членове на обществото.
Въззивната инстанция не споделя,
обаче, изводите на проверяваната инстанция относно наличието на необходимост
така определеното наказание „лишаване от свобода“ да бъде изтърпяно ефективно.
По убеждение на съдебния състав,
на основание чл. 66, ал. 1 НК, реалното изпълнение на същото следва да бъде отложено за срок от пет
години. Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, приема, че в
конкретния случай са налице предпоставките за приложение на института на
отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, съобразно
разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК, в който смисъл са и алтернативно изложените
доводи от защитата. Размерът на наказанието, наложено на подсъдимата Ц., и
това, че същата не е била осъждана на наказание „лишаване от свобода“ към
датата на инкриминираното деяние (реабилитирана е по право по отношение на
осъждането по НОХД № 32-83 А по описа на РС-Панагюрище), очертават формалните
предпоставки, визирани в посочената правна норма. Въззивната инстанция намира
още, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага
същото да бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно
изтърпяване на така определеното наказание лишаване от свобода, както е прието
в мотивите на обжалвания съдебен акт. За да се изпълнят целите на специалната и
генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на въздействие от
по-интензивен тип. Потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното
наказание в случай че подсъдимата, в рамките на определения максимален
изпитателният срок, извърши ново престъпление, съдът счита за достатъчно
мотивираща бъдещото й законосъобразно поведение, в аспекта на необходимостта от
спазване на законите.
По изложените съображения,
въззивната инстанция намира, че обжалваната присъда следва да бъде изменена в
частта, в която, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС съдът е постановил
наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) години да бъде
изтърпяно при първоначален „общ“ режим, като вместо това бъде постановено
изтърпяването на същото да бъде отложено на основание чл. 66 НПК за срок от 5
(пет) години.
По
предявените гражданските искове за имуществени вреди:
Гражданската отговорност на подсъдимата Ц. спрямо
пострадалите лица е ангажирана на плоскостта на непозволеното увреждане,
регламентирано в разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. С оглед изложените до тук
фактически и правни доводи, въззивният съд намира, че предявените граждански
искове от свидетелите К.Я., К.С., Г.П. и З.И., имащи и качеството на граждански
ищци и частни обвинители, правилно са уважени в пълен размер от проверяваната
инстанция.
Налице са всички
елементи на гражданскоправният деликт съгласно чл. 45 ЗЗД, даващи основание да се ангажира гражданската
отговорност на подсъдимата на посоченото основание. В случая гражданските ищци
са легитимирани да предявят срещу подсъдимата иск, тъй като се установи, че са
претърпели съставомерни вреди от деянието, предмет на обвинителния акт. Налице са
деяние (съзнателен волеви акт от страна на подсъдимата), вина, противоправност
и причинна връзка между действията на привлеченото към наказателна отговорност
лице и претърпените от посочените страни вреди. Размерът на предявените искови
претенции, доколкото с него се претендират имуществени вреди – съставомерни, предвид осъществения състав на престъпление,
се доказа в производството по несъмнен начин. Ето защо, правилно СРС е осъдил
подсъдимата Ц. да заплати на
гражданските ищци суми, както следва: на К.Я. – сума в размер на 450 лева, на К.С.
– сума в размер на 7 868,75 лв., на Г.И.П. – сума в размер на 130 лева, на
З.Д.И. – сума в размер на 270 лева, представляващи обезщетение за претърпените
имуществени вреди, причинени от деянието. С оглед наличието на предпоставките
на чл. 45 ЗЗД, правилно и
законосъобразно първоинстанционния съдебен състав е уважил и акцесорните
претенции на гражданските ищци, като е осъдил подсъдимата да заплати на същите
и законна лихва за забава върху присъдените им суми, считано от датата на всяко
от деянията до окончателното изплащане на главниците.
По направените
разноски:
С оглед
осъдителния характер на постановената първоинстанционна присъда, разноските по
делото правилно са възложени на осъдената Ц., в съответствие с разпоредбата на
чл. 189, ал. 3 НПК. Същите са правилно изчислени, с изключение на частта,
касаеща дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.
Последната, изчислена в съответствие с предвиденото в чл. 2 от Тарифата за за
държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), е в общ размер на 464,75 лв., а не в размер на 380,75 лв., както
е приел първостепенния съд. Независимо от констатираното несъответствие,
въззивната инстанция няма правомощие да измени атакуваната присъда в посочената
част поради принципа „реформацио ин пеус“ – забрана за влошаване на положението
на подсъдимия, когато производството се развива само по жалба на осъденото лице,
без да е бил подаван съответен протест, каквато е и процесната хипотеза.
На основание чл.
190, ал. 2 НПК правилно подсъдимата е осъдена да заплати и държавна такса в
размер на 10,00 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист за обезпечаване
събирането на горепосочените суми.
По изложените
съображения присъдата в частта й, в която подсъдимата е осъдена да заплати
направените по делото разноски, следва да бъде потвърдена.
В обобщение, по всички изложени до тук съображения,
настоящият въззивен състав намира, че постановената първоинстанционна присъда
следва да бъде изменена единствено в горепосочената й част, с която е постановено наложеното на
подсъдимата Р.Д.Ц. наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) години, на
основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, да бъде изтърпяно при първоначален „общ“
режим, а в останалата част, следва да бъде потвърдена като правилна и
законосъобразна.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради
което и с оглед изложените съображения, същата следва да бъде изменена, в
указаната част, а в останалата – потвърдена.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 3 и
т. 6, вр. чл. 337, ал. 1, т. 3 и чл. 338 НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 07.12.2017 г., по НОХД
№ 12150/2010 г. по описа на Софийски
районен съд, Наказателно отделение, 1-ви състав, в частта, с която е
постановено наложеното на подсъдимата Р.Д.Ц. наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) години, на
основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, да бъде изтърпяно при първоначален „общ“
режим, като ВМЕСТО
това, на основание чл. 66, ал. 1 НПК, ОТЛАГА
изпълнението на така определеното наказание „лишаване от свобода” за срок от 3
(три) години за изпитателен срок от 5 (ПЕТ) ГОДИНИ, считано от влизане в сила
на присъдата.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.