№ 7091
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110167025
по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл.
45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът ***** АД твърди, че на 23.6.2017 г., в гр. София, в срока на застрахователното
покритие по договор за имуществена застраховка „Каско”, е настъпило събитие – ПТП, в
причинна връзка с което са причинени вреди на застрахования при него лек автомобил
марка Форд, модел Куга, рег. № ***. Поддържа, че вредите са на стойност 3845,04 лева, в
който размер е изплатил застрахователно обезщетение, както и че са сторени разноски за
определянето му в размер на 15 лева. Твърди, че ответникът е застраховател по валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, поради което в полза
на ищеца възниква регресно вземане срещу него за платеното обезщетение и разноските за
определянето му в размер на 3860,04 лева. Твърди, че след покана ответникът не е погасил
регресния дълг, поради което претендира сумата 3860,04 лева, заедно със законната лихва
25.11.2021 г., както и мораторна лихва в размер на 1080,96 лева за периода 15.2.2019 г. –
22.11.2021 г. Претендира разноски.
Ответникът ***** АД оспорва исковете, като поддържа, че събитието не е настъпило
по вина на застрахования при него водач, че е настъпило единствено поради поведението на
трето лице, като е налице случайно деяние. Оспорва наличието на причинна връзка между
вредите и процесното събитие. Поддържа, че платеното от ищеца обезщетение надхвърля
размера на действителните вреди. Счита, че е налице съпричиняване. Оспорва иска за
мораторна лихва. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
1
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност, до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За възникване на
регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на
застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на
водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило
събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение
ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на
действителните вреди. В случая посочените предпоставки са налице.
С определението от 17.2.2022 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че на
23.6.2017 г., в гр. София, между лек автомобил марка Форд, модел Куга, рег. № ***,
застрахован при ищеца по застраховка „Каско”, и лек автомобил марка Форд, модел Фокус,
рег. № ***, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност”, е
реализирано ПТП, което е покрит риск, че в изпълнение на договорното си задължение
ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в размер на 3845,04 лева, че
ликвидационните разноски са в размер на 15 лева. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК
съдът приема осъществяването им за доказано.
От показанията на свидетелите /управлявал и собственик на участващите в ПТП
автомобили/, както и от представения двустранен протокол за ПТП се установява, че
процесното събитие е настъпило при следните обстоятелства: на 23.6.2017 г., около 18.30
часа, в гр. София, лек автомобил марка Форд, модел Фокус, рег. № *** се движи по бул.
„Ломско шосе“, с посока към кв. „Надежда“, със скорост около 50 км/ч; на кръстовище с
неустановена по делото улица /перпендикулярна на булевард „Ломско шосе“/ неизвестно
МПС излиза от пресечката на булеварда пред лекия автомобил марка Форд, модел Фокус;
водачът предприема маневра за заобикалянето му – отклонява се вдясно, навлиза леко в
пресечката, като на излизане от тази маневра не осигурява достатъчна дистанция и
реализира ПТП с паркиралия на кръстовището на булеварда и пресечката лек автомобил
марка Форд, модел Куга, рег. № ***.
При така установения механизъм на процесното събитие, следва да се даде отговор на
въпроса дали деянието е противоправно и дали е извършено виновно, поради небрежност,
от водача на застрахования при ответника автомобил. Противоправно е деянието, което
противоречи на закона. В областта на частното право, обстоятелствата, изключващи
2
небрежността, са от обективен характер – случайно събитие или непреодолима сила.
Случайното събитие има непредвидим характер, а непреодолимата сила – непредотвратим,
дори и да можеше да се предвиди. Критерий за непредвидимост и непредотвратимост е
полагането на дължимата грижа /обичайно – на добрия стопанин/. В случая следва да се даде
отговор на въпроса дали водачът на лекия автомобил марка Форд, модел Фокус, рег. № ***
е съобразил поведението си с разпоредбите на ЗДвП и дали е допуснал небрежност,
изразяваща се в неполагане на дължимата при управление на МПС грижа. Обемът на
дължимата грижа в случая е нормативно определен. Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 2
ЗДвП Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на
движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със
състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние
да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в
случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. На първо място,
ответникът, носещ тежестта, не доказа при условията на пълно и главно доказване, че
неустановеният лек автомобил е бил в опасната зона на лекия автомобил марка Форд, модел
Фокус, рег. № *** - единствените данни за разстоянието, на което е бил лекият автомобил
марка Мерцедес /според свидетеля А. е бил такава марка/, са показанията на свидетеля И.А.,
управлявал лекия автомобил марка Форд, модел Фокус, рег. № ***. Според тях лекият
автомобил Мерцедес е излязъл внезапно на пътното платно, на 10 метра пред управлявания
от него лек автомобил. Съдът не кредитира показанията на свидетеля в тази им част, тъй
като тя има оценъчен характер относно разстоянието, като преценката е направена в
стресова за него ситуация. Няма нито едно обективно доказателство, от което този факт да
се установи /направено замерване, посочване на два обекта, намиращи се в началната и
крайната точна, най-малко показанията на лице, извън създалата се ситуация/. Поради това
единствено на база тази преценка на водача съдът не може да приеме факта за доказан по
несъмнен, категоричен начин. На второ място, дори и да се приеме, че препятствието е
изникнало в опасната зона на управлявания от свидетеля А. автомобил, за да е налице
изключващо вината обстоятелство, следва скоростта му на движение да е била съобразена.
Те несъмнено не е била съобразена, предвид обстоятелствата /установени от самия водач/, че
събитието е настъпило в часовете на късния следобед на петъчен ден, на булевард, водещ
към изход на столичния град, в летен сезон, при натоварено движение и наличие на спрели
автомобили в дясната част на булеварда. При спазване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП той е могъл и е
бил длъжен да избере скорост, по-ниска от разрешената, при която да може да спре. Могъл е
и е бил длъжен да предвиди по-голямата вероятност в създалата се обстановка да не може
своевременно да възприеме навлизане на препятствие на пътя /като същото можеше да бъде
и пешеходец, и внезапно спряло пред него ППС и др./. В този смисъл събитието за
свидетеля А. не в такова, което не е бил длъжен и не е могъл да предвиди, нито
непреодолима сила. Фактът, че и трето лице има вина за събитието не освобождава от
отговорност ответника, предвид разпоредбата на чл. 53 ЗЗД.
Основателно обаче е възражението на ответника за съпричиняване. Съобразно чл. 51,
3
ал. 2 ЗЗД основание за намаляване на размера на отговорността на делинквента е, ако и
пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице,
когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-
следствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен
характер, като от значение е единствено наличието на такава обективна причинно-
следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС
№ 17/18.11.1963 г./. Принос по смисъла на чл. 51, ал. ЗЗД е налице винаги, когато с
поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест ответникът следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че застрахования при ищеца водач с действие или
бездействие е допринесъл за настъпване на вредите /чл. 154 ГПК/. В случая застрахованият
при ищеца водач в паркирал автомобила си на кръстовище. Това се установява по
категоричен начин от протокола за ПТП, където този водач е удостоверил с подписа си
разположението на автомобила спрямо кръстовището. Отделно този факт не се опровергава
от нито едно от останалите събрани по делото доказателства. Напротив, потвърждава се -
свидетелят Ф. сочи, че е паркирал пред магазина си, който магазин /се установява от
показанията на свидетеля А./ се е намирал на ъгъла на бул. „Ломско шосе“ и неустановената
улица.. Свидетелят Ф. сочи, че е паркирал в лента, в която „се паркират автомобили“, а не че
паркирането е било разрешено /т.е. има данни за фактическото положение, а не за
регулацията на движението/, още по-малко дава показания на какво разстояние от
кръстовището е паркирал. Ето защо съдът намира за установено, че мястото на автомобила,
застрахован при ищеца,е било такова, каквото е изобразено на скицата в протокола за ПТП –
на кръстовишето. С това си деяние застрахованият при ищеца водач несъмнено е нарушил
разпоредбата на чл. 98, ал. 1 т. 6 ЗДвП, според която престоят и паркирането са забранени на
кръстовище и на по-малко от 5 метра от тях. Ако застрахованият при ищеца автомобил не е
бил паркиран точно на процесното кръстовище, ПТП би могло и да не настъпи или вредите
биха били по-малки. Следователно с поведението си застрахованият при ищеца водач също
е допринесъл за настъпването на събитието. При определяне на степента на съпричиняване
обаче съдът взема предвид, че началото на причинния процес, поради което е настъпило
събитието, е поведението на застрахования при ответника водач, поради което и намира, че
приносът на другия е в размер на 20 %.
За пълнота /във връзка с наведените в писмената защита на ищеца възражения/
следва да се посочи, че съгласието на двамата водачи, че вина за събитието има само
единият, не обвързва съда. То единствено е индиция за липса на действия или
бездействия на единия от водачите, които да са довели до реализиране на ПТП. Ако
такива действия/бездействия се установят от съда /както е в случая/, преценката на страните
относно правната квалификация на поведението им не е от значение за правните изводи,
които съдът прави при релевирано възражение за съпричиняване.
При така установения механизъм на ПТП е изготвено заключението на съдебно
4
автотехническата експертиза, неоспорено от страните, според което щетите по процесния
автомобил са в причинна връзка с така описания в протокола механизъм на произшествието.
Налице е следователно основание за възникване на регресно вземане. За отговор на
въпроса в какъв размер е възникнало съдът съобразява съдебната практика, постановена по
реда на касационния контрол - решение № 52 от 08.07.2010г. по гр.д. № 652/2009г. на ВКС,
І ТО, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да определи
застрахователното обезщетение единствено по действителната стойност на вредата /без
овехтяване/ към момента на настъпване на застрахователното събитие, стига то да не е под
минималните размери, установени в Методиката. Именно стойността на вредите без
овехтяване следва да се вземе предвид при съобразяване на горепосочената съдебна
практика. Действително деликтната отговорност е насочена към обезщетяване на
негативния интерес /увреденото лице да бъде поставено в състоянието преди деликта/, но за
постигане на тази цел на увреденото лице не следва да се вменява в тежест възстановяването
на вредите с овехтени части /в някои случаи това би било и невъзможно предвид
спецификата на увредената част/. Ето защо обезщетението следва да е в размер, необходим
за възстановяване на вещта, като делинквентът/застрахователят на гражданската му
отговорност понесе и отговорността за влагането на нови части при отстраняване на щетите.
В този смисъл съдът споделя мотивите към т. 6, б. „б” от Постановление № 7/1978г. на
Пленума на ВС /съгласно които при обезщетяване по реда на деликтната отговорност за
вложените нови части не се взема предвид изхабяването на вещта/.
Съгласно заключението на САТЕ пазарната стойност на ремонта на щетите без
овехтяване възлиза на 4084,49 лева. Регресното вземане възниква в размера на по-малката от
двете суми – на действителните вреди и на извършеното плащане, а в случая - в размера на
плащането – 3845,04лева. Съдът приема, че сумата 15 лева, претендирана като разноски,
съставлява обичаен разход за приключване на застрахователната щета по смисъла на чл. 411
КЗ, поради което същата следва да се включи в общия размер на дължимата от ответника
сума. Общият размер на дълга възлиза на 3860,04 лева, който следва да бъде намален с 20%,
колкото е приетият от съда размер на съпричиняване /със 772,01 лева/. Ето защо за
ответника е налице задължение за плащане на регресно вземане в размер на 3088,03 лева,
което последният не твърди и доказва да е погасил. Искът следва да бъде уважен за
посочената сума, а за разликата до пълния предявен размер от 3860,04 лева – отхвърлен.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва да се установи
както възникването на главния дълг, така и забава в погасяването на същия за процесния
период. Съдът формира правни изводи за наличие на главен дълг в размер на 3088,03 лева.
Задължението на делинквента /на застрахователя на неговата гражданска отговорност/
към застрахователя по имуществената застраховка е задължение без срок за изпълнение,
към което, с оглед регресния характер на вземането, не може да се приложи разпоредбата на
5
чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ирелевантен е и моментът на извършеното плащане, което има значение
само за възникване на регресното право, но не и за поставяне на длъжника в забава /в този
случай моментът на настъпване на изискуемостта и моментът на поставяне в забава не
съвпадат/. Ето защо, за поставяне на длъжника в забава е необходимо покана. Съгласно
специалната разпоредба на чл. 412, ал. 3, т. 1 КЗ, застрахователят на гражданската
отговорност на делинквента следва да определи и изплати дължимото обезщетение в срок от
30 дни от представяне на преписката, когато същата съдържа всички необходими
документи, сочещи за неговата отговорност /арг. 412, ал. 2 КЗ/. С определението по чл. 140
ГПК за безспорно е обявено, че ответникът е получил регресна покана, ведно с всички
необходими документи на 15.1.2019 г. Ответникът е следвало да извърши плащане в срок до
14.2.2019 г. След тази дата изпада в забава.
За периода 15.2.2019 г. 22.11.2021 г. размерът на мораторната лихва, определен от
съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 868,08 лева,за която сума искът следва да бъде
уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 1080,96 лева – отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е стрил разноски в общ размер на 1382,26 /от които 197,02 лева – за държавна такса,
225 лева – депозит за САТЕ и свидетел; 960,24 лева – възнаграждение за адвокат с ДДС/.
Възражението за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение е основателно, тъй
като сумата без ДДС надхвърля с повече от 200 лева минималния размер, определен в чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. Ето защо, с оглед фактическата и правна сложност на делото,
съдът намира че възнаграждението следва да бъде намалено до 650 лева – с около 100 лева
над минималния размер, към което да се добавят 20 % ДДС – общо 780 лева. Така общият
размер на разноските възлиза на 1202,02 лева. Намаление съобразно отхвърлената част от
исковете, на ищеца се следват разноски в размер на 862,42 лева.
Ответникът е сторил разноски в размер на 325 лева – за депозит за САТЕ и
възнаграждение за юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на последния следва да
бъдат присъдени своевременно поисканите разноски, намалени съобразно уважената част от
исковете, в размер на 64,78 лева.
И двамата свидетели не са пискали изплащане на разноски, поради което внесените
депозити подлежат на връщане и не следва да се възлагат в тежест на противната страна.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***** АД, ЕИК ********* да заплати на *** АД, ЕИК ********* на
основание чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД сумата 3088,03 лева, представляваща регресно
6
вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за
вреди на лек автомобил марка Форд, модел Куга, рег. № ***, причинени от
пътнотранспортно произшествие, настъпило на 23.6.2017 г., в гр. София, на бул. „Ломско
шосе“, и ликвидационни разноски, заедно със законната лихва от 25.11.2021 г. до
погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 868,08 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 15.2.2019 г. –
22.11.2021 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 862,42 лева, представляваща разноски
по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 411 КЗ за разликата до пълния предявен размер от
3860,04лева и иска за мораторна лихва за разликата до пълния предявен размер от 1080,96
лева.
ОСЪЖДА *** АД, ЕИК ********* да заплати на ***** АД, ЕИК ********* на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 64,78 лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7