РЕШЕНИЕ
№837
гр. Пловдив, 22.04.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на четиринадесети декември, през две
хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря
Ваня Петкова,
като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 2725 по описа на съда за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР, във връзка с чл.145 и
следв. от АПК.
Образувано е по жалба на Д.Х.М. с ЕГН ********** ***, против Разпореждане
№ 4506-40-67 от 01.10.2020 г. на Директора на фонд „ГВРС“ гр. София, с което е
отказано изплащане на гарантирано вземане на жалбоподателя по подадено
заявление –декларация с вх. № в ТП на НОИ Пловдив Ц4502-15-7 от 08.09.2020 г.
Жалбоподателят в жалбата си до съда заявява, че по отношение на него са
налице основанията за изплащане на гарантирано вземане, касателно дължими
трудови възнаграждения и обезщетения от бившия му работодател, който е обявен в
несъстоятелност. Сочи, че разпоредбата на чл.22 от ЗГВРСНР, на основание на
която е отказано изплащане на гарантирано вземане се отнася единствено до
определяне на размера на същото, но не и за периода, за който се гарантират
вземанията. Моли за отмяна на разпореждането и връщане преписката на органа със
задължителни указания за извършване действия по изплащане на гарантираното
вземане на жалбоподателя. Претендира разноски. В съдебно заседание
жалбоподателят не се е явил и не е изпратил представител. С депозирана пред
съда молба поддържа исканията си, изложени в жалбата.
Ответната по жалбата страна Директор на Фонд ГВРС при НОИ София, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт С., оспорва жалбата. Моли същата да се
отхвърли като неоснователна и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. В
представени писмени бележки се излага подробно становище по същество с искане
за отхвърляне на жалбата.
Окръжна прокуратура - Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи
в производството, не е изпратила представител в съдебно заседание и не е взела
становище по жалбата.
Жалбата е подадена от лице, за което оспореният акт е неблагоприятен и
поради това с правен интерес от обжалването му. По преписката няма данни за
датата на връчване на акта на жалбоподателя, като доказателства относно това от
страна на ответника не са представени, нито е оспорена конкретно срочността на
жалбата, поради което и съдът приема, че жалбата е депозирана в срок. Предвид посоченото и жалбата се явява
процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна.
От фактическа страна от събраните по делото доказателства се установява
следното:
Жалбоподателят М. бил в трудови правоотношения с дружеството „Тивиди-97“
ЕООД гр. Пловдив по сключен трудов договор на 25.09.2015 г. с дата на
прекратяване 05.10.2015 г., както и по трудов договор с дата на сключване
22.01.2016 г. и дата на прекратяване 22.03.2016 г. По гражданско дело №
5683/2018 г. на РС Пловдив дружеството - бивш работодател на жалбоподателя било
осъдено да му заплати суми за неизплатено му брутно трудово възнаграждение за
периода месец януари – месец март 2016 г. и сума за неизплатени командировъчни
пари и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016 г., ведно със
законни лихви върху определените главници. По това решение на районния съд на
жалбоподателя бил издаден изпълнителен лист № 4753/28.05.2019 г.
С решение № 303/16.07.2020 г. на Окръжен съд - Пловдив по търговско дело по
несъстоятелност № 142/2020 г. „Тивиди -97“ ЕООД гр. Пловдив било обявено в
несъстоятелност. Това обстоятелство било вписано в ТР по партидата на
дружеството на 20.07.2020 г. На 26.08.2020 г. жалбоподателят М. подал
заявление-декларация по чл.25 от ЗГВРНС за отпускане на гарантирано вземане до
ТП на НОИ Бургас. В заявлението - декларация жалбоподателят посочил начало на
трудовото си правоотношение при „Тивиди-97“ ЕООД от 22.01.2016 г. и край
22.03.2016 г., като приложил издадения му от ПРС изпълнителен лист, баланс на
дружеството към 2018 г. и решението на ПОС за обявяването му в несъстоятелност.
Заявлението-декларация било изпратено по компетентност на ТП на НОИ Пловдив,
където му бил поставен входящ номер от 08.09.2020 г. От Ръководителя на ТП на
НОИ – Пловдив била възложена проверка за начислени, но неизплатени трудови
възнаграждения и парични обезщетения по КТ, дължими от „Тивиди -97“ ЕООД – в
несъстоятелност. В резултат на проверката бил издаден констативен протокол от
21.08.2020 г., в който било посочено, че в резултат на извършени проверки на
данните в търговския регистър, данъчни декларации, счетоводни отчети, договори
за сключени търговски сделки, удостоверения от банките за финансова активност,
както и ведомостите за заплати било установено, че работодателят не е
осъществявал дейност най-малко 12 месеца преди началната дата на
неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността - 01.12.2010 г. и че няма лица, за които възниква право на
гарантирани вземания, тъй като няма данни за действащи трудови договори през
последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е осъществено
вписването на съдебното решение по чл.6 от ЗГВРСНР – 20.07.2020 г. След
изпращане документите до компетентния орган Директор на Фонд ГВРС било издадено
оспореното разпореждане № 4506-40-67/01.10.2020 г., с което било отказано изплащане на
гарантирано вземане на жалбоподателя М. по неговото заявлението-декларация.
Като мотиви за това административният орган се позовал на съдържанието на
разпоредбата на чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР, като посочил, че понеже откритото
производство по несъстоятелност е вписано в ТР на 20.07.2020 г., то
следователно и предвиденият в чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР 36 месечен период, за
който се гарантират вземанията за начислени, но неизплатени трудови
възнаграждения и парични обезщетения, обхваща времето от 01.07.2017 г. до
30.06.2020 г., включително. Отразено било, че предвид прекратяване на трудовото
правоотношение на М. с дружеството, обявено в несъстоятелност, към 22.03.2016 г.,
съгласно заявлението му, то това обстоятелство изключва възможността за
наличието на начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения,
отнасящи се до посочения период от 36 месеца, предхождащи месеца, в който е
вписано решението за несъстоятелността в търговския регистър, или от 01.07.2017
г. до 30.06.2020 г.
При така установеното от фактическа страна, от правна такава съдът намира
следното:
Оспореното разпореждане е издадено от
компетентния за това органq съгласно чл.26, ал.3, вр. с ал.1 от ЗГВРСНР, Директор на Фонд
„Гарантирани вземания на работниците и служителите“. Същото е издадено в
изискуемата форма, като
съдържа правните и фактически основания за издаването му. При издаването на
обжалваното разпореждане, според съда, не е допуснато нарушение на
административнопроизводствените правила, като съдът счита, че разпореждането е
постановено и в съответствие с материалния закон. За тези си изводи съдът взе
предвид съвкупността от всички доказателства, съдържащи се в административната
преписка, както и събраните такива в хода на съдебното дирене.
Административното производство е било инициирано от
страна на жалбоподателя М. в рамките на предвидения за това преклузивен срок по
чл.25 от ЗГВРСНР, считано от датата на вписване на решението по чл.6 от
ЗГВРСНР, а именно датата на обявената несъстоятелност на бившия работодател на
жалбоподателя. Съгласно чл.4 от ЗГВРСНР, право на гарантирани вземания по този закон имат
работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с
работодателя, за който е открито
производство по несъстоятелност,
независимо от срока на правоотношението и от
продължителността на работното време. Отделно от това, следва да се има предвид и че след измененията на чл.4 ЗГВРСНР от 2017 г., с §41 от ПЗР на Закона за
пазарите на финансови инструменти, в сила от 16.02.2018 г., се добавя хипотезата, че в случаите, когато е налице прекратено трудово
правоотношение в срок по - дълъг от три месеца преди датата на вписване в
Търговския регистър на решението по чл.6 ЗГВРСНР, както е в случая, се гарантират
само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015
г. В случая, жалбоподателят е
претендирал действително заплащане на гарантирани вземания за период след
31.12.2015 г., а именно такива за 2016 г., но същевременно съгласно с чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР гарантираните вземания на работниците и
служителите по чл.4, ал.1 са в
размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения
и парични обезщетения през последните 36
календарни месеца, предхождащи
месеца, в който е вписано решението по чл. 6 от ЗГВРСНР. Сиреч,
разпоредбата на чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР освен размера, до който са гарантирани
вземанията на работниците и служителите, определя и конкретен период от време, за
който се гарантират начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и
обезщетения до размер на шест такива. Моментът, от който следва да се счита
въпросният ограничен от закона период е датата на вписване на решението относно
несъстоятелността, или в случая 20.07.2020 г. Следователно и както съвсем точно
е посочено в оспореното разпореждане, периодът от 36 месеца по чл.22, ал.1 от
ЗГВРСНР, в рамките на който именно следва да попадат вземанията на работниците
и служителите, за да бъде гарантирано изплащането им в предвидения в същата
разпоредба размер, започва от 01.07.2017 г. и е до 30.06.2020 г., включително. Ето
защо и претендираното от фонда изплащане на начислени, но неизплатени
възнаграждения и обезщетения през 2016 г., в случая не могат да са предмет на плащане по закона,
защото периодът на начисляването им попада извън 36-месечният период по чл.22,
ал.1 от ЗГВРСНР. Тоест тези вземания не могат да се считат за гарантирани по
смисъла на закона. Ето защо и понеже в срока по чл.22, ал.1
от ЗГВРСНР обявеният в несъстоятелност работодател не е начислил в полза на
работника трудови възнаграждения
и/или обезщетения, понеже вече
е било прекратено трудовото му правоотношение, то
затова и за последния не е възникнало право на изплащане на гарантирани вземания.
Гарантираните по закона вземания не покриват пълния размер на начислените, но
неизплатените трудови възнаграждения по трудовия договор и/или парични
обезщетения, дължими от работодателя. Съгласно чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР
гаранционната функция на фонда обхваща последните 6 начислени, но неизплатени
месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца,
в който решението по чл. 6 е вписано, а не всички начислени, но неизплатени
възнаграждения. Ето защо и за жалбоподателя М., който претендира изплащането на
начислени, но неизплатени възнаграждения и обезщетения за период, попадащ извън
посочения в нормата на чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР, а именно предходен период,
независимо, че жалбоподателят е лице по чл.4 от ЗГВРСНР и че
претенцията му е за период след 31.01.2015 г., не възникват права по този закон. В
тази насока е и практиката на ВАС по
приложението на чл.22 от ЗГВРСНР, както и по вече
отменения чл.23 от закона, обективирана например в решение № 17232/2013 г. по адм. дело № 12534/2013 г. и Решение № 17335/2013 г. по адм. дело № 12840/2013 г. на ВАС. Следва да се отбележи, че жалбоподателят
в посочената хипотеза би могъл да предяви претенцията си по изпълнителния лист
в производството по несъстоятелност, както впрочем му е било указано от
съдебния изпълнител по представеното от М.
съобщение за спиране на изпълнително производство с длъжник „Тивиди-97“
ЕООД – в несъстоятелност.
Предвид
изложените съображения и съдът намери, че оспореното разпореждане е законосъобразно
издадено и поради това и жалбата на Д.М.
следва да се отхвърли като неоснователна. При този изход на спора и по
отношение на ответника се следва присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
каквото е поискано. Затова и на основание чл.143, ал.3 от АПК, вр. с чл.37 от ЗПП, вр. чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ ще следва на
ответната страна да се присъди юрисконсултско възнаграждение от 100 лева.
По изложените мотиви и Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Х.М. с ЕГН ********** ***, против
Разпореждане № 4506-40-67 от 01.10.2020 г. на Директора на фонд „ГВРС“ гр. София,
с което е отказано изплащане на гарантирано вземане на жалбоподателя.
ОСЪЖДА Д.Х.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на Фонд
„ГВРС“ при НОИ гр. София сумата от 100 лв. /сто лева/, съставляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Административен
съдия: