Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3900 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 07.01.2020 г., постановено по гр. д. № 24837/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 170-ти състав, е отхвърлен предявеният
от „А.“ ЕООД срещу „К.“ ЕООД и В.Б. Т.иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че
сключеният между „К.“ ЕООД и
В.Б.
Т.Анекс № 695/17.03.2016 г., вписан в
Службата по вписванията гр. Лом, с вх. № 1991/01.04.2016 г., акт 295, том 4,
към Договор за наем от 13.12.2010 г., вписан в Службата по вписванията гр. Лом
под № 89, том 3, вх. рег. № 920/16.02.2011 г., няма действие за стопанските
2017/2018 г. – 2033 г. по отношение на следните земеделски земи, находящи в
землището на с. Септемврийци с ЕКАТТЕ 16184, общ. Вълчедръм, а именно: НИВА от
2,008 дка, трета категория, имот № 233080, при граници и съседи: имот № 233070,
имот № 000194, имот № 233090 и имот № 233240; НИВА от 2,429 дка, трета
категория, имот № 61208, при граници и съседи: имот № 612109, имот № 612101,
имот № 612107 и имот № 000122; НИВА от 18,210 дка, трета категория, имот №
782050, при граници и съседи: имот № 000175, имот №І 78240, имот № 000121 и
имот № 782060; НИВА от 16,530 дка, трета категория, имот № 783060, при граници
и съседи: имот № 000121, имот № 783050, имот № 000177 и имот № 783070.
Срещу
решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила
въззивна жалба от ищеца „А.“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за неговата неправилност
и необоснованост и постановяване в противоречие с материалния и процесуалния
закон. Сочи се, че неправилно районната съдебна инстанция е приела, че
сключеният между ответниците анекс от 17.03.2016 г. е противопоставим на
сключения от ищеца договор за аренда за същата земя независимо от установената
по делото поредност на вписванията, даваща предимство на договора, от който
ищцовото дружество черпи права в настоящото производство. Излага се, че при
наличието на два последователни договора за аренда на един и същ имот за
еднакъв период, сключени от различни съсобственици на имота, възниква конкуренция
между правата на арендаторите, като разрешението на спора кое от двете
конкуриращи се помежду си съглашения има предимство следва да се извърши с
оглед момента на вписването, като предимство ще имат правата на този арендатор,
който договор за аренда е вписан пръв – чл. 3, ал. 5 от ЗАЗ, или в процесния
случай предимство има сключеният от ищеца договор, вписан на 15.02.2016 г.
Поради което се намира, че впоследствие вписаният на 01.04.2016 г. анекс към
договор от 13.12.2010 г. не може да бъде противопоставен на „А.“ ЕООД. Счита
се, че по своята правна същност юридическият факт на продължаване на арендния
договор е приравнен на сключването на нов договор между същите страните, а не
на изменение на съществуващия такъв. По изложените съображения се отправя
искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което да уважи предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „К.“
ЕООД, в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се отправя
искане атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно, обосновано и
законосъобразно. Намира се, че изложените от жалбоподателя пороци за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални
нарушения и необоснованост са бланкетни и не следва да бъдат предмет на
въззивната проверка. Оспорва се твърдението на въззивника, че с процесния анекс
е сключен нов договор, като се излагат подробни съображения за правилността на крайния
извод на районната инстанция, че сключеният от ищеца договор за аренда от
15.02.2016 г. не е противопоставим на сключения на 13.12.2010 г. договор от
ответниците, продължен с анекс от 17.03.2016 г. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В.Б.
Т..
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното
решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите на
жалбоподателя е необходимо да се изложи следното:
Предявен
за разглеждане е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 21 от ЗЗД.
В исковата си
молба ищецът „А.“ ЕООД твърди, че на
15.02.2016 г., в качеството му на арендатор, е сключил с Р.Т.Г., като
арендодател, договор за аренда на земеделска земя, по силата на който
арендодателят предоставил на арендатора за временно и възмездно ползване срещу
заплащане на арендна цена следните свои недвижими имоти – земеделски земи,
находящи се в землището на с. Септемврийци, а именно: нива от 2,008 дка, имот №
233080; нива от 2,429 дка, имот № 612108; нива № 18,210 дка, имот № 782050 и
нива от 16,530, имот № 783060. Договорът бил сключен със срок от 10 години,
считано от стопанската 2017/2018 г., и е бил вписан в СВ, гр. Лом, на
15.02.2016 г. Излага, че въпреки наличието на така вписания на 15.02.2016
г. договор за аренда, на 17.03.2016 г.
между предходен собственик на имотите – В.Б. ., и
„К.“ ЕООД е сключен Анекс № 695 към договор за наем от 13.12.2010 г., вписан в СВ
гр. Лом на 01.04.2016 г., като с него страните продължили срока на договора до
стопанската 2033 година. Ищецът твърди, че са налице два последователни
договора за аренда на едни и същи имоти, за съвпадащ период, с различни
арендатори, поради което възниквала конкуренция между правата на арендаторите.
Разрешаването на спора кое от двете конкуриращи се съглашения има предимство трябвало
да се извърши с оглед момента на вписването, като предимство следвало да има
този арендатор, чийто договор за аренда е вписан пръв, или в процесния случай
това е договорът на ищцовото дружество от 15.02.2016 г. Поради което отправя искане
да се признае за установено, че договор за наем от 13.12.2010 г. няма действие
за стопанските 2017/2018 – 2033 г. по отношение на следните земеделски земи:
нива от 2,008 дка, имот № 233080; нива от 2,429 дка, имот № 612108, нива №
18,210 дка, имот № 782050 и нива от 16,530, имот № 783060.
В
срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника „К.“ ЕООД, в който предявеният иск се оспорва като неоснователен и недоказан. Сочи се, че процесният договор,
сключен от ищцовото дружество, бил вписан в СВ, гр. Лом, на 15.02.2016 г., т.е.
по време на стопанската 2015/2016 г., но според клауза от договора той влизал в
сила от стопанската 2017/2018 г., която клауза била нищожна и противоречала на
разпоредбата на чл. 6, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието. Законодателят
бил категоричен в посочената разпоредба, че арендуваният обект на договора се
предавал едновременно със сключването му. Твърди се, че следва да се има
предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от ЗАЗ, действаща към момента на сключване
на договора за аренда от 2016
г., че арендният договор, сключен със съсобственик на имот, не може да се
противопоставя на по-рано вписан аренден договор с обект същия имот. Договорът
на „К.“
ЕООД бил вписан в СВ, гр. Лом, през
2010 г.
При
съобразяване с така релевираните в исковата молба фактически твърдения и
формираното искане за предоставяне на съдебна защита на твръдяното накърнено
материално право, които обосноват основанието на предявения иск, както и вида и
обема на търсената съдебна защита, а именно – в исковата молба ищецът
претендира признаване за установено, че сключеният между ответниците анекс №
695/17.03.2016 г. към договор за наем от 13.12.2010 г. няма действие за
стопанските 2017/2018 – 2033 г. по отношение на следните земеделски земи: нива
от 2,008 дка, имот № 233080; нива от 2,429 дка, имот № 612108, нива № 18,210
дка, имот № 782050 и нива от 16,530, имот № 783060, то според съставът на СГС
така предявената претенция с оглед обстоятелствата, на които се основава, по правната
си същност е за установява, че извършената от ответниците сделка не е породила
действие по отношение на ищеца - че сключеният между ответниците договор
поражда само относително действие – арг. чл. 21, ал. 1 от ЗЗД, и не обвързва
ищеца, като не му е противопоставим. Или, това сочи за правна квалификация на
иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 21 от ЗЗД /в този смисъл решение №
204/23.07.2012 г. по гр. дело № 607/2011 г. на ВКС, IV ГО, решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело №
754/2009 г. на ВКС, IV ГО, и определение № 1167/14.12.2017 г. по гр. дело №
3119/2017 г. на ВКС, IV ГО/.
Макар
първоинстанционният съд да не е бил достатъчно прецизен при определянето на
правната квалификация на предявения пред него иск, същият при формирането на
вътрешното си убеждение е разгледал всички правопораждащи спорното материално
право юридически факти. Това обстоятелство обаче не е довело до порок в
съдебното решение, обуславящ неговата недопустимост, тъй като СРС, съобразно
основания принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало,
изцяло се е произнесъл по наведените фактически твърдения от ищеца в исковата
молба – в този смисъл е и константната практика на ВКС, която е препотвърдена и
във формираната по чл. 290 от ГПК практика за първоинстанционните и въззивните
съдилища – напр. решение № 375/26.10.2011 г. по гр. дело № 931/2009 г. на ВКС, IV ГО; решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело №
476/2009 г. на ВКС, IV ГО. Неточната правна
квалификация, под която районният съд е подвел предявеното спорно материално
право, представлява нарушение на материалния закон, което трябва да бъде
съобразено от въззивния съд.
В
процесния случай между страните не се спори, а и от представените по делото
доказателства се установява, че на
15.02.2016 г. между „А.“ ЕООД, в качеството му на арендатор, и Р.Т.Г., в качеството му на
арендодател, е сключен договор за аренда на земеделска земя, по силата на който
арендодателят е предоставил на арендатора за временно и възмездно ползване
следните земеделски земи, находящи се в землището на с. Септемврийци с ЕКАТТЕ
16184 – имот № 233080, имот № 612108, имот № 782050 и имот №
783060, за срок от 10 години, считано от стопанската 2017/2018 г. Договорът е
вписан в Служба по вписванията гр. Лом под вх. рег. № 786, том II, акт, 197, на
15.02.2016 г. От приложен по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 40, том III, рег. № 1187, дело № 151/2016 г., и нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 41, том III, рег. № 1193, дело № 152/2016
г., се установява, че към 15.02.2016 г. Р.Т.Г.е бил собственик на 12/60 идеални
части от процесните ниви. Представени са още четири нотариални акта с отразени в тях договори за покупко-продажба
на същите земеделски земи, от които се установява, че на 22.03.2016 г.
Р.Т.Г.е закупил още 18/60 ид.части от същите,
на 13.04.2016 г. - 6/60 ид.части, на 19.09.2017 г. - 1/10 ид.ч., а на
13.05.2016 г. е закупил от В.Б. Т.притежаваните от нея в
съсобственост със С.Л.Д., Д.Б.А.и Е.Б.С.общо 12/60
ид.части от процесните ниви.
Не е спорно също
така, че съгласно представен в производството договор за наем за земеделска
земя от 13.12.2010 г., сключен между В.Б. Т., като наемодател, и „К.“ ЕООД,
като наемател, и вписан в Службата по вписванията гр. Лом под № 920, акт № 89,
том 3 от 16.02.2011 г., наемателят е предоставил на наемодателя за временно и
възмездно ползване следните земеделски земи, находящи се в землището на с.
Септемврийци с ЕКАТТЕ 16184 – имот № 233080, имот № 612108, имот № 782050 и
имот № 783060, за срок от 7 години, считано от 01.10.2010 г. С анекс № 695 от
17.03.2016 към договора за наем, вписан в Службата по вписванията с акт № 295,
том 4 на 01.04.2016 г., страните са удължили срока на действие на договора до
2033 година и са увеличи размера на наемното плащане на сумата от 45 лева за
един декар земя, считано от стопанската 2014/2015 г.
Тук е мястото да
бъде посочено, че настоящият съдебен състав, анализирайки комплексно
отделните характеристики на договора за наем, вписан на 16.02.2011
г. в Служба по вписванията,
и анекса към него, вписан на 01.04.2016 г. в
Служба
по вписванията,
сключен между ответниците В.Б.
Т.и „К.“ ЕООД първоначално за срок от 7 години и продължен впоследствие до 2033
година за земеделски земи - нива от 2,008 дка, имот № 233080; нива от 2,429
дка, имот № 612108, нива № 18,210 дка, имот № 782050 и нива от 16,530, имот №
783060, стига до извода, че макар това
съглашение да е наименовано „договор за наем”, то по своето съдържание се касае
за договор за аренда, който страните са изпълнявали. Аргумент в тази насока е
фактът, че както договорът за наем, така и анексът към него, са с нотариална
заверка на подписите, същите са регистрирани в ОСЗ и са вписани в Службата по
вписванията. Ето защо съдът приема, че договорът е
сключен по реда на специалния закон – този за Закона за арендата в земеделието,
като в чл. 3, ал. 1 от
ЗАЗ законодателят е предвидил форма за действителност на договора за
аренда - писмена форма с
нотариална заверка на подписите, а с оглед противопоставимост пред трети лица е
предвидено и вписване на договора в имотния регистър и в съответните книги на
службата по вписванията.
Съответно, основаният спорен между страните
въпрос е свързан с това, какъв е характерът на вписания в Служба
по вписванията на 01.04.2016 г. анекс към договор
за наем от 13.12.2010
г. между В.Б. Т.и „К.“ ЕООД – изменение, продължения на същия или нов договор между
страните, респ. противопоставимо ли е на ищеца уговореното между ответниците в
процесния анекс във връзка с нива от 2,008 дка, имот № 233080; нива от 2,429
дка, имот № 612108, нива № 18,210 дка, имот № 782050 и нива от 16,530, имот №
783060 с оглед момента на неговото вписване в Служба по вписванията.
Настоящият съдебен
състав споделя напълно крайните изводи на районната съдебна инстанция, че
процесният анекс от 17.03.2016 г. към договор за наем от 13.12.2010
г. не представлява изменение на същия по смисъла на чл. 16 от ЗАЗ, а е
продължаване на договора, по смисъла на чл. 18 от ЗАЗ, като изложените от
жалбоподателя в обратния смисъл възражения, включително по отношение довода му,
че по своята правна същност юридическият факт на продължаване на арендния договор
е приравнен на сключването на нов договор между същите страни, са
неоснователни. Това е така, тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗАЗ, ако след сключване на договора за аренда
обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на отношенията
си, се изменят трайно и това доведе до значително несъответствие между поетите
от тях задължения, всяка от страните може да поиска изменение на договора.
Изменението не може да засяга уговорения срок. Увеличаването или намаляването на
добивите от обекта на договора вследствие на стопанисването му, не е основание
за изменение на арендното плащане. В ал. 5 на същата разпоредба законодателят е
предвидил възможността това право да се упражни от страната и по
съдебен ред, ако не се постигне споразумение за изменение на договора. Нормата
на чл. 16 от ЗАЗ е в Глава трета на ЗАЗ - изменение на арендния договор. В
същата глава е и разпоредбата на чл. 18 от ЗАЗ, съгласно която продължаването
на арендния договор се извършва в писмена форма с нотариална заверка на
подписите и се вписва в службите по вписванията и в регистъра на съответната
общинска служба по земеделие. Алинея 2 на чл. 18 от ЗАЗ урежда, че
предложението за продължаване на договора следва да се отправи най-късно до
изтичане на деветия месец на стопанската година, предхождаща прекратяването на
договора за аренда.
Анализът на
посочените разпоредби от ЗАЗ - чл. 16 и чл. 18, дава основание да
се направи извод, че законодателят е уредил възможност както за
изменението на сключен договор за аренда, така и за продължаването му, но при
различни предпоставки и последици. Сравнението на двете разпоредби сочи за
няколко съществени различия между хипотезите на изменение и на продължаване на
арендния договор: На първо място, в хипотезата на чл. 16 от ЗАЗ, изменението не
може да надхвърли срока, за който е сключен договора, както и не може да засяга
този срок, докато при продължаването на договора в хипотезата на чл. 18 от ЗАЗ
предмет на предоговаряне могат да бъдат едновременно както срока, така и други
съществени елементи на договора, в т.ч. арендното плащане. На второ място, за
да е налице основание за изменение, следва да има трайна промяна в
обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на отношенията
си, която промяна да е довела до очевидно несъответствие между поетите от тях
задължения. При продължаването на арендния договор такова изискване няма. На
трето място, особено съществена е разликата в предвидената от законодателя
форма, в която могат да бъдат извършени изменението и продължаването на
арендния договор. Изменението на договора се прави чрез писмени волеизявления
на страните, а ако страните не постигнат споразумение съгласието на насрещната
страна може да бъде заместено от решение на съда. В хипотезата на продължаване
на арендния договор законодателят с разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от ЗАЗ е
въвел форма за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите,
както и изискване за вписване на продължаването на договора в имотния регистър
и в съответната общинска служба по земеделие. Както правилно е посочила
районната съдебна инстанция, позовавайки се на приетото в решение №
118/27.07.2015г. по т. дело № 2137/2014 г. на ВКС, I ТО /същото
застъпено и в решение № 74/06.07.2020 г. по т. дело № 345/209 г. на ВКС, II ТО/, уредбата
по чл. 16 от ЗАЗ относно изменението на арендния договор е близка с института
на стопанската непоносимост по чл. 307 от ТЗ, като въведените ограничения за
изменение на договора за аренда в тази законова хипотеза – относно уговорения
срок и забрана за изменение на арендното плащане във връзка с увеличение или
намаляване на добивите, са свързани с приетото от законодателя, че това не са
обстоятелства по смисъла на чл. 16, ал. 1, изр. 1 от ЗАЗ, пораждащи право на
страната да иска едностранно изменение на договора. Други ограничения за
изменение на договора за аренда не се уреждат със специалния по отношение на
ЗЗД закон - Закона за арендата в земеделието, поради което следва да се приеме,
че извън очертаната хипотеза на чл. 16 от ЗАЗ, страните по договора за аренда
могат да го изменят по взаимно съгласие, като са лимитирани единствено от
границите, очертани в чл. 9 от ЗЗД - повелителните норми на закона и добрите
нрави.
По
изложените съображения правилно СРС е приел, че процесният анекс
от 17.03.2016 г. към договор за наем от 13.12.2010
г. не представлява изменение на същия по смисъла на чл. 16 от ЗАЗ, още по-малко
съставлява нов договор между страните единствено поради предвиденото в чл. 18
от ЗАЗ предложение, форма и вписване, доколкото не са
налице твърдения и данни за промяна на първоначалните обстоятелства, водили
страните при сключване на договора. Освен това, според настоящият
съдебен състав съществено значение в процесния случай има и обстоятелството, че
на 13.05.2016 г. Р.Т.Г.е закупил от В.Б.
Т.притежаваните от нея в съсобственост със С.Л.Д., Д.Б.А.и Е.Б.С.общо 12/60
ид.части от процесните ниви, а съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗАЗ приобретателят на арендувания обект на договора
замества арендодателя като страна в договора за аренда, ако същият е бил
вписан, дори и обектът на договора още да не е предаден. Или, законодателят е
предвидил оповестително-защитно действие на вписването на договора за аренда по
отношение на лице, придобило собствеността от арендодателя.
Воден
от горното, законосъобразно първата инстанция е стигнала до извода, че сключеният между ищеца „А.“ ЕООД и Р.Т.Г.договор за аренда на земеделска земя от 15.02.2016 г.
не е противопоставим на договора за наем на земеделска земя от 13.12.2010 г.,
сключен между ответниците , както и на анекса към него – анекс № 695/17.03.2016
г.
Предвид изложеното,
поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС –
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Съгласно
разпоредбите на чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията
по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева
- за граждански дела, и до 20 000 лева - за търговски дела, с
изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху
недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение
за иска за собственост. В процесния случай предявеният
установителен иск е оценяем и за определяне цената са приложими разпоредбите на
чл. 69, ал. 1, т.
5 от ГПК. Съгласно сключения договор за наем на земеделска земя и анекс към него, за съществуването на
които е предявен установителният иск, е уговорена арендна цена, съответно
определена е площта на земеделската земя в декари и период на договора и
анекса. Договорът за наем на земеделска
земя от 13.12.2010 г. касае имоти с обща площ от 39,177 дка и е уговорена арендна
вноска 45 лева на декар. На основание чл. 69, ал. 1, т.
5 от ГПК цената на иска е в размер на 1 762,97 лева – арендната
вноска за една година за цялата площ земеделска земя. Следователно, налице е
хипотезата на чл. 280, ал. 3, т.
1 от ГПК и въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
/така и определение № 49/09.02.2015 г. по т. дело № 1204/2014 г. на ВКС, I TO, определение
№ 56/25.02.2013 г. по т. дело № 331/2012 г. на ВКС, II TO, определение
№ 885/15.11.2018 г. по гр. дело № 4019/2018 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 221/25.05.2018 г. по ч. гр. дело № 863/2018 г. на ВКС, III ГО,
определение № 149/04.03.2020 г. по гр. дело № 3720/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др./.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
имат единствено ответниците – въззиваеми, като присъждането на такива е
поискано единствено от „К.“ ЕООД – за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в настоящото производство в размер на сумата от 1 200
лева с включен ДДС, и е представил доказателства за извършването им. Предвид
своевременно наведеното от процесуалния представител на въззивника възражение
за прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява основателно,
доколкото настоящото дело не се отличава с фактическата и правна сложност, а
извършените от процесуалния представител на въззиваемия процесуални действия са
се ограничили до подаване на отговор на въззивна жалба и писмено становище във
връзка с насроченото по делото открито съдебно заседание. Затова претендираното
от „К.“ ЕООД адвокатско
възнаграждение следва да се намали до предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1/2004 г минимум, а именно до сумата от 353,41 лева. Съответно, „А.“
ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „К.“
ЕООД сумата от 424,09 лева с включен ДДС – разноски във въззивното производство.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 07.01.2020 г., постановено по гр. д. № 24837/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 170-ти състав.
ОСЪЖДА
„А.“
ЕООД, с ЕИК 2*******8,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „К.“
ЕООД, с ЕИК*******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.
78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сума в размер на 424,09 лева, представляващи
разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.