РЕШЕНИЕ
гр.
София, 01.02.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А”
въззивен състав, в публичното заседание на четвърти
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН М.
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Симова гр. дело №
2958 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 19540 от 25.11.2016 г., постановено по гр.
дело № 36329/2013 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 53-ти
състав, са уважени изцяло предявените от „И.К.“ ЕАД срещу Р.Ж.Б. кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът Р.Б. дължи на „И.К.“ ЕАД сумата от 12350,20 евро, представляваща
непогасена главница по Договор за К. № 0020625/02.02.2010 г., ведно със
законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата
от 180,45 евро, представляваща лихва за забава при изплащане на главницата,
дължима за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 08.05.2013 г. по
ч. гр. д. № 61002/2012 г. по описа на СРС, ГО, 60-ти състав.
Срещу решението в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство Р.Ж.Б., в която са
изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение поради
постановяването му при допуснати нарушения на материалния закон и на
съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Сочи се, че районният
съд не е обсъдил релевираните с отговора на исковата молба възражения за
недоказаност на твърденията на ищеца за усвояването на суми по сключения между
страните договор за К. и за настъпила предсрочна изискуемост на така отпуснатия
К.. Жалбоподателят сочи, че част от клаузите по процесния договор са нищожни,
като излага подробни доводи в този смисъл. Отправено е искане
първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен, а исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.
В законоустановения двуседмичен срок е
постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца в
първоинстанционното производство „И.К.“ ЕАД. С отговора въззивната жалба се
оспорва като неоснователна по подробно изложени съображения. Твърди се, че
районният съд не е допуснал сочените от жалбоподателя нарушения на материалния
и процесуалния закон. Въззиваемата страна не е заявила доказателствени искания
с подадения от нея отговор.
Въззиваемото дружество „И.К.“ ЕАД е подало
и частна жалба срещу Определение от 23.02.2017 г., постановено по
първоинстанционното дело по реда на чл. 248 ГПК, в частта, с която е оставена
без разглеждане молбата на дружеството за изменение на решението в частта за
разноските чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1119,72 лева, сторени по ч. гр. д. № 61002/2012 г. по описа на СРС, ГО, 60-ти
състав. Твърди се, че в тази си част определението на СРС е неправилно и следва
да бъде отменено, а така претендираните разноски да бъдат присъдени в полза на
„И.К.“ ЕАД.
По подадената частна жалба е постъпил
отговор в срок от въззивника-ответник Р.Б., с който е направено искане за
оставането на същата без уважение като неоснователна.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
От представения по делото Договор за К. № 0020625/02.02.2010 г. се
установява, че ищецът-въззиваем „И.К.“ ЕАД (със сегашно
наименование А.К.“ ЕАД) в качеството си на К.одател е предоставил на
ответника-въззивник Р.Ж. Х., в качеството му на К.ополучател, револвиращ К. с
общ К.ен лимит от 10 000 евро, от които 5000 евро лимит за транзакции, и
5000 евро – лимит за разсрочване. Договорено е К.ът да се усвоява чрез
международна К.на карта iCard Mastercard Gold, която е била предоставена на ответника въз основа на
Договор за издаване и ползване на международна К.на карта iCard Mastercard Gold № 0020625 от 02.02.2010 г. В чл. 5 от Договора за К. страните са се съгласили
всички задължения по К.а, включително главници, лихви, неустойки и такси да се
изчисляват в евро към момента на възникването им. В чл. 8.2 от Договора е
предвидена лихва в размер на 16 % годишно върху усвоените суми по лимит за
транзакции, като до 15-то число на месеца, следващ месеца на осчетоводяване,
страните са се договорили да не се дължи лихва, а такава да се дължи от 16-то
число на същия месец. В чл. 9.2 е предвидено задължението на К.ополучателя да
погасява ежемесечно до 15-то число на месеца минималната погасителна вноска в размер
на 4 % от усвоения К. от лимита за транзакции, в това число начислените лихви,
неустойки и такси, плюс пълния размер на надвишения К.ен лимит, ако има такъв.
Съгласно чл. 6.3 К.ополучателят няма право да надвишава К.ния лимит, като в
такъв случай му се начислява такса от 10 % върху стойността на превишението, но
не по-малко от 5 евро, която се отразява като усвояване на К.а.
В чл. 16 от Договора е предвидено, че в случай на неплащане на трета
поредна МПВ до последно число на месеца, в който се дължи третата поредна МПВ,
посочена в Месечното извлечение, целият усвоен от К.ополучателя К., включително
и разсрочените задължения ведно с начислените лихви, такси, комисионни и други
разноски (ако има такива) стават незабавно предсрочно изискуеми и дължими, без да се прекратява
договорът, и без необходимост от уведомление от К.одателя, считано от 1-во
число на следващия месец. С месечно извлечение от 30.04.2010 г. Договорът за К.
е едностранно изменен от К.одателя на основание чл. 21 от Общите условия, като
е предвидено, че К.ът става автоматично предсрочно изискуем с неплащането на
шест поредни МПВ, считано от първо число на следващия месец или ако този ден е
неработен – от следващия работен ден.
На 02.02.2010 г. е сключено също така и тристранно споразумение между Р.Ж.Б.,
„И.Ф.“ АД и „И.К.“ ЕАД (със сегашно наименование А.К.“ ЕАД), съгласно което К.ополучателят Р.Б. погасява остатък от стар дълг по
Договор за К.на карта от 23.02.2009 г. към „И.Ф.“ АД в размер на 1662,17 евро
чрез транзакция, извършена в полза на дружеството К.ор от страна на „И.К.“ ЕАД,
като по този начин Р.Б. усвоява горепосочената сума.
Дружеството ищец и въззиваем в настоящото производство е изпратило до
ответника покана за изпълнение с изх. № 20625/1 от 28.06.2012 г., с която е
претендирало от ответника плащането на сумата от 364,75 евро, представляваща
равностойността на две неплатени месечни погасителни вноски. В поканата е
посочено, че усвоеният К.ен лимит може да стане предсрочно изискуем, както и че
при непогасяване предстои предприемане на действия по принудително събиране на
пълния усвоен размер от К.а. Видно от обратната разписка към поканата,
изпратена до адрес гр. София, ж.к. „*******, върху последната няма отбелязване
за получаване, респективно няма данни ответникът да е узнал за нея.
По делото е представено удостоверение № BGR00004, издадено
от БНБ, видно от което „И.К.“ ЕАД, с ЕИК *******е вписано като финансова
институция в Регистъра по чл. 3, ал. 2 от ЗКИ. Приложени са още заповеди на
подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков надзор“ № РД22-1319/27.07.2009
г. и № БНБ-20183/18.02.2015 г. относно списване на „И.К.“ ЕАД в регистъра на
финансовите институции, решение № 60 от 03.07.2010 г. на управителния съвет на
БНБ относно издаване на лиценз на „И.Ф.“ АД, удостоверение за издаден лиценз за
извършване на дейност като платежна институция в полза на „И.Ф.“ АД. От
съвкупната преценка на представените доказателства се установява, че ищецът „И.К.“
ЕАД и дружеството „И.Ф.“ АД притежават лиценз за извършваната от тях дейност.
За изясняване на
обстоятелства във връзка с усвояване на суми по договора за К. и размера на
същите е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която съдът К.ира
като обосновано, компетентно и пълно. От същото се установява, че в
счетоводството на ответника са отразени транзакции по партидата на Р.Б. чрез
издадената му К.на карта iCard Mastercard
Gold,
общо в размер на 12 391,02 евро, които вещото лице подробно е описало в
констативно-съобразителната част. Размерът на усвоения К., съобразно
изчисленията на експерта, включващ начислените такси, лихви, комисионни и др.
разходи е общо в размер на 15 913,84 евро, от които 1662,17 евро
прехвърлено задължение по тристранно споразумение, 2216,65 лв. тегления от АТМ
устройство и от каса в офиса на ищеца, плюс такса 82,49 евро, 3069,72 евро за
извършени плащания за покупки и/или услуги, 2399,67 евро лихва за периода
28.02.2010 г. – 07.11.2012 г., 120 евро годишна такса за обслужване, 0,60 евро
такса за известяване чрез SMS, 140 евро такса
за невнасяне на МПВ, 4188,98 евро такса за обработка на просрочен К. и 2033,56
евро неустойка за предсрочна изискуемост. Вещото лице е констатирало, че
ответникът е извършил вноски за погасявания в офис на ищеца в размер на 3522,82
евро. По отношение на третия поставен въпрос вещото лице е отговорило, че е
невъзможно да извърши проверка дали при ответника са отразени транзакции с К.на
карта, доколкото той е физическо лице и за него не съществува задължение да
води счетоводство. Към датата на прекратяване на договора за К. – 07.11.2012 г.
размерът на непогасения остатък възлиза на сумата от 12 391,02 евро,
съобразно данни извлечени от счетоводството на ищеца по партида на ответника.
Дължимата лихва за забава за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. върху
посочената главница е в размер на 203,76 евро.
Съобразно
заключението по допуснатата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, след
извършена проверка в счетоводството на ищеца и на дружеството „И.Ф.“ АД и от
предоставена справка по сметка 4670 „Доверителски разчет – вземания свързани
лица“ вещото лице е установило, че са уточнени разчети между двете дружества,
като е извършено и отразено плащане от „И.К.“ ЕАД към „И.Ф.“ АД в общ размер на
1 807 308,49 лв. от представената счетоводна справка „Движение на
картодаръжател“ на ниво клиент 3905 Р.Ж.Б., се установява, че в извършения
превод е включено и задължението на Р.Б. в размер на 1662,17 евро. От приложена
по делото Справка за К.ополучател Р.Ж.Б., издадена от БНБ – Централен к.ен
регистър от 25.06.2013 г. вещото лице е установило, че процесният К. е отразен
в размер на 24 234,00 лв., чиято равностойност в евро възлиза на
12 390,71 евро. Тази сума в справката от БНБ отговаря на воденето в
счетоводството на „И.К.“ ЕАД за вземане спрямо Р.Б.. При изслушването по време
на откритото съдебно заседание вещото лице уточнява, че е работило въз основа
на счетоводните сметки на ищеца, като не е изисквало първичните счетоводни
документи, но за тегленията направени посредством АТМ устройства, ищецът не
може и да представи такива документи, тъй като при теглене с пин код такива не
се издават, а тегленията на суми се отразяват само електронно. Същото се отнася
и до плащането към „В.П.“, което също е извършено през пос терминал. Само малка
част от операциите са извършвани в офиси на ищеца, като в този случай се издава
документ. Тези операции са описани в основното заключение на вещото лице.
От втората
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, даваща отговор на поставени от
ответника въпроси, вещото лице е констатирало, че в счетоводната справка от
ищеца е отразено прехвърляне на задължението от „И.К.“ ЕАД към „И.Ф.“ АД
съобразно тристранното споразумение в размер на 1662,17 лв., като плащането е
станало посредством прихващане на насрещни задължения на основание изготвен
протокол. Експертът е установил, че на 17.05.2010 г. с картата на Р.Б. са
извършени две плащания в полза на „В.П.“ ЕООД в общ размер на 3069,72 евро.
Според вещото лице „И.Ф.“ АД своевременно е начислявало извършените от К.ополучателя
транзакции и свързаните с тях такси и комисиони по откритата при него сметка на
„И.К.“ ЕАД. В експертизата е изчислено, че общият размер на дълга възлиза на
12 391,02 евро, като след приспадане на такса за обработка на просрочения К.
от 31.07.2012 г., 31.08.2012 г. и 30.09.2012 г. и на неустойка за предсрочна
изискуемост, начислена на 31.10.2012 г., както и разликата между реално
начислените и изчислени лихви същият възлиза на сумата от 6008,27 евро.
Извършените плащания от ответника са общо в размер на 3522,82 евро. Плащанията
са извършени по банкова сметка *** „И.Ф.“ АД и се отразяват в сметката на „И.К.“
ЕАД, свързана със сметката на К.ополучателя с клиентски номер 003905.
Отразените транзакции в периода от 01.02.2010 г. до 31.10.2012 г. на сумите в
размер на 1062,60 евро на 29.02.2012 г., 1289,91 евро на 31.03.2012 г., 1135,23
евро на 31.07.2012 г., 1378,89 евро на 31.08.2012 г., 1674,86 евро на
30.09.2012 г. представляват такса за обработка на просрочен К., а сумата от
2033,56 евро, отразена на 31.10.2012 г. – неустойка за предсрочна изискуемост,
дължими съгласно договора за К.. След частично сторниране на лихвата поради
приспадане от главницата на такса за обработка на просрочен К. в размер на
1062,60 лв. и 1289,91 лв. съответно за март 2012 и април 2012 г., вещото лице е
изчислило, че дължима за периода 29.02.2012 – 30.04.2012 г. за двата месеца
лихва следва да бъде в размер съответно от 80,15 евро и 77,33 евро, вместо начислените
95,71 евро и 107,39 евро. Размерът на главницата,
ако в нея не се включат начислените лихви върху таксите и начислената неустойка
за предсрочна изискуемост в размер на 2033,56 евро би била в размер на 10311,84
евро.
При така установеното от
фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Производството пред първоинстанционния съд е било процесуално допустимо,
доколкото се е развило по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск в
законоустановения едномесечен срок след подадено в срок възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената по ч.гр.д. № 61002/2012 г. по описа на СРС, II г.о., 60 състав заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с предмет
претендирани в настоящото производство вземания.
Съдът е приел, че предявеният главен иск е с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1, вр. чл. 430 ТЗ. Така дадената от съда
правна квалификация настоящата инстанция намира за неправилна, доколкото
процесният договор не притежава характеристиките на договор за банков К.,
предвид обстоятелството, че К.одател е небанкова финансова институция. На
следващо място К.ополучател по процесния договор за К., сключен на 02.02.2010
г., е физическо лице, поради което приложение следва да намери действалият към
момента на сключването му ЗПК /отм./, който, като специален закон, дерогира
приложението на ТЗ. Поради това въззивният съд намира, че правилната правна
квалификация е чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1, вр. чл.
18 ЗПК /от 2006 г. – отм./. В случая промяната на правната квалификация от
въззивния съд, който не е обвързан от дадената такава от първоинстанционния
съд, а я преценява самостоятелно, не рефлектира върху допустимостта на
решението, доколкото са разгледани същите правнорелевантни факти.
Основателността на предявения главен установителен иск
се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: 1. валидно възникнало
между страните правоотношение по
договор за К., елемент от съдържанието на което е задължението на К.ополучателя да върне сумата, предмет на
договора, 2. настъпила изискуемост
на задължението и 3. релевирано от длъжника неизпълнение на същото. Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК
ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти,
пораждащи съдебно предявеното му право на вземане, като липсата на кумулативно
изискуем се елемент от фактическия състав обуславя извод за неоснователност на
иска. По отношение на неизпълнението, което по своята същност е отрицателен
факт, тъй като представлява липса на дължимо поведение, достатъчно е твърдение
на ищеца, като ответната страна следва да докаже опровергаващия го положителен
факт – точно изпълнение, като при неангажирани доказателства, съдът приема
посочената предпоставка за доказана.
На първо място по повод релевирано от ответната страна
възражение за недействителност на договора за К., като сключен от К.одател без
лиценз на финансова институция, съдът намира същото за неоснователно, предвид установяване на
обстоятелството, че ищецът разполага с лиценз за осъществяване на такава
дейност.
Наличието на валидно
възникнало между страните правоотношение по договор за заем се установи
посредством представения по делото договор за К. № 0020625/02.02.2010 г.
Неоснователно се явява в тази връзка възражението на ответника – въззивник в
настоящото производство, че не е запознат с Общите условия, доколкото в
изпълнение на разпределената доказателствена тежест ищецът е представил
заверено копие от подписани от длъжника Р.Б. Общи условия по договора за К. и
по договора за издаване на К.на карта (съответно на л. 118-120 и 121
– 123 от първоинстанционното дело).
Неоснователно се явява
възражението на ответника за недействителност на договора за К. на основание
чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. Същият е неприложим, тъй като е в сила от 12.05.2010
г., т.е. след сключване на настоящия договор за К. от 02.02.2010 г. По същите
съображения неоснователни се явяват и възраженията за нищожност на отделни
клаузи в договора, релевирани в отговора на исковата молба и поддържани и пред
въззивната инстанция.
Неоснователно се явява и
възражението на ответника – въззивник за липса на усвоени суми по К.а. В тази
насока съдът изцяло се позовава на заключението по съдебно-счетоводната
експертиза. Същото е изготвено на база счетоводните книги на ищцовото
дружество, които на основание чл. 55 ТЗ и чл. 182 ГПК могат да се ползват за установяване
и на изгодни за издателя им обстоятелства. Нещо повече, предвид извършването на
транзакции посредством издадената К.на карта, при което не се издават първични
счетоводни документи, записванията в редовно водените счетоводни книги са
именно начинът, по който може да бъде установено усвояването на процесните
суми. Ответникът е твърдял липса на всякакви извършени транзакции, като по така
наведеното от него твърдение следва да се обърне внимание, че не само
констатациите в заключението на вещото лице, но и двете разписки за теглене на
суми в брой опровергават основателността на така релевираното възражение. Усвояването
на сумата в размер на 1662,17 евро по тристранното споразумение се установява
също посредством заключението на вещото лице, което обяснява, че „И.К.“ ЕАД я е
превело на „И.Ф.“ АД, като тази транзакция е отразена в протокол за извършени
между двете дружества прихващания.
По повод транзакцията,
извършена в полза на „В.П.и“, съдът намира, че ответникът не се е възползвал от
предвидената в чл. 26 от Общите условия възможност за оспорване на същата,
поради което съдът следва да приеме, че тя е надлежно извършена, като със суми
по К.ната карта е заверена сметката на посоченото дружество.
По повод релевираното от
въззивника възражение за ненастъпила предсрочна
изискуемост поради липса на уведомяване, което първоинстанционният съд не е
разгледал, съдът намира следното:
На първо място, неоснователен
е доводът на въззивника, че предсрочната изискуемост представлява предсрочно
погасяване на К.а, при което на основание чл. 32, т. 4 ЗПК се дължи такса в
максимален размер от 1%, което обуславяло и неоснователността на претендираната
такса в размер на 20%. От една страна, както бе отбелязано, ЗПК в сила от 2010
г. е неприложим в процесния случай. От друга страна, предсрочната изискуемост
представлява едностранно изменение на договора в темпорално отношение чрез
изменение на срока, което е различно от визираното в разпоредбата на чл. 32, т.
4 ЗПК предсрочно погасяване, при което К.ополучателят изпълнява задължението си
да върне заетата сума преди изтичане на договорения между страните срок. Претендираната
такса за предсрочна изискуемост на К.а в размер на 20 % представлява по своята
същност неустойка за неточното изпълнение
На следващо място по същество на възражението за ненастъпила предсрочна
изискуемост, следва да се съобрази, че в хипотезата на релевирана такава К.орът
се позовава на отклонение от обичайното развитие на правоотношението досежно
изискуемостта на вземанията си, предвидено от закона и уговорено в договора в
изключително негова полза, с цел обезпечаването му срещу недобросъвестност или
неплатежоспособност на длъжника. Изгубването на преимуществото на срока не
ползва длъжника, а единствено К.ора, поради което и по правилата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, като единствен извличащ полза от твърдения факт, той носи и тежестта
за доказването му.
В случая ищецът
се е позовал на уговорената между страните възможност за настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост. Действително, т. 18 на ТР № 4/2014 г. по
тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, коментира въпроса за необходимостта от
уведомяване на длъжника за упражняване на правото на К.ора за обявяване на К.а
за предсрочно изискуем, единствено в аспект на банковите К.и, доколкото
тълкуваната разпоредба на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е приложима единствено спрямо
банките в частта, предвиждаща възможността за снабдяване със заповед за
незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги. Настоящата
инстанция обаче споделя практиката, според която разрешението, дадено в т. 18
от цитираното тълкувателно решение следва да намери приложение и в хипотезите
на предоставени от небанкови финансови институции К.и. От една страна, няма
основание К.ополучателите по договори, сключени с други финансови институции да
бъдат третирани по-неблагоприятно от тези, теглили К. от банки, още повече
предвид често договаряните по-високи възнаградителни лихви в съпоставка с тези по
договорите за банков К.. Не е пренебрежимо обстоятелството, че небанковите
финансови институции са подчинени на регистрационен режим, а банките – на
лицензионен, което обуславя и завишен държавен контрол спрямо последните, като
спрямо небанковите финансови институции не се прилага и постоянен надзор от
БНБ. Предвид засиления системен контрол върху всички дейности,
изпълнявани от банките, щом спрямо тях се поставя изискването за уведомяване на
длъжниците за обявена автоматична предсрочна изискуемост, по аргумент за
по-силното основание, това изискване следва да се прилага и спрямо останалите
финансови институции. Наличието на
по-занижен контрол спрямо небанковите финансови институции не следва да
рефлектира в широки възможности за свобода на договарянето, поставяща в риск К.ополучателите. Аргументи в подкрепа на посоченото
разбиране настоящият състав извлича от Решение
№ 12 от 02.10.2012 г. по конст. дело № 4/2012 г. на Конституционния съд, с
което е отхвърлено искането на омбудсмана за обявяване на противоконституционна
разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК.
Поради гореизложените съображения настоящият състав приема, че необходимо
условие за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането е изявлението на К.ора
за промяна на срока на договора да е достигнало до знанието на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В случая това не е така, доколкото по делото не се установи ответникът да е
получил поканата за изпълнение с изх. № 20625/1 от 28.06.2012 г., с която е
претендирало от него плащането на сумата от 364,75 евро и е отправено
предупреждение за обявяване на К.а за предсрочно изискуем. За
да се приеме, че писменото волеизявление на банката, че упражнява правото си да
счита К.а изцяло за предсрочно изискуем е
достигнало до длъжника и е надлежно връчено чрез пощенска пратка – писмо с
известие за доставка/ обратна разписка/, то тази пощенска пратка следва да е
оформена с подпис на получателя или на друго лице, приело пратката, обозначено
с трите имена – в този смисъл Решение № 6 от
12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50203/2016 г., II г. о., ГК. Поради това исковата претенция поначало би могла да бъде приета за
основателна само за частта, касаеща падежиралите вземания. Това е така,
доколкото, макар и да не са настъпили последиците на предсрочната изискуемост, не може да се
игнорира съществуването на валидна
облигационна връзка между страните с договорен ред за погасяване, който следва
да бъде съобразен в рамките на исковото производство по чл.422 ГПК. В този смисъл е актуалната съдебна практика, обективирана в Решение № 15/09.05.2017г. по т.д. № 60034/2016г. на
ВКС, I г.о.
В случая, видно от чл. 9.2. от Договора за К. № 0020625 от 02.02.2010 г. К.ополучателят
се е задължил да плаща минимална месечна вноска в размер на 4 % от лимита за
транзакции в размер на 5000 евро, следователно така определена номиналната
стойност на МПВ възлиза на сумата от 200 евро. При усвоен К. в максимален
размер на 10 000 евро, при редовно погасяване същият следва да се издължи
за 50 месеца, или 4 години и 2 месеца. Съобразно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да съобрази фактите, нъстъпили до момента, в който се
формира сила на пресъдено нещо, т.е. – до приключване на съдебното дирене,
респективно, ако такова не се провежда – на устните състезания пред въззивната
инстанция на 04.10.2018 г. Към този момент, с оглед реално усвоения размер на К.а
и така посочените съображения за настъпване на крайния падеж и при максимален
размер, следва, че всички погасителни вноски са с настъпил падеж. Поради това,
макар и при ненастъпила предсрочна изискуемост, на която се позовава ищецът,
изискуемостта на главната искова претенция е настъпила поради падежирането й.
По отношение
на част от главната искова претенция обаче, а именно тази, с която се
претендира сумата от 2033,56 евро като неустойка за предсрочна изискуемост,
съдът намира същата за неоснователно начислена. От една страна същата се
претендира като част от главницата, вместо като неустойка. На следващо място,
не са налице предпоставките за присъждане на същата и по реда на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, доколкото не са осъществени договорените от страните факти, представляващи
основание за начисляването й, с оглед извода на настоящата инстанция за
недоказано настъпване на предсрочната изискуемост. Ето защо от размера на така
претендираното вземане следва да се приспадне същата, вследствие на което
дължимата от ответника сума възлиза на 10 311,84
евро, като за определяне на този размер съдът взе предвид заключението по
съдебно-счетоводната експертиза.
По
възражението за погасяване на част от вземането по давност:
Неоснователен е доводът на ответника, че вземането на ищеца за заплащане на анюитетните вноски по К.а представлява периодично плащане, поради което за него следва да се прилага специалната 3-годишна давност. Характеризиращите едно вземане като периодично белези са изведени в ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК – повтарящо се задължение за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, падежът да настъпва през предварително определени интервали от време, размерите на плащанията да са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Особеност при периодичните плащания е, че всяко от тях е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения.
При договора за заем обаче, чиято
разновидност е договорът за К., е налице неделимо плащане и договореното
връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. При
разсрочването К.орът се е съгласил с приемане на изпълнението на части в
темпорално отношение, което не рефлектира в прилагане на по-кратката давност.
Напротив – приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В този смисъл са Решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г. на ІІІ г. о, Решение № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г. на ІV г. о. и др. В конкретния случай задълженията, чието
изпълнение се търси в настоящото производство, са възникнали по повод договор
за К. от 2010 г., а заявлението по реда на чл. 410 ГПК, прекъсващо давността,
съгласно чл. 422 ГПК, е подадено на 19.12.2012 г. Следователно възражението за
погасяване по давност на разсрочените погасителни вноски е неоснователно.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Във
въззивната жалба не са наведени самостоятелни оспорвания в частта по иска с
правно основание чл. 86 ЗЗД относно размера на същия. Съобразно правилото на
чл. 162 ГПК и с оглед диспозитивното начало, настоящата инстанция намира, искът
по чл. 86 ЗЗД е правилно уважен за посочената сума от 180,45 евро.
С
оглед гореизложените аргументи първоинстанционният съдебен акт следва да бъде
отменен в частта, в която е признато за установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество разликата над 10 311,84 евро до пълния
предявен размер от 12 350,20 евро.
При този изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските, в която ответникът е осъден да заплати на
ищцовото дружество сумата от 3772,51 лв. разноски за първоинстанционното
производство и 460,16 лв. разноски за заповедното производство. Предвид частичното
отхвърляне на главната искова претенция в тежест на ответника на основание чл.
78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски в размер на 3158,84 лв. за
първоинстанционното производство и 385,31 лв. за заповедното, като решението
следва да бъде отменено в частта, в която ответникът е осъден да плати на
ищцовото дружество разликата над 3158,84 лв. до 3772,51 лв. – разноски за
първоинстанционното производство, както и за разликата над 385,31 лв. до 460,16
лв. – разноски за заповедното производство.
Ответникът също е претендирал
присъждане на разноски пред първоинстанционния съд, като е представил
доказателства за заплащане на адвокатски хонорар в размер на 2500 лв., поради
което с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК в негова полза следва да бъде присъдена сумата 406,67 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска.
В останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
По
разноските пред настоящата инстанция:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция разноски се дължат в полза на двете страни. Въззивникът е
претендирал заплащане на разноски, а именно адвокатско възнаграждение в размер
на 2500 лв., като съобразно изхода на делото в негова полза следва да бъде
присъдена сумата от 406,67 лв. Въззиваемата страна е
претендирала такива по повод въззивната жалба в размер на 1518,29 лв. с ДДС за
адвокатско възнаграждение, като е представила и доказателство за заплащането
му. Релевираното от ответника –
въззивник възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от
ищцовата страна адвокатско възнаграждение настоящият състав намира за
неоснователно, доколкото делото следва да се квалифицира като такова от
фактическа и правна сложност, с оглед обемния доказателствен материал и
множеството направени от ответника възражения. Съразмерно на изхода на спора на
въззиваемата страна се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер
на 1271,31 лв.
По частната жалба по чл. 248 ГПК:
С молба с
вх. № 1192223 от 21.12.2016 г. ищецът е поискал допълване на постановеното
първоинстанционно решение в частта за разноските. На първо място е поискал
вместо сумата от 460,16 лв., присъдени от първоинстанционния съд, да бъдат
присъдени действително направените разноски за държавна такса в заповедното
производство в размер на 490,16 лв., така както са обективирани в заповедта за
изпълнение. Отделно от това е претендирал и присъждане на адвокатско
възнаграждение за заповедното производство в размер на 1119,72 лв. С
обжалваното Определение от 23.02.2017 г. молбата на ищеца е уважена по
отношение на първото искане, като са присъдени допълнителни 30 лв. в тежест на
ответника. В останалата част молбата е била оставена без разглеждане като
преклудирана. Съдът е посочил, че разноски за адвокатски хонорар не са били
присъждани в заповедта за изпълнение изобщо, но не е бил сезиран своевременно с
искане за допълване на заповедта за изпълнение в частта за разноските, нито е
подадена частна жалба по чл. 413 ГПК. Частната жалба по чл. 248 ГПК е подадена
срещу определението в частта му, в която искането е оставено без разглеждане.
Така
постановеното съдебно определение настоящата инстанция намира за правилно. В
случая не се касае за непълнота на съдебния акт в заповедното производство,
доколкото в същия е налице произнасяне по искане за присъждане на разноски.
Неприсъждането на разноски в пълен размер следва да се квалифицира като
погрешно произнасяне на съда, съгласно т.
7 от ТР 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, като последното подлежи
на отстраняване чрез подаване на частна жалба срещу заповедта за изпълнение в
частта за разноските с правно основание чл. 413 ГПК. Както правилно
първоинстанционният съд е посочил, такава не е била подадена в срок, поради
което и възможността на страната да иска присъждане на разноски и за адвокатско
възнаграждение е преклудирана. Действително в ТР 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС е посочено, че исковият съд се произнася и за разноските, дължими
в заповедното производство, но исковият процес по чл. 422 ГПК, като продължение
на заповедното производство, не може да излиза извън рамките на вече
присъденото от заповедния съд.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 19540 от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 36329/2013 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 53-ти състав в частта му, в която
е уважен предявеният от „И.К.“ ЕАД (със сегашно наименование А.К.“ ЕАД), срещу Р.Ж.Б. положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 10 311,84 евро до пълния
предявен размер от 12 350,20 евро, представляваща непогасена главница по
Договор за К. № 0020625/02.02.2010 г., както
и в частта, в
която ответникът е осъден да плати на ищцовото дружество разликата над 3158,84
лв. до 3772,51 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и
разликата над 385,31 лв. до 460,16 лв. – разноски за заповедното производство, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ положителният установителен иск на „И.К.“ ЕАД (със сегашно
наименование А.К.“ ЕАД), срещу Р.Ж.Б. с
правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 10 311,84евро до пълния предявен размер от 12 350,20 евро, представляваща непогасена главница по Договор за К.
№ 0020625/02.02.2010 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19540
от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 36329/2013 г. по описа на Софийски
районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 53-ти състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „И.К.“ ЕАД, ЕИК *******,
(със сегашно наименование А.К.“ ЕАД), със седалище и адрес на управление *** да заплати на Р.Ж.Б., ЕГН **********, с
адрес: *** сумата от 406,67 лв.,
представляваща разноски пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА Р.Ж.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „И.К.“ ЕАД, (със сегашно
наименование А.К.“ ЕАД), ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** сумата от 1271,31 лв., представляваща разноски пред въззивния съд.
ОСЪЖДА „И.К.“ ЕАД, ЕИК *******, (със сегашно наименование А.К.“
ЕАД), със седалище и адрес на управление ***
да заплати на Р.Ж.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 406,67 лв.,
представляваща разноски пред въззивния съд.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ подадената
от „И.К.“
ЕАД (със
сегашно наименование А.К.“ ЕАД), частна жалба срещу
Определение от 23.02.2017 г., постановено по първоинстанционното дело по реда
на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/