№ 2643
гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100505772 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 1578/01.03.2022 г., постановено по гр.д. № 34227/2021 г.
по описа на СРС, 35 с-в, съдът е отхвърлил предявените от "БНП П.П.Ф. С.А.,
Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“ клон България, ЕИК **** срещу В. Б. Б.,
ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за
сумата от 20 090лв., представляваща главница по договор за кредит от
19.03.2016г., ведно със законната лихва от 01.03.2021г. - датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата, за сумата от 7
657.52 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2016г. до
20.12.2023г., за сумата от 8 409.92 лв., представляваща законна лихва за
периода от 20.11.2016г. до 16.02.2021г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 12263/2021г. на СРС, 35 с-в, като неоснователни и
недоказани. С оглед изхода на правния спор е разпределил разноските между
страните по правилата на чл. 78 ГПК.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от "БНП П.П.Ф. С.А.,
Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С. А.“ клон България, в която въззивникът
поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен. В тази връзка излага, че
съдът неправилно е приел, че застрахователния договор е елемент от
договора за кредит и съответно, че той също следва да отговаря на
изискванията за шрифт на изготвяне, предвидени в чл. 10, ал.1 ЗПК. Намира,
1
че застрахователното правоотношение е отделно и самостоятелно от това,
което е възникнало въз основа на договора за кредит, като за него се прилагат
правилата за действителност, установени от Кодекса на застраховането, а не
тези, предвидени в ЗПК. Отделно от това намира, че съдът неправилно е
приел, че погасителният план към договора за кредит не отговаря на
изискването на чл. 11, ал.1, т.12 вр. т.11 ЗПК. Заявява, че правилото на чл.11,
ал.1, т.12 ЗПК се прилага само в случай, когато потребителят погасява
предсрочно задълженията си по договора за кредит, което е неотносимо към
процесната хипотеза. Съответно намира, че изготвеният към договора
погасителен план съответства на законовите изисквания. Оспорва и
заключението на първоинстанционния съд, че договореният ГПР не включва
всички изискуеми по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното съдебно решение и вместо
това да постанови друго, с което да уважи предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия В. Б.
Б., в който е изложено становище за правилност и законосъобразност на
обжалваното съдебно решение. Иска се неговото потвърждаване.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата
освен когато следи за приложението на императивни материалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд
намира следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че
първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79 вр. и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ответника дължимостта на следните суми: 20 090лв. – главница по договора
за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното изплащане на сумата; 7 657.52 лв. – договорна лихва за
2
периода от 20.10.2016г. до 20.12.2023г.; 8 409.92 лв.- законна лихва за
периода от 20.11.2016г. до 16.02.2021г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 12263/2021г. на СРС, 35 с-в.
Между страните не е спорно, а е видно и от представените писмени
доказателства, че на 19.03.2016 г. същите са сключили договор за
потребителски кредит, по силата на който кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя сумата от 20 000 лв., а последният се е задължил да я
върне в срок до 20.10.2023 г., съобразно погасителен план. Договорената
възнаградителна лихва е в размер на 9,79 %, при ГПР от 11,06 %, без да е
посочено какво се включва конкретно в този процент. Отделно са посочени
още задължения за кредитополучателя – 6 975 лв. застрахователна премия и
500 лв. такса ангажимент. Към договора за кредит са приложени Общи
условия, както и сертификат, с който се удостоверява сключването на
застрахователен договор по отношение въззиваемия във връзка с процесния
договор за кредит.
Пред въззивната инстанция не е спорно, че кредитодателят е изпратил
покана до кредитополучателя за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, която обаче не е редовно връчена.
Съобразно заключението на приетата по делото съдебно компютърна-
техническа експертиза, договорът е изготвен с шрифт Times New Roman с
размер между 11 и 12, а общите условия към него и сертификатът за
сключена застраховка на кредитополучателя са изготвени с шрифт Ariel в
размер 8/9.
Приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза също установява, че
чистата стойност на договора за потребителски кредит е в размер на 20 000
лв.
По делото е представено извлечение за движение по банкова сметка на
В. Б., от която е видно, че същата е извършила няколко плащания по
процесния договор за кредит, в общ размер на 1 932 лв. както следва: на
21.04.2016 г. – 383 лв.; на 20.05.2016 г. – 383 лв., на 21.06.2016 г. – 383 лв.; на
21.07.2016 г. – 383 лв. и на 04.10.2016 г. – 400 лв.
При така събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел,
че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. В тази
връзка съдът е установил, че общите условия към договора и
3
застрахователният сертификат, които са елементи от договора за кредит са
изготвени в нарушение на чл. 10, ал.1 ЗПК като не е спазено изискването за
размера на шрифта. Отделно от това е приел нарушение на тази разпоредба и
поради непосочване в договора на компонентите, от които се формира
посочения ГПР, както и несъответствие на договора и погасителния план с
правилото на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителният план не е
налице разбивка по пера на вземанията за главници, лихви и допълнителни
плащания. Въпреки приетата недействителност на договора за кредит, съдът е
отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД
като е намерил, че в тази хипотеза кредитиполучателят дължи връщане на
чистата стойност на кредита, но същата не може да бъде присъдена в
производство по чл. 422 ГПК и за целта следва да се предяви отделен иск с
правно основание чл. 23 ЗПК. В мотивите на съдебното решение
първоинстанционния съд е приел, че е сезиран и с още един иск при условие
на евентуалност, с който се иска на основание чл. 79 ЗЗД, ответникът да бъде
осъден за заплати процесните суми въз основа на същите фактически
твърдения с изключените на тези, свързани с обявяването на предсрочната
изискуемост като в тази връзка се иска тя бъде обявена с връчването на
препис от исковата молба на ответника. По отношение на този иск в
мотивите си съдът е посочил, че същият е недопустим като се е позовал на
приетото в Тълкувателно решение от 02.04.2019г. по т. д. № 8/2017г., но не е
обективирал волята си в диспозитива на съдебното решение. Няма данни по
делото да е искано допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, а в тази
хипотеза съдът не действа служебно.
Спорът пред въззивната инстанция, определен от наведените с
въззивната жалба оплаквания е концентриран върху това дали процесният
договор за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК
и съответно какви са правните последици от отговора на този въпрос.
Във връзка с така поставения спор, въззивната инстанция намира
следното:
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК всички елементи на договора следва да
бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12. Изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК гарантира, че информацията ще бъде
представена прозрачно и четливо, за да бъде достъпна за потребителя и да се
4
осуети използването на дребен шрифт, който поражда опасност важна
информация относно правата и задълженията на потребителя да бъде
пропусната от него. Ако договорът за потребителски кредит е с размер на
шрифта по-малък от 12, то той е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. В тази
връзка съдът съобрази, че съгласно § 2 от ДР на ЗПК, законът въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. По силата на съображение № 9 от преамбюла на
директивата за държавите - членки възниква ограничение да запазят или
въвеждат различни /от разпоредбите на директивата/ национални разпоредби.
Това ограничение се прилага само доколкото съществуват хармонизирани с
директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на член 10, параграф 1 от
директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се
изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на
същата разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила,
отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит.
Следователно, извън въведеното с директивата изискване за форма " на
хартиен или друг траен носител ", държавите - членки не са ограничени да
поставят допълнителни условия за действителност на договора. Предвид
изложеното правилото на член 10, ал. 1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
предвиждащо изискване за размер на шрифта, което директивата допуска,
задължава страните да сключат договора в съответствие с него под заплаха от
недействителност на договорното отношение.( арг. от дело С-535/2020 на
СЕС и решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., Т. К., ІІ т. о.
на ВКС).
От приетата по делото експертиза се установява, че самият договор за
кредит не е изготвен в еднакъв шрифт като част от него е с по-малък от
изискуемия по чл. 10, ал.1 ЗПК ( а именно 11). Съобразно чл. 11, ал.2 ЗПК
общите условия са неразделна част от договора за кредит, предвид което
следва извод, че изискването за размера на шрифта, предвидено в чл. 10, ал.1
ЗПК, важи и за тях. В настоящия случай от приетата по делото експертиза е
видно, че използвания в общите условия шрифт е по-малък от 12.
С оглед горното, както правилно е приел и първоинстанционният съд, е
налице основание за недействителност на договора за потребителски кредит
въз основа на чл. 22 вр. чл. 10, ал.1 ЗПК (така и определение № 50706 от
04.10.2022 г. по гр. д. № 851/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС), като в тази връзка
5
въззивният съд допълнително и служебно установява нарушение на тази
разпоредба и в самия договор за потребителски кредит.
Във връзка с горното основателно се явява възражението на въззивника,
че общите условия към договорът за застраховка и сертификатът, който
удостоверява сключването му, неправилно са приети от първоинстанционния
съд за елементи на договора за потребителски кредит, съответно че
неправилно съдът е приел, че и те следва да отговарят на изискването на
чл.10, ал.1 ЗПК. Основателността на това възражение обаче не променя
извода за правилност на изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като те се
основат не само на несъответствие на използвания шрифт при изготвянето на
сочените горе документи, а и на налично такова несъответствие в самите
общи условия към договора за потребителски кредит, а той категорично се
явява елемент на договора съобразно правилото на чл. 11, ал. 2 ЗПК.
Както е посочено горе, нарушаването на правилото на чл.10, ал.1 ЗПК е
самостоятелно основание за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит, но за пълнота следва да се изложи и че възражението
на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд
досежно липсата на посочване в договора на компонентите, които влияят на
образуването на ГПР и съответно наличието на нарушение на правилото за
обективиране на договорките по ясен и разбираем начин, предвидено също в
чл. 10, ал.1 ЗПК се явява неоснователно. Видно от представения договор за
кредит, в него е посочен единствено размера на ГПР, без да може да се
направи извод какви компонентни включва той, включително не е видно дали
са включени разходите за застраховка, с което се нарушава и изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно от това, както правилно е посочил и
първоинстанционният съд, посоченото нарушение не позволява да се направи
извод, че предвидения в договора ГПР е в съответствие с изискването на чл.
19, ал.4 ЗПК.
За пълното следва да се посочи и че възражението на въззивника за
неправилно прилагане от страна на първоинстанционния съд на правилото на
чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК по отношение на погасителния план се явява
основателно, макар и по същество да не променя извода за недействителност
на договора на посочените вече други основания. Въззивният съд намира, че
6
представеният по делото погасителен план отговаря на законовите
изисквания като в тази връзка съобрази разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10,
параграф 2, буква "з" от същата се предвижда, че в договора за кредит трябва
да се посочи само размерът, броят и периодичността на дължимите
погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските
между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти
за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3
от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е
длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен
план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по
дело С-42-15 Home credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване
на чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата, според което тези
разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата. Според
чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е задължително за
настоящия състав. Ето защо следва да се приеме, че само при наличие на
искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план, с характеристиките, изискуеми
от чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. В останалите случай и когато не са приложими
различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се
съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска.
Правилата, уреждащи правните последици от недействителността на
договорите за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
която е императивна по своя характер, а за приложението на императивните
материално правни норми съдът, включително въззивната инстанция, следи
служебно. Съответно дори и в настоящия случай да не е налице възражение
на въззивника по приложението на чл. 23 ЗПК, въззивната инстанция следва
да разреши правния спор съобразно установеното от тази правна норма.
Съобразно чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. В тази връзка, противно на
приетото от първоинстанционния съд, въззивния съд намира, че ако
7
недействителността се установи в производство по чл. 422 ГПК, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (така и решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на I Т.О на ВКС).
Предвид изложеното въззивната инстанция намира, че
първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК въпреки, че е установил, че процесния договор за
кредит е недействителен. Съответно приема, че искът следва да бъде уважен
за незаплатения остатък от чистата стойност на кредита, която като се
съобразят всички вече направените доброволни плащания по договора,
възлиза на 18 068 лв. Посочената главница е дължима ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедна
за изпълнение до окончателното изплащане.
С оглед частичното несъвпадане изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва бъде отменено в частта, в която е
отхвърлен иска за главница за сумата от 18068 лв., като искът бъде уважен в
тази част. В останалата част първоинстнационното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор въззивникът има право на разноски за
производството както следва: 386,34 лв. за заповедното производство, 611,21
8
лв. за първоинстанционното производство и 230,64 лв. за въззивното
производство. Въззиваемият има право на разноски в размер на 1000,59 лв.
разноски за първоинстанционното производство (включващо разноски за
експертизи и адвокатско възнаграждение), поради което и решението в
частта, в която са присъдени разноски над тази сума, следва да бъде
отменено. Във въззивното производство въззиваемият е представляван от
адвокат при условията на чл. 38 ЗА, предвид което в полза на процесуалния
представител на въззиваемия следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 1 772,34 лв. съобразно чл. 7, ал.2, т. 4 НМРАВ вр.
чл. 78,ал.3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1578/01.03.2022 г., постановено по гр.д. №
34227/2021 г. по описа на СРС, 35 с-в, в частта, с която съдът е отхвърлил
предявения от "БНП П.П.Ф. С.А., Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“ клон
България, ЕИК **** срещу В. Б. Б., ЕГН **********, иск с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 18 068 лв., представляваща главница
по договор за кредит № 12992488 от 19.03.2016г. и за законната лихва върху
тази сума, считано от 01.03.2021г. - датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 12263/2021г. на
СРС, 35 с-в, както и в частта, с която съдът е присъдил в полза на В. Б. Б.,
ЕГН ********** разноски за първоинстанционното производство за сумата
над 1000,59 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79 вр. и чл. 86 ЗЗД, в отношенията между "БНП П.П.Ф. С.А., Франция, вписан
в Търговски и фирмен регистър във Франция под № *********, с адрес на
управление: гр. Париж, бул. **** чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“ клон България,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управлнеие: гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес парк София, сгр.14 и В. Б. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв.
****, със съдебен адрес: гр. Перник, ул. **** чрез адвокат К. Т. от ВТАК, че
В. Б. Б., ЕГН ********** дължи на "БНП П.П.Ф. С.А., Франция, чрез „БНП
П.П.Ф. С.А.“ клон България, ЕИК **** сумата в размер на 18 068 лв.,
9
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №
12992488 от 19.03.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 01.03.2021г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 12263/2021г. на СРС, 35 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1578/01.03.2022 г., постановено по
гр.д. № 34227/2021 г. по описа на СРС, 35 с-в, в частта, с която съдът е
отхвърлил предявения от "БНП П.П.Ф. С.А., Франция, чрез „БНП П.П.Ф.
С.А.“ клон България, ЕИК **** срещу В. Б. Б., ЕГН ********** иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата над 18 068 лв. до пълния
предявен размер от 20 090 лв., представляваща непогасена главница по
договор за потребителски кредит № 12992488 от 19.03.2016г.лв., ведно със
законната лихва върху отхвърлената главница за периода от 01.03.2021г. -
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на
сумата, за сумата от 7 657,52 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 20.10.2016г. до 20.12.2023г., за сумата от 8 409,92 лв., представляваща
законна лихва за периода от 20.11.2016г. до 16.02.2021г., за които е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 12263/2021г. на СРС, 35 с-в.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, В. Б. Б., ЕГН **********
да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на БНП П.П.Ф. С.А., Франция, чрез
„БНП П.П.Ф. С.А.“ клон България, ЕИК ****, разноски по ч. гр. д. №
12263/2021г. на СРС, 35 с-в в размер от 386,34 лв., разноски за
първоинстанционното производство в размер от 611,21 лв. и разноски за
въззивното производство в размер от 230,64 лв.
ОСЪЖДА, БНП П.П.Ф. С.А., Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“ клон
България, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр.14 да заплати на основание чл. 78, ал.3
ГПК вр. чл. 38 ЗА на адвокат К. Т. от ВТАК, със адрес: гр. Перник, ул. ****, в
качеството на процесуален представител на В. Б. Б., ЕГН ********** сумата
от 1 772,34 лв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
съобщаването пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11