Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 26.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на шести
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при секретаря Румяна
Аврамова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2273 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
50887 от 18.10.2018
г. по гр. д.
№ 83342/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.В.П., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК и
чл. 422 от ГПК вр. с чл. 86 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията
между страните, че П.В.П. дължи на „Т.С."
ЕАД сума в общ размер 1 681,27 лв., за доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. „*******, ведно със законна лихва за периода от
24.08.2017 г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 345,44 лв.
за периода от 15.09.2014 г. до 16.08.2017 г., като е отхвърлил иска за сумата
над 1 681,27 лева до пълния предявен размер от 3 304,48 лева, за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г.,
ведно със законна лихва за периода от 24.08.2017 г. до изплащане на вземането,
както и лихви над 345,44 лева до пълния предявен размер от 802,47 лв. за
периода от 15.09.2014 г. до 16.08.2017 г.
Със същото решение П.В.П., ЕГН ********* е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 65,21
лева - разноски в заповедното производство и сумата 344,20 лева - разноски в
исковото производство, а „Т.С." ЕАД е осъдено да заплати на П.В.П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 195,01 лева -
разноски в заповедното производство и сумата 263,39 лева - разноски в исковото
производство.
Недоволен
от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 422 вр. чл.
415 от ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК и чл. 422 от ГПК вр. с чл. 86 от ЗЗД са
уважени е останал ответника П.В.П., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го
обжалва при твърдения, че решението е необосновано и неправилно. По-конкретно
поддържа, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на основното си
твърдение, че през периода, за който претендира плащане на доставена ТЕ в
процесния имот, П. е бил собственик и единствено той следва да отговаря пред
ищцовото дружество. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението
на СРС в обжалваните части, евентуално да бъде направено съдебно прихващане със
сумата от 231,41 лв., която е сума за възстановяване по изравнителни сметки за
процесния период. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД депозира молба от 05.02.2020 г., с която процесуалният
представител на дружеството моли да се даде ход на делото в отсъствие на негов
представител. Оспорва се подадената въззивна жалба. Иска се съдът да приеме
представените с молбата писмени документи като доказателства по делото, а
именно: заявление за отписване по давност на вземане за абонат № 306040,
пълномощно за адв. И.Ц., решение по в. гр. д. № 14153 по описа за 2011 г. на
СГС, въззивно отделение, IV-Г въззивен състав, заявление от въззивника П.П. до
„Б.Б.“ ООД за абонатен № 306040, с което се заявява намаляване със 100% на
отоплението без дата.
Поддържа
се, че писмените доказателства се представят на основание наведеното във
въззивната жалба бланкетно оспорване на собствеността на имота от ответника по
делото, като се твърди, че е налице сила на присъдено нещо между същите страни,
а именно, че имот в ж.к. „*******е собственост на ответника по делото. Това
обстоятелство е безспорно между страните до 19.03.2012 г., когато е постановено
решението неподлежащо на обжалване.
Твърди се,
че въззивника чрез пълномощника си адв. Ц. е депозирал заявление за отписване
по давност на суми пред „Т.С.“ ЕАД и се излагат съображения по съществото на
спора и във връзка с Решение № 5087 от 18.10.2018 г. Към молбата е приложено
пълномощно, заявление, нечетливо копие на решение от 19.03.2012 г.
С
протоколно определение от 06.02.2020 г. настоящият съдебен състав е оставил без
уважение исканията за приемане на приложените към молбата от 05.02.2020 г.
документи като доказателства по подробно изложени в определението съображения.
Третото лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението
в отхвърлителната част като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. Анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода,
че въззивникът П.П. има качеството на потребител
на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника П.П..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответника П.П. за сума в размер на 1 681,27 лв. за периода от 01.05.2013
г. до 30.04.2015 г. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. От заключенията на изслушаните пред първоинстанционния съд СТЕ и ССчЕ,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че количеството на топлинна енергия за абонатната станция, находяща се на процесния
адрес се измерва и отчита съгласно ЗЕ от СТИ - общ топломер, монтиран в
абонатната станция, който се отчита в началото на всеки месец по електронен
път. Сградата, в която се намира процесния имот се захранва от една абонатна
станция, като през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца
технологични разходи. В процесното жилище са били монтирани 5 броя
топлоразпределители и 2 броя водомери за топла вода, по които е отчитан
разхода.
Съобразно заключението се
установява, че за процесния период и по отношение на процесния имот сумата за
потребена топлинна енергия е в размер на 3 240,90 лева. След дяловото
изравняване общо дължимата сума за топлинна енергия (с включена стойност на
услугата дялово разпределение) е в размер на 3 304,48 лв.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Според вещото лице по ССчЕ стойността на доставената
топлинна енергия за процесния период е 3 304,48 лв., общият размер на мораторна
лихва до 16.08.2017 г. върху главницата за топлинна енергия е в размер на
785,35 лв., а върху главницата за дялово разпределение е в размер на 16,61 лв.
или общо 801,95 лв.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането потребителят
дължи обезщетение в размер на законната
лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 1 681,27 лева за периода от м.05.2013
г. - м.04.2015 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от
вземанията - т.е. за периода от 15.09.2014 г. до 16.08.2017 г., възлиза общо на
345,44 лева, до който размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен.
Решението е
постановено при правилно съобразяване с направеното правопогасяващо възражение
на ответника, че част от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор са
погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 415 вр.
чл. 422 от ГПК за разликата над 1 681,27 лв. до пълния предявен размер от 3 304,48
лв., съответно за сумата над 345,44 лв. до пълния предявен размер от 802,47 лв.
за забава в плащането върху главниците, считано от падежа на всяко месечно
вземане до 16.08.2017 г. са отхвърлени, тъй като са погасени по давност.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 423613 от
06.06.2018
г. по гр. д.
№ 87620/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
ОСЪЖДА П.В.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, с адрес: *** сумата от 100 лв., представляваща
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето
лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.