РЕШЕНИЕ
№ 1284
гр. София, 23.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110149405 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от П. Г. Н.
чрез адв. А. Д. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40013061148 от 29.10.2022 г. поради
противоречието му със закона. В условията на евентуалност на предявения главен иск
са предявени кумулативно съединени искове по: чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 26,
ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на клаузата
на чл. 6 от договора в частта й относно таксите „Фаст“ и „Флекси и иск по чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността поради накърняване
на добрите нрави на клаузата на чл. 6 от договора в частта й относно предвидения
размер на възнаградителна лихва.
Ищцата П. Г. Н. твърди, че на 29.10.2022 г. сключила с ответника договор за
паричен потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40013061148, по силата на
който й била предоставена главница в размер на 3000 лева. По силата на договора
следвало да върне сумата от 5259 лева, както и допълнително възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“ в размер на 1200 лева и възнаграждение за допълнителна
услуга „Флекси“ в размер на 1500 лева. Било уговорено сумата да бъде върната в срок
от 36 месеца, като общото задължение възлизало на 7959 лева, а размерът на
погасителната вноска – сумата от 221,09 лева. Счита, че сключеният договор за кредит
е недействителен поради противоречието му със закона. Намира, че неправилно е
отразен размерът на ГПР, тъй като таксите за услугите „Фаст“ и „Флекси“ погрешно не
били включени в него, а същите представляват пряк разход по кредита по смисъла на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК. Намира, че тъй като отразеният размер на ГПР не е реално
прилагания в отношенията между страните, то целия договор се явява нищожен на осн.
1
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10 ЗПК. Отделно сочи, че не е упоменато в договора точно кои
разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира. Поради тези
и останалите подробно изложени съображения счита, че процесният договор е
недействителен.
В условията на евентуалност, в случай че предявеният главен иск бъде
отхвърлен, предявява два кумулативно съединени иска за обявяване
недействителността на отделни клаузи от договора. На първо място счита за
недействителна разпоредбата на чл. 6 от договора, предвиждаща заплащането на
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Намира, че предвидените услуги обслужват
усвояването и управлението на кредита, поради което тяхното начисляване и събиране
от кредитора е недопустимо съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Предявява
освен това и иск за прогласяване недействителността на чл. 6 от договора в частта на
предвидения размер на възнаградителна лихва, като счита, че така уговорен размерът
накърнява добрите нрави и в разрез с принципа на добросъвестност при договаряне.
Развива съображения, че макар и да няма предвиден в закона по императивен начин
максимален размер на възнаградителна лихва, то следва да се приеме, че съглашение,
при което страните договорят заплащането на възнаградителна лихва, надвишаваща
тройния размер на законната такава, е недействително. Сочи, че към датата на
сключване на договора размерът на законната лихва е 10,49 %, като договорената
възнаградителна лихва от 41 % надвишава трикратния размер на законната, поради
което е недействителна.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли да бъде
установена недействителността на процесния договор за заем, евентуално – на изрично
оспорените договорни клаузи. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва основателността на предявените
искове. Признава факта, че страните са обвързани от процесния договор, но счита за
неоснователни изложените от ищеца аргументи за недействителност на същия. Сочи,
че при формиране на ГПР, в същия не следва да бъде включен размерът на
уговорените възнаграждения за допълнителни услуги, като развива подробни
съображения. Счита освен това, че предвидените услуги „Фаст“ и „Флекси“ не
представляват задължение за заплащане на допълнителни такси от страна на
потребителя по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че уговореният фиксиран размер
на възнаградителна лихва от 41 % не накърнява добрите нрави. Сочи, че към момента
на сключване на процесния договор е била в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
предвиждаща максимален размер на ГПР, в който е включен и уговореният размер на
възнаградителна лихва. Сочи, че в случая ГПР е 48,89 %, поради което не надхвърля
предвидения максимален размер. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение № 39573/06.11.2023
г., като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са отделени фактите, че
ищцата и ответникът са страни по процесния договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт № 40013061148 от 29.10.2022 г., както и че кредиторът е изпълнил
задължението си по него за предоставяне на уговорената сума от 3000 лева. Проектът
за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно
заседание от 18.01.2024 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема
осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
Същото се установява и от представения по делото препис от договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40013061148 от 29.10.2022 г.,
2
сключен между „Профи кредит България“ ЕООД, като кредитор, и П. Г. Н., като
кредитополучател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да
предостави на ответника сума в размер на 3000,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя за срок от 36 броя и размер на погасителната вноска от 146,09 лева.
Уговореният ГПР бил в размер на 48,89 %, а процентът на дневен лихвен процент –
0,11. Отделно било уговорено предоставянето на допълнителна услуга „Фаст“ на
стойност 1200 лева и допълнителна услуга „Флекси“ на стойност 1500 лева. Размерът
на вноската по допълнителните услуги бил 75 лева, дължим заедно с основната
месечна погасителна вноска. Общото задължение по кредита възлизало на сумата от
7959 лева.
В договора за кредит е отбелязано /б. Б от раздел „Декларации“/, че е подписан
при Общи условия, които са негова неразделна част, предадени са на клиента при
подписването му и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема,
няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. Отбелязано е /б. А от раздел
„Декларации“/, че клиентът декларира, че са му предоставени: безвъзмездно на
хартиен носител и на български език, в ясна и разбираема форма, информация под
формата на Стандартен европейски формуляр; разяснения по договора с оглед
преценка от клиента, доколко предлаганият кредит съответства на възможностите и
финансовото му състояние, разяснения на преддоговорната информация, основните
характеристики на предлаганите продукти, в т. ч. последиците в случай на просрочени
плащания, разяснения на пакета от допълнителни услуги и т. н. Декларирано е от
кредитополучателя /б. Г/, че е уведомен, че изборът и закупуването на допълнителни
услуги не е условие за сключване на договора. Ответникът е декларирал, че при
подписване на договора е получил екземпляр от договора, ОУ, погасителен план и
споразумение.
Съгласно приложения към договора погасителния план, падежът на последна
погасителна вноска е на 05.11.2025 г. Представени са Общи условия на „Профи Кредит
България“ ЕООД към договори за потребителски кредит. Приет по делото е и
Стандартен европейски формуляр. Писмените доказателства са представени от
ищцовата страна, поради което съдът приема, че същите са й били предоставени при
сключването на процесния договор.
Други доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По предявения главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
Предявен е иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № 40013061148 от 29.10.2022 г. поради
противоречието му със закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
3
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства и ангажираните
доказателства, съдът приема, че
В процесното правоотношение, между страните е постигнато споразумение и за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги – „Фаст“ на стойност 1200 лева и
„Флекси“ на стойност 1500 лева. Условията и предпоставките за ползване на
допълнителните услуги са регламентирани в чл. 15 от Общите условия. Съгласно чл.
15, т. 1 от ОУ, услугата „Фаст“ представлява приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на потребителски кредит, а съгласно чл. 15.2 от ОУ, услугата „Флекси“
представлява право на кредитополучателя да променя погасителния план, но при
изпълнение на специфични изисквания, посочени в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3 от
ОУ.
Настоящият съдебен състав намира, че постигнатото споразумение относно
предоставяне на пакет от допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ противоречи на
добрите нрави и клаузите от договора в тази му част са нищожни на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Описаните елементи от пакета допълнителни услуги са договорени
единствено като възможност за предоставяне, но не и като задължение на кредитора.
Принципите на справедливост и добросъвестност изискват потребителят да заплаща
възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното и
евентуално предоставяне на такава. Освен това е налице нееквивалентност между
престациите – срещу високия размер на възнаграждението, достигащ почти размера на
главницата по договора /главницата е 3000 лева, а възнаграждението за пакета от
допълнителните услуги – в размер на 2700 лева/, кредитополучателят не получава
никакво конкретно благо, преимущество или услуга. Тези услуги освен това дори не са
регламентирани в договора и общите условия, като само последните съдържат
бланкетни и неясни описания на двете услуги.
Така предвидените такси противоречат на нормативното изискване на чл. 19, ал.
4 ЗПК, съгласно която разпоредба ГПР на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Видно от
данните по договора, ГПР е уговорен на 48,89 %, без да са включени допълнителните
две възнаграждения. Сборът от двете възнаграждения е в размер на 2700 лева, като
след прибавянето им към уговорения ГПР от 48,89 %, се налага извод, че общият
размер на ГПР надхвърля неколкократно императивно предвидения максимален
размер съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното съдът намира, че същите са
нищожни, като противоречащи на закона, като същевременно противоречат и на
добрите нрави, доколкото срещу уговорените възнаграждения кредитополучателят не
получава никакво конкретно благо. Потребителят следва да заплати възнаграждения с
неясна насрещна престация, клаузите са предварително уговорени и няма
доказателства потребителят да е разполагал с каквато и да е възможност да повлияе
върху тяхното съдържание; не е ясно и какъв е начинът за определяне на размера им. С
така уговорените допълнителни суми се постига увеличение на възнаграждението на
кредитора за предоставения заем, като с тях се цели заобикаляне на императивните
изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
4
допълнителни услуги във връзка с договора. По своята същност това са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на
потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да
улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора
да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на
такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита,
обаче е изрично забранено с императивната разпоредба на чл.10а, ал. 2 ЗПК, което
обосновава неравноправността на услугата „Фаст“, предполагаща заплащането на
възнаграждение във връзка с усвояването на кредита.
Услугата „Флекси“ от своя страна не гарантира каквото и да е право на
кредитополучателя, което да може да бъде упражнено, без да е обусловено от
насрещната воля на кредитора. По естеството си тя не представлява гарантирано право
на кредитополучателя, а единствено при наличието на множество допълнителни
условия и предпоставки, пред него може да се разкрие възможност евентуално да
ползва някаква несъществена преференция, която освен това зависи от одобрението на
кредитора. Това обуславя неравноправността и на тази уговорена в договора услуга.
Съобразно чл. 10а, ал. 1 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В случая уговореното между страните не съответства на
посочените законови разпоредби, тъй като, както бе посочено по – горе, услугите, за
които се събират такси и/или комисионни, не са ясно и точно определени. Напротив,
двете допълнителни услуги представляват средство за съществено увеличаване на
цената на кредита, като по същество предлагането им като предимство от доставчика
води до икономически резултат, идентичен със значително оскъпяване на кредита,
необявено надлежно на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита
съгласно изискванията на чл. 19 и чл. 10а ЗПК. Цената и съдържанието на пакета,
уговорени в договора за потребителски кредит и ОУ, представляват клаузи, имащи за
цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК. Клаузите от договора, касаещи
уговорените допълнителни услуги, са нищожни по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК като
заобикалящи изискванията на императивна нормативна уредба, гарантираща
специфична потребителска защита при кредитиране.
Уговорените допълнителни възнаграждения представляват разход по договора
за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал.
1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай невключването на двете допълнителни възнаграждения в размера на
ГПР води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
5
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането им (арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК) и липса на основание за дължимост на тези вземания. Поради изложеното съдът
намира, че възнагражденията за допълнителните услуги – „Фаст“ и „Флекси“ по
процесния договор, отговарят на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в
общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент са напр. Решение № 24 от
10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск, поради
което не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените в
условията на евентуалност искове.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същата следва да се присъди дължимата
държавна такса в производството в размер на 322,26 лева.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като в молба от 18.12.2023
г. е направено искане съдът да определи размера съобразно посочената разпоредба от
ЗАдв. Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждене. Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането
му е приключило с проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
представител на ищеца не се е явил лично. Възнаграждението следва да бъде
определено в предвидения минимален размер съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАдС.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. №
2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. №
1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да
6
бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че
адвокатът представлява страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да
е необходимо да се доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска
помощ. В конкретния случай следва да се вземе предвид размерът на предявения
главен иск, единствено който е разгледан и уважен от съда. Цената по същия възлиза
на сумата от 7959 лева, поради което минималното адвокатско възнаграждение,
изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС, е в
размер на 1095,90 лева, към която сума следва да се прибави дължимият размер на
ДДС от 219,18 лева, като адв. А. Д. е представил доказателства за регистрацията си по
реда на ЗДДС. Общо дължимито възнаграждение възлиза на 1315,08 лева с вкл. ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. Г. Н., ЕГН **********
срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №
40013061148 от 29.10.2022 г. е нищожен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
********* да заплати на П. Г. Н., ЕГН ********** сумата от 322,26 лева,
представляваща заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на А. З. Д., член на САК, личен номер
**********, с адрес: гр. София, ул. „ сумата от 1315,08 лева с вкл. ДДС – адвокатско
възнаграждение за осъществявана безплатно адвокатска помощ и съдействие на П. Г.
Н..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7