№ 28
гр. Пловдив , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в
публично заседание на трети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Христо Ив. Крачолов
Членове:Иван Хр. Ранчев
Веселин Г. Ганев
при участието на секретаря Нина Б. Стоянова
в присъствието на прокурора Добринка Любомирова Калчева (АП-Пловдив)
като разгледа докладваното от Иван Хр. Ранчев Наказателно дело за
възобновяване № 20215000600251 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК.
Образувано на основание чл.424, ал.1, вр. чл.422, ал.1, т.5 НПК по
искане на осъдените Т. Г. УЗ. и Г. Т. УЗ., чрез защитника им – адв. В.М. от
АК – С. за възобновяване на наказателното производство по НОХД №
803/2019 г., по което е постановена Присъда № 13/06.07.2020г. по описа на РС
– С., изменена с Решение № 98/21.12.2020г. по ВНОХД № 369/2020г. на
Окръжен съд – Хасково, като последното е окончателно.
С присъдата подсъдимите Т. Г. УЗ. и Г. Т. УЗ. са признати за виновни в
извършването на престъпление по чл. 280, ал.2, т.3 и т.4, вр. ал.1, вр. чл.20,
ал.2 от НК и на основание чл.54, ал.1, вр. чл.39, ал.1, чл.47, ал.1 и чл.44, ал.1
от НК са осъдени на наказание „Лишаване от свобода“ от по 1 година, чието
изпълнение е отложено за изпитателен срок от по 3 години, както и на
кумулативно предвиденото наказание „Глоба“ в размер на по 10 000 лева и
само за първия от тях на „Конфискация“ на 1/10 от имуществото му.
1
На основание чл. 280, ал.4 от НК е отнет в полза на държавата ½ ид. ч.
от л.а. „М., модел „*“, с ДКН: *, в режим на СИО между подс. Т.У. и
съпругата му Ж.П.У., ведно с контактен ключ и е произнесено за останалите
веществени доказателства.
Съдът се е произнесъл и за направените разноски по делото.
С решението на Окръжен съд – Хасково присъдата е изменена в
наказателно-осъдителната й част като е отменено, наложеното на подсъдимия
Т. Г. УЗ. наказание „конфискация“ в размер на 1/10 от имуществото и е
потвърдена изцяло в останалата й част.
В шестмесечен срок от влизането на последното в сила е постъпило
искане от осъдените Т.У. и Г.У. за възобновяване на наказателното
производство като се твърди, че са били допуснати съществени процесуални
нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, свързани с
постановените съдебни актове в нарушение на материалния и процесуален
закон, както и е наложено явно несправедливо наказание по смисъла на
чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК.
Направен е подробен анализ на приобщените по делото доказателства.
Посочва се, че първоинстанционния и въззивния съд са направили
едностранна доказателствена оценка в нарушение на принципните правила на
чл.13, чл.14, чл.305, ал.3 и чл.314 от НПК, постановявайки осъдителната си
присъда срещу Г.У. и Т.У. изцяло на оспорените обвинителни доказателства,
като са неглижирани останалите оправдателни такива. Посочват се като
допуснати съществени процесуални нарушения, ангажираните от страна на
обвинението като доказателства – показанията на единствен свидетел -
очевидец, негоден видеозапис, предаден с протокол за доброволно предаване,
извършените негодни по своя резултат разпознавания на лице по снимки,
разпити на полицейски служители в нарушение на изискванията на чл.118,
ал.2 от НПК, извършването на оглед на местопроизшествие от полицейски, а
не от разследващ орган и др.
Поради изложените съображения и в разрез с цитираната съдебна
практика на ВКС, постановените съдебни актове страдат от пълна липса на
мотиви по отношение на събраните противоречиви доказателства, което
2
според защитата е съществено процесуално нарушение.
Не се излагат доводи за другите две, посочени в искането основания,
свързани с допуснато нарушение на материалния закон и наложено явно
несправедливо наказание.
В тази връзка се иска при условията на алтернативност, да се възобнови
производството по делото, като на основание чл. 425, ал.1, т.2 от НПК се
отмени присъдата на районния съд и двете осъдени лица да бъдат оправдани
или на основание чл.425, ал.1, т.1 от НПК, да се отмени присъдата и се върне
делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или на въззивния съд
от стадия на съдебното следствие.
Осъдените Г.У. и Т.У. не се явяват редовно призовани, като са
представили становища делото да се разгледа в тяхно отсъствие. Те са
представлявани от адв. М., която заявява, че поддържа направеното искане по
изложените в него съображения.
Представителят на АП - Пловдив, намира искането за неоснователно,
тъй като в проведените досъдебно и съдебно производство не е допусаното
нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и на
осъдените лица са наложени справедливи наказания.
Пловдивският апелативен съд, след като взе предвид изложените в
искането доводи, съобрази становищата на страните и извърши проверка
за правилността на постановената и влязла в законна сила присъда,
намира за установено следното:
Искането на осъдените Г.У. и Т.У. е неоснователно.
На първо място, не са допуснати съществени процесуални нарушения
по смисъла на чл.348, ал.1, т.2, вр. ал.3 от НПК при проведените
първоинстанционно и въззивно производства, които да доведат до отмяната
на постановените по тях съдебни актове.
Не се установява и нарушение в проведените съдопроизводствени
действия от районния съд, който в рамките на проведеното съдебно следствие
е разпитал всички явили се свидетели, приобщил е по надлежния ред,
3
показанията на неявилите се свидетели, писмените и веществени
доказателства и доказателствени средства.
В мотивите към присъдата, правилно фактическата обстановка е
базирана основно на показанията на свидетелите: И.Г., Е.А, Д.М., А.Б.
/прочетени на осн. чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.2 НПК/, Ц.Ф., Р.Ф. /пред съдия на
ДП, прочетени на осн. чл.281, ал.1, т.4 от НПК/, частично от обясненията на
подсъдимите. В тази насока са и приложените писмени и веществени
доказателства, приобщени по реда на чл.283 и чл.284 от НПК.
Основното възражение на защитата е по отношение на безкритичното
позоваване на дадените показания на св. Р.Ф. и извършените от него
разпознавания на двете осъдени лица на досъдебното производство. Твърди
се, че същият в показанията си пред съдия е обяснил, че ги е разпознал
успешно, тъй като преди това му е бил предоставен видеозапис от турските
власти. Също така в показанията, непосредствено преди провеждане на
разпознаването, не е дал нужното подробно описание и индивидуализиращи
белези на двете лица, за да може впоследствие да ги посочи с категоричност.
Подлага се на критика и провеждането на разпознаването на тези лица по
снимки, тъй като е нямало пречка същите да бъдат осигурени за
провеждането на разпознаване с тяхно участие, защото са били задържани, в
нарушение на константната практика на ВКС.
Настоящият състав не споделя тази теза, тъй като при внимателният
прочит на показанията пред съдия на ДП на св. Р. Ф. проличава, че
действително му е показван видеозапис от турските власти, което му е дало
увереност впоследствие, за да разпознае лицата. Но преди това е свидетелят е
пояснил, че при излизането си от колата в Т. е имало осветление и тогава е
забелязал как изглеждат двамата. Също така в съдебната зала още в началото
на разпита е посочил от присъстващите лица, че обв. Т.У. е карал колата, а
обв. Г.У. е пътувал до него /Вж. л. 113, л.117, т.1 от ДП/.
По отношение на проведеното разпознаване по снимки, не отговаря на
действителността, обстоятелството, че по това време обвиняемите вече са
били задържани. Напротив първоначално на 27.01.2017г. същият като
свидетел, в показанията си е дал описание на превозващите го през границата
две лица, последвани веднага от разпознаване по снимки в диапазона от 15.40
4
- 15.50 ч., 16.00 - 16.10 ч., 16.15 - 16.30 ч. и 16.35 – 16.45 ч. /л. 70 -73, т.1 от
ДП/. Отделно, предоставените за разпознаване снимки са на лица с възможно
най-близка възраст с обвиняемите и без някакви особени белези, които биха
насочили разпознаващото лице /л.74 - 78 от ДП/. Едва впоследствие въз
основа на успешното разпознаване, довело до установяването на тези лица са
били изготвени на същата дата 27.01.2017г. постановления от разследващия
полицай за принудителното довеждане на Г.У. и Т.У. и същите са били
задържани със Заповед за задържане за 24 ч. по ЗМВР, съответно в 17.30 ч.
На следващо място се възразява срещу кредитирането на приетия като
веществено доказателство от турските служби ВД – СД, чието съдържание е
било обективирано с протокол за оглед на ВД /л. 183, л.186 -187, т.1 от ДП/,
без същият да е бил събран и изготвен по надлежния ред – чл. 105, ал.2 от
НПК.
По делото е установено, че това СД е било предоставено от турските
власти от ГКПП „К.К.“ на полицейския инспектор Н.И. от ГКПП „К.А.“,
който на свой ред с протокол за доброволно предаване го е предал на
разследващите органи. А последните са възложили с постановление за
извършване на отделни действия по разследването - оглед на същия като ВД с
участието на специалист технически помощник, за което е изготвен и
съответния протокол и фотоалбум, удостоверяващ преминаването на
инкриминираната дата и час на лекия автомобил на обвиняемите лица.
Действително биха могли да се изразят сериозни резерви относно
начина на приобщаване на това ВД към материалите от досъдебното
производство и от тук относно процесуалната издържаност на изготвения
протокол за оглед. Но констатациите на така извършените процесуално-
следствени действия са потвърдени от изготвените справки за влизане и
излизане през същия пункт на МПС на обвиняемите лица /л.33-40 от т.1 на
ДП/, а и не се отрича от самите тях. В тази насока са и показанията на св. Г..
Приобщено е ВД без възражение и от страните в съдебно заседание, в какъвто
смисъл не води до промяна в установената фактическа обстановка.
На следващо място, основателно в искането е посочено, че следва с
резерви да се преценяват показанията на св. Г.Д. по отношение на
споделената му информация от св. Ф., защото в качеството си на оперативен
5
работник и служител в ГПУ - С. е провел с него „оперативна беседа“, докато е
бил задържан. Съдебната практика наложи виждането, че провеждането на
подобни беседи, представляват предварителни обяснения на задържано лице
и не могат да се ползват като годни доказателствени средства, защото
заобикалят процесуалния ред за снемане на обяснения на обвиняем. И в този
смисъл, показанията на св. Д. по отношение на споделеното му по случая от
задържания за момента св. Р. Ф., не биха могли да бъдат кредитирани в тази
им част. Отделен е въпроса, че същият няма пречка да бъде свидетел по
делото, защото разпоредбата на чл.118, ал.2 от НПК касае лица, които са
извършвали действия по разследването. Същият не е провеждал такива, а
действия по разкриване на престъплението, като няма пречка да има
качеството на свидетел и да се кредитират неговите показания, извън
споделената му информация от задържания първоначално св. Р. Ф..
Същевременно, последният не е бил привличан към наказателна отговорност
и е дал показания в наказателното производство като свидетел, в които
удостоверява разказаното в беседата пред полицейския служител, подкрепено
и от неговата родственица – св. Цв. Ф., т.е. допуснатото процесуално
нарушение не води до промяна във възприетата фактическа обстановка,
удостоверена с други гласни доказателствени средства.
На следващо място се твърди, че проведеният оглед на
местопроизшествие, а не на веществено доказателство – на процесния л.а. М.
и то не от разследващ, а от полицейски орган при ГПУ - С., е в разрез с
нормата на чл.155, ал.1 от НПК /л. 91 и сл. от т.1 на ДП/. Същото би било
допустимо, само ако е било извършено при условията на неотложност като
първо действие по разследването по смисъла на чл.212, ал.2 от НПК или
когато е възложено от разследващия орган. Това обстоятелство, отново не
отговаря на действителността, защото макар и в бланката да е записано, че
протокола да оглед на местопроизшествие е изготвен от полицейски орган,
реално вписаното лице е разследващият полицай Н.А. от ГПУ – С. по
воденото бързо производство, проведено е в присъствието на поемни лица,
технически помощник и обвиняемите, които не са изразили възражения.
Подобни доводи са изложени в искането и за извършения протокол за
оглед на веществени доказателства от полицейски орган – Т.Т., без да има
качество на разследващ орган, с участието на поемни лица, без данни за ЕГН
6
и адрес и т.н. /л. 97 -103, т.1 на ДП/. В този случай обаче е налице
постановление на разследващия орган, с което се възлагат действия по
разследване, съгласно чл.199, чл.218, ал.2 и чл.194, ал.3 - 4 от НПК /л. 96, т.1
от ДП/. Непосочването на точния адрес и ЕГН на поемните лица, подписали
протокола за това действие по разследването, липсва като изричен реквизит в
чл. 156, ал.1 – 4 от НПК, като при необходимост може да се установи
впоследствие. Действието по разследване е извършено с участието на обв.
Т.У., който доброволно е дал пръстов отпечатък за отключването на мобилния
си апарат, в какъвто смисъл няма основание да не се възприемат за
установени тези обстоятелства.
Възразява се и срещу приобщените по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2
от НПК показания на св. Д.М. от досъдебното производство, тъй като там е
посочен като очевидец, какъвто той не е фактически, защото удостоверява
обстоятелства от 26.01.2016г., а не 26.01.2017г. и още повече за
инкриминираните събития от 24.01.2017г.
Тези твърдения отново се явяват несъстоятелни. Св. М. е посочен, като
очевидец, защото на 26.01.2017г. е бил първият служител на ГКПП „К.А.“,
пред който е бил доведен от турските гранични власти св. Ф. по повод на
протеклите преди това събития на 24.01.2017г. Отделно от това, същият при
прочитането на показанията му в съда по горепосочения процесуален ред е
пояснил, че се касае за техническа грешка, посочената в протокола за разпит
година /л.53, с.2 от НОХД № 803/2019г./.
По отношение на показанията на свидетелите Е.А и И.Г., същите касаят
допълнителни обстоятелства свързани с изясняването на инкриминирания
случай и правилно са приобщени и кредитирани във връзка с изясняването на
фактическата обстановка. До колко същите са от важно значение за
решаването на процесния казус, не въпрос който подлежи на преценка в
настоящото производство.
Не отговаря на действителността и твърдението, че решението на
въззивния съд не е съобразено с изискванията на чл. 339 от НПК, защото в
него е обсъдено инкриминираното деяние, даден е отговор на основните
доводи във въззивната жалба, както и защо не се възприемат.
7
В този ред на мисли, настоящата инстанция намира, че констатираните
процесуални нарушения, не са от категорията на съществените, така че да
повлияят на постановените от съдилищата съдебни актове и да доведат до
тяхната отмяна.
На второ място, не е налице нарушение на материалния закон по
чл.348, ал.1, т.1, вр. ал.2 от НПК.
Законосъобразно в мотивите към постановената присъда и решението
на въззивната инстанция е прието за установено от събраните по делото
доказателства, извършването на престъпленията по чл. 280, ал.2, т.3 и т.4, вр.
ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК от двамата подсъдими.
Безспорно е било изяснено, че на инкриминираната дата и място от
обективна страна подсъдимите в съучастие като извършители са превели през
границата на страната от Р. Б. в Р. Т. сирийския гражданин - св. Р.Ф., без
разрешението на надлежните органи на властта, като е използвано МПС –
процесния лек автомобил.
Правилно е прието, че деянието е извършено от подсъдимите с пряк
умисъл, като форма на вина.
Затова не би могла да бъде възприета тезата на осъдените Т.У.и и Г.У.
за неправилно приложен материален закон в постановените съдебни актове
по горепосочените дела на Районен съд – С. и на Окръжен съд – Хасково.
На трето място, по отношение на наложеното явно несправедливо
наказание по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 от НПК, искането също е
неоснователно.
При индивидуализацията на наказанията на подсъдимите за
престъпленията, правилно са преценени съответните смекчаващи и
отегчаващи отговорността обстоятелства, довели до налагането на едни
справедливи минимални по размер наказания при условията на чл.54 от НК –
от 1 година „Лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отложено за
изпитателен срок от 3 години, както и „Глоба“ от 10 000 лева.
Окръжният съд коректно е отбелязал, че несправедливо районният съд
8
е наложил на подс. Т.У. и наказанието „Конфискация“ на съответната идеална
част от имуществото, като го е отменил.
В заключение, искането на осъдените Т.У. и Г.У. за възобновяване на
наказателното производство е неоснователно.
Водим от гореизложеното, Пловдивския апелативен съд, намира че не
следва да бъдат упражнени правомощията по чл.425, ал.1, т.1, 2, 4 от НПК,
като съдебно производство не подлежи на възобновяване по постановените
съдебни актове, поради което и
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените Т. Г. УЗ. и Г. Т. УЗ.
за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 803/2019 г., с
постановена Присъда № 13/06.07.2020г. на РС – С., изменена с Решение №
98/21.12.2020г. по ВНОХД № 369/2020г. на Окръжен съд – Хасково.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9