Р Е Ш
Е Н И
Е № …
Гр. София, …..08.2023 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
май през две
хиляди двадесет и трета година в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
Мл. съдия : ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Ели Гигова, като
разгледа докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. д. № 11994 по описа на
съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 - чл.
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Ф.С.“
ООД, чрез адв. А.Л. с пълномощно между кориците на първоинстанционното дело,
срещу решение № 44557/18.02.2020 г., постановено по гр.д. № 78148/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 90-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу ответника „Б.Е.“ ООД иск с правна квалификация чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 264 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на последния,
че същият дължи на ищеца вземането, предмет на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 16.05.2018 г., издадена по ч.гр.д. № 28511/2018 г.
по описа на СРС, 90 състав, в размер на 12 000 лева, представляваща сбор
от незаплатени задължения по Договор за външно обслужване на търговска дейност
№ 17001/03.04.2017 г., начислени с Фактури № **********/01.02.2018 г. и №
**********/01.03.2018 г., ведно със законната лихва от 04.05.2018 г. до
изплащане на задължението.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, както и за нарушение на материалния закон и
процесуалните правила при постановяването му. Жалбоподателят счита, че
неправилно съдът приел, че ищецът не е доказал качественото, точно и навременно
изпълнение на задълженията си по договора. Ответникът не предявил рекламация
относно недостатъци в качеството на услугата в края на периода, съгласно т.
4.2.1. от договора и до момента на спиране на плащанията. Превратно първоинстанционният
съд анализирал събраните по делото гласни доказателства и неправилно достигнал
до извод за неоснователност на предявения иск. Моли въззивния съд да отмени
решението и да уважи предявената претенция. Претендират се разноски за двете
съдебни инстанции.
Подаден е отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 ГПК от ответника в първоинстанционното производство „Б.Е.“ ООД, чрез адв.
Л.И., надлежно упълномощена по делото. С отговора жалбата, се оспорва с доводи
за неоснователност. Излагат се съображения за правилност на постановеното
решение, като въззиваемият подчертава, че рекламации към дружеството-ищец не са
отправяни поради липсата на изпълнение на задълженията по договора. Ищецът не
установил по делото, че е изправна страна по сключения между страните договор,
с оглед което правилно СРС отхвърлил предявения иск. Ответникът не приел
работата през последните месеци от срока на договора, с оглед което издадените
две фактури не били осчетоводени от дружеството. Счита, че съдът правилно е
преценил показанията на разпитаните в хода на съдебното дирене двама свидетели.
Моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение и да присъди разноски за
адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Пред първоинстанционния съд иск е предявен иск с правна квалификация чл.
415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД – за признаване за
установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от
12 000 лева, представляваща сбор от незаплатени задължения по Договор за
външно обслужване на търговска дейност № 17001/03.04.2017 г., начислени с
Фактури № **********/01.02.2018 г. и № **********/01.03.2018 г., ведно със
законната лихва от 04.05.2018 г. до изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
16.05.2018 г. по ч.гр.д. № 28511/2018 г. по описа на СРС, 90 състав.
Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК
на възражение от ответника против заповедта за изпълнение, издадена в полза на
ищеца и предвид разпоредбата на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е
налице интерес от търсената защита, исковата молба е подадена в предвидения за
това срок и производството се явява процесуално допустимо.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както приема в своята
константна практика Върховният касационен съд, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло фактическите
констатации на първата съдебна инстанция, установени и от въззивната инстанция
и мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. В допълнение към същите, следва да бъде изложено следното:
За да се претендира реално изпълнение на задължения по договора за
изработка, следва да се установи, че договорът съществува – не е прекратен и
страната (в случая изпълнителят) е изправна – т.е. когато и доколкото е
изпълнила своите задължения по договора, а ответникът не е изпълнил
задълженията си да заплати договорената за това цена. В тежест на ищеца е да
докаже, че е налице действително правоотношение с ответника, по което той е
изпълнил договорените работи, установени по количество и стойност, т. е. че е
изправна страна. В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу
съществуване на вземането, респективно срещу изискуемостта му. На следващо
място, за възникване на задължение по чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД следва
поръчващият да приеме съответната работа.
По делото е безспорно, че е възникнало валидно правоотношение по сключен
между страните за срок от една година по Договор за външно обслужване на
търговска дейност № 17001 от 03.04.2017 г. С Договора, ищцовото дружество се е
задължило да изгради структура на оперативните дейности на ответното дружество,
както и да осъществи обслужване, проучване и разработване на търговска мрежа по
региони с мениджъри и представители на ищеца. Уговорено е и задължение за
постигане на резултат, а именно - целите, посочени в Приложение № 3 към
договора – продажба за срока на договора на 70 000 литра вино,
произвеждано от ответника, в различни разфасовки, и в нови от 300 до 400 точки
на продажба. Ответникът от своя страна
се задължил да заплати на ищеца възнаграждение в размер от по 5 000 лева
месечно без ДДС или общо 60 000 лева без ДДС за срока на договора без
отстъпка. А в случай, че месечният оборот на продадените стоки на ответника чрез
услугите на ищцовото дружество не достигне 25 000 лева без ДДС – месечното
възнаграждение е уговорено в размер на 3 750 лева без ДДС или общо
45 000 лева без ДДС за срока на договора, видно от Приложение № 4 към
договора.
Спорният въпрос между страните е дали ищецът е изправна страна по сключения
между страните договор и дали работата по договора е приета от ответника.
Настоящият въззивен състав приема за неоснователни възраженията на
въззивника-ищец, че същият е бил изправна страна по договора, както и че въззиваемия-ответник
е приел без възражения работата на изпълнителя по процесния договор, с оглед
липсата на предявена от последния рекламация относно недостатъци в качеството
на услугата, съгласно т. 4.2.1. от договора, поради следните съображения:
В т. 5.2.1 от договора е предвидено, че клиентът дължи и заплаща на
изпълнителя цената на закупените услуги, съгласно действащите търговски условия
по Приложение № 4 към договора, като дължимата месечна сума се заплаща в
началото на следващия месец, до 5-то число след представени седмични доклади за
извършеното. Въпреки изрично дадените на ищцовото дружество, чрез пълномощника
му, указания с доклада по делото от първоинстанционния съд, че не сочи
доказателства за твърдението си, че изпълнителят е бил изправна страна по договора,
която е предоставила поръчаните услуги в периода, за който са издадени
процесните две фактури на 01.02.2018 г. и 01.03.2018 г. За последните два
месеца от действието на процесния договор, доказателства за установяването на
това обстоятелство не са ангажирани по делото. Не са представени по делото седмичните
доклади за извършеното от изпълнителя по договора през тези два месеца, нито
доказателства, че същите са доведени до знанието на насрещната страна по
договора. Тези обстоятелства не се установяват от разпитаните пред
първоинстанционния съд свидетели. Напротив –от показанията на св. Панчев се
установява, че за последните два месеца нови клиенти не са намерени, като са
продадени само няколко бутилки вино, произведени от дружеството-ответник, а
месечни отчети през периода на договора са изпращани от свидетеля единствено на
представител на ищцовото дружество. От показанията на св. Б. се установява, че
за първите 10 месеца от действието на договора са продадени по-малко от
22 000 литра вино, вместо 70 000 литра за срока на същия, като още от
самото начало ответното дружество, чиито служител е свидетелят е имало проблеми
с работата на изпълнителя по договора, като не бил постигнат резултата,
уговорен с ответника. Същият споделил, че е трябвало да се предоставят седмични
и месечни отчети от страна на изпълнителя, в които би трябвало да бъде отразена
извършената дейност през отчетния период, и е виждал някои от тези отчети, но
за месеците януари и февруари на 2018 г. не е сигурен дали са предоставяни
такива.
Въззивният съд намира, че не се установява и от приетата в производството
пред първата инстанция електронна кореспонденция между представители на двете
дружества, че са изготвяни седмични
доклади за извършеното от изпълнителя по договора през процесните два месеца и
предоставянето им на насрещната страна по договора. Тъкмо обратното – от писмо
от 20.02.2018 г. се установява, че представител на ответното дружество е
напомнил за трети път на представител на ищеца, че следва да бъде представен
отчет с продажбите и точките на продажба, които ищецът е реализирал през м. януари
2018 г. Същевременно, представянето на седмичните доклади за извършеното от
ищеца на ответника представлява необходимо условие както за да може да бъде
направена преценка дали услугите са извършени съобразно уговореното, така и за
да възникне задължението на насрещната страна по чл. 264, ал. 1 ЗЗД да приеме
извършената съгласно договора работа. Представянето на седмичните доклади е
предвидено и като условие за заплащане на изпълнителя цената на закупените
услуги, съгласно т. 5.2.1 от договора. Изпълнителят е следвало да предостави нужната
информация на насрещната страна по договора за това какво е извършено през процесните
два месеца от срока на действието му. След като ищецът не е изпълнил
задължението си за представяне на седмични отчети, същият е бил неизправна
страна по договора. Ответното дружество е било поставено в невъзможност по вина
на ответника да приеме на работата. Следователно въззиваемото дружество-ответник
не дължи и плащане на месечните възнаграждения на ищцовото дружество-въззивник,
до който правилен извод е достигнал и първоинстанционният съд.
Приемане на извършената работа не може да бъде установено и от
представените по делото Фактури № **********/01.02.2018 г. и №
**********/01.03.2018 г. Съгласно приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, процесните фактури не са подписани от
представител на ответника, не са осчетоводени в счетоводството на последния и
не са включени в дневниците за покупки от ответника, както и не е ползван
данъчен кредит по тях. Първичните счетоводни документи и вписванията в
счетоводните книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и
съобразно другите доказателства по делото. Когато фактурата е подписана за
получател от лице без представителна власт, но същата е осчетоводена, включена
в дневника за покупките и за нея е ползван данъчен кредит, се приема, че
търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на
стоките (съгласно презумпцията на чл. 301 ТЗ) и това представлява недвусмислено
признание на задължението, и доказва неговото съществуване, каквито действия
обаче не са извършени в настоящия случай. Следователно не се установява изпълнение
на Договора, (в този смисъл:Решение № 67 от 31.07.2015 г. по т.д.№ 631/2014 г.
на II т.о. на
ВКС). В този смисъл е и Решение № 62 от 25.06.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на
II т.о. на ВКС – , в която практика се изразява становището, че при липсата на подпис за
получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция,
фактурите не могат да бъдат годни доказателства за извършени фактически
действия по получаване и приемане на стоките, нито пък доказателство за
облигационна обвързаност между страните.
Други доказателства за приемането на извършената работата от ответника и за
осчетоводяване на фактурите, на които се позовава ищеца също не са ангажирани.
Настоящият въззивен състав намира, че ищецът не е провел пълно доказване,
че ищцовото дружество-въззивник е изпълнил точно и качествено възложената
работа, която да е приета от ответника без възражения, срещу което за ответното
дружество е възникнало задължение в размер на сумата от 12 000 лв. Следователно
искът за заплащане на посоченото възнаграждение е неоснователен и недоказан и
следва да се отхвърли.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, включително в частта за разноските.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 1 440
лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за
производството пред въззивната инстанция. Възражението за прекомерност, направено от процесуалния представител на
въззивника е неоснователно с оглед правната и фактическа сложност на делото,
като размерът му е по-нисък от минималния/1480 лева спрямо интереса/, съгласно разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 44557/18.02.2020 г., постановено по гр.д. № 78148/2018 г.
по описа на СРС, ГО, 90 състав
ОСЪЖДА „Ф.С.“ ООД, ЕИК*********, да заплати на „Б.Е.“ ООД, ЕИК *********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1 440 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за производството пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.