Р Е Ш Е Н И Е
№ 9
гр. Перник, 11.01.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 626 по
описа на съда за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
786/06.08.2018 г., постановено по гр.д. № 1230 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г., първоинстанционният съд е признал за установено по предявен иск с
правно основание по чл. 124 вр. с чл. 439, ал. 2 от ГПК вр. с чл. 110 и чл. 117
от ЗЗД, че Т.Г.Т., ЕГН: ********** не дължи на ответника „ЧЕЗ Електро България“
АД, с ЕИК: ********* вземането по изпълнителен лист, издаден на 13.12.2007 г.
по гр.д. № 2458/2007 г. по описа на Районен съд-гр. Перник, поради погасяване
на последното по давност.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил „ЧЕЗ
Електро България“ АД, с ЕИК: ********* да заплати на Т.Г.Т., ЕГН: **********
сумата от 470 лева, представляваща разноски – адвокатско възнаграждение и
държавна такса.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 27064/17.10.2018 г. от
„ЧЕЗ Електро България“ АД, с ЕИК: *********, чрез процесуалния му представител
– юрк. Л.М., в която същото се обжалва изцяло. Навеждат се доводи, че последното
е недопустимо, алтернативно неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място се
твърди, че първостепенното решение е недопустимо като постановено по недопустим
поради липса на правен интерес иск, доколкото сумите по изпълнителния лист са
заплатени изцяло. На следващо място се посочва, че изводът на районния съд за
погасяване по давност на процесното вземане е неправилен, тъй като
жалбоподателят е предприемал регулярно действия по удовлетворяване на
последното. Освен това се твърди, че дори по отношение на вземането да е
изтекъл законоустановеният давностен срок, то същото е било погасено поради
извършено плащане от страна на длъжника. В тази връзка се уточнява, че след
като вземането е погасено чрез плащане, то не може да се приеме за погасено и
по давност. На последно място се посочва, че изпълнителното производство
относно процесното вземане е прекратено с постановление на съдебния изпълнител
поради плащане на всички суми по изпълнителното дело, поради което към момента
на постановяване на обжалваното решение правният интерес от търсената защита е
отпаднал. С тези аргументи се иска първоинстанционното решение да бъде
обезсилено, а производството по делото прекратено. Евентуално се иска отмяна на
обжалвания акт и постановяване на друг такъв, с който предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендират се разноски – юрисконсултско възнаграждение в двете
съдебни инстанции. Не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – Т.Г.Т., ЕГН:
**********, чрез процесуалния му представител – адв. В.Б. ***, е постъпил
писмен отговор с вх. № 29064/02.11.2018 г., с който въззивната жалба се оспорва
изцяло като неоснователна. Излагат се съображения за правилност и обоснованост
на атакуваното съдебно решение. Посочва се, че давността за процесното вземане
е изтекла, както законосъобразно е приел районният съд. В тази връзка се
уточнява, че извършеното плащане не представлява признание на вземането, нито
изпълнение на нравствен дълг, доколкото е извършено по повод предприето от „ЧЕЗ Електро
България“ АД принудително изпълнение. Иска се първоинстанционното решение да
бъде потвърдено изцяло. Не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция страните редовно призовани, не се явяват,
не изпращат и процесуални представители. От „ЧЕЗ Електро България“ АД е
постъпила молба, с която въззивната жалба се поддържа. Иска се
първоинстанционното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено по
съображенията, изложени в последната. Не се правят доказателствени искания.
Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение в производството и пред
двете инстанции.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
Перник от 22.02.2018 г., подадена от Т.Г.Т., доуточнена с молба от
14.03.2018 г. Със същата е предявен установителен иск като се иска съдът да признае за установено, че Т.Т. не дължи на „ЧЕЗ Електро България“ АД вземането по изпълнителен лист, издаден на
13.12.2007 г. по гр.д. № 2458/2007 г. по описа на Районен съд-гр. Перник,
поради погасяване на последното по давност.
Искът
е с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК – за
установяване, че вземането на ответника към ищеца, обективирано
в изпълнителен
лист, издаден на 13.12.2007 г. по гр.д. № 2458/2007 г. по описа на Районен
съд-гр. Перник, не съществува.
В исковата молба се твърди, че въз основа на посочения изпълнителен
лист от 13.12.2007 г. срещу ищеца по молба на ответника е образувано
изпълнително дело № 20168130402146 при частен съдебен изпълнител А.В.. Посочва
се, че доколкото процесното вземане, обективирано в изпълнителния лист, е
съдебно установено, то същото се погасява с изтичането на петгодишен давностен
срок. Излагат се аргументи, че последният е започнал да тече на 13.12.2007 г.
като следва да се приеме за изтекъл на 13.12.2012 г. В тази връзка се уточнява,
че през посочения период давността не е била спирана или прекъсвана,
доколкото ответното дружеството в
качеството си на кредитор е бездействало и не е предприело действия по
принудително удовлетворяване на претенцията си. По тези съображения ищецът
счита, че както главното, така и акцесорните вземания – лихви и разноски, по
изпълнителния лист са погасени по давност.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор
ответникът е оспорил предявения иск като недопустим, евентуално като неоснователен.
Относно недопустимостта е посочил, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 439 от ГПК, доколкото
процесното вземане е било изцяло погасено чрез извършено от същия доброволно
плащане преди подаване на исковата молба. В тази връзка се твърди, че изп.д. №
20168130402146 е било прекратено с постановление на ЧСИ В., което не е
обжалвано и е влязло в сила. Уточнява се, че в счетоводството на ответника не
фигурира вземане на дружеството срещу ищеца в посочения в исковата молба
размер. По тези аргументи се счита, че е недопустимо да се иска от съда да
установи несъществуване на вземане поради погасяването му по давност, след като
същото е било погасено чрез плащане. Алтернативно се излагат аргументи, че
предявеният иск е неоснователен, доколкото въз основа на процесния изпълнителен
лист е било образувано и предходно изпълнително дело под № 20088130400023 на
ЧСИ В.. В тази връзка се твърди, че вземането не е погасено по давност, тъй
като ответникът е предприемал действия по принудително удовлетворяване на
претенцията си. На последно място се посочва, че дори вземането да е било обект
на давност, то същото следва да се приеме за погасено не въз основа на
давността, а поради извършеното плащане от страна на длъжника макар и след
изтичане на давността.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: удостоверение №
12381/11.06.2018 г. от ЧСИ А. В. и заверени преписи от изп.д. № 20088130400023
и от изп.д. № 20168130402146 по описа на ЧСИ А. В..
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че по гр.д. № 2458/2007 г. по описа на ПРС е издаден
изпълнителен лист на основание документ по чл. 237, б „к“ от ГПК (отм.), като ищецът
Т.Т. е осъден да заплати на „ЧЕЗ Електро България“ АД сумата от общо 833.02
лева, от които 693.39 лева стойност на доставена, но неплатена електрическа
енергия за битови нужди за периода от 31.12.2002 г. до 31.07.2006 г. (главница),
81,14 лева – обезщетение за забава за периода от 31.05.2003 г. до 29.11.2007 г.
и 58.49 лева – съдебни разноски. Приел е също, че по посочения изпълнителен
лист са образувани две изпълнителни дела – и.д. № 23/2008 г. по описа на ЧСИ А.В.
– образувано на 11.01.2008 г. и прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, и и.д. № 2146/2016 г. по описа на
ЧСИ А.В. – образувано на 28.11.2016 г., като в хода на последното, а именно на
13.02.2018 г. ищецът като длъжник е превел на съдебния изпълнител сумата от
920.35 лева.
С оглед
наличието на висящ изпълнителен процес относно събиране на процесните вземания
първостепенният съд е счел, че предявеният иск е допустим. Посочил е че
съобразно чл. 439, ал. 2 от ГПК същият може да се основа само на факти,
настъпили след приключване на заповедното производство. По аргумент от чл. 111, б. „в“ и чл. 117, ал. 1 от ЗЗД районният съд е
приел, че в настоящия случай вземанията на електроразпределителното дружество
следва да се погасяват с изтичането на тригодишна давност. В тази връзка и след
като е изследвал приложените към изпълнителните дела документи и с оглед
разясненията, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015
г. по тълк.д. № 2/2013 г. решаващият съдебен състав е достигнал до извода, че
срокът на погасителната давност относно процесните вземания е изтекъл на
23.02.2011 г. По тези съображения е приел, че последните са погасени, считано
от момента на изтичане на давността, и следователно са недължими, като е
посочил, че доколкото извършеното в хода на и.д. № 2146/2016 г. плащане на претендираните суми не представлява признание на
дълг, нито изпълнение на нравствен дълг, то същото не може да обоснове
прекъсване на давността. По тези съображения първостепенният съд е уважил
предявения иск.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно.
По отношение
на допустимостта обаче настоящият състав на въззивния съд намира постановения
първоинстанционен акт за недопустим като съображенията за това са следните:
От фактическа страна се установява, че изпълнителен лист от
13.12.2007 г. по гр.д. № 2458/2007 г. по описа на ПРС е издаден с оглед на
документ по чл. 237, б „к“ от ГПК (отм.). По молба с
вх. № 20558/28.11.2016 г. на „ЧЕЗ Електро България“ АД и въз основа на
посочения изпълнителен лист, при ЧСИ А.В. е образувано и.д. № 20168130402146. На
21.12.2016 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника – Т.Т.,
която същият е получил лично на 30.12.2016 г. На следващо място по делото се
установява, че въз основа на молба с вх. № 1164/19.01.2018 г. от ответника –
взискател в изпълнителното производство на 29.01.2018 г. е наложен запор върху
вземания на ищеца по банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД, за което последният е
уведомен на 13.02.2018 г. Видно от вносна бележа (л. 17 от и.д. №
20168130402146) на 13.02.2018 г. Т.Т. е внесъл по сметка с IBAN № *** с титуляр А.В. ЧСИ сумата от 920.35 лева с
основание за плащане и.д. № 20168130402146. От преводно нареждане, находящо се
на л. 20 от и.д. № 20168130402146, се установява, че на 19.02.2018 г. съдебният
изпълнител е превел на ответника „ЧЕЗ Електро България“ АД сумата от 814.38
лева – като в преводното нареждане като основание за плащане е посочено
цитираното изпълнително дело с длъжник Т.Т.. Съгласно справка, находяща на л.
21 от изпълнителното дело с превеждането на сумата от 814.38 лева вземането на
взискателя е изцяло погасено, а остатъкът до 920.35 лева, а именно сума в
размер 105.97 лева е отнесена за погасяване на такси в производството по
принудително изпълнение. Видно от материалите по и.д. № 20168130402146 след
превеждането на сумата от 814.38 лева в полза на взискателя, същото е
приключено, за което на 24.02.2018 г. до длъжника е изпратено съобщение, което
последният е получил на 02.03.2018 г.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Абсолютна
процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск по чл. 124, ал.
1 от ГПК, включително на отрицателния такъв, е наличието на правен интерес от
неговото предявяване. Последният е налице, когато субективното право, предмет
на иска, е застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е
нарушено се поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез
установителен иск или носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата
защита. В настоящия случай към момента на предявяване на исковата молба –
22.02.2018 г., всички суми по изпълнителен лист от 13.12.2007 г. по гр.д. №
2458/2007 г. по описа на ПРС, предмет на и.д. № 20168130402146, са заплатени от
ищеца-длъжник на съдебния изпълнител с вносна бележка от 13.02.2018 г. и са
преведени от последния на ответника като взискател с преводно нареждане от
19.02.2018 г. В тази връзка следва да се приеме, че процесните вземания са
погасени още преди подаване на исковата молба. Именно като последица от това
погасяване е и приключаването на изпълнителното производство, постановено от
съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК. По тези съображения в
настоящия случай чрез предявяването на установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК не може да се постигне адекватна защита на правата на ищеца. Подобен извод
следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да
зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск,
доколкото към момента на предявяването му постъпилата по изпълнителното дело
сума е вече преведена на взискателя. В тази връзка следва да се приеме, че дори
такъв иск да бъде уважен същият няма да доведе до прекратяване на изпълнителното
дело, защото то е вече приключено с влязло в сила постановление, нито чрез него
само по себе си може да се постигне връщане на платените от ищеца суми, след
като последните вече са преведени на взискателя към момента на предявяване на
иска (по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. на ВКС по т.д. №
667/2011 г. на 2-ро т.о.). Такова
възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез
воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване,
какъвто обаче в случая не е предявен (в този смисъл Определение № 634 от 5.10.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 479/2009 г., 2-ро т.о.).
На последно
място липсата на интерес от воденото на отрицателен установителен иск в
настоящия случай може да се обоснове и с принципа за процесуална икономия,
доколкото целеното с него установително действие може да се постигне с воденето
на осъдителния иск за неоснователно обогатяване като така на практика би се
избегнало създаването на множество процесуални отношения, при положение, че
правният спор може да бъде разрешен само в един процес.
По тези съображения въззивният съд счита, че първата инстанция е
постановила недопустимо решение, което подлежи на обезсилване. Доколкото не е
налице някоя от хипотезите на чл. 270, ал. 3, изр. 2-ро и 3-то от ГПК, то
производството по делото следва да бъде прекратено с оглед изричната разпоредба
на чл. 270, ал. 3 изр. 1-во от ГПК. В тази връзка настоящият съдебен състав не
намира за необходимо да обсъжда останалите изложени в жалбата оплаквания за
неправилност на атакувания съдебен акт.
По исканията
за разноски на страните:
Искане за
разноски е направено само от жалбоподателя като същият претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение в производството по делото и пред двете инстанции,
както и 25 лева – разноски за държавна такса в производството пред въззивния
съд. С оглед изхода на последното такива му се дължат като на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК и предвид ниската фактическа и правна сложност на делото настоящият
съдебен състав определя в полза на жалбоподателя възнаграждение за юрисконсулт
в размер на общо 200 лева – по 100 лева за всяка съдебна инстанция.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 786/06.08.2018 г. постановено
по гр.д. № 1230/2018 г. по описа на Районен съд-гр. Перник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ Т.Г.Т., ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „ЧЕЗ Електро
България“ АД, с ЕИК: *********, сумата от общо 225 лева, представляваща
разноски – 200 лева юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство и
в първоинстанционното производство по делото и 25 лева – разноски за държавна
такса пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.