СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІII "В" въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети април през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
при участието на секретаря Юлия
Асенова, разгледа докладваното от мл. съдия Коева въззивно гражданско дело № 14242 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 39265 от 25.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 48833 по описа за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 67-и
състав частично са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.”
ЕАД срещу ответниците С.Д.Ч. и В.Д.Ч. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че
ответниците дължат на ищцовото дружество по ½ част от сумата 1938,02
лв., представляваща дължима главница за доставена топлинна енергия за перида 01.05.2015
г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 20.03.2017 г. до
окочателното й изплащане, което вземане касае топлоснабден имот имот, находящ
се в гр. София, жк. “**********и за което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 16804/2017 г. по описа на СРС, 67 – състав, като е отхвърлен искът за
сумата от 90,97 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 15.09.2016 г.
Първоинстанционното решение в
частта, с която са уважени предявените искове като необжалвано от ответниците е
влязло в сила.
Недоволен от постановеното решение е
останал ищецът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба
срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове. Въззивникът
поддържа, че решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния
закон. Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд не е взел
предвид разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия, а именно, че потребителите са длъжни да плащат месечните дължими суми
в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Искането към
съда е да отмени решението на СРС в обжалваната част и да уважи изцяло исковете
като основателни и доказани. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответниците,
с който се оспорва жалбата, излагат се подробни съображения за правилност на
решението на СРС в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище по жалбата от
третото лице-помагач “М.Е.” ООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо.
Предмет на настоящото въззивно производство е дължимостта на обезщетението
за забава върху главницата за процесния период:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР – действащи за процесния
период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30- дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С
публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. Ищцовото дружество не е представило доказателства за
публикуването в интернет на сметките, съобразно посочената разпоредба, поради
което искът за обезщетение за забава върху дължимите суми за потребена топлинна
енергия се явяват неоснователни. С оглед на неодказаността на настъпването на
правопораждащия факт, обуславящ основанието на претенцията, неоснователни са
доводите на въззивника свързани с установяването на размера на дължима лихва за
забава.
Следва
да се отбележи, че разпоредбата на чл.
269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив, т. е.
проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до
релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва
на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се
отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до
неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата
инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са
свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния
спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният
съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за
неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава
материалноправния спор.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният
извод до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на правните
съждения на първоинстанционния съд и липсват други доводи във въззивната жалба,
както и императивна материално правна норма, която да бъде приложена служебно
от настоящия състав, дейността на настоящата съдебна инстанция е изчерпана и
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендират присъждането на деловодни разноски разполагат въззиваемите. В
отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на адвокатско
вънаграждение пред настоящата инстанция. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, като в този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. По делото са
представени е договори за правна защита и съдействие от 01.10.2018 г. за всеки
от въззиваемите, в които е отбелязано, че възнаграждението за процесуално
представителство пред СГС е платено в брой, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемите следва бъде присъдена сумата от
общо 600 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
С оглед цената на иска решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
ПОТВЪРЖДАВАрешение № 39265 от 25.07.2018 г., постановено по гр.
дело № 48833 по описа за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 67-и състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на С.Д.Ч., ЕГН **********
и В.Д.Ч., ЕГН ********** сумата от 600 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в производството пред СГС.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
М.Е.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.