Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в
публичното заседание на тридесети октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4213 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответника С.Г.П. срещу решение от 02.01.2020 г. по гр.д.
№36860/2018 г. по описа на СРС, 56 състав, с
което е осъден да заплати на ищеца Г. фонд на основание чл.288 ал.12 КЗ
отм. сумата от 1122,44 лв., представляваща възстановено от Г. фонд на основание
чл.288 ал.1 т.2 б. „а“ КЗ отм. по щета №11-0203/08.04.2013 г. обезщетение за
имуществени вреди от ПТП, настъпило на 03.04.2013 г. в гр. София по вина на
ответника при управление на товарен автомобил „Ситроен Джъмпер“ с рег. № ********без
да има валидна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва
от 05.06.2018 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и разноски по делото.
В
жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно - постановено при
нарушаване на материалния закон и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, и необосновано. Сочи, че представената от ищеца в
първоинстанционното производство анулирана застрахователна полица е различна от
представената от ответника, която е била валидна по време на застрахователното
събитие на 03.04.2013 г. и не е била анулирана. Счита, че при настъпване на
събитието е притежавал валиден от външна страна документ, удостоверяващ
сключването на застрахователен договор. Релевира и възражение за погасителна
давност. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Г. фонд в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.288 ал.1 т.2 б. „а” КЗ отм. сочи, че Гаранционният фонд изплаща по
застраховката „Гражданска отговорност“ обезщетение за неимуществените и
имуществените вреди, ако причинителят не е имал сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
С плащането на
застрахователното обезщетение встъпва в правата срещу причинителя на вредата.
За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят следните
факти: в следствие на виновно и противоправно поведение на водач на МПС,
управлявал МПС сключена застраховка „Гражданска отговорност”, да е настъпило
събитие, за което ищецът носи риска, като в изпълнение на договорното си
задължение застрахователят да е изплатил на увредения застрахователното
обезщетение.
Обемът на
регресното вземане се определя от обема на извършеното плащане, но не повече от
размера на действителните вреди.
Основният спорен въпрос между страните по делото
въпрос е дали е съществувала валидна застраховка „Гражданска отговорност“ за
управлявания от ответника автомобил към момента на настъпване на
застрахователното събитие, респ. дали следва да се възложи в тежест на
ответника да доказва наличието на застрахователно правоотношение, както и
знанието на факта на недействителност на последното.
По делото е представена полица по застраховка
„Гражданска отговорност“ №22102001893574 за периода 07.10.2012 г. - 07.10.2013
г., сключена за процесното МПС със ЗК „Л.И.“ АД.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което
настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че в системата за
администриране на полици при ЗК „Л.И.“ АД описаната по-горе застрахователна
полица не е регистрирана и не е отчитана платена по нея застрахователна премия.
Договорът за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите има задължителен характер и се
сключва във формата на застрахователна полица. Наличието на валидно
правоотношение се доказва с полицата и знак, който се издава от Гаранционния
фонд. В тежест на ответника е да докаже, че управляваният от него автомобил е
имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на процесното
ПТП, както правилно е разпределил доказателствената тежест и
първоинстанционният съд.
За да възникне валидно застрахователно
правоотношение между страните е необходимо помежду им не само да е сключен
застрахователен договор, но същият да е влязъл в сила. В чл.187 КЗ отм.
законодателят е посочил момента на влизането му в сила - след плащане на цялата
дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане, освен ако в
закона или в договора не е предвидено друго. В диспозитивната норма не се
съдържа правило, че договорът проявява действие от момента на
сключването/подписването му.
При тези данни и с оглед на събраните по делото
доказателства, настоящият въззивен състав намира, че по делото е установено при
условията на пълно и главно доказване, че към датата на процесното ПТП не е
била налична валидна застраховка „Гражданска отговорност“ за управлявания от
ответника автомобил.
Неоснователен е
доводът на въззивника, че неоснователно, необосновано и в нарушение на
процесуалните правила първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното
от него възражение за изтекла погасителна давност, тъй като същото не е
релевирано в едномесечния срок по чл.131 ГПК. С изтичане на срока по чл.131 ГПК
се преклудират всички възражения, които не са свързани със служебно приложения
на материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при които е нужно
заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление, вкл. възражението за
погасителна давност, наведено едва в първото по делото о.с.з., което не следва
да бъде разглеждано. В същия срок ответникът трябва да направи и фактическите
си възражения срещу иска, т.е. да се позове на произключващи и правопогасяващи
спорното право факти, т.е. и по отношение на фактите срокът за отговор е
фатален. Съдът има задължение да дава на страните указания в първото по делото
заседание, но само във връзка с необходимостта да се ангажират доказателства за
фактите, на които страните вече са се позовали – ищецът в исковата молба,
ответникът - в отговора. За пълнота на
изложението следва да се отбележи, че възражението за погасителна давност е и
неоснователно. По въпросите за началото на давностния срок е налице постоянна
практика на ВКС – решение № 178/21.10.2009 г. по т.д. №192/2009 г. на II ТО,
решение №15/04.02.2011 г. по т.д. №326/2010 г. на II ТО и др., според която
изискуемостта на вземането на Гаранционния фонд и началният момент, от който
започва да тече 5-годишният давностен срок срещу деликвента, е моментът на
плащане на обезщетението, който в случая е 08.08.2013 г., т.е. към датата на
депозиране на исковата молба /05.06.2018 г./ не е изтекъл 5-годишният срок.
По изложените съображения и поради пълно
съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №311333 от 02.01.2020 г., постановено по гр.д.
№36860/2018 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА С.Г.П., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Г. фонд, адрес: ***, на основание чл.78
ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.