РЕШЕНИЕ
№ 18547
гр. София, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Д.Б.А.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110102333 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена от А. Г. А., с
ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Б. З., против /фирма/, с ЕИК: ************, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от В.М.И., с която са предявени
обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК при условията на чл. 143 от ЗПК за прогласяване за нищожна неустоечна клауза по чл.
8 от договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г., сключен между ищеца и ответника, и
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 135,28 лева, представляваща недължимо платена сума по процесния
договор, ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 28.11.2022 г., сключил с ответника договор за паричен заем в
размер на 500,00 лева. Твърди още, че в чл. 8 от договора се съдържала клауза, съгласно
която заемателят следвало да заплати и сумата от 335,44 лева неустойка, представляваща
обезщетение за непредставяне на обезпечение съгласно процесния договор. Навежда
твърдения, че на 01.12.2022 г. заплатил сумата от 200,00 лева, а на 02.12.2022 г. сума в
размер на 435,28 лева, с които плащания изцяло погасил процесния кредит. Сочи, че е
налице нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и при неспазване на нормите на чл. 19,
ал. 4 във вр. с чл. 143 от ЗПК. Поддържа, че върнал сумата от 671,00 лева, като процесната
сума в размер на 135,28 лева била реално получена като възнаграждение от ответника в
противоречие на пазарните и икономически условия в страната към момента на
предоставяне на заема. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на чл. 8 от процесния договор, както и да осъди ответника да му заплати сумата от 135,28
лева недължимо платена по договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г., ведно със
законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане на вземането. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника. Със становище
от 11.10.2023 г. ответникът, чрез процесуалния си представител адв. С.М., оспорва
предявените искове и моли съда да отхвърли същите като неоснователни и недоказани.
Прави възражение за прекомерност на претендирания от ищеца размер на адвокатско
възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение срещу присъждане на
адвокатското възнаграждение на основание чл. 38а от ЗА. Претендира разноски.
1
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По делото е обявено за безспорно обстоятелството, че на 28.11.2022 г. страните са
сключили договор за паричен заем в размер на 500,00 лв. Видно от приложения по делото
договор за паричен заем, на 28.11.2022 г. между ищеца А. Г. А., в качеството му на
заемател, и ответника /фирма/, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за
паричен заем № 578850/28.11.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сума в размер на 500,00 лв., която ищецът се задължил да върне на 27 седмични
вноски, всяка от които в размер на 20,58 лв., с изключение на последната, която е в размер
на 20,48 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен процент в размер на
3,340% и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,065%. Посочен е срок на договора - 27
седмици, обща сума за плащане - 555,56 лв. и дата на последно плащане – 05.06.2023 г.
В чл. 6 от процесния договор страните са уговорили договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на определени условия, както и с още едно от посочените
по-долу обезпечения, по избор на заемателя:
1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;
2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите
условия;
3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;
4. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му, заемателят декларира, че му е известно
и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора в
тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 335,44 лв., с начин на разсрочено
плащане, подробно посочен в погасителния план към договора за заем. По делото е
представен и приет погасителен план към договора, в който са посочени падежните дати за
заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е също,
че сумата от 33,00 лв., представляваща общият размер на една седмична вноска, е
формирана като сбор от сумата за погасяване на задължението без неустойка – 20,58 лв. и
разсрочената неустойка по чл. 8 от договора – 12,42 лв.
По делото са представени удостоверения, издадени от ответното дружество, относими
към процесния договор за заем, а именно Удостоверение за активен кредит с изх. №
9111/01.12.2022 г. и Удостоверение с изх. № 9142/02.12.2022 г. Представени са един
разходен касов ордер от 28.11.2022 г. и два приходни касови ордера, съответно от 01.12.2022
г. и 02.12.2022 г.
От приетите по делото договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г. и
удостоверения, издадени от ответното дружество, се установява, че ищецът е извършил две
плащания към ответника, както следва: на 01.12.2022 г. - сума в размер на 200,00 лв. и на
02.12.2022 г. - сума в размер на 435,28 лв. Общата сума, заплатена от ищеца на ответника, е
в размер на 635,28 лв. В Удостоверение за активен кредит с изх. № 9111, издадено от
ответното дружество на 01.12.2022 г., изрично е посочено, че в случай на предсрочно
погасяване към дата 08.12.2022 г., заемателят дължи сума в размер на 435,28 лв. Заемателят
е заплатил сума в размер на 200 лв. на 01.02.2022 г. и сума в размер на 435,28 лв. на
02.12.2022 г., с които плащания е погасил предсрочно кредита.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143
ЗЗП:
За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже: че при сключване
на процесния договор страните са съзнавали, че преследват неправомерна цел, като за да я
постигнат, са си послужили със сделка, която сама по себе си не е забранена от закона, както
и обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за паричен
заем е нищожна на заявените правни основания.
В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу исковете.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
2
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от
Закон за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е
условие за действителност на договора.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 147б
от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съдът е длъжен да преценява служебно
неравноправния характер на клаузи в потребителския договор, който обосновава тяхната
нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за да намери
приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да е нищожна,
същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена индивидуално между
страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия. В настоящия случай ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се
направи извод, че оспорената клауза от договора е била индивидуално уговорена. С оглед на
това, съдът намира, че оспорената клауза на чл. 8 от договора не е индивидуално уговорена
– изготвена е предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното
съдържание.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора
следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси и
неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки – съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а също и на добрите
нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при гражданските, така и при
търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително определен
от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите
на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на
задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или
3
за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на заемателя да
осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от договора във вр. с чл. 10 от
Общите условия. Следва изводът, че задължението за заплащане на неустойка е уговорено
като обезпечение на изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на заемателя да върне на заемодателя предоставената
му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е
установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай с клаузата за неустойка
всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което се подкрепя и от
начина, по който е уговорено плащането на това задължение, тъй като съгласно
представените договор и погасителен план към него, неустойката се заплаща на вноски,
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор е посочен ГПР от 49,065%, който формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК, тъй като не надвишава максималния размер,
предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но същият не отразява действителния ГПР, защото не
включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката, уговорена в чл. 8 от
договора, в размер на 335,44 лв., която е предвидено да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски и която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съдът намира, че неустойката, уговорена в чл. 8 от процесния договор, представлява
разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при изчисляването на
годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.
1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти размера на законната лихва, която към датата на сключване на договора за
кредит е 10% /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 50% от взетата сума. Следва изводът, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, са нищожни. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита
за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
4
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е безспорно, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати
неустойка в размер на 335,44 лв., която в случай на неизпълнение да заплаща разсрочено,
съгласно включения в договора погасителен план. Съдът приема, че в случая неустойката,
уговорена в чл. 8 от договора, цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва".
Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. Следва изводът, че
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горното е и
предвиденият начин на заплащане на процесната неустойка, а именно заедно със
съответната погасителна вноска по кредита и съобразно уговорения в договора погасителен
план, което също е знак за съгласие от страна на кредитодателя, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, съответно това за заплащане на
неустойка ще възникне. Следва да се обърне внимание, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014
г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50% от
предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се
заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. В случая само размерът на неустойката (335,44 лв.)
представлява над 50% от размера на заетата сума (500,00 лв.). Ако към посочения ГПР от
49,065% се прибави и размерът на неустойката, то тогава годишният процент на разходите
ще е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед
гореизложеното, задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението на договора, а
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие с правилото
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е включен нито в годишния процент на разходите, нито в
общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки, че
формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на
задължението, без включването в тях на процесната сума по чл. 8 от договора, те не могат да
изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен
начин да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440
от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, съдът приема клаузата на чл. 8 от договора за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4
ЗПК.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже, че е извършено плащане на исковата сума, чието
възстановяване претендира, както и обстоятелството, че същата е недължима.
Ответникът следва да установи, че е получил сумата на валидно правно основание.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на
ответната страна и обедняването на ищцовата страна поради получаването на нещо без
основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца.
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил от ищеца
сума в общ размер на 635,28 лв. При установяването недействителността на клаузата на чл.
8 от договора и вземайки предвид предсрочното погасяване на кредита, ответникът дължи
връщане на сумата в размер на 135,28 лв., като недължимо получена. С размера на тази сума
ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, като е налице причинна връзка между
5
обогатяването на ответника и обедняването на ищеца. Ответникът не ангажира
доказателства относно наличие на основание да получи процесната сума в размер на 135,28
лв., надплатена над главницата по кредита в размер на 500 лв.
Следователно предвид предсрочното погасяване на кредита и предвид нищожността
на клаузата на чл. 8 от договора, ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер
на 135,28 лв., платено при начална липса на основание, ведно със законната лихва от
16.01.2023 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане
на вземането, поради което искът с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
По отговорността на страните за разноски:
От представените по делото договор за правна защита и съдействие, представен с
исковата молба, и договор за правна защита и съдействие от 15.03.2023 г., се установява, че
ищецът е заплатил в брой адвокатско възнаграждение съобразно договореното, а именно 5
500 лв., като договорите служат за разписка за извършените плащания. Процесуалният
представител на ответника е навел възражение за прекомерност на ищцовата претенция за
адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. При възражение за
прекомерност, в контекста на приложното поле на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е длъжен да
прецени дали размерът на заплатените разноски е адекватен на естеството на извършените
процесуални действия. Институтът на чл. 78, ал. 5 от ГПК е насочен към установяване на
социална справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуално право, като не
установява задължение на съда винаги да редуцира разноските и то до размера на
абсолютния минимум. В случая, съобразно цената на предявените искове и при
съобразяване императива на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/2004г., съгласно който
възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата наредба,
минималният размер на адвокатското възнаграждение при интерес до 1000 лв. следва да
бъде в размер на 400,00 лв. Като съобрази разясненията с Определение № 29/20.01.2020 г.
по ч. т. д. № 2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с една искова молба са предявени
от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, както и обстоятелството, че делото не
се отличава с фактическа и правна сложност и е приключило в едно открито съдебно
заседание, съдът определя за адекватно на естеството на извършените процесуални действия
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. При този изход на спора с оглед
основателността на исковата претенция на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени и разноски в размер на 100,00 лв., заплатена държавна такса.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес:
/адрес/, срещу /фирма/, с ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от В.М.И., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП, на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 578850 към искане
№ 578850 от 28.11.2022 г.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от В.М.И., да заплати на А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 135,28 лв., представляваща
платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от В.М.И., да заплати на А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, на
6
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 600 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7