Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 19.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I Гражданско
отделение, 26-ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9148 по
описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от Търговския закон, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
С исковата молба „У.Б.“
АД против В.Т. Д. твърди, че на 24.04.2007 г. между страните е
сключен Договор за банков кредит №93 от 24.04.2007 г. с цел покупка на недвижим
имот и строително-довършителни дейности. По силата на договора Банката му предоставила
на ответника кредит в размер на 62 400 евро, които той се е задължил да
усвои, да ползва и да върне сумата чрез плащането на анюитетни вноски, ведно с
уговорените лихви и комисионни в срок съгласно договора, с краен срок на
погасяване 05.05.2032 г. Съгласно чл. 4 от договора, за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент (1 м. EURIBOR) и надбавка от 2,
886 пункта. Ответникът усвоил изцяло отпуснатия му кредит. Твърди се, че поради
допуснато просрочие, на основание т.16.1 от договора, вр. с чл.60, ал.2 от ЗКИ,
кредитът е бил обявен за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 05.12.2013 г.,
за което ответникът бил уведомен с нотариална покана, изпратена чрез Нотариус Г.Г.,
която се счита връчена на 31.03.2017 г. Ответникът не е заплатил дължимите суми,
което поражда правния му интерес да предявява иск пред съда.
ИСКАНЕТО е да се осъди ответника да заплати на ищеца 1/сумата от 55028, 32 евро, дължима и неизплатена
главница по Договор за банков кредит №93/2007 г., ведно със законна върху
главницата от 06.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; 2/сумата от 2
265,50 евро /две хиляди двеста шестдесет и пет евро и петдесет евроцента/- неизплатен
договорен лихвен процент по Договор за банков кредит № 93 от 24.04.2007 г. за
периода от 05.06.2013 до 05.12.2013 г., 3/сумата от 34
717, 29 евро /тридесет и четири хиляди седемстотин и седемнадесет евро
и двадесет и девет евроцента/ - лихва върху просрочена главница по Договор за
банков кредит № 93 от 24.04.2007 г. за периода от 05.09.2013 г. до 05.07.2018
г. и 4/ сумата от 4 946,28 /четири хиляди
деветстотин четиридесет и шест евро и двадесет и
осем евроцента/ - наказателна лихва при просрочие по Договор за банков кредит №
93 от 24.04.2007 г. за периода от 05.06.2013 до 05.07.2018 г., както и
разноските по делото.
С отговора си в срока по чл.367, ал.1 от ГПК, ответникът оспорва иска по основание и размер.
Поддържа,
че банката едностранно е увеличила възнаградителната лихва по кредита, над
договорения между страните размер от 6, 75 %
уговорен като фиксиран лихвен процент, който не се променя от пазарните
условия, освен при увеличаване на БЛП с повече от един пункт, без това условие
за увеличение на лихвения процент да е било налице, тъй като за периода EURIBOR бележи драстичен спад, и без да е било налице
постигнато между страните съгласие за увеличаване на възнаградителната лихва.
Поддържа, че клаузите на т.4, т.11.1, т.11.1.1., т.11.1.2. и т.11.1.3. от
договора, в частите даващи право на Банката едностранно да определя БЛП са
неравноправни на основание чл.143, т.9, т.10 от ЗЗПотр и моли да бъдат обявени
за нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗПотр, защото предвиждат възможност
банката да увеличава лихвения процент без посочени обективни условия, които да
не зависят от волята на кредитора и при подробно и ясно описана методика за
тяхната промяна, която да позволява повишаване на лихвата. Ответникът поддържа,
че клаузите не попадат в изключенията по чл.144 от ЗЗПотр и не обвързват
страните, поради което той не дължи възнаградителна лихва в претендирания от
ищеца размер. Оспорва дължимостта на частта от платената до момента от него
възнаградителна лихва, представляваща разлика над уговорения процент в размер
на 6, 75 % до заплатената от него сума, за която прави възражение за прихващане. Оспорва дължимостта на лихва върху
задължението за възнаградителна лихва, поради нищожността на клаузата по
т.11.2.1 от Договора, на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.10, ал.1 от ЗЗД и поради начисляването й върху вземания, които не са изискуеми. В тази
връзка прави евентуално възражение за
прихващане с платената до момента лихва за просрочена главница, със сумата
представляваща разлика над договорения процент от 11, 75 %, начислен само върху
просрочена главница, но не върху просрочена лихва.
Ответникът поддържа, че клаузите на
т.4.3. и т.11.2.3. от договора, предвиждащи задължение на кредитополучателя да
заплати наказателна лихва са нищожни поради противоречие със закона чл.69, вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и поради накърняване на добрите нрави, поради
това че предвиждат още едно обезщетение за забава повторно олихвяване на
просроченото задължение, както и на редовен непадежирал дълг при вече уговорено
обезщетение в размер на лихва за просрочена главница, т.е. с тях за едно и също
неизпълнение са предвидени два вида санкционни клаузи. Поддържа, че клаузата
в договора, възоснова на която се претендира присъждане на наказателна лихва
при просрочие е нищожна и на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД поради липса на
съгласие. В тази връзка оспорва изцяло дължимостта на сумата от 4 946, 28
евро наказателна лихва за просрочие, а при евентуалност – прави и възражение за прихващане с част от
вземането, в размер на платената до
момента от него наказателна лихва за просрочие.
Ответникът прави евентуално възражение
за погасяване по давност на целия или
частта от вземанията, на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД за тригодишен период
назад, считано от датата на исковата молба за конкретни суми, посочени в пункт
„Г“ от отговора. Оспорва настъпването на предсрочна изискуемост на кредита,
както и прави възражение за забава на Банката - кредитор, която с поведението си
е осуетила изпълнението и не е дала необходимото съдействие за това.
С допълнителната искова молба ищецът оспорва възраженията за нищожност на клаузите в договора за кредит; поддържа, че оспорените като неравноправни клаузи не са нищожни, както и че в случая са приложими изключенията на чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗПотр. Поддържа, че клаузата предвиждаща наказателна лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тя е уговорена между страните и ги обвързва, освен това не предвижда обезщетение за неизпълнение на едно и също задължение. Оспорва и възражението за погасяване на вземанията по давност, с доводи, че не е изтекъл приложимия в случая срок по чл.110 от ЗЗД, а и освен това длъжникът е направил признание на иска с молба вх.№ 911-07-006303 от 14.09.2015 г., с което давностния срок е прекъснат.
С допълнителния отговор ищецът прави възражение, че клаузите на т.11.1. и т11.1.2. са нищожни и на друго основание – поради липса на съгласие – чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД. Поддържа възражението за погасяване на вземанията на основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД, извън вземането за главница. Поддържа твърденията си, че не е налице предсрочна изискуемост на вземанията и прави възражение, че клаузата на чл.16.1.2. е неравноправна, на основание чл.143, т.19 вр. с т.14 от ЗЗПотр.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, по свое убеждение прие за установено следното:
Безспорно е, както и установено от доказателствата по делото, че правоотношенията между страните са породени от сключен на 24.04.2007 г. Договор за банков кредит № 93 от 24.04.2007 г. между „У.Б.“ АД, като кредитодател и ответника В.Т.Д., като кредитополучател, по силата на който „У.Б.” АД е предоставило на кредитополучателя кредит в размер на 62 400 евро за закупуване и ремонт на недвижим имот с краен срок за погасяване на кредита до 05.05.2023 г., обезпечен с ипотека. Съгласно клаузите на чл.4.1.а от договора, за усвоения кредит ответникът се е задължил да заплаща годишен лихвен процент (ГЛП), формиран като сбор от два компонента - плаващ лихвен процент, наречен Базов лихвен процент (БЛП) по т.10.3 и 10.4 от Условията по кредити на физически лица (Условията), определен съгласно т.11.1.1 при подписването на договора – едномесечен EURIBOR, и надбавка към него във фиксиран размер на 2, 886 %. Така формиран към датата на подписването му, общият размер на годишния лихвен процент е 6, 75 %. С клаузата на чл.11.1.1 е уговорено, че приложимият към съответния период годишен лихвен процент се определя от УС на банката или оторизирани лица, възоснова на конкретно посочения индекс в Условията, които са неразделна част от договора, с които кредитополучателят е запознат. Уговорено е, че банката уведомява кредитополучателя за приложимия БЛП и за промяната му чрез публикация в интернет страницата, изрично посочване в извлечението и изпращане по пощата на посочения от него адрес в заявлението за кредит (чл.11.1.1 и 11.1.2.). С разпоредбата на чл.11.1.3 от Договора, страните са се съгласили, че при кредити, платими на анюитетни вноски, ГЛП за кредита се фиксира в лихвения план и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с най-малко един пункт и възможност банката да може едностранно да променя размера на годишния лихвен процент, без да е необходимо предварително съгласие на кредитополучателя, за което го уведомява в едноседмичен срок.
От основното заключение на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно счетоводна експертиза се установи, че към 05.12.2013 г. има просрочена и неплатена главница от общо 249, 30 евро, по три вноски с настъпил падеж от 05.09.2013 г. до 05.11.2013 г. включително, като в хода на делото и от допълнителното заключение се установи, че ответникът е бил в просрочие независимо от начина, по който е формиран размера на първата платена вноска. Вещото лице изчислява размера на неплатената част от главницата по кредита и на възнаградителната лихва, при условие, че същите са предсрочно изискуеми към тази дата. Също така от заключението е видно, че размера на дължимата от ответника лихва върху просрочената главница за периода от тази дата до предявяване на исковата молба е 34 717, 34 евро, а на наказателната лихва за периода от 30.08.2016 г. до датата на предявяване на исковата молба - 4946, 28 евро. От експертното заключение се установява, че за периода от 24.04.2007 г. (датата на подписване на договора) до датата на предявяване на настоящия иск ответникът е заплатил по кредита общо сумата от 50 996, 42 евро (Приложение 1 към основното заключение). По поставените му задачи в основното заключение вещото лице изчислява и размера на дължимите се суми по кредита, при ГЛП от 6, 75 % без отчитане на промяната му (приложение 4). Изяснява се (от отговора на задача 8), че за период - отпреди три години преди датата на предявяване на исковата молба, не е имало неплатени задължения по процесния банков кредит, които да са предмет на разглеждане на възражението за погасителна давност. По допълнително поставените от страните задачи, от съда е допусната изслушана допълнителна съдебно счетоводна експертиза на вещото лице, което със заключението си установява размера на неплатената лихва върху главница, наказателна лихва и възнаградителна лихва предмет на исковата претенция – за период от три години назад отпреди датата на подаване на исковата молба (от 06.07.2015 г. до 05.07.2018 г.)
С нотариална покана рег. № 1056, том I от 10.02.2017 г. на Нотариус с рег. № 637 на НК и район на действие СРС Банката е уведомила ответника, че кредитът е предсрочно изискуем на основание т.16.1. от Договора и Раздел IX от ОУ. Съгласно посочената клауза от договора, предсрочно изискуем кредитът заедно с лихвите става по преценка на кредитора изцяло или частично изискуем, на, и в случай, че настъпи всяко едно от основанията по т.16.1.1. и 16.1.2. при нарушение на условията на договор, както и просрочие или неплащане на изискуеми задължения. Нотариалната покана е връчена на кредитополучателя при условията на чл.47, ал.1 от ГПК на 31.03.2017 г. От заключението на вещото лице се установява, че към датата на връчването й просрочени са били задължения по договора в размер на общо 1800, 61 евро.
Съдът намира, че клаузата уговорена в договора и предвиждаща правото на Банката едностранно да промени лихвения процент по договора препраща към Условия по кредитите на физически лица, които са предварително изготвени и прилагани от банката – кредитодател и обявени на ответника. Условията и методиката, при които Банката може едностранно да променя лихвения процент са ясни, посочени са причините, при които банката може да упражни това право и те са обективни, и породени от действието на свободния пазар - обективно повишение на пазарен лихвен мерител EURIBOR. Почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”, като в случая част от съдържанието на договора е посочването на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена – чл.147, ал.1 от ЗЗПотр. Следователно клаузата съдържа предварително обявени и включени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и е указано поради какви причини, тя има право да увеличава възнаградителната лихва, респ. да изменя анюитетните вноски до пълното погасяване на кредита. Съгласно приетото в съдебната практика на ВКС решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС основният критерий за приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗПотр е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗППотр), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от ЗЗПотр.).
Следователно наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144 ЗЗП. Разпоредбата на чл.144, ал.2 ЗЗПотр изключва неравноправността само ако е поето и задължение за уведомяване на икономически по-слабата страна за промяната в договора и й е предоставена възможност да упражни правото си да го прекрати, но в процесния договор няма такава клауза. С разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП пък се изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, т.10 и т.12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори (колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар), тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол (вземане на решение на УС), защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената (лихвата), а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. В този смисъл съдебната практика Решение №51 от 04.04.2016 г. по т.д.№504/2015 на ВКС, II ТО; Решение № 424/02.02.2015 по гр.д.№1899/2015 г. на ВКС, IV ГО.
В случая изменението на лихвения процент е в резултат на решение на УС на Банката обективиращо промяна на БЛП на банката, чиято величина е една от компонентите формиращи ГЛП по договора. Следователно клаузите не попадат в хипотезата на чл.144, ал.3 от ЗЗПотр. Липсва обективна и независеща от волята на банката предпоставка за изменение на лихвения процент, както и уведомяване на кредитополучателя за такова изменение, нито е била предвидена възможност за потребителя в тази случаи да го прекрати. Освен това по делото се установи, че с договора е предвидена едностранната промяна на лихвения процент само при увеличаване, но не при намаляване на обективния показател индекса EURIBOR. С оглед на това съдът намира, е клаузите са нищожни, тъй като са неравноправни.
Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. С решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира дори и в самата искова молба. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В случая това връчване е предприето на адреса (съвпадащ с настоящия и постоянен по НБДН) и при условия, посочени в договора между страните. Датата на връчване на уведомлението е 31.03.2017 г.
С оглед на това, съдът намира за установено, че предсрочната изискуемост по т.16.1. от договора за кредит е настъпила при осъществяване на предвидените в договора основания – допуснато просрочие, но считано от датата на уведомлението на кредитополучателя. (Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по т.д.№8/2013 на СОГТК на ВКС, т.18). От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява размера на просрочените задължения за главница и лихви при просрочие от 05.12.2013 г., към 31.03.2017 г. и от датата на исковата молба, представени в табличен вид и в основното и допълнително заключение. Даден е и вариант на заключението при начисляване на лихвен процент само в уговорените при подписването на договора стойност (6, 75 %), в който към датата 31.03.2017 г. (стр.224) кредитът също е в просрочие, т.е. основанията за обявяване на предсрочна изискуемост са налице. С оглед на изложените съображения, относими към спора са изчисленията на вещото лице, дадени към дата на изискуемост на дължимите суми – 31.03.2017 г., което установява, че размера на непогасените чрез плащане суми по кредита са главницата е 614, 67 евро, възнаградителна лихва 1173, 03 евро за периода от 05.12.2016 г. до 31.03.2017 г. (която обаче е извън периода в исковата молба и не е предмет исковата претенция) и лихва върху просрочена главница 12, 91 евро за периода от 28.12.2016 г. до 31.03.2017 г. Просрочените задължения за главница и възнаградителна лихва са за периода от 05.12.2016 г., а за лихва върху просрочена главница – от 28.12.2016 г., следователно не са обхванати от погасителни давностни срокове – както общия, така и краткия срок.
От заключението се установява и общият размер на просрочените и неплатени задължения по кредита към 06.07.2018 г. - 8933, 99 евро включват просрочена главница, (20 бр. месечни вноски) възнаградителна и наказателна лихва (Приложение 4), но в тази част не следва да се обсъжда от съда, като неотносимо поради съображенията за настъпила предсрочна изискуемост от по-ранната дата, датата на уведомяването. От допълнителното заключение е видно какви са размера на неплатения остатък от главница, лихва и наказателна лихва към датата на настъпване на предсрочната изискуемост.
При така установеното от фактическа страна съдът намира, че предявените искова са частично основателни. Правоотношенията между страните се уреждат от сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.430 -432 от ТЗ. Същият е формален, тъй като законът предвижда писмена форма за действителност, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договора се счита за сключен от момента на постигане на съгласието/. Съгласно Договора, за банката - кредитор възниква задължение да предостави уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение. Съгласно изискванията за сключването му, с подписването на договора на кредитополучателя са предложени и известни Условия по кредитите и др., в това число и лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата – сбор на БЛП -1 м euribor и договорна надбавка, както и задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Спрямо същия са приложими разпоредбите на ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на физическо лице потребител по см. на І13, т.1 от ЗР на ЗЗП и Директива 93/13 на Съвета. Ищецът е физическо лице, на което по силата на договора за кредит е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което той има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като предоставената и ползвана услуга не е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност. От страна на ответника по делото са изложени фактически и правни основания за наличието на неравноправни клаузи на договора- т.4, т.11.1, т.11.1.1., т.11.1.2. и т.11.1.3., в частите даващи право на Банката едностранно да определя ГЛП и е въведено надлежно възражение, а и съдът следва да извърши служебно тази преценка и тя е от значение за извода дали оспорените като неравноправни клаузи са източник на права и задължения и за основателността на иска – вж.Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о., така и практиката на СЕС относно тълкуване на чл.6, §1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори - Решение по дело С-243/08 на СЕС.
С оспорените клаузи от Договора е уговорено Банката да може едностранно да променя с решение на УС лихвения процент по договора, при промяна с повече от един пункт на индекса Юрибор. Съдът намира обаче че това не представлява, съобразно смисъла, приет в Директива 93/13 ЕИО от 1993 г. и съдебната практика на СЕС, "основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва", тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито е предвидена правната възможност този БЛП да бъде намаляван при намаляване на нефиксирания индекс /променлив компонент/, формиращ възнаградителната лихва. Следователно банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба.
Клаузите не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателят не са имал възможност да влияят върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е на банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, като съдебната практика приема, че подписването им не означава отпадане на тежестта на доказване. Клаузите на т.11.1, т.11.2. и т.11.3. – относно правото едностранно да променя приложимите лихви към кредита, не са и сред изключенията на чл.144, ал.2 т.1 във вр. с чл.143, т.10 от ЗЗП. В процесния договор за кредит няма предвидена възможност за кредитополучателя при едностранно увеличение на възнаградителната лихва, след уведомление от Банката да го прекрати незабавно при промяна без предизвестие от банката на лихвения процент по него. Нищожните клаузи, въз основа на които е изменен размера на лихвата, по който е постигнато съгласие, не обвързват страните, поради което кредитополучателят дължи връщане на дадената в заем сума, ведно с възнаградителна лихва в размер на уговорения с договора лихвен процент. Затова основателно ответникът твърди, че е надвнесъл без основание сумата (като част от общата сума 6018, 47 евро). От заключението на вещото лице обаче се установи, че към датата на предсрочната изискуемост с тази сума са погасени задължения по кредита, поради което такива вземания – предмет на възражението за прихващане в молба от 30.01.2019 г., не съществуват и възражението е неоснователно.
Заемополучателят плаща лихва по кредита в уговорения размер, която съставлява цената (възнаграждение) за предоставения паричен ресурс, поради което доводите на ответника за нищожност на основание чл.10, ал.1 от ЗЗД са неоснователни. Когато длъжникът не плати в срок цената, той дължи мораторна лихва за забавеното изпълнение, като такава се дължи и върху възнаградителната лихва се дължи такава, но за периода на забавата при действие на договора и при добросъвестно ползване на паричната сума от длъжника. След настъпване на предсрочната изискуемост върху сумата по кредита не се дължи възнаградителна лихва, а законна лихва за забава върху главницата от датата на настъпването й до датата на плащането. Ето защо, като съобрази установеното по делото от заключението на вещото лице относно размера на неплатения остатък от главницата – 48 941, 21 евро, и на основание чл.162 от ГПК съдът приема, че искът за лихва за забава на главницата е основателен за периода от 31.03.2017 г. до 05.07.2018 г. - в размер на 3891, 47 евро, като в останалата му част – до 34717, 29 евро следва да се отхвърли.
Неоснователни са възраженията за нищожност на клаузите за наказателна лихва, тъй като такава е уговорена в съответствие с присъщите обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции и е начислена само върху главницата. От заключението на вещото лице се установи, че неплатената наказателна лихва за период, към датата на предсрочната изискуемост, попадащ в периода по т.4 от исковата молба е само 12, 91 евро. Недоказан и неоснователен е иска за договорна лихва в размер на 2265, 50 евро за период от 05.06.2013 г. до 05.12.2013 г., тъй като не се установи неизпълнение на кредитополучателя и този иск следва да се отхвърли с решението по делото.
Като последица и на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 4274, 14 лв. за дължима и внесена държавна такса и 3530, 75 лв. за адвокатско възнаграждение и 591, 65 лв. разноски. Следва ищецът да бъде осъден да заплати на ответника съобразно отхвърлената част от исковете сумата от 2323, 17 лв. разноски за адв.възнаграждение и 187, 70 лв. разноски по делото.
Предвид гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА В.Т.Д. с ЕГН ********** да заплати на „У.Б.“ АД с ЕИК *******, на основание чл.430 от Търговския закон вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.432 от Търговския закон, следните дължими по договор Договор за банков кредит № 93 от 24.04.2017 г. суми: 614, 67 евро - падежирала главница за 4 бр. вноски с настъпил падеж за периода от 05.12.2016 г. до 05.03.2017 г., сумата от 48 941, 21 евро - предсрочно изискуема главница, ведно със законна лихва считано от 06.07.2018 г. до окончателното изплащане; сумата от 1173, 03 лв. просрочена възнаградителна лихва върху 4 броя месечни вноски с настъпил падеж, за периода от 05.12.2016 до 31.03.2017 г.; сумата от 3891, 47 евро лихва за забава върху главницата от 48 941, 21 евро, за периода от 31.03.2017 г. до 05.07.2018 г. и сумата от 12, 91 евро - наказателна лихва, начислена върху сумата от 614, 67 евро за периода 28.12.2016 – 31.03.2017 г., като
ОТХВЪРЛЯ исковете за главница – в останалата му част до предявения размер от 55028, 32 евро, за лихва за забава на просрочена главница в останалата му част – над уважения размер, до размера от 34717, 29 евро и за периода от 05.09.2013 г. до 05.12.2016 г.; иска за наказателна лихва върху просрочие за период от 05.06.2013 г. до 05.07.2018 г. – над уважения размер, до размера 4946, 28 евро и за периода от 05.06.2013 г. до 27.12.2016 г., както и отхвърля изцяло иска за договорна лихва в размер на 2265, 50 евро за период от 05.06.2013 г. до 05.12.2013 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА В.Т.Д. с ЕГН ********** да заплати на „У.Б.“ АД с ЕИК ******* сумата от 4274, 14 лв. държавна такса, 3530, 75 лв. за адвокатско възнаграждение и 591, 65 лв. разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******* да заплати на В.Т.Д. с ЕГН ********** 2323, 17 лв. разноски за адв.възнаграждение и 187, 70 лв. разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
СЪДИЯ: