Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6285 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 16563 от 20.01.2019
г., постановено по гр. д. № 48519/2016 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 127-ти състав, районният съд е осъдил С.Г.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО
ДРУЖЕСТВО /ЗАД/ „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
град София, пл. „********, по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4 657,70 лв., представляваща регресно вземане на застраховател
за изплатено по застраховка „Каско" обезщетение по преписка за щета,
образувана при ищеца под номер № 470415151538857, за причинени повреди на
автомобил с рег. №*******, от настъпило на 03.09.2015
г., на автомагистрала „Тракия " (А1), на километър 393+500 м., посока
от град София към град Бургас, пътнотранспортно произшествие (ПТП),
в резултат на виновно и противоправно поведение на С.Г.К., ЕГН **********,
чиято гражданска отговорност при управлението на лек автомобил с рег. № *******, към 03.09.2015 г. не е
била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите", ведно със законната лихва върху главницата от 26.08.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1801, 15 лв., разноски в производството.
Срещу така постановеното
решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от С.Г.К., действаща чрез особен представител – адв. Д.Д. - САК, в която се
излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Оспорва се
да са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на
ответника във връзка с процесното ПТП. Сочи се, че по делото не са събрани
категорични доказателства, че ответникът
е управлявал автомобил, участвал в инцидента. Поддържа се, че в тази насока
са събрани единствено гласни доказателства чрез разпит на водача на увредения
лек автомобил, който се твърди да е заинтересован от изхода на делото. Твърди
се, че и от показанията на свидетеля К.А. се
установява, че действията на трето
неучастващо по делото лице са довели до настъпване на инцидента. Прави се
искане да бъдат съобразени и останалите възражения, посочени в отговора на
искова молба по чл. 131 ГПК. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение
да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна. В съдебно
заседание пред въззивния съд, проведено на 14.02.2020 г. е заявено становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба и за правилност на обжалваното
решение. Депозирана е писмена защита. Претендират се разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. При постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения от фактическа и правна страна, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите,
изложени в жалбите, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.)
вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4 657,70 лв., представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение за причинените вреди на лек автомобил марка
„Цитроен”, модел „С 4”, с рег. №*******, в резултат на пътно-транспортно
произшествие (ПТП), настъпило на 03.09.2015
г., на автомагистрала „Тракия " (А1), на километър 393+500 м., посока
от град София към град Бургас, в резултат на виновно и противоправно поведение
на ответника С.Г.К., ЕГН **********, чиято гражданска отговорност при
управлението на лек автомобил марка „БМВ”, модел „Х 5”, с рег. № *******, към 03.09.2015 г. не е била застрахована по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите",
ведно със законната лихва върху главницата от 26.08.2016 г.
Суброгационното
право на застрахователя по имуществена застраховка, уредено в разпоредбата на
чл. 213 КЗ (отм.), се свежда до правото на застрахователя, след плащане на
застрахователното обезщетение, да встъпи в правата на удовлетворения
застрахован срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност". Общият състав на суброгационното
право на застрахователя е очертан в разпоредбата на чл. 213 КЗ и намира приложение
при всички видове имуществено застраховане, доколкото законът не предвижда
друго.
За
основателността на предявения осъдителен иск в тежест на ищеца е да установи,
при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154,
ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ наличие на
валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на
обезщетение за настъпили вреди и 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т. е., че вредите са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като в тежест на
ответника е да обори същата, в случай че я оспорва.
В процесната хипотеза
от представената от ищеца и неоспорена от ответната страна застрахователна
полица № 470415590100095 (л. 10 от делото пред СРС) за застраховка „Булстрад
Каско Стандарт" се установява, че на 02.07.2015 г., между ищеца и
собственика на лек автомобил марка „Ситроен”, модел „С 4”, с рег. №*******, е
възникнало застрахователно правоотношение по сключен договор за имуществена
застраховка, действаща в периода от 02.07.2015 г. до 02.07.2016 г.
От
представеното от ищцовата страна преводно нареждане от 20.04.2016 г., както и
от заключението на вещото лице по възложената съдебно – счетоводна експертиза
(л. 125 от и сл. от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че застрахователната премия в
размер от 448, 80 лв. е била заплатена в брой при сключването на застраховката.
По силата на договора ищецът е приел да покрива риска от щети на собствено на
застрахования имущество, причинени от ПТП /виж глава покрити рискове от Общите
условия на ищеца/, т. е налице е валидно възникнало застрахователно
правоотношение между ищеца и собственика на увредения лек автомобил към датата
на инцидента.
Между страните
не е спорно, че в срока на действие на договора – на 03.09.2015 г., е настъпило
застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие на автомагистрала
„Тракия " (А1), на километър 393+500 м., посока от град София към град
Бургас между застрахования лек автомобил и лек автомобил марка „БМВ”, модел „Х
5”, с рег. № *******.
Вследствие на
ПТП на застрахования лек автомобил са причинени имуществени вреди, описани в
протокол за ПТП № 1407559/11.09.2015 г., заявление за изплащане на
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско” от 03.09.2015 г., въз основа
на което е образувана щета № 51-03000-02505/15/03.09.2015 г. и опис на
претенция по заведената щета от 03.09.2015 г.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебна
автотехническа експертиза (л. 104 и сл. от делото пред СРС), неоспорено от
страните, описаните от ищеца повреди на застрахования от него автомобил и
отразени такива в описа на застрахователя съответстват на механизма на ПТП и са
в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие. Вещото
лице установява, че към момента на настъпване на процесното ПТП (в съответствие
с разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ (отм.); ) за отстраняването на причинените вреди на база
пазарни цени са били необходими 4764, 59
лв., при съобразяване годините на автомобила от първоначалната му
регистрация, характера на повредите, степента на увреждане и технологичните
нормовремена за демонтаж/монтаж, възстановяване и боядисване. Посочено и че
механизма на ПТП съответства на посочения в исковата молба.
На 20.04.2016
г. застрахователят /ищецът/ изплатил на сервиз „Ф.Б.” ЕООД – извършил по
възлагане ремонта на процесния автомобил, застрахователно обезщетение в размер
на 4 657,70 лв., видно от
преводно нареждане от 20.04.2016 г. (л. 30 от делото пред СРС).
Не е спорно и
от представена справка от електронната страница на Гаранционен фонд се
установява, че към датата на ПТП - 03.09.2015 г., за лек автомобил марка „БМВ”,
модел „Х 5”, с рег. № *******, не е била сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”.
От приобщените
материали по преписка – по описа на ОДМВР – Ямбол (л. 57 и сл. от делото пред
СРС), се установява, че във връзка ПТП по отношение на ответницата са издадени
акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 928111/21.10.2015 г.
за нарушение на чл. 20, ал. 1 и чл. 123 ЗДВП, връчен лично на ответницата на
10.11.2015 г. и акт за установяване на административно науршение № 928112/21.10.2015
г. за нарушение на чл. 315, ал. 1 КЗ (отм.), връчени лично на ответницата на
10.11.2015 г. Видно от отбелязването на АУАН ответницата е уведомена, че в
3-дневен срок може да даде обяснения и да направи възражение, като не се
установява такива да са направени.
Установява се,
че във връзка с констатираните в АУАН админстративни нарушение са издадени
наказателно постановление № 15-0814-00167/30.12.2015 г. на ОДМВР – Ямбол и
наказателно постановление № 15-0814-000168/30.12.2015 г. Няма данни същите да
са връчени на ответницата.
С оглед
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорните между страните въпроси
са свързани с механизма на процесното ПТП, в резултат на което на
застрахования автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, включително
дали
ответникът има вина неговото настъпване и дали е управлявал участващо в
него моторно превозно средство.
Във връзка с механизма
на инцидента по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на водача на
увредения лек автомобил, и писмени такива – изготвения протокол за ПТП и
материалите по административна преписката. Изслушано е и заключение на
съдебна-автотехническа експертиза, което въззивният съд кредитира, като
компетентно и обективно изгответно. На база всички събрани по делото
доказателства, ценени по отделно и в съвкупност, въззивният съд намира, че
установения механизъм на ПТП съвпада с описания в исковата молба. По-конкретно,
установява, че ПТП е причинено вследствие на нарушение от ответника на
разпоредбата на чл. 20 ЗДп, съгласно която водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват, като при избиране скоростта на движението
се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието
на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, и са длъжни да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Неоснователни
за възраженията на въззивника, че ответницата
не е управлявала МПС-то, с което са причинени имуществените вреди на
застрахования лек автомобил. Участието й в инцидента се установя от показанията
на свидетеля К.А., които въззивният съд кредитира като логични, последователни
и кореспондиращи с останалите материали по делото, както и от материалите по
административна преписка. Съществено в случая е, че ответницата е подписала без
възражения издадените й във
връзка с ПТП АУАН, в които е описан механизма на ПТП, посочено е участието и в
него, както са отразени неспазени от нея конкретни разпоредби на ЗДВП. Доколкото
са подписани от ответника, издадените АУАН се ползват с доказателствена сила
като частни документ по чл. 180 ГПК – т. е. че изявлението по тях е направено
от С.К.. След като последната се е съгласила с описания в АУАН механизъм на
ПТП, изявлението й представлява признание
на факти, които са неблагоприятни за нея, като въззивният съд при дължимата
преценка по реда на чл. 175 ГПК намира, че с оглед конкретните обстоятелства по
делото признанието отговаря на истината.
В обобщение, от
ищеца по делото е установено, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, че
процесното ПТП е осъществено вследствие на противоправно и виновно поведение на
ответника – допустнато от него нарушение на правилата за движение по пътищата –
чл. 20 и чл. 23 ЗДвП.
Възраженията
на въззивника в обратен смисъл са неоснователни. Показанията на свидетеля К.А.
не обосновават извод в обратна насока, напротив, от тях се установява, че
причина за инцидента е именно липса на осъществен конрол от ответника върху
управлявания от него лек автомобил марка „БМВ”, модел „Х 5”, с с рег. № *******. Данните за рязко спиране на
автомобили на платното за движение не са от естество да обусловят извод за
обективна невъзможност на ответницата да спре, в случай че е спазвала
необходимата дистанция и е осъществила надлежен конрол върху управляваното от
нея МПС. В тази връзка съдът съобрази и факта,
че водачът на увредения автомобил е осъществил контрол върху него и успял
да спре своевременно при възниканалата опасност на пътя. Във връзка с довода за
заинтересованост на свидетеля следва да се отбележи, че такава не се установява
– застрахователното обезщетение е изплатено от застрахователя и дължимостта му
не е обвързана с личността на делинквента.
Във връзка
с възражението, че твърдените имуществени вреди са причинени в дясната част на
увредения автомобил е необходимо да се посочи, че съгласно уточнение на вещото
лице, изготвило САТЕ, дадено в съдебно заседание пред районния съд на
05.10.2018 г., че е възможно и нормално при удар на движещи се превозни
средства едно зад друго, удрящото задностоящо превозно средство да нанесе удар
върху задна дясна част на преднодвижещото се превозно средство (л. 109 – гръб
от делото пред СРС).
По отношение на
размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, от заключението по
съдебната-автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на
увредения автомобил по средни пазарни цени с включен ДДС възлиза на 4764,59 лв.,
която сума е в по-висок размер от заплатената и претендирана от ищеца – 4 657,70
лв. В този смисъл релевираната претенция законосъобразно е била уважена от
първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Поради
съвпадането крайните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в неговата обжалвана
част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход
на спора, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, право на
разноски във въззивното производство има въззиваемата страна, от която е
направено съответно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер
на 667,20 лв. Плащането на последното по банков път е доказано по делото,
поради което искането е основателно.
Въззивната жалба е подадена от особен представител на
ответника, който не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява, поради което не е задължен за заплащане на държавната такса за
предприетото действие по обжалване на неизгоден за представляваното от него
лице съдебен акт. Предвид изложеното и с оглед изхода на спора, дължимата
държавна такса по чл. 18 от Тарифа за държавните такси,които се събират от
съдилищата по ГПК в размер на 93,15 лв. следва да бъде възложена в тежест на
въззивника.
С оглед цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16563 от 20.01.2019 г.,
постановено по гр. д. № 48519/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I
Гражданско отделение (I ГО), 127-ти състав .
ОСЪЖДА С.Г.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на
ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: град София, пл. „********, на основание чл. 78, ал. 3 чл.
273 ГПК, сума в размер на 667,20 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА С.Г.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ, основание
чл. 78, ал. 6 вр. чл. 77 ГПК, по банкова сметка ***,15 лв., представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по аргумет от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.