Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 8973 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 60408 от 08.03.2019 г., постановено по гр. д. № 16231/2015 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 71-ви
състав, районният съд е осъдил „В.Л.” ЕООД, ЕИК ******, да заплати на „Д.0.”
ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД сума в размер на 2 634, 24 лв., платена като авансово възнаграждение по Договор за
производство и доставка на хранителни добавки от 02.06.2014 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 26.03.2015 г. до окончателното
изплащане, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от 1922, 77 лв. – разноски по делото, като
е отхвърлил направеното от „Д.0.” ЕООД, ЕИК ******, при условията на
евентуалност възражение за прихващане със сума в размер от 2634, 24 лв.,
представляваща част от дължимо от „Д.0.” ЕООД, ЕИК ******, в полза на „В.Л.”
ЕООД, ЕИК ******, възнаграждение по фактура № 241/21.01.2015 г. на обща стойност 9 996 лв. – остатък след приспадане на платен аванс за разработване
на 6 броя нови продукта, в т. ч. на химическите формули, на документите за
регистрация в България, на дизайн на опаковката и на инструкции за употреба.
С
посоченото съдебно решение районният съд е отхвърлил предявения от „В.Л.” ЕООД,
ЕИК ******, срещу „Д.0.” ЕООД, ЕИК ******, насрещен иск по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на остатъка от сумата по фактура №
241/21.01.2015 г.
Срещу така постановеното решение в указания
законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „В.Л.ЕООД, в която се
излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че неправилно районният съд е
приел, че не са налице доказателства за извършване на договорената работа от
страна на въззивника, за която е издадена фактура № 241/21.01.2015 г. Сочи се,
че в тази насока неправилно не са кредитирани показанията на свидетеля Тодор
Ташев. Оспорва се да е налице заинтересованост на свидетеля, като се сочи, че
дадените от него показания кореспондират с останалите доказателства по делото.
Сочи се, че дори да се приеме, че работата не е изпълнена качествено или в срок,
възложителят има право на отбив от цената, а не е налице недължимост на
претендираната сума. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу
въззивника осъдителен иск да бъде отхвърлен, като релевираните възражение за
прихващане и предявеният насрещен иск бъдат уважени. Претендират се разноски.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „Д.0.” ЕООД, ЕИК ******,
в който се излагат доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното
решение и за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Претендират се
разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на районния съд от фактическа страна, без
да намира за необходимо да преповтаря същите. Във връзка с доводите на
въззивника е необходимо да се посочи следното:
Първоинстанционният
съд сезиран с предявен от „Д.0.” ЕООД срещу „В.Л.” ЕООД главен осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 634, 24 лв., платена като авансово
възнаграждение по Договор за производство и доставка на хранителни добавки от
02.06.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
26.03.2015 г. до окончателното изплащане, както и с насрещен осъдителен иск
предявен от „В.Л.ЕООД срещу „Д.0.” ЕООД с правно основание
чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на
7 200 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка, за което
е издадена фактура № 241/21.01.2015 г. на обща стойност 9996 лв. – остатък след
приспадане на платен аванс за разработване на 6 бр. нови продукта, в т. ч. на
химическите формули, на документите за регистрация в България, на дизайн на опаковката и на инструкции за употреба.
Соглед фактическите твърдения в исковата молба,
предявеният от „Д.0.” ЕООД осъдителен иск неправилно е квалифициран като такъв
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Независимо от това решението в
частта, в която е разгледан, не е недопустимо, тъй като от районния съд са разгледани релевантните за спора факти, поради което не се налага
обезсилване на решението, а само преквалификация на предявените искове от чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявеният осъдителен иск от „Д.0.”
ЕООД с посочената правна квалификация в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) възникване на договорно
отношение между него и ответника с посочените в исковата молба параметри, 2) плащане
на ответника претендираната сума. В тежест на ответника е да докаже, че е
изпълнил задълженията си по процесния договор.
Пред въззивния съд страните не спорят и се установява от събраните по
делото доказателства, че са обвързани от договор от 02.06.2014 г. по силата на
който, ищецът, в качеството на възложител, възлага, а ответника, в качеството
на агент, се съгласява да осигурява предоставянето на необходимите консултации
и съдействие за производство и сключването на договори между възложителя и
фирми на доставка за продуктите на възложителя, срещу което ищеца от своя
страна е поел задължение да му заплати възнаграждение.
Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните писмени
доказателства, че в изпълнение на договора и във връзка с постигната
договореност за производство и доставка на хранителни добавки на стойност
28 516 лв. и на кутии и листовки за същите ответното дружество е издало
фактура № 192/09.06.2014 г. за авансово плащане на стойност 28516 лв.,
заплатена от възложителя с преводно нареждане от 10.06.2014 г., и фактура №
201/15.07.2014 г. за авансово плащане на стойност 885, 60 лв., заплатена от възложителя
с преводно нареждане от 16.07.2014 г.
Не се спори и че през месец октомври,
2014 г. ответникът е доставил и е предал на възложителя само част от заплатената стока,
за която е издадена фактура № 225/03.10.2014 г. на стойност 22306, 13 лв.
Предвид частично неосъществената доставка, ищецът е издал кредитно известие № 226/03.10.2014 г. (л. 11 от делото пред СРС) за
сторниране плащанията по неосъществените в пълен обем сделки на обща стойност 2
634, 22 лв.
Съгласно приетото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза (л. 131 и сл. от делото пред СРС), което
въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено, фактури и
кредитно известие са коректно отразени в счетоводствата на двете дружества,
включени са в дневниците за продажби и покупки и в справките-декларации по
ЗДДС, като по кредитното известие няма осчетоводени плащания.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства,
настоящият въззивен състав намира, че по делото е установено при условията на
пълно главно доказване наличието на неизпълнение от страна на „В.Л.ЕООД на
задължението му да достави авансово платените от възложителя – ищец стоки,
поради което и осъдителната искова претенция за връщане на платения аванс е
основателна, както е прието и от районния съд.
С оглед
непреклудираните доводи на въззивника, спорът
между страни се концентира върху въпроса основателни ли са релевираните от
въззивника възражение за прихващане и насрещен иск във връзка с негово
непогасено парично вземане от „Д.0.” ЕООД, представляващо
възнаграждение по фактура № 241/21.01.2015
г. в общ размер на 9 996 лв. – остатък след приспадане на платен аванс за
разработване на 6 бр. нови продукта, в т. ч. на химическите формули, на
документите за регистрация в Б., на дизайн на опаковката
и на инструкции за употреба.
За основателността на същите в тежест на въззивника е да установи пълно
и главно, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, съществуването на
облигационно правоотношение между него и „Д.0.” ЕООД с посоченото в насрещния
иск съдържание, т. е. възлагане на описаните във фактура №
241/21.01.2015 г. (л. 36 от делото пред СРС) дейности и
изпълнение на същите съобразно уговореното.
При съвкупна преценка на доказателствата по делото въззивният съд
намира, че не е доказана втората предпоставка за основателност на предявения
насрещен иск и релевираното възражение за прихващане, по-конкретно не се
установява изпълнение на посочените в обсъжданата фактура дейности –
разработване на шест нови продукта, разработване на документи за регистрация на
продуктите в България, на дизайн на опаковки и инструкции за употреба.
В тази връзка, на първо място, съдът съобрази, че съгласно заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което кредитира по
изложените по-горе съображения, обсъжданата фактура № 241/21.01.2015 г. не е осчетоводена нито в счетодството на „Д.0.” ЕООД, нито в
счетоводството на „В.Л.” ЕООД. Съгласно константната съдебна практика на ВКС,
фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка, като осчетоводяването
им от търговското дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по
ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението по сключения договор и доказва
съществуването на последното (решение № 211 от 30.01.2012 г. по т. д. №
1120/2010 г., II ТО, решение № 109 от 07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II
ТО, решение № 92 от 07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30
от 08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, рРешение № 118 от 05.07.2011 г.
по т. д. № 491/2010 г. на II ТО, Решение № 71 от 08.09.2014 г. по т. д. №
1598/2013 г. на II ТО). Приема се, че дори да се счете, че издадената фактура е
неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за „получател" от
купувача по договора за търговска продажба, съответно – от възложителя по
договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни и е ползван
данъчен кредит (решение № 42 от 2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО,
решение № 92 от 2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на II ТО, решение № 47 от 2013
г. по т. д. № 137/2012 г. на II ТО). Вписването на фактурата в дневниците за
продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в
справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства,
релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод на което тя
е била съставена. Същите тези действия по отразяване на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, съответно –
превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по сметка на
продавача, представляват недвусмислено
признание на задължението и доказват неговото съществуване. В процесния
случай с оглед неосчетоводяването на фактурата липсва признание за съществувата
на обективираното в нея задължение. По делото не се установява и насрещната
престация срещу която е било уговорено плащане да е извършена от ищеца по
насрещния иск. Напротив, от съобраните по делото доказателства - показанията на
свидетеля Д.И.П.(л. 175 – гръб и сл. от делото пред СРС), които въззивният съд
кредитира като вътрешно непротиворечиви, последователни и кореспондиращи с
останалите доказателства по делото, и изслушаното заключение на
съдебно-биологична експертиза (л. 185 и сл. от делото пред СРС) и допълнителни такива
към него от 05.07.2017 г. и 16.02.2018 г., се установява, че част от дейностите
са извършени с качество, обуславящо извод за пълно неизпълнение, а друга част –
не са извършени за ответното дружество. Доводите на въззивника, че изпълнението
на описаните във фактурата от 29.01.2015 г. дейности се установява от
показанията на свидетеля Т.И.Т.са неоснователни. Въззивният съд, както и
първоинстанционния, цени същите съобразно чл. 172 ГПК, като не ги кредитира. В
частта, в която свидетелят сочи, че не е имало претенции във връзка с листовки
и брошури поради сгрешено тяхно съдържание, същите са опровергани от останалите
доказателства по делото. В частта, в която твърди, че формулите са били
предадени на среща в края на 2014 г. – месец октомври или ноември, на кафе, в
градинката при Народния Театър в град София, същите не са категорични, поради
което и при липса на други доказателства в тази насока и изричното оспорване на
„Д.0.” ЕООД, не са достатъчни да установят пълно и главно изпълнение на поетото
договорно задължение. В обобщение, не са ангажирани безспорни доказателства за
изпълнена от ищеца по насрещния иск съобразно възложено от ответника и приета
от последния работа, обуславяща основателност на предявеният насрещен иск. Доводите
на въззивника, че въззиваемият е преговарял с дружеството-производител в
нарушение на договореностите им са неотносими към предмета на делото. Предвид
изложеното, районният съд правилно е приел за неоснователно релевираното от
ответника възражение за прихващане, поради което е уважил предявеният от „Д.0.”
ЕООД осъдителен иск в пълния претендиран размер от 2 634,24 лв. Правилно е
решението и в частта, в която е отхвърлен предявеният насрещен иск от „В.Л.ЕООД с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД поради недоказване от ищеца
при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК на предпоставките за основателност на
исковата претенция.
В обобщение, поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна. В нейна полза, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК,
следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1200
лв., платено в брой съгласно отбелязването в приложения по делото договор за
правна защита и съдействие от 18.06.2019 г. С оглед правната и фактическа
сложност на делото и предвид извършените от процесуалния представител на
въззиваемия действия, включително при съобразяване с минималните размери на
адвокатските хонорари за искове в размер на процесните съгласно Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въззивният съд намира възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на въззивника за
неоснователно.
В депозираната въззивна жалба въззивникът е направил искане за присъждане
на разноски, но с оглед неоснователността на същата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 60408 от 08.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 16231/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 71-ви състав.
ОСЪЖДА „В.Л.” ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на „Д.0.” ЕООД, ЕИК ******, със
седалище *** и адрес на управление ***, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 1 200 лв. – платен адвокатски хонорар за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.