РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	КАЛИНА АНАСТАСОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Вяра Баева,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 9579 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Г.С.А. срещу Решение № 405339/10.05.2018 г. по гр. дело № 51587/2018 г. на Софийския районен съд, 62. състав, с което въззивницата е осъдена да плати на „Ю.С.Ц.“ ЕООД сумата от 2 061, 64 лева – обезщетение на работодателя при дисциплинарно уволнение на въззивницата, ведно със законната лихва от 11.12.2013 г., както и мораторна лихва от 40, 17 лева. Присъдени са и разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и противоречие на материалния закон. Твърди се, че макар и искът за отмяна на уволнението на въззивницата да е бил отхвърлен окончателно, като Върховния касационен съд (ВКС) не е допуснал делото до касация, били налице процесуални нарушения, допуснати от ВКС, който освен това бил приел за служебно известно решение на Върховния административен съд, което нямало право да прави и поради това решението следвало да се преразгледа. Излагат се доводи и за нарушение на здравословните и безопасни условия на труд. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – ищеца в първоинстанционното производство „Ю.с.ц.“ ЕООД, в който се поддържа, че твърденията за нарушение на трудовото законодателство  не са относими към спора, а и не са доказани. Излагат се доводи, че предпоставка за уважаване на иска е единствено дисциплинарното уволнение на въззивницата А., което било извършено със заповед от 02.10.2013 г. Излагат се доводи, че искът за отмяна на това уволнение като незаконно е отхвърлен, като обжалването на решението на Софийския градски съд не е допуснато до касация с определение на ВКС от 22.03.2018 г., влязло в сила. Излагат се доводи и че е установен размерът на брутното трудово възнаграждение на въззивницата А. за един месец, на което се равнява търсеното обезщетение. Поради това се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и се иска потвърждаването му.

С определение от 04.04.2019 г. съдът е конституирал по реда на чл. 227 ГПК като страна по делото правоприемника на „Ю.С.Ц.“ ЕООД – „А.А.Т.С.Е.С.“ ЕООД.

В съдебното заседание въззивницата А. поддържа въззивната си жалба, като сочи, че съдът не бил взел предвид писмено доказателство по делото – протокол на Изпълнителна агенция „Инспекция по труда“, което установявало наличието на конфликти в предприятието, поради което обосновавало и незаконност на извършеното уволнение. Въззивницата претендира и разноски. Въззивницата А. е подала и писмени бележки, в които за пръв път навежда доводи за процесуални нарушения при постановяване на решението на първоинстанционния съд, като излага и доводи за липса на безпристрастност на решаващия съдебен състав, поради недопускане на поискани от нея доказателства и забавяне на производство по друго дело – въззивно гражданско дело № 2735/2015 г. по описа на Софийския градски съд, IV-в въззивен състав. Въззиваемата страна не изпраща представител, в писмена молба поддържа отговора си и претендира разноски.

Първоинстанционният съд е приел, че по делото е установено, че въззивницата е уволнена дисциплинарно, като е посочил, че това е единствена предпоставка за изплащане на обезщетение от нейна страна на бившия ѝ работодател. Приел е, че другите обстоятелства относно наличието на тормоз по време на съществуването на трудовото правоотношение са без значение за изхода на делото и е уважил иска в цялост.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява следната фактическа обстановка:

С трудов договор № 68/19.02.2008 г. (на лист 5 – 11 от първоинстанционното дело) въззивницата Г.С.А. е назначена в „Сименс ентърпрайз комюникейшънс“ ЕООД на длъжност „младши сервизен инженер“ с 6-месечен изпитателен срок, за който не се спори, че е изтекъл към датата на уволнението. В чл. 11 от договора е уговорен срок на предизвестие от 30 дни. С допълнително споразумение от 30.11.2009 г. (неоспорено от страните, на лист 12 – 13 от първоинстанционното дело) въззивницата А. е преназначена на същата длъжност при „Е.К.С.център“ ЕООД (праводател на въззиваемото дружество „А.А.Т.С.Е.С.“ ЕООД). Със заповед № 48/02.10.2013 г. на управителя на „Е.К.С.център“ ЕООД на въззивницата А. е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ на основание чл. 188, т. 3 КТ във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ поради уронване на престижа на работодателя чрез разпространение на неверни позорящи го твърдения по електронна поща до ръководни служители от групата предприятия, към която принадлежи работодателят. В заповедта е посочено, че въззивницата А. дължи на работодателя и обезщетение в размер на 2 061, 64 лева, като е посочено, че заповедта е връчена при отказ на 02.10.2013 г.

Представен е и платежен фиш за въззивницата А. за месец септември 2013 г. (на лист 18 от първоинстанционното дело, неоспорен от страните), според който брутното трудово възнаграждение на въззивницата за този месец възлиза на 2 164, 13 лева.

С Решение № 12146/01.08.2016 г. по гражданско дело № 49597/2013 г. на Софийския районен съд, 65. състав (на лист 60 – 63 от първоинстанционното дело), е отхвърлен иска на въззивницата А. за отмяна на наложеното ѝ със заповед от 02.10.2013 г. дисциплинарно уволнение. Това решение е потвърдено с Решение от 04.04.2017 г. по гражданско дело № 13314/2016 г. на Софийския градски съд, IV-д въззивен състав (на лист 64 – 67 от първоинстанционното дело). От своя страна последното решение не е допуснато до касация с Определение № 198/22.03.2018 г. по гражданско дело № 2923/2017 г. на III Гражданско отделение на ВКС (на лист 68- 70 от първоинстанционното дело). С това решението, с което е отхвърлен искът за отмяна на уволнението на въззивницата А., е влязло в сила на 22.03.2018 г.

Въззивницата А. е представила Протокол с изх. № ИТ-П-12663/10.10.2013 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – град София, с което се установява, че в дружеството „Е.К.С.център“ ЕООД не са били предприети мерки за оценка на риска от психологически конфликти между работниците и е дадено предписание за планиране и прилагане на превантивни мерки  тази насока.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

Предявен е иск за осъждане на въззивницата А. да плати на бившия си работодател обезщетение след дисциплинарно уволнение – иск с правна квалификация чл. 221, ал. 2 КТ. Съгласно тази разпоредба при наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ уволненият работник винаги дължи на бившия си работодател обезщетение, а размерът му е равен на размера на брутното му трудово възнаграждение за срока на предизвестие при безсрочен трудов договор. За уважаването на този иск нямат значение причините за дисциплинарното уволнение, тежестта на извършеното от работника нарушение или други обстоятелства, свързани с дисциплинарното нарушение (напр. формата на вина). Законът предвижда, че винаги когато работникът е уволнен дисциплинарно, той или тя дължи обезщетение.

В случая е налице дисциплинарно уволнение на въззивницата А., извършено със заповед от 02.10.2013 г., което е признато от Върховния касационен съд за законно. Настоящият съдебен състав не може да преразглежда правилността на влезли в сила съдебни решения (чл. 299, ал. 1 ГПК), още повече на такива на върховните съдилища. Поради това искът следва да бъде уважен.

Искът е уважен в размер на 2 061, 64 лева, като размерът съответства на установеното едномесечно трудово възнаграждение на въззивницата А.. Макар и от доказателствата по делото да се установява по-голям размер на възнаграждението, съдът е бил сезиран с претенция само за сумата от 2 061, 64 лева, поради което е уважил иска в поискания размер. Едномесечният срок на предизвестие съответства на уговорения между страните в чл. 11 от първоначалния трудов договор на въззивницата. Поради това първоинстанционният съд правилно е определил и размера на обезщетението. Следователно първоинстанционното решение следва да се потвърди.

По акцесорната претенция за лихва за забава с правна квалификация
чл. 86, ал. 1 ЗЗД във въззивната жалба не са изложени оплаквания и съдът не намира нарушения на императивни материални норми при присъждането ѝ от Софийския районен съд, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди и в тази част.

Претенциите на въззивницата А. за нездравословни условия на труд не водят до извод за недължимост на обезщетението при дисциплинарно уволнение, като както беше посочено по-горе законът определя като единствена предпоставка за дължимостта на това обезщетение извършването на дисциплинарно уволнение. Работата при нездравословни условия на труд не изключва отговорността на работника за дисциплинарно нарушение, като средствата му за защита са други – отказ да работи при нездравословни условия (чл. 283 КТ) или изпращане на сигнал до Инспекцията по труда, а при претърпени вреди – и иск за обезщетение. Нито една от тези последици обаче не променя факта на дисциплинарното уволнение.

По отношение на исканията за представяне на документи от други процеси и твърденията на въззивницата А., че оспорва решенията на върховни съдилища по извънредни способи за това, настоящият съдебен състав намира, че същите нямат отношение към обстоятелствата, които подлежат на доказване в процеса. Исканията за отмяна и възобновяване на съдебни процеси, приключили с влязло в сила решение, са извънредни способи за защита, които при подаването си не водят до отпадането на задължителността на влезлия в сила съдебен акт, освен ако не бъдат уважени, а данни за уважаването им по делото няма. При евентуално уважаване на такива искания по отношение на дела, които са преюдициални за настоящия спор (т.е. определят неговия изход), то и решението по настоящото дело би подлежало на отмяна по извънреден способ. До отмяната на влезлите в сила решения по преюдициални въпроси обаче съдът е длъжен да се съобрази с тяхното действие (чл. 297 ГПК) и не може по свой почин да преразглежда изводите на други съдебни състави (още повече – на върховни съдилища) по дела, по които са налице влезли в сила актове.

Накрая, настоящият съдебен състав не намира и основания да се отведе от разглеждането на делото поради предубеденост. На първо място обстоятелствата, за които въззивницата А. твърди, че водят до предубеждение, са изтъкнати за пръв път в писмените ѝ бележки, а са ѝ били известни още преди това. Настоящият съдебен състав обаче намира, че същите са неоснователни. Първото твърдяно основание, сочещо предубеденост, е че съдът не бил допуснал доказателства в производството. Дейността на съда по допускане на доказателства предхожда тази по решаване на делото, но същата се ръководи от принципи, залегнали в закона. Съгласно чл. 146, ал. 4 ГПК съдът не допуска по делото доказателства, които не са относими към предмета на делото, и именно на това основание съдът не е допуснал поисканите от въззивницата в съдебното заседание писмени доказателства. По отношение на твърдението за предубеденост поради действия на съда по друго дело – въззивно гражданско дело № 2739/2015 г. на Софийския градски съд, IV-в състав, следва да се посочи, че по това дело двама от съдиите по настоящото дело – К. А. и младши съдия А. Г. не са взели участие. Освен това претенциите на въззивницата А. – с различен предмет от иска по настоящото дело – по това дело са уважени частично от съда, като решението е влязло в сила. С оглед това липсва предубеждение във връзка със становището на съда по друго дело, разглеждано от един от членовете на съдебния състав.

Следователно първоинстанционното решение следва да се потвърди в цялост.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемото дружество – „А.А.Т.С.Е.С.“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Дружеството е доказало по делото разноски в размер на 960 лева с ДДС, уговорени по договор от 27.06.2018 г. (на лист 45 от делото), и платени с банков превод от 023.08.2018 г. съгласно фактура № 991/27.06.2018 г. (на лист 46 и 48 от делото). Срещу този размер на разноските въззивницата А. е направила възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което с оглед липсата на фактическа и правна сложност по делото следва да се уважи. Доколкото делото се решава въз основа на влязло в сила решение по друго дело, адвокатското възнаграждение следва да се намали до минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2  от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, или до 452, 53 лева с ДДС. Въззивницата следва да бъде осъдена да плати тази сума.

Тъй като цената на иска по настоящото дело е под 5 000 лева, решението по него не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК).

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 405339/10.05.2018 г. по гр. дело № 51587/2018 г. на Софийския районен съд, 62. състав, с което Г.С.А., ЕГН: **********, адрес: ***, е осъдена да заплати на „Ю.с.ц.“ ЕООД, ЕИК: ********, с конституиран пред въззивната инстанция по реда на чл. 227 ГПК правоприемник – „А.А.Т.С.Е.С.“ ЕООД, ЕИК: *******, адрес: София, ж.к. „Младост“ 4, Безнес парк София, сграда ******, офис 1, сумата от 2 061, 64 лева – обезщетение поради дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва считано от 11.12.2013 г., и сумата 40, 17 лева – мораторна лихва.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.С.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „А.А.Т.С.Е.С.“ ЕООД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:***, Бизнес парк, сграда ******, сумата от 452, 53 лева (четиристотин петдесет и два лева и 53 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.