Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 11.07.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, Х-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на единадесети май две хиляди и
осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с. АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ,
при секретаря Таня Митова и в
присъствието на прокурора Севдалин Ц., разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 1340 по описа за 2017 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С
присъда от 27.06.2014 г. по НОХД №
22640/2012 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 14-ти
състав, е признал подсъдимите Г.М. и Л.Л. за виновни, всеки един от тях, в
извършване на престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, поради което е
осъдил всеки от подсъдимите на наказание „лишаване от свобода”, за срок от една
година, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за всеки
от тях за срок от три години. Със същата присъда съдът е признал подс. Г.М. за
невинен в извършване на престъпления по чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. чл. 130, ал.
1 от НК и по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и на
основание чл. 304 от НПК го е оправдал по така повдигнатите обвинения. Осъдил
го е да заплати на гражданския ищец (ГИ) А.Ц.Л. сумата от 1 000 (хиляда) лева,
представляващи обезщетение за претърпени от същия неимуществени вреди - болки и
страдания, от престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, ведно със
законната лихва, считано от 04.06.2012 г., до окончателното изплащане, като е
отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 3 500 лева, като неоснователно
завишен. Осъдил е подс. М. да заплати и на ГИ Д.Е.Д. сумата от 1 000 (хиляда)
лева, представляващи обезщетение за претърпени от същия неимуществени вреди -
болки и страдания, от престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, ведно
със законната лихва, считано от 04.06.2012 г., до окончателното изплащане, като
е отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 3 500 лева, като неоснователно
завишен. Осъдил е всеки един от
подсъдимите, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на СРС, направените разноски по делото, в размер
на по 1 507.50 лева, по сметка на СРС, а
подс. М. – и 100 лева държавна такса върху уважената част на
гражданските искове.
Недоволен
от така постановената присъда е останал упълномощения защитник на подсъдимите М.
и Л. – адв. Х.Б., САК, който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, е подал
въззивна жалба с допълнение. В тях се твърди, че присъдата, в наказателно -
осъдителната ѝ част, е неправилна, незаконосъобразна и необоснована,
постановена при съществени нарушения на процесуалните правила. Претендира се
превратно тълкуване на доказателствата от първия съд, довело до погрешния
правен извод за виновността на подс. Л., както и безкритично кредитиране на
показанията на свидетелите – полицаи, независимо от множеството вътрешни
противоречия. Навеждат се доводи в тази насока, почерпени от показанията на
свидетелите Л., Д. и И. и се поставя въпросът, дали въобще деятелността на
подс. Л. може да се подведе под нормата на чл. 325, ал. 2 от НК, като се
изразява становище, че по-скоро осъществява състава на престъплението „обида”.
Сочи се, че същественото нарушение на процесуалните правила се състои в
осъждането на подс. М. да заплати обезщетение на частния обвинител (ЧО) и ГИ Л.
и Д., за причинени им неимуществени вреди от престъплението по чл. 325, ал. 2,
ал. 1 от НК, тъй като съдът е отказал да конституира ЧО и ГИ като такива за
това престъпление, а ги е конституирал като страни в наказателното производство
само за престъпленията по чл. 131, ал. 2 от НК. Желае се отмяна на
първоинстанционната осъдителна присъда и постановяване на нова такава,
оправдателна, за подс. Л., алтернативно, отмяна и връщане на делото на първия
съд, за разглеждане от друг състав, поради допуснати съществени процесуални
нарушения, както и прекратяване на наказателно производство срещу подс. М.,
поради смъртта му. За последното към въззивната жалба е приложен в незаверено
електрофотографско (ксерографско) копие превод на смъртен акт.
С
подадената въззивна жалба с допълнение не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
Срещу
присъдата на районния съд е подаден и протест от прокурор при СРП. В него се
изнася, че наложеното на подсъдимите лица наказание е твърде снизходително и не
съответства на тежестта на извършеното от тях инкриминирано деяние. Сочат се
доводи в тази насока, отнасящи се до
обществената опасност на престъплението, за което са осъдени
подсъдимите, конкретно за мястото – силно охранявана гранична зона ;
обстановката, в която е консумирано престъплението – пред множество случайни
лица ; несъставомерните му последици – ангажиране на значителен брой служители
на реда, поради което се е снижил недопустимо интензитета на охраната на
чувствителен за сигурността на страната държавен обект. Изтъкват се аргументи в
насока обосноваване на тезата за незаконосъобразност на постановената
оправдателна присъда срещу подс. М., засягащи предимно института на неизбежната
отбрана. Желае се отмяна на първоинстанционната присъда, в оправдателната
ѝ част срещу подс. М., постановяване на нова, осъдителна срещу него, за
престъпленията по чл. 131, ал. 2, вр чл. 130 от НК, с налагане на наказание към
средния размер на предвидения в санкционната част на материално – правната
наказателна норма, както и изменение на присъдата в наказателно - осъдителната
ѝ част срещу подсъдимите Л. и М., като се завиши наказанието на всеки
един от тях, към средния размер на предвидения в санкционната част на
материално – правната наказателна норма, алтернативно наказанието да се остави
в определения от районния съд вид и размер, но да се отмени освобождаването от
изтърпяването му.
С
подадения въззивен протест не се правят искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
Срещу
постановения краен акт на СРС е постъпила и въззивна жалба от ЧО и ГИ А.Л.. В
същата бланкетно се твърди, че присъдата е неправилна, незаконосъобразна,
необоснована и постановена при съществени процесуални нарушения. Излага се, че
първоинстанционния съд неправилно е оправдал подс. М. за обвиненията в нанасяне
на телесни повреди по хулигански подбуди, както и прекомерно е занижил
наказанията, наложени на подсъдимите Л. и М., а също и присъдените обезщетения.
Желае се отмяна на присъдата и постановяване на нова, осъдителна по всички
повдигнати обвинения, налагането на по-тежки наказания, както и уважаване на
гражданските претенции в пълния им предявен размер.
С
подадената въззивна жалба на ЧО и ГИ Л. не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
Срещу
първоинстанционната присъда е депозирана и въззивна жалба от ЧО и ГИ Д.Д..
Същата като текст е изцяло идентична с въззивната жалба на ЧО и ГИ Л.. И в нея
бланкетно се твърди, че присъдата е неправилна, незаконосъобразна, необоснована
и постановена при съществени процесуални нарушения. Излага се, че
първоинстанционния съд неправилно е оправдал подс. М. за обвиненията в нанасяне
на телесни повреди по хулигански подбуди, както и прекомерно е занижил
наказанията, наложени на подсъдимите Л. и М., а също и присъдените обезщетения.
Желае се отмяна на присъдата и постановяване на нова, осъдителна по всички
повдигнати обвинения, налагането на по-тежки наказания, както и уважаване на
гражданската претенция на ЧО и ГИ Д. в пълния ѝ предявен размер.
С
подадената въззивна жалба на ЧО и ГИ Д. не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 09.05.2017 г., въззивният
съд, след като се запозна с въззивната жалба с допълнение на защитата на подсъдимите лица, с въззивните
жалба на ЧО и ГИ, с протеста и с приложените материали към делото и извърши
преценката по реда на чл. 327 от НПК, намери, че не е необходим разпит на подсъдимите
лица, а такъв за подс. М. е и невъзможен, с оглед приложеното удостоверение от
защитата за неговата смърт. Намери, също така, че не се налага провеждането на
въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната
инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице Л. обвинение за престъпление, което не се явява тежко, по смисъла на чл.
93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от
пет години, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание не
е задължително.
С
протоколно определение от 03.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 1340/2017 г. по описа на СГС – НО, Х-ти
въззивен състав, присъдата на СРС – НО, 14-ти състав от 27.06.2014 г.,
постановена по НОХД № 22640/2012 г., е
отменена, в частта ѝ, с която подсъдимият Г.М. е признат за виновен и
осъден по обвинението за извършеното престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. с ал.
1 от НК, и наказателното производство по делото в тази част, както и в частта,
с която Г.М. е осъден да заплати сумата от 1 507.50 лева разноски по делото,
както и сумата от 100 лева държавна такса върху уважената част от гражданските искове,
е прекратено, на основание чл. 334, т. 4, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК –
поради смъртта на подсъдимия.
Със
същото определение, съдът е указал на гражданските ищци А.Ц.Л. и Д.Е.Д. да
представят доказателства за това, кои лица са наследници на подсъдимия Г.М..
В
указания от съда срок гражданските ищци А.Ц.Л. и Д.Е.Д. не са посочили
правоприемници на починалия, осъден по предявените от тях граждански искове,
подсъдим Г.М., поради което и с протоколно определение от 28.03.2018 г.,
постановено по НОХД № 1340/2017 г. по
описа на СГС – НО, Х-ти въззивен състав, е прекратено производството по
предявените граждански искове от Д.Е.Д. и А.Ц.Л. срещу починалия подсъдим Г.М.,
като присъдата на СРС – НО, 14-ти състав от 27.06.2014 г. по НОХД № 22640/2012 г. на СРС е обезсилена в
гражданско осъдителната ѝ част, с която Г.М. е осъден да заплати
обезщетение на А.Ц.Л. в размер на 1 000 лева, представляващо обезщетение за
причинени неимуществени вреди от инкриминираното деяние, и с която подсъдимият Г.М.
е осъден да заплати обезщетение на Д.Е.Д. в размер на 1 000 лева,
представляващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от инкриминираното
деяние.
Наказателното
производство по делото продължава по отношение на подс. Л.Л. за престъпление по
чл. 325, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК.
В открито съдебно
заседание, представителят на СГП не поддържа подадения протест и оспорва
подадените въззивни жалби, като пледира същите да бъдат оставени без уважение.
Излага доводи, че от събраната в хода на съдебното следствие доказателствена
съвкупност по несъмнен начин се доказва, че с деянието си подсъдимата е
осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.
325, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, съобразно повдигнатото й обвинение. Изтъква, че
от субективна страна деянието е извършено от подс. Л. умишлено, при форма на
вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК, като подсъдимата е
съзнавала общественоопасния характер на извършеното от нея, предвиждала е
общественоопасните му последици и е искала настъпването им. Сочи, че с
действията си подсъдимото лице освен, че е нарушила обществения ред, още е
пречила на граничните полицаи да изпълнят задълженията си, не е изпълнила
разпорежданията им, оказала е съпротива при задържането, обиждала е
униформените служители, уронила е честта и достойнството на орган на власт,
като така е дала израз на пренебрежително и неуважително отношение към
органите, призвани да опазват обществения ред и спокойствие. Желае присъдата на
първоинстанционния съд, постановена по отношение на подс. Л.Л., да бъде
потвърдена, като правилна и законосъобразна
Защитата на подс. Л. – адв. Б., САК,
поддържа въззивната жалба. Ангажира доводи, че приетата в обвинителния акт и в
мотивите на присъдата фактическа обстановка противоречи на обективната
действителност и не кореспондира със събраните доказателства. Изтъква, че ако
се приеме, че подсъдимата е отправила инкриминираните изрази към полицейските
служители след като съпругът ѝ е бил задържан, поведението ѝ
донякъде може да бъде оправдано. Релевира доводи, че подсъдимата не е оказвала
съпротива на органите на реда, тъй като към този момент подсъдимата и съпругът ѝ
са се намирали в зоната, достъпна само за служители на Летище София. Посочва,
че по делото не са събрани достатъчно доказателства за момента, в който
подсъдимата е отправила обидните думи към полицейските служители и дали
инкриминираните изрази са били разбрани от тях. Поставя въпросът, дали
отправянето на инкриминираните изрази представлява хулиганство или обида, която
се преследва по частен ред. Желае присъдата на СРС да бъде отменена и да бъде
постановена друга, с която подсъдимата да бъде оправдана по повдигнатото
ѝ обвинение, като алтернативно желае присъдата на СРС да бъде отменена и
делото да бъде върнато на първия съд, за ново разглеждане, поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила.
Подсъдимата Л.Л., редовно уведомена,
не се явява и не ангажира становище по фактите и обстоятелствата, включени в
предмета на доказване и по основателността на подадената въззивна жалба,
респективно по основателността на депозираните протест и въззивни жалби на ЧО и
ГИ.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, атакувания съдебен акт, изложеното
във въззивната жалба на защитата, в протеста и въззивните жалби на ЧО и ГИ,
както и доводите и възражения, направени в съдебното заседание и след като въз
основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна
проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата
законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл.
314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната жалба на защитата на
подсъдимите е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице,
отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана.
Въззивният
протест също е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице,
отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустим
и следва да бъде разгледан.
Същото е положението и с въззивните
жалби на ЧО и ГИ – всяка една от тях е депозирана в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради
което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани.
За да постанови обжалваната
присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е, по реда на
чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени
доказателствени средства. При постановяване на присъдата, първоинстанционният
съд е съобразил събраните пред него и на досъдебното производство относими
гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, заключения на
способи на доказване – експертизи, а именно : гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите А.Л.,
снети в открито съдебно заседание (о.с.з.) на 11.10.2013 г. (л. 68 – л. 69 от
съдебното производство), показанията на св. Д.Д., снети в о.с.з. на 11.10.2013
г. (л. 69/гръб – л. 70/гръб от съдебното производство), показанията на св. А. И.,
снети в о.с.з. на 11.10.2013 г. (л. 70/гръб – л. 71/гръб от съдебното
производство), показанията на св. И.К., снети в о.с.з. на 25.11.2013 г. (л. 81
– л. 82 от съдебното производство), показанията на св. Р.Г., снети в о.с.з. на 25.11.2013 г. (л. 82
– л. 82/гръб от съдебното производство) и обясненията на подсъдимите лица,
депозирани в хода на досъдебното производство (т. ІІ, л. 16 и л. 42 от
досъдебното производство) и приобщени към доказателствената съвкупност по
надлежния процесуален ред ; писмените
доказателствени средства и писмените доказателства – протокол за оглед на
веществени доказателства (т. І, л. 92 – л. 101 от досъдебното производство),
заверени електрофотографски (ксерографски) копия на график на служителите на
ГКПП Аерогара София за м. юни 2012 г. и оперативен дневник, воден в ГПУ – София
за 04.06.2012 г. (л. 97 – л. 100 от съдебното производство и т. ІІ, л. 65 – л.
67 от досъдебното производство), медицинска документация по отношение на А.Ц.Л.
(т. І, л. 59 – 63 от досъдебното производство), Л.Л. и Г.М. (т. І, л. 64, л. 65
– 68 и т. ІІ, л. 55 - 62 от досъдебното производство), заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на материали от извършена в ГДГП
проверка по жалба № Ж-6663/15.08.2013 г., справка за съдимост на подс. Л. (л.
27 от съдебното производство) и автобиография на същата (л. 103 - л. 104 от съдебното производство) ; веществени доказателствени средства –
изготвените фотоалбуми към протокол за оглед на веществени доказателства и при
освидетелстване на подсъдимите лица (т. І, л. 69 – 75 и л. 102 – 144 от
досъдебното производство) ; веществено
доказателство – оптичен носител ; способи
на доказване – заключенията на съдебномедицинска експертиза № 188/2012 по отношение на Д.Е.Д. (т. І, л. 42
от досъдебното производство), съдебномедицинска експертиза № 188/2012 по отношение на А.Ц.Л. (т. І, л. 43
от досъдебното производство), съдебномедицинска експертиза № П-82/2012 по отношение на Л.Л. (т. І, л. 51
– л. 53 от досъдебното производство), съдебномедицинска експертиза № П-83/2012 по отношение на Г.М. (т. І, л. 56
– л. 58 от досъдебното производство), комплексна съдебно - психиатрична и
психологична експертиза по отношение на Г.М. (т. І, л. 77 – л. 83 от
досъдебното производство), комплексна съдебно - психиатрична и психологична
експертиза по отношение на Л.Л. (т. І, л. 85 – л. 91 от досъдебното
производство), видеотехническа експертиза № 12/ДОК-392 (т. ІІ, л. 128 – 135 от
досъдебното производство) и съдебномедицинска експертиза, назначена в хода на
съдебното следствие (л. 139 – л. 144 от съдебното производство).
В хода на съдебното производство, в
съдебно заседание, проведено на 09.04.2014 г., първоинстанционният съдебен
състав е приобщил чрез прочитането им, обясненията на подс. М., депозирани на
л. 16, т. ІІ от досъдебното производство и тези на подс. Л., депозирани на л.
42, т. ІІ от досъдебното производство, като се е позовал на представените от
защитата на подсъдимите декларации, изходящи от двамата подсъдими, с които същите
дават съгласие за прочитане, по реда на чл. 279 от НПК, на обясненията на
съответно съподсъдимото им лице. Настоящата инстанция намира, че същите не
съставляват годно доказателствено средство, тъй като не са събрани при
условията и по реда на НПК, поради което и не следва да се ползват от
инстанциите по същество. В тази връзка настоящата инстанция прецени, от една
страна, че законът (чл. 279, ал. 3 от НПК), изисква лично дадено пред съда
съгласие, в съответствие с принципа за непосредственост и устност на
наказателното производство, в съдебната му фаза (чл. 18 и чл. 19 от НПК),
поради което и даването на съгласие с декларация – дори и нотариално заверена,
е несъвместимо с този принцип, а оттам – и недопустимо. В конкретния по делото
случай не е имало пречки – от здравословно или друго естество, което да
възпрепятства всяко едно от подсъдимите лица да се яви пред съда и лично да
заяви съгласието си за прочитане на показанията на съответното съподсъдимо
лице, в какъвто смисъл е императивното изискване, визирано в разпоредбата на
чл. 279, ал. 3 от НПК. От друга страна, макар за настоящия съдебен състав да не
възниква съмнение, че дадените от подсъдимите лица декларации действително
обективират заявеното от тях пред нотариален орган на Държавата Израел съгласие
за четене на обясненията на всеки един от подсъдимите, отнасящи се и до другия
такъв, в същите не е обективирано по никакъв начин знанието на подсъдимите
лица, че прочетените обяснения могат да се ползват при постановяване на
присъдата, а това не им е било разяснено и от съда, поради неявяването им пред
него. В този смисъл не е налице предпоставката, визирана в чл. 279, ал. 3, изр.
2 от НПК, за приобщаване на обясненията, депозирани от подсъдимите в хода на
досъдебното производство, към доказателствената съвкупност. Отделно,
приобщаването по този начин на обясненията на подсъдимите лица се явява и в
нарушение на друг от основните принципи на НПК, а именно, че съдебното
производство заема централно място, а досъдебното има само подготвителен
характер (чл. 7 от НПК). Това е така, тъй като ако се приеме за законосъобразно
приобщаването на обясненията на подсъдим, дадени на досъдебното производство,
по реда на чл. 279, ал. 3 от НПК, чрез неприсъствено даване на съгласие с
писмена декларация, то следва да се приеме, че по такъв ред ще могат да бъдат
приобщавани и други гласни доказателствени средства – показания на свидетели, а
това ще доведе до подмяна на централната роля на съдебното производство и
изместването ѝ към досъдебното такова, като се лиши от съдържание процеса
на лично и непосредствено събиране на доказателствата от съда и се подмени
същия с протеклия вече такъв в досъдебната фаза. Същевременно, по този начин
биха се обезсмислили и посочените по-горе принципи за непосредственост и
устност. Приоретизирането на писменото начало за събиране на доказателства пред
съда, чийто признак са представените писмени декларации от подсъдимите лица, и
прочитането на протоколите за разпита им от досъдебното производство, за сметка
на устното и непосредствено събиране на доказателства от съда, несъмнено
съществено засяга и дерогира закрепените като основни принципи на процеса
устност и непосредственост. Изключенията от тези принципи са изрично посочени в
закона именно за избягване на подобна подмяна. В НПК недвусмислено е заложено,
че подсъдимото лице трябва да даде съгласието си лично, устно и непосредствено
пред съда, което е изводимо освен от духа и общия смисъл на разпоредбата, още и
от конкретното задължение на съда да разясни на подсъдимия, преди получаване на
съгласието му, че обясненията могат да се ползват при постановяване на
присъдата. Действително, съдът е длъжен да вземе всички мерки за разкриване на
обективната истина (чл. 13, ал. 1 от НПК), но това може да стане само по реда и
средствата, предвидени в НПК (чл. 13, ал. 2 от НПК). Деформализирането на
наказателния процес е тенденция, която, според настоящия съдебен състав, de
lege ferenda трябва да се следва неотклонно, но не може да става за сметка на
de lege lata основните му начала. По така наведените съображения,
настоящият състав намира, че приобщените чрез прочитането им обяснения на
подсъдимите лица, извършено от решаващия първоинстанционен съд, не е извършено
съобразно правилата на НПК, поради което и същите не съставляват годно
доказателствено средство, тъй като не са събрани при условията и по реда на
НПК, поради което и не следва да се ползват от инстанциите по същество. Ето
защо и по-долу няма да бъдат подлагани на анализ.
Пред настоящата съдебна инстанция не
бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови
доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция (с изключение
на посочените по-горе, които изключи от доказателствената съвкупност), които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд намира, че вътрешното
убеждение на районния съд по съставомерни факти е формирано въз основата на по
съществото си правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали,
като споделя в по-голямата им част доводите и съображенията му, относно
показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени доказателствени
средства и писмени доказателства, веществените доказателствени средства и
използваните способи на доказване - експертизи. Въззивният съдебен състав
намира за правилни и се солидаризира с изводите на първата инстанция, относно
анализа на приложените писмени доказателствени средства и писмени доказателства
и използваните способи на доказване - експертизи. Първостепенният съд е
изградил изводите си върху гореизброените, събрани гласни доказателствени
средства – показанията на разпитаните по делото свидетели, писмените
доказателствени средства и писмени доказателства, веществените доказателствени
средства, както и заключенията на приетите експертни заключения. На база на
така събраните и проверени доказателства, първоинстанционният съд е изградил
своето вътрешно убеждение, относно фактическата обстановка по делото, която, с
някои изключения – касателно използването на обидния израз „скатине“ (животно)
от подс. Л. и отправянето на обидни думи преди задържането на М., се споделя и
от настоящия съдебен състав.
Пред настоящата инстанция не се
установиха нови факти и обстоятелства, извън съдържащите се във вече събраните
гласни, писмени и веществени, проверени доказателствени източници, от една
страна, а от друга, по част от приетото за установено от фактическа страна,
въззивният съд намира основания за промяна на изложената от първия съд
фактическа обстановка, тъй като не споделя част от фактическите му изводи в
частта, в която районният съд е приел за установено, че подс. Л. е започнала да
обижда полицейските служители преди задържането на М., както и че е употребила
израза „скатине“ по отношение на полицейския служител Л.. Анализът на
доказателствената съвкупност по делото сочи на следното от фактическа страна :
На 04.06.2012 г., за времето
от 08.00 ч. до 20.00 ч., свидетелитеИ.Г.К., А. Н.И., Д.Е.Д. и А.Ц.Л.
изпълнявали служебните си задължения по проверка и охрана на обществения ред и
сигурността на пътниците и персонала в гр. София, ГКПП Аерогара София, в салон
„Пристигане“ на Терминал 2, летище София. Същите били част от униформения
полицейски състав на смяна 04 при Гранично полицейско управление (ГПУ) – София,
Регионална дирекция „Гранична полиция“ - Аерогари (РДГПА), Главна дирекция
„Гранична полиция“ (ГДГП) при МВР. Свидетелите носели полагащата им се
униформа, върху която имало знаци и надписи на кирилица и латиница за
принадлежността им към органите на Гранична полиция. От съображения за
сигурност, на летище София функционирала система за непрекъснато
видеонаблюдение. По-голяма част от района с достъп на пътници бил в обсега на
камери № № 33, 35 и 36, които заснели в
голяма степен случилото се в процесния период.
Около 09.54 ч., от Тел Авив, Израел,
на летище София пристигнал самолет на „Израелски авиолинии Ел Ал“, полет LY 551.
С него пристигнали починалия М. и подс. Л., които били съпрузи, както и
значителен брой други пътници. Малко по-късно, около 10.15 ч., всички те се
намирали в района за входящ паспортно - визов контрол на салон „Пристигане“ на
Терминал 2 на Аерогара София. Това предизвикало струпване на много хора на едно
място и образуване на опашка от чакащи през гишето за паспортно - визов контрол
(ПВК) за граждани на държави извън ЕС. Съседното гише № 49, предназначено за ПВК на граждани от
държави – членки на ЕС, било без чакащи пътници и се обслужвало от св. И.К..
Така очерталото се предстоящо забавяне на преминаването през ПВК ядосало част
от пристигащите и подс. Л. решила да даде израз на това, като арогантно и
брутално демонстрира с думи и действия против установения ред за преминаване на
държавната граница на Република България. Тя се насочила към трасе „Вход“,
достъпът до което бил временно забранен. Подсъдимата Л. демонстративно
преминала зад стъклената преграда и на руски език поискала сметка от спрелия я
св. И., защо не работели другите гишета. Той ѝ обяснил, че не може да
преминава в тази зона и следва да я напусне незабавно, като се върне обратно. В
това време там дошъл и полицай А.Л.. Последният ѝ обяснил, че тя не може
да влиза в тази зона и ѝ разпоредил да се върне при останалите пътници. Свидетелят
Л. ѝ показал къде е трябвало да се нареди и да изчака реда си за
преминаване през ПВК. Забелязвайки това и вместо да изпълни разпореждането на
полицейския орган, подс. Л. започнала да буйства и да се държи невъзпитано. Това
поведение на подсъдимата привлякло вниманието и станало достояние на всички
пътници, чакащи на опашката. В този момент, св. Д. – началник смяна, отишъл при
св. Л. и при подсъдимата, които разговаряли лице в лице, и разпоредил на св. Л.
да поиска паспорта на подсъдимата, за да ѝ бъде съставен акт за
административно нарушение – неизпълнение на полицейско разпореждане. Намирайки
се сред тях и виждайки случващото се, починалият М. решил да се намеси, като на
собствено основание даде брутален израз на пренебрежението си, както към
обществените правила за поведение при преминаване на българската държавна
граница, така и към личността на полицейските служители Л. и Д.. В изпълнение
на това си решение, той се отправил към мястото, където били полицейските
служители и съпругата му. Изненадващата поява на М., с явното му намерение да
се намеси, било възприето от св. Д. като повод за незабавна намеса. Той се
опитал да възпрепятства действията на починалия подсъдим, за да предпази от
тежко засягане живота и здравето на подчинения му полицейски служител – св. Л..
Полицейските служители се опитвали да го усмирят и задържат, докато М. оказвал
съпротива – бутал, дърпал, въртял се, при което ударил полицай Л. и впил нокти
в дясната предмишница на полицай Д.. За да преодолеят съпротивата му и да го
задържат, полицейските служители го повалили на земята. Дошли и други
полицейски служители, с чиято помощ, след употреба на физическа сила и помощни
средства – белезници, М. бил усмирен, задържан и изнесен от салона.
Междувременно, подс. Л., която присъствала там, се опитала да възпрепятства
действията на полицейските органи, като започнала да крещи обидни думи по адрес
на полицейските служители – свидетелите Л. и Д., с изрази на руски език, като
„сука“ (куче), „сволоч“ (мерзавец, подлец, животно) и „фашист“. По време на
инцидента, М. също обиждал полицейските органи, като ги наричал „фашисти“ и им
повтарял, че комунистите са ги научили така да се държат с тях.
Подс.
Л.Л. е родена на *** г., в гр. Днепропетровск, Украйна, СССР, притежаваща
документ за самоличност – израелски паспорт № 13062987, издаден на 19.08.2008 г., вдовица,
с висше образование, пенсионер, с адрес в Р. България – гр. Велинград, ул.
„Герасим Попов“, комплекс „*******, постоянен адрес – Държавата Израел, гр.
Пардес – Хана, 37082, *******
Подсъдимата
не е осъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание по реда на глава VІІІ, раздел ІV от Общата част на
Наказателния кодекс.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото кореспондира с
установената и от първата инстанция, в по-голямата си част. За разлика от нея,
обаче, въззивният съд не споделя фактическите ѝ изводи, че подс. Л. е
започнала да обижда полицейските служители Л. и Д. преди задържането на М.,
както и че е употребила израза „скатине“ (животно), по отношение на свидетелите
Д. и Л.. В останалата ѝ част, установената от настоящия съдебен състав
фактология по делото по съществото си съответства на приетата и от районния
съд, с направените от въззивната инстанция уточнения.
Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, извън гореизложените, касаещи обсъждането на
обясненията на подсъдимите лица, е направена в съответствие с правилата на
формалната логика. В мотивите
на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е
обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил
принципно правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване, с направените по-горе от въззивната инстанция уточнения. Съдът прецизно и подробно е анализирал доказателствените
източници, като е обосновал съображенията си, въз основа на които е кредитирал
една част от тях и не се е доверил на други. Настоящият въззивен състав, като
напълно се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция, с вече
изтъкнатите изключения, счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян
в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато
изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Без
да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо,
с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивните протест и жалби, а
също и направените в съдебното заседание, както и в съответствие със законово
вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в
цялост, да посочи следното :
Правилно в основата
на фактическите си изводи районният съд е поставил от гласните доказателствени
средства, доставящи преки доказателства показания на свидетелите А. Н.И., Д.Е.Д.,
А.Ц.Л. иИ.Г.К., като не е сторил това произволно, а след задълбочена преценка
на тяхната надеждност и достоверност, както с оглед собственото им
информационно съдържание, така и при съпоставянето помежду им. Районният съд е
аргументирал по ясен и убедителен начин защо кредитира показанията на
горепосочените свидетели и как точно ги оценява при формирането на фактическите
си изводи. Показанията на посочените лица кореспондират напълно помежду си,
логични и последователни са, като при тях не се установяват съществени противоречия,
които да разколебават извода за пълната им кредитируемост и да налагат
подробното им задълбочено обсъждане, по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК.
Въз основа на тях по един несъмнен начин се установяват мястото, датата,
времето, а също и авторството на извършеното инкриминирано деяние.
Така
разпитаните по делото свидетели Л., Д., И. и К. депозират напълно единни,
еднопосочни и взаимодопълващи се показания относно поводът за възникване на
инцидента, а именно образуването на опашка от чакащи пътници – граждани на
държави извън ЕС, да преминат през ПВК на летище София, както и относно
развитието на инцидента в неговата цялост и пълнота. Разпитаните по делото
свидетели са очевидци на инкриминираното деяние, поради което и пресъздават –
разбира се, всеки от своята гледна точка, механизма на осъществяване на
инкриминираното деяние. Действително, между показанията на тези свидетели се
наблюдават някои незначителни несъответствия (например, св. К. не е възприела
първоначалния контакт на подсъдимата със св. И. ; тази свидетелка е възприел
единствено, че подс. Л. е оправила обидната дума „фашисти“ ; св. Л. е възприел,
че подсъдимата обижда не само него, а и св. Д., а последният е възприел обидите
да са отправени само към колегата му). Тези несъответствия, обаче, добре се
обясняват, от една страна, с изминалия продължителен период от време между
датата, на която свидетелите са възприели фактите и обстоятелствата, за които
дават показания – 04.06.2012 г., и тази на разпита им пред съда – 11.10.2013 г.
за свидетелите Л., Д. и И., и 25.11.2013 г. за св. К., предвид което е напълно
естествено да не са в състояние да възпроизведат фактическата обстановка в
нейната пълнота и динамика, а от друга – с внезапно и неочаквано развилата се
за свидетелите ситуация, което не им е позволило да се концентрират в
достатъчна степен, за да запаметят всички елементи от толкова динамичната
фактическа обстановка. Така констатираните противоречия, освен че са
несъществени и не са относими към фактите и обстоятелствата, включени в
предмета на доказване, по никакъв начин не разколебават извода, направен от
решаващия първоинстанционен съд, който изцяло се споделя и от въззивната
инстанция, за пълна кредитируемост на показанията им.
Показанията
на тези свидетели намират сигурна доказателствена опора и в показанията на св. Г.,
който е оказал подкрепа на колегите си при задържането на починалия М., както и
в протокола за оглед на веществени доказателства и заключението на
видеотехническата експертиза по отношение на записа от видеокамерите, монтирани
в салона за пристигащи пътници на летище София. Въз основа на така събраната
доказателствена съвкупност, по недвусмислен начин се установява
местонахождението на свидетелите към инкриминираните дата и час,
обстоятелството, че същите са били в униформи с обозначения на Гранична
полиция, предприетото от подс. Л. провокативно поведение, авторството на
подсъдимата по отношение на инкриминираното деяние, механизма на извършването
му и последователността в действията на подсъдимите Л. и М..
Правилно първият съд
е кредитирал и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени
средства, като е преценил, че същите кореспондират по несъмнен и категоричен
начин с останалите доказателствени източници и допринасят за изясняване на
предмета на доказване.
СГС,
в този си състав, изцяло споделя и доводите на първия съд, изложени в мотивите
към присъдата му, че заключенията на назначените и изготвени експертизи следва
да бъдат изцяло кредитирани, като обективни, компетентни, ясни, пълни и точни и
относими към предмета на доказване. По-конкретно, заключението на назначената и
изготвена видеотехническа
експертиза № 12/ДОК-392 (т. ІІ, л. 128 –
135 от досъдебното производство), което кореспондира по несъмнен и небудещ
съмнение начин с показанията на свидетелите – очевидци и с отразеното в
протокола за оглед на веществени доказателства, послужи на съда да установи
механизма на извършване на инкриминираното деяние и в частност – поведението на
подс. Л. и на нейния съпруг М. към инкриминираните дата, място и час.
Заключението на назначената и изготвена КСППЕ, по отношение на подс. Л., послужи
на инстанциите по същество да формират еднозначни изводи досежно психичното
състояние на подсъдимата към момента на извършване на инкриминираното деяние.
Правилно, въз основа на това експертно заключение, първият съд е заключил, че
към този момент подсъдимата е могла да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си, като при същата не е било налице
афектно отреагиране.
При
този анализ на доказателствените източници, въззивният съд намира, че времето,
мястото, както и авторството и механизма на извършване на деянието се
установяват по безпротиворечив начин от показанията на свидетелите И., Л., Д. и
К., които намират категорична доказателствена опора в съобщеното от св. Г.,
отразеното в протокола за оглед на веществени доказателства и заключението на
назначената и изготвена в хода на досъдебното производство видеотехническа
експертиза.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния
обем и категоричност доказателствена съвкупност, която, както бе посочено и
по-горе, позволява на съдилищата да формират еднозначни изводи по фактите, и в
основни линии споделя направеният в мотивите към присъдата анализ на наличните
доказателствени материали.
Като
цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими
процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, при
условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на
принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко
посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на
„ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд
срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна
фаза на процеса писмени доказателствени средства и писмени доказателства.
Въззивният
състав служебно констатира, че правото на защита на подс. Л. не е било нарушено
в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички
изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на
правото на защита от страна на подсъдимата – редовно връчване на обвинителния
акт, гарантиране на участието ѝ в процеса, на правото ѝ да дава
обяснения, да се ползва от адвокатска помощ, каквато е ангажирала, както и
възможност да се изказва последна и да обжалва актовете на съда, накърняващи
законните ѝ права и интереси, от последната от които възможности
подсъдимото лице в пълна степен се е възползвало, докато по собствена воля не се е
възползвало от някои от другите.
Въпреки, че в основни линии споделя
изводите на решаващия първоинстанционен съд по фактите, като намира, че същите
са формирани въз основа на правилен анализ на доказателствената съвкупност по
делото, въззивният съд намира, че следва да ревизира изводите му от правна
страна, като, на първо място, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК преквалифицира
деянието, осъществено от подс. Л., по чл. 325, ал. 1 от НК и я оправдае по
обвинението да е осъществила квалифицирания състав на престъплението
хулиганство, по чл. 325, ал. 2 от НК.
За съставомерността на деянието, от
обективна страна, по горепосочения престъпен състав се изисква да бъде
установено, че деецът е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи
обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. Съгласно
константната съдебна практика и ППВС №
2/29.06.1974 г., постановено по н.д. №
4/1974 г. (т. 2) „непристойни” са онези действия, които са неприлични,
безсрамни, изразяващи се в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви,
скандализиращи обществото. „Грубо нарушаване на обществения ред” е налице,
когато дееца, чрез действията си, изразява демонстрация против установения ред,
която нарушава важни държавни, обществени или лични интереси или съществено
нарушава нормите на нравствеността. „Явно неуважение към обществото” има когато
дееца, чрез действията си, изразява открито висока степен на неуважение към
личността. За да бъдат определени действия инкриминирани като такива по чл.
325, ал. 1 от НК, то те трябва да изразяват „брутална демонстрация против
установения ред“, чрез тях извършителят
да е нарушил „важни държавни, обществени или лични интереси“ или съществено да
е засегнал „нормите на нравствеността“.
Хулиганството съдържа един
характерен за това престъпление частен съставомерен признак - специален мотив,
който се заключава в явно неуважение към обществото, от страна на дееца. Този
мотив е налице, когато със своите действия деецът показва, че не се смята
обвързан от съществуващите социални норми на поведение – стои над тези норми и
се отнася пренебрежително към тях. За наличието на такъв мотив се съди по това,
че хулиганските действия се извършват без смислена причина, което ги обяснява
единствено като открита демонстрация на незачитане на цялостно установения ред.
Съдебната практика еднопосочно
приема, че личният мотив на дееца да осъществи противоправно действие спрямо
пострадалия не изключва съставомерността на хулиганството, но в тези случаи
засягането на реда и общественото спокойствие е страничен резултат от деянието,
респективно позволява квалифицирането му като извършено при „евентуален”
умисъл. ВС и ВКС са последователни, че когато чрез непристойни действия деецът
засегне честта и достойнството на отделния гражданин, но успоредно с това –
наруши обществения ред и прояви неуважение към обществото, хулиганството е при
евентуален умисъл (решение № 78/1973 г. на
ВС, ІІ н. о., решение № 432/1972 г. на ВС,
І н. о.). Безпротиворечиво в юриспруденцията и съдебната практика се приема, че
личният мотив спрямо пострадалия „…би
могъл само да сочи на евентуален умисъл за хулиганство, щом това отнасяне към
третото лице едновременно грубо нарушава обществения ред и изразява явно
неуважение към обществото“ (решение
№ 257/2009 г. на ВКС, І н. о., решение
№ 417/2009 г. на ВКС, I н. о.) и е възможно „в някои случаи хулиганството да се извърши и при евентуален умисъл, когато
деецът, преследвайки друга конкретна цел, допуска това да стане в обстановка и
по начин, при които демонстрира едновременно и своето неуважение към
обществото, предизвикателното си отношение към обществения ред и морала“
(решение № 302/2011 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Също така безспорно е, че „хулиганските
мотиви не са несъвместими с чисто личните и тяхното съчетаване е не само
психологически възможно, но и стоящо в основата на евентуалния умисъл при
престъпното хулиганство“ (решение №
65/1970 г. на ВС, І н. о., решение №
441/2011 г. на ВКС, І н. о.), както и че „когато
се даде израз на изпитваните негативни чувства с поведение, изразяващо пълно
пренебрежение към установения обществен и правов ред, към спокойствието и
сигурността на околните, това поведение осъществява всички признаци на състава
на чл. 325, ал. 1 от НК, независимо от продиктувалия го личен мотив“
(решение № 782/2005 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
В конкретния по делото случай,
безпротиворечиво се установява, че на 04.06.2012 г., за времето от 10.24 ч. до
10.28 ч., в гр. София, на ГКПП Аерогара София, в салон „Пристигане“, на
Терминал 2, летище София, подс. Л. е извършила непристойни действия, грубо
нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като
обиждала и отправяла нецензурни думи към служителите на ГКПП Аерогара София –
свидетелите Д.Е.Д. и А.Ц.Л., като ги наричала с думите „сука“ (куче), „сволоч“
(глупак, подлец) и „фашисти“. Поведението на подсъдимата не е било провокирано
от полицейските служители, а единствено е било насочено към ярка и брутална
демонстрация на незачитане на установения ред за преминаване на държавната
граница и незачитане разпорежданията на полицейските органи да се върне на
мястото, предвидено за изчакване на ПВК. Предприетото от подс. Л. поведение е
безусловно неприлично, безсрамно, скандализиращо присъствалите лица, в т. ч. и
свидетелите Л., Д., И. и К..
Безспорно вярно е, че тези
хулиганските действия, осъществени от подсъдимата, са извършени непосредствено
след като полицейските органи пристъпили към задържане на съпруга ѝ М.,
спрямо когато били използвани физическа сила и помощни средства – белезници.
Това, обаче, не изключва хулиганския характер на поведението на подсъдимата,
доколкото то е осъществено по начин, който е в разрез с установения правов ред,
нагъл, безсрамен, скандализиращ присъстващите лица.
Правилно защитата на подс. Л.
отбелязва, че инкриминираните на подсъдимата хулигански действия се изразяват в
отправяне на обидни изрази по адрес на полицейските служители Д. и Л., които са
били възприети от тях като такива, поради владеенето на руски език. Въззивният
съд, обаче, не се съгласява с доводите на защитата, че с това си поведение подсъдимата
е реализирана единствено състава на престъплението „обида“, по смисъла на чл.
146, ал. 1 от НК, доколкото, предвид избраното от подсъдимата място и време за
отправяне на обидните изрази, същите са могли да бъдат възприети и са били
възприети от множество лица – полицейските служители и лицата, очакващи да
преминат ПВК, и са били скандализиращи присъстващите. В случая е налице идеална
съвкупност от престъпления между хулиганство и квалифициран състав на обида, по
последното от което настоящата инстанция не дължи произнасяне в производството.
Горепосоченото обуславя извода на
настоящата инстанция, че подсъдимата е действала виновно, при форма на вината
„евентуален” умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 2 от НК, като умисълът ѝ
е обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци от
престъпния състав с горепосочената правна квалификация, които са били реално
възможни за настъпване. Предвид доказаната способност на подсъдимата да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си към момента
на извършване на инкриминираното деяние следва да се приеме, че е могла да
осъзнае общественоопасния характер на деянието си и общественоопасните му
последици.
С деянието си, обаче, подс. Л. не е
осъществила от обективна страна вменения и квалифициран признак на
престъплението хулиганство по чл. 325, ал. 2 от НК.
Хулиганството е квалифицирано, по
смисъла на чл. 325, ал. 2 от НК, когато е съпроводено със съпротива срещу
органите на властта или представителите на обществеността, изпълняващи
задължения по опазване на обществения ред тогава, когато деецът не прекрати
дейността си, въпреки намесата на тези органи (ППВС № 2/1974 г.). Самата насоченост на деянието
срещу посочената категория лица (орган на власт или представител на
обществеността) не обосновава квалифициращият признак по ал. 2. За наличието му
е необходимо деецът да е предприел конкретно хулиганско поведение срещу реда и
общественото спокойствие, в хода на това негово поведение да са се намесили
органите на властта (най-често приложимата хипотеза измежду двете алтернативно
формулирани) и въпреки тази намеса, хулиганското деяние да е продължило. Именно
в това се изразява посочената в чл. 325, ал. 2 от НК „съпротива“. Не всяко
посегателство срещу органите на властта покрива признаците на по-тежко
наказуемата квалификация. Пример за това твърдо установено разбиране е
посоченото в решение № 134/2012 г. на
ВКС, ІІІ н. о., в което е извършена преквалификация на инкриминираното деяние
от такова по чл. 325, ал. 2 от НК, в такова по чл. 270 от НК, с аргумента, че „за да е съставомерно деянието хулиганство по
втората му алинея на чл. 325 от НК (…), деянието трябва да е започнало преди
намесата на органите на властта и за продължи и след тяхната намеса“. В
други решения е подчертано, че хулиганските прояви, допълнително съпроводени с
оказана от страна на дееца физическа съпротива срещу задържането му от органите
на МВР, съставляват квалифициран случай по чл. 325, ал. 2 от НК (решение №
154/2011 г. на ВКС, ІІ н. о., решение №
432/2009 г. на ВКС, ІІ н. о.). Обобщено, квалифицираният състав по чл. 325, ал.
2 от НК е налице тогава, когато имаме съпротива срещу орган на властта, полагащ
усилия да прекъсне вече започналите хулигански
действия и евентуално да задържи извършителя (в този смисъл и решение № 327/2012 г. на ВКС, ІІІ н. о.), а не когато
имаме изначално осъществяване на хулигански действия, насочени директно срещу
присъстващ на инкриминираното място, обикновено по служба, орган на властта
(решение № 169/2011 г. на ВКС, ІІІ н.
о., решение № 270/2011 г. на ВКС, ІІІ н.
о., решение № 536/2008 г. на І н. о.)., Ако
инкриминираната деятелност, първоначално предприета спрямо орган на реда ВКС,
носеща характеристиките на хулиганско поведение, не е била предшествана от други
хулигански действия, които именно да са предизвикали намесата на органа на
реда, то тя не следва да се квалифицира като „съпротива срещу орган на власт“,
а по основния престъпен състав – чл. 325, ал. 1 от НК. В тези случаи деянието
не разкрива нищо повече от основния състав на хулиганството по чл. 325, ал. 1
от НК (отново решение № 169/2011 г. на
ВКС, ІІІ н. о. - „…ако се приеме, че
действията спрямо полицейските органи – буйстване, псуване, замахване към
единия с юмрук, несъгласие да му се поставят белезници и дърпане на антената на
техния автомобил, е осъществен квалифициран състав на „хулиганство“ по чл. 325,
ал. 2 от НК, то не става ясно с кои действия е осъществен неговият основен
състав“).
В конкретния по делото случай,
всички действия, осъществени от подсъдимата, даващи основание поведението
ѝ да бъде квалифицирано като хулиганско, са насочени само и единствено
срещу орган на властта – полицейските служители Л. и Д.. Не се установява подс.
Л. да е предприела други хулигански действия, които да са предпоставили
намесата на органите на реда и при тази намеса Л. да е продължила да нарушава
установения обществен ред и правилата на добрите нрави. Предвид изложеното,
настоящата инстанция намира за необходимо да упражни правомощията си по чл.
337, ал. 1, т. 2 от НПК, като преквалифицира деянието, осъществено от подс. Л.,
по чл. 325, ал. 1 от НК и я оправдае по обвинението да е осъществила
квалифицирания състав на престъплението хулиганство, по чл. 325, ал. 2 от НК.
Отделно, съдът намира, че следва да
измени присъдата, постановена от СРС, като оправдае подсъдимата по обвинението
да е отправяла обидната дума „скатине“ (животно) по адрес на св. Л.. От
събраните по делото гласни доказателствени средства не се установява
подсъдимата да е отправяла такава към свидетеля. Така, свидетелите Л. и Д., в
показанията си пред първия съд посочват, че подсъдимата отправяла по адрес на
св. Л. думите „сволоч“, „сука“ и „фашист“ ; св. К. е възприела подсъдимата да
употребява израза „фашисти“, а св. И. дава показания, че е възприел подсъдимата
да употребява думите „сука“ и „фашисти“. По делото не са събрани каквито и да
било годни гласни доказателствени средства, в насока подсъдимата да е
употребила думата „скатине“ (животно), по адрес на св. Л. или друг от
полицейските служители и в този смисъл обвинението, в тази му част, се явява
недоказано.
За престъплението с приетата от
въззивния съд правна квалификация, санкционната част на материално – правната
наказателна норма на чл. 325, ал. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от
свобода“ до две години. По отношение на подс. Л. са налице материално –
правните предпоставки, предвидени в нормата на чл. 78а, ал. 1 от НК, за
освобождаването ѝ от наказателна отговорност и налагане на
административно наказание, като в същото време отсъстват отрицателните,
възпрепятстващи възможността за приложение на чл. 78а, ал. 1 от НК предпоставки
на ал. 7 на същата норма. Подсъдимата не
е осъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност по реда на чл. 78а
от НК. Престъпното деяние не е от категорията на резултатните такива, а е на
просто (формално) извършване, поради което при него няма как да са причинени
имуществени щети, респективно и в случая няма такива. Поради кумулативното
наличие на тези обстоятелства, въззивният съд намери, че са налице условията за
приложение на императивната законова разпоредба на чл. 78а от НК.
Също така, от инкриминираното деяние
не са причинени тежка телесна повреда или смърт, нито при извършването му подсъдимата
е била в пияно състояние, нито са налице множество престъпления, нито
престъпното посегателство е извършено спрямо орган на власт при или по повод
изпълнение на службата му (вж. ТР №
1/28.09.2017 г. на ОСНК на ВКС по н. д. № 1/2017 г.), поради което следва да се
приеме, че липсват отрицателните предпоставки по ал. 7 на чл. 78а от НК, които
биха възпрепятствали приложението му.
Ето защо, след като преквалифицира
извършеното от подс. Л. по чл. 325, ал. 1 от НК, съдът прецени, че следва да я
освободи от наказателна отговорност, по реда на чл. 78а от НК, като ѝ
наложи административно наказание „глоба”.
При индивидуализиране на
наказанието, съдът отчете както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността
на подсъдимата обстоятелства, при което прецени, че е налице превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което намери за справедливо да
наложи административно наказание в размер на минимума, предвиден в закона, а
именно „глоба“, в размер на 1 000 (хиляда) лева. Като смекчаващи отговорността
обстоятелства, съдът прецени чистото съдебно минало на подсъдимата, добрите
характеристични данни за същата, както и изминалия продължителен период от
време между датата на извършване на инкриминираното деяние – 04.06.2012 г., и
тази на постановяване на окончателния съдебен акт от тази инстанция. Като
единствено отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство съдът отчете
това, че подсъдимата е извършила деянието в силно охранявана територия на летище
София, при преминаване на държавната граница на страната, както и в
присъствието на множество чужди граждани, очакващи преминаването на ПВК за да
влязат на територията на страната. Решаващо за определяне на сакцията в размер
на минимума, предвиден в закона, обаче, се яви темпоралната отдалеченост на
деянието от датата на постановяване на окончателния съдебен акт на тази
инстанция.
С
оглед изхода на делото, правилно и законосъобразно подсъдимата е осъдена, на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати сторените по време на наказателното
производство разноски, в размер на 1507.50 лева. Същите са правилно изчислени
по размер. Същевременно, настоящата инстанция намира за необходимо да ревизира
изводите на решаващия първоинстанционен съд, че разноските следва да бъдат
заплатени в полза на СРС. Това се налага, тъй като част от направените по
делото разноски, а именно в размер на 1825.00 лева, са сторени в хода на
досъдебното производство. Ето защо, присъдата на СРС следва да бъде изменена и
в частта ѝ относно направените по делото разноски, като подс. Л. следва
да бъде осъдена да заплати сумата от 912.50 лева, представляваща съответната
½ част от направените разноски, по сметка на ГПУ – СДВР, и сумата от 595
лева - по сметка на СРС.
Настоящата инстанция констатира,
че първият съд е пропуснал да се произнесе по реда на чл. 190, ал. 2 от НПК,
като присъди в тежест на подсъдимата да заплати сумата от 5 (пет) лева,
представляваща държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, в
случаите на липса на доброволно изпълнение на присъдените глоба и разноски по
делото, но съобрази, че не разполага с правната възможност да отстрани
констатирания пропуск, по съображения, че противното би лишило страните от
редовен двуинстанционен контрол върху съдебния акт в тази му част.
По
всички изложени до тук съображения, настоящият състав намира, че следва да бъде
изменена постановената първоинстанционна присъда, в горепосочените ѝ
части, а именно относно обвинението за посочения по-горе израз, правната
квалификация на деянието, осъществено от подсъдимата, относно освобождаването ѝ
от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и сторените
по делото разноски.
При извършената, на основание чл.
314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на други основания,
налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с оглед изложените
съображения, същата следва да бъде изменена, в указаните по-горе части, а в
останалата ѝ част – потвърдена.
Воден от гореизложеното и на
основание чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 и 4 и чл. 338 от НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 27.06.2014 г., по НОХД № 22640/2012 г. на СРС - НО, 14-ти състав,
като ОПРАВДАВА подс. Л.Л., със снета по делото самоличност, за
това да е обиждала служителя на ГКПП Аерогара София - А.Ц.Л., с думата
„скатине“ (животно).
ИЗМЕНЯ присъда от 27.06.2014 г., по НОХД № 22640/2012 г. на СРС - НО, 14-ти състав,
като
ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието, осъществено от подс. Л.Л.,
със снета по делото самоличност, в престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, като я
ОПРАВДАВА по обвинението да е осъществила квалифицирания
състав на престъплението хулиганство по чл. 325, ал. 2 от НК и я ОСВОБОЖДАВА ОТ
НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ, като на основание чл. 78а от НК
ѝ налага административно наказание „глоба“, в размер на 1 000 (хиляда)
лева.
ИЗМЕНЯ присъда от 27.06.2014 г., по НОХД № 22640/2012 г. на СРС - НО, 14-ти състав, в частта ѝ за възложените на подс. Л.Л. разноски, като вместо само
на СРС, подсъдимата следва да ги заплати по сметка на ГПУ – СДВР - сумата от
912.50 лв. (деветстотин и дванадесет лева и петдесет стотинки), и по сметка на
СРС - сумата от 595 (петстотин деветдесет и пет) лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата ѝ част.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.