Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в публично заседание на единадесети август през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря СЛАВКА ДИМИТРОВА и в присъствието на прокурора ….. като разгледа т.д.№ 2905 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.

Ищецът „Х.“ АД твърди, че по негово заявление РС – Плевен по ч.гр.д.№ 858/2017г. му е издал заповед за незабавно изпълнение № 599/02.02.2017г., с която е разпоредено ответниците като солидарни длъжници - „А.“ АД, Р.И.А. и С.А.А. да заплатят сумата от 230 000 евро, представляваща част от дължима главница по предоставен им заем, за обезпечение на който е сключен договор за ипотека с нот. акт № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г., както и сумата от 9 146,82 лв. – разноски в заповедното производство. Сочи, че със съобщение на 14.09.2017г. са му дадени указания, че са подадени възражения от ответниците по чл. 414 от ГПК, поради което предявява настоящия иск за установяване на вземането си, за което му е издадена заповед за изпълнение. Изтъква, че е неясно защо заповедния съд е приел, че възраженията са в срок, след като той не бил предприел принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист до онзи момент. Ищецът сочи, че със сключения с нотариален акт договор за ипотека № 117, том ІІІ, рег.№10946, н.д.№443/2007г. на вотариус Д., се обективира и обезпечава задължението на ответниците по договор за предоставяне на заем НСТ-4411-0071-2, сключен на 16.04.2017г., съгласно който е предоставил на тримата ответници при условията на солидарност паричен заем в общ размер от 880 000 евро. Твърди, че заемът е предоставен по описания в т.2 на исковата молба начин, а именно на пет транша, както следва: със сумата от 213 766 евро е погасен предходен заем на същите солидарни длъжници по договор от 02.10.2006г.; със сумата от 288 419,00 евро е извършено погасяване на задълженията на същите солидарни длъжници по договор от 26.04.2006г., чрез банков превод с референция № 031918/20.07.2017г. е преведена левова равностойност на 230 000 евро; с банков превод с референция № 0370598/25.04.2017г. са преведени 200 489,25 лв., представляващи левовата равностойност на 102 815 евро и с банков превод с реф.№ 030831/20.04.2017г. е преведена сумата от 88 012,35 лв. с левова равностойност 45 000 евро с посоченото основание. Твърди, че получаването на сумите по заема се потвърждавало изрично от декларация от 10.06.2010г. от солидарния длъжник Р.А. лично и като управител на дружеството. Ищецът сочи, че по предходни заповедни производства са му издадени изпълнителни листове за лихви по процесния договор за заем и за други части от главницата по същия заем, общо в размер на 330 000 евро, като относно тази сума сочи, че се е развило и производство по т.д.№193/2013г. на ОС-Плевен за установяване на вземането му. Ищецът сочи, че ответниците не са погасявали задълженията си по договора за заем след дата 18.12.2009г., като твърди, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с двете описани нотариални покани, а именно с рег.№ 641 от 17.05.2016г., връчена на 16.06.2016г. и с нотариална покана с рег.№ 7447 на нотариус Ц.Г., връчена на 03.06.2016г. В исковата молба ищецът сочи, че след приспадане на изплатени суми по изпълнителни дела към 31.01.2017г. вземането му по процесния договор за кредит, представляващо непогасена главница е в размер на 590 375,78 евро. В допълнителната искова молба от 02.01.2018г. ищецът оспорва възраженията на ответниците за недопустимост на производството, като поддържа, че договорът за заем за сумата от общо 880 000 евро е обезпечен с две договорни ипотеки, едната върху имот в гр. София, а другата – върху имот в гр. Плевен. Ищецът сочи, че във връзка със събиране на вземането, са му били издадени описаните пет заповеди за незабавно изпълнение, включително и процесната. В хода на съдебното производство поддържа исковата си претенция чрез процесуалния си представител – адв. М., като претендира уважаването й и присъждане на разноски по представен списък.

Ответниците „А.“ АД, Р.И.А. и С.А.А. са подали общ писмен отговор от 04.12.2017г. и допълнителен отговор от 21.02.2018г., с които оспорват предявения иск. Подали са и писмена защита. Твърдят, че искът е недопустим на основание чл. 126, ал.1 от ГПК, като считат, че има заведен по-рано иск на същото основание, между същите страни и за същото искане, като изтъкват, че такъв е спорът по т.д.№ 193/2013г. на ПлОС, а това, че двата иска били предявени като частични било ирелевантно. В първият отговор възразяват, че ищецът не доказвал предоставяне на заемните средства по описания нотариален акт, като в допълнителния отговор се уточнява, че нито на датата на сключване на договора за заем, нито на датата на учредяване на ипотеката – 16.04.2007г.и 17.04.2007г. ищецът им бил предоставил процесните суми. В допълнителният отговор възразяват, че никъде в ипотечния акт няма поети задължения за пет различни части от главницата на заема, които да са определени или определяеми. В заповедта за незабавно изпълнение според твърденията им, претенцията е за част от главница по паричен заем и произтича от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека рег.№039 на НК, вписан в служба по вписванията гр. София с вх.№32385 от 17.04.2007г., акт №99, том XIX, дело № 14970/2007г., въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, с №599 от 02.02.2017г. по ч.гр.дело №858/2017г. на Районен съд Плевен. Твърди, че с позоваването на двата договора - договор за паричен заем №НСТ-4411-0071-2, сключен с „Х." АД на 16.04.2007г. и договор за гаранция №СТХ-4411-0071-2, сключен с „К.” ООД на 16.04.2007г., ищецът бил изменил основанието, на което е твърдял, че съществува вземането му пред заповедния съд, като е прибавил и нови претенции, а иск за установяване на вземанията по тези договори не можело да бъде предявяван. Ответниците твърдят, че не можело да се приеме, че нотариалният акт, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, обезпечава договора за заем, още по-малко и договора за гаранция, тъй като били налице съществени различия, а именно pазличен бил и описания имот в договора за заем и ипотечния акт. Сочат, че според ипотечния нотариален акт, „Х.” АД предоставя на настоящите ответници паричен заем, а според договора за заем №НСТ-4411-0071-2 от 16.04.2007г. между страните е сключен договор за финансова услуга, предоставяне на обезпечено парично финансиране и паричен заем. Заявяват възражение за недействителност на договора за гаранция №СТХ-4411-0071-2 от 16.04.2007г. на основание чл. 26 ЗЗД, във връзка с чл. 152 ЗЗД, като се сочи, че с договора предварително е уговорен начин, с който да бъде обезпечен кредитора „Х.” АД, извън посочените от закона поръчителство, залог или ипотека. Възразява се освен това, че както е записано в самия погасителен план, размерът на заема е 275 000 евро, а не 880 000 евро, а и погасителният план не бил подписан от С.А.А.. Ответниците твърдят и че не са надлежно уведомени за обявяване на предсрочната изискуемост на договора за заем, като сочат, че по представената по делото нотариална покана на нотариус Г.Б.е с направено отбелязване, че адресът на ответниците е бил посетен само веднъж на дата 31.05.2016г. в гр.Плевен, ул.”********, лицата не са намерени и не се е намерило лице, което е да е съгласно да получи съобщенията. Твърдят, че съгласно установената съдебна практика тълкуването на чл. 47, ал.1 от ГПК е свързано и с нормата на чл. 41, ал. 1 ГПК или невъзможността адресатът да бъде открит на адреса, следва да бъде установена след търсене от връчителя, извършено най-малко три пъти в рамките на един месец, включително и в неработно време. Аналогично според ответниците било и с втората нотариална покана, още повече, че тя не съдържала точно изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на заема. Ответниците твърдят и че „Х.“ АД не е разполагало с предимствата на ипотекарен кредитор, тъй като ипотеката е била заличена, за което представят постановление за възлагане на недвижим имот от 27.01.2012г. В хода на производството поддържат възраженията си чрез Р.А..

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Съгласно изисканото и приложено заповедно производство под № 858/2017г. на РС – Плевен, постъпило в СГС с писмо от 06.11.2017г., по заявление, подадено на 31.01.2017г. от „Х.“ АД срещу тримата ответници, е издадена заповед за незабавно изпълнение № 599/02.02.2017г., с която е разпоредено ответниците като солидарни длъжници - „А.“ АД, Р.И.А. и С.А.А. да заплатят на заявителя сумата от 230 000 евро, представляваща част от главница по договор за паричен заем от 17.04.2017г. , обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г., ведно със законната лихва от 31.01.2017г. до окончателното изплащане, както и сумата от 9 146,82 лв. – разноски в заповедното производство. Видно от самото заявление в същото заявителят подробно е описал, че вземането произтича от договор за заем, чиято предсрочна изискуемост е обявена с двете описани покани съответно с рег.№ 641 от 17.05.2016г. на нотариус Г.Б.- Плевен, и с нотариална покана с рег.№ 7447 на нотариус Ц.Г., като изрично е посочено и описано в заявлението, че по същото заемно правоотношение са му издадени следните пет изпълнителни титула: 1/ заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 05.11.2010г. по ч.гр.д.№7308/2010г. на РС – Плевен за описаните лихви; заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 22.11.2010г. по ч.гр.д.№7946/2010г. на РС – Плевен също за описани лихви, заповед за изпълнение № 1623 и изпълнителен лист от 07.04.2011г. по ч.гр.д.№2242/2011г. на РС – Плевен за сумата от 30 000 евро, представляваща част от непогасената главница по заема; заповед № 2393/24.07.2013г. по ч.гр.д.№3691/2013г. на РС – Плевен за сумата от 180 000 евро, представляваща част от главницата и заповед за незабавно изпълнение №2394 и изпълнителен лист от 24.07.2013г. по ч.гр.д.№3960/2013г. на РС Плевен за сумата от 150 000 евро – главница, всички и с описаните разноски. Със заявлението е бил представен и нотариалния акт – в оригинал, последствие върнат на заявителя по молба от 03.02.2007г. На 17.03.2017г. са входирани в РС – Плевен възражения от тримата длъжници по чл. 414 от ГПК по образец, като първоначално са дадени указания на заявителя да посочи при кой ЧСИ е заведено изпълнително дело, а с молба от 26.05.2017г. самите длъжници са уточнили, че не са получавали към момента покани за доброволно изпълнение, но узнали за делата и заповедта при справка по телефона. С молба от 18.07.2017г. и заявителят е уведомил съда, че не е предприемал принудително изпълнение въз основа на издадения му изпълнителен лист. С разпореждане от 18.07.2017г. заповедният съд е указал на заявителя предявяване на иска по чл. 422 от ГПК, като съобщението е връчено на 14.09.2017г., а исковата молба е заведена на 13.10.2017г., т.е. в законоустановения едномесечен срок.

Съгласно представения с исковата молба, а също и в заповедното произвоство, нотариален акт № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г., от 17.04.2017г., съставен от нотариус И.Д., страните са уговорили, че „Х.“ АД като заемодател и ипотекарен кредитор предоставя на заемателите - „А.“ АД, Р.И.А. и С.А.А. като солидарни длъжници паричен заем в размер на 880 000 евро, който те са се задължили да върнат чрез ежемесечни погасителни плащания за лихва и главница, дължими на 15то число на всеки месец, до 15.04.2022г. Уговорена е и дължима месечна лихва от 0,65% месечно. Съгласно т.1 б.“в“ от нотариалния акт, в случай на неплащане на която и да е дължима сума за лихва или главница по заема на договорените дати, в допълнение към лихвата по предходната точка, се дължи и наказателна лихва в размер на 8 800 евро месечно за времето на забавата. Съгласно т.1, б.“г“ при неплащане на която и да е дължима сума за лихва, наказателна лихва или главница по заема, както и в случай на неплащане на никакви погасителни суми по заема за период, по-дълъг от един месец, целият заем става незабавно изискуем в пълен размер. В т. 2 е уговорено, че за обезпечаване на заема се учредява ипотека върху подробно описания имот, представляващ дворно място, находящо се в гр. София, район „Връбница“, бул.“Европа“, с площ 1350 кв.м., съставляващо УПИ 1496, в кв.17, по плана на София, местност бул.“Сливница“,описан и по скица, както и триетажна сграда, намираща се в южната част на имота със застроена площ от 164,35 кв.м., подробно описана и едноетажна сграда в северната част на имота, състояща се от две стаи, кухня и сервизни помещения.

С исковата молба е представен и договор НСТ-4411-0071-2, сключен на 16.04.2017г. в гр. Сливен, с който тримата ответници в качеството си на заематели, а ищецът като заемодател, са уговорили, че се предоставя финансиране за делови нужди, като след определенията по договора, следва т.2.1 съгласно която се предоставя на заемателите сума в размер на 880000 евро, които съгласно т.2.3 от договора ще се използват по описания начин: 1/ пълно и окончателно погасяване на предходен заем на същите солидарни длъжници по договор от 02.10.2006г. сума в размер на 213 766,00 евро; със сумата от 288 419,00 евро погасяване на задълженията по договор от 26.04.2006г., за покупка на описания недвижим имот №8 – търговски обект, представляващ магазин за ел. уреди и мебели, намиращ се на партерния етаж от жил. Блок „Д-р Бешев“, бул.“********с площ 327,74 кв.м. – сума от 230 000 евро; по б.г – за делови нужди на заемателите 102 815 евро, а по т. 2.3.2 от договора е уговорено и сумата от 45 000 евро да е за заплащане на първоначалната премия по договора, сключен от тях с „К.“ ООД за гарантиране на задълженията към ищеца. В чл. 3 е уговорено, че средствата се предоставят след удостоверяване, че е вписана ипотека и другите предпоставки, като по силата на чл. 3.3 е уговорено, че предоставянето на средствата по заема се извършва по т. 2.3.1 а/ и б/ - чрез прихващане, по т.В – чрез банков превод по обемния курс към описаната банкова сметка *** „М. ТД“ ЕООД, открита в „Булбанк“ АД, по т.Г – чрез банков превод в лева след искане от заемателите и представяне на фактури за целево използване на средствата, а в чл.3.3 г/ е уговорено, че заемателите дават своето изрично съгласие и упълномощават „ХипоКредит“ да извърши със средства от заема от тяхно име и за тяхна сметка дължимите плащания за премии към „К.“ в съответствие с договора за гаранция мрез директен превод. В раздел е уговорено, че заемателите дължат проста месечна лихва върху непогасената главница, представляваща сбор от 6М Либор + 0,45% надбавка, но не по-малко от 0,65% месечно (7,80% годишно). Договорено е в раздел 6, че при забава в плащането на която и да е месечна погасителна вноска, се начислява наказателна лихва, равняваща се на 1% върху цялата усвоена главница. В чл. 7 от договора е уговорено, че задълженията на заемателите по договора за кредит ще бъдат обезпечени с първа вписана по ред ипотека, поръчителства и финансова гаранция при условията на отделен договор с „К.“, като съгласно чл.7, т.2 – ипотеката следва да бъде надлежно учредена и вписана преди първото предоставяне на средства по заема. В раздел 8 е уговорено, че погасителният план е неразделна част и ще бъде изготвен от „Хипокредит“ и предоставен на заемателите непосредствено след предоставянето на средствата по договора на база на фактическите дати на извършване на плащанията. В чл.8.4 е уговорено, че се плаща по посочената банкова сметка, ***.“г“ заемателите са длъжни да отбелязват ясно в платежните документи какво точно погашение правят с плащането, като „Хипокредит“ не носи отговорност за коректното осчетоводяване на получени при него погасителни плащания по заема, ако не е посочено в платежните документи коректно. Съгласно чл. 8.5 от договора, заемателите упълномощават и нареждат на „Хипокредит“, а той се задължава служебно да удържа от направените плащания и да превежда към „К.“ от името и за сметка на заемателите суми, които са дължими по договора за гаранция. В чл.8.6 е определен и реда за погасяване на задължения в следната последователност: 1/ за служебен превод към „К.“ на суми от името и за сметка на заемателите, 2/ такси и разноски;3/ наказателна лихва; 4/просрочена договорна лихва; 5/просрочена главница; 6/ редовна договорна лихва и 7/редовна главница. В раздел ІХ е регламентирана застраховката, а в раздел ХІ случаите на неизпълнение. В чл. 12.1 е уговорено, че при неизпълнение, всички суми по договора стават незабавно изискуеми в пълен размер.

На стр.12-14 е приложен погасителен план, от който е видно, че е отразена сума по заема 275 000 евро, срок 15 години, като е посочено, че погасителният план е към 25.04.2007г. В графа предоставени средства общо е посочено 880 000 евро, колкото е и непогасената главница в последната графа. В плана са включени общи месечни вноски, отразени заем плюс гаранция в различен размер, вариращ от 10 591,68 евро до 14 957,75 евро, като е отразено, че са платени вноски до 15.04.2008г. Последната вноска от 8623,97 евро е с падеж – 15.04.2022г., а съдът установява по същия, че до момента на приключване на устните състезания по настоящото дело са падежирали вноски с падеж до 15.07.2020г., като непадежирали са вноските с падеж от 15.08.2020г. до края, общо в размер на 177 935,36 евро, като при изчисляване на лихвата, включена в тези вноски, същата възлиза на 12 327,97 евро.

На стр. 16 от делото е представена молба-декларация от тримата ответници от 10.06.2010г., която е приета като неоспорен писмен документ, в която се сочи, че настъпилата икономическа криза оказала отрицателно въздействие на бизнеса и повлияла на възможностите за обслужване на кредита, поради което декларират, че към датата на молбата са в ликвиден и изискуем размер задължения общо в размер на 1 015 674 евро, които искат да разсрочат, като са описани от какво произтичат в т.1 е посочено, че произтичат от нот.акт №131 по нот.дело №173/2007г. на нотариус Р.И., и по нотариален акт № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г., от нотариус И.Д., общо в размер на 893 627,30 евро, от които главница 859 271,50 евро, лихви в размер на 16 755,80 евро и наказателни лихви в размер на 17 600 евро.

На стр. 17 и следващите е представена нотариална покана от ищеца до ответниците, с която по двата договора за заем, които са описани, включително и процесния договор НСТ-4411-0071-2, сключен на 16.04.2017г., обективиран в двата описани нотариални акта - нот.акт №131 по нот.дело №173/2007г. на нотариус Р.И., и по нотариален акт № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г., от нотариус И.Д., поради допуснати просрочия , се обявява предсрочна изискуемост, като е посочено че към 23.07.2013г. задълженията по договора са общо в размер на 811 557,42 евро главница, 178 374,14 евро – лихва и 262 378,32 евро – наказателна лихва за забава. На гърба на поканата е отразено от нотариус Г.Б., че адресатите не могат да бъдат намерени на посочения адрес – гр. Плевен, ул.“*********на посочената дата – 16.06.2016г., поради което е залепено уведомление по чл.47 от ГПК. Адресът е различен от този, посочен в чл. 13, т.1 от договора за връчване на уведомления по него, който е гр. Плевен, ж.к.*********Представена и втора нотариална покана с идентично съдържание, адресирана до тримата ответници на адрес – гр. София, бул*********, на гърба на която нотариус Ц.Г.е отразила, че адресатите са търсени и ненамерени на 17.05.2016г., 18.05.2016г. и 19.05.2016г., на която дата е залепено уведомление на вратата и е пуснато такова в пощенската кутия.

На стр. 22 от делото е представено удостоверение от ЧСИ М., че п описаните два изпълнителни листа от месец ноември 2010г. е образувано изпълнително дело № 20107900401935, като са извършени на 08.05.2012г. описаните погашения на сумите. На 29.07.2013г. е присъединен изпълнителен лист от 24.07.2013г. по ч.гр.д.№3691/2013г. за сумата от 180 000 евро, като са извършени описаните погашения и е останала неудовлетворена главница по него в размер ан 18 525,54 евро. Представено е и удостоверение от ЧСИ Ц.Н.с адрес в гр. Плевен, от което се установява, че по изпълнителният лист издаден по гр.д.№2923/2011г. е образувано изпълнително дело № 201178560400441, като е присъединено и второто изпълнително дело за описаните неплатени суми, и въз основа на влезли в сила две постановления за възлагане на имоти са намалели задълженията по делата с 243 000 лв.

На стр. 28 гръб и следващите от делото е представена въззивна жалба от ответниците Р.А. и С.А. срещу решението на СГС от 15.05.2017г. по гр.д.№10707/2015г., като след служебна справка съдът установи, че със същото СГС с решение № 3314/15.5.2017г. е отхвърлил като неоснователни предявените от Р.И.А., и С.А.А. искове срещу „Х.“ АД, субективно съединени искове за установяване нищожността на договор № НСТ-4411-0049-8 от 26.04.2006 г. и № НСТ-4411-0060-4 от 02.10.2006 г. с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, поради противоречието им със закона. Решението е потвърдено и оставено в сила с
Решение от 30.7.2018г. по Търговско дело 4001/2017г. на Апелативен съд – София.

На стр. 68 и следващите от ищеца са представени и са приети като писмени доказателства извлечения от сметки за превод на суми, като на 25.04.2007г. е видно, че е извършен превод на сумата от 200 479,25 на контрахент „А.“ АД.

На стр. 80 от делото от ответниците е представено постановление за възлагане на недвижим имот от 27.01.2012г. на ЧСИ Р. М., с което описаният имот е възложен на „И.-1894“ ЕООД, обявен за купувач за сумата от 508 985 лв.

На стр. 79 от делото е представен и приет като доказателство договор № СТХ-4411-0071-2 от 16.04.2017г., който е сключен между тримата ответници като заематели, ищеца и дружеството „К.“ ООД, съгласно който „К.“ ООД е анализирано и се е съгласило да гарантира задължения на ответниците към „Х.“ АД при описаните условия, като е уговорена дължима първоначална премия от 45 000 евро и ежемесечни такива, изчислени в размер на 0,0032% от размера на непогасената главница по заема. В договора има изрична клауза, че заемателите упълномощават и нареждат на Хипокредит при постъпили плащания, незабавно да извършва преводи към „К.“ по договора.

Съгласно представеното на стр. 113 и следващите от делото решение №57/05.05.2016г. на ОС- гр. Плевен, по т.д.№193/2013г., което е отразено, че е влязло в сила с посочените изменения, са разгледани искове по чл. 422 от ГПК – два частични съответно за 150 000 евро и за 188 000 евро, предмет на две заповедни производства на РС – Плевен, а именно ч.гр.д.№3960/2013г. и №3961/2013г., представляващи част от вземанията по договор за заем НСТ-4411-0071-2, сключен на 16.04.2017г., обезпечен с договорна ипотека с нот. акт № 117, т.III, рег.№ 10946, н.д.№443/2017г. на нотариус И.Д.. С решение №23 от 15.02.2017 г. по в.т.д.№343/2016 г. на АС Велико Търново след частична отмяна на решение №57 от 05.05.2016 г. по т.д.№193/2013 г. на ОС Плевен, е признато за установено по отношение на Р.А. и С.А., че дължат, заедно с „А.” АД, солидарно на „Х.” АД сумата, представляваща разликата над 166 897.24 евро до 173 695.31 евро, ведно със законната лихва от 23.07.2013 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 24.07.2013 г. по ч.гр.д.№3961/2013 г. на РС Плевен въз основа на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №117, т.III, рег.№10946, д.№443/2007 г. и с която е потвърдено решение №57 от 05.05.2016 г. по т.д.№193/2013 г. на ОС Плевен в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците А., че дължат, заедно с „А.” АД, солидарно на „Х.” АД сумата от 166 897.24 евро въз основа на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №117, т.III, рег.№10946, д.№443/2007 г. и договор №НСТ-4411-0071-2 от 16.04.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение от 24.07.2013 г. по ч.гр.д.№3961/2013 г. на РС Плевен. Първоначално делото е било спряно до разглеждане на спора от ВКС, който с решение №3/17.04.2019г. по т.д.№ 1831 по описа за 2017 г., ІІ т.о., е потвърдил решението на АС-Велико Търново. В мотивите на акта се приема, че е установено, че че на 16.04.2007 г. между ищеца „Х.” АД и ответниците е възникнало валидно заемно правоотношение, обезпечено с учредени от ответниците А. договорни ипотеки върху недвижими имоти, подробни описани в нотариални актове за учредяване на договорни ипотеки, като предоставеният от ищеца „Х.” АД заем в размер на 880 000 евро е усвоен. Прието е, че поради липса на ангажирани доказателства за упражнено от ищеца право да направи договора за заем предсрочно изискуем към онзи момент и да обяви на ответниците предсрочната изискуемост преди подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение на 23.07.2013 г., искът за установяване на вземане по заповедта за изпълнение от 24.07.2013 г. по ч.гр.д.№3961/2013 г. на РС Плевен е основателен само до размера на непогасените падежирани вноски по главницата на процесния договор. В мотивите на решението е посочено, че са неоснователни са и доводите, свързани с установения от въззивния съд размер на непогасената към момента на заявлението главница по процесния договор за заем. Прието е, че от приложения заверен препис от решение по в.т.д.№264/2012 г. на АС Велико Търново се установява, че за периода от 16.04.2007г. до 23.07.2013 г. „А.” АД е имал два активни заема от ищеца - по процесния договор за заем с усвоена главница от 880 000 евро и по договор от 08.11.2007 г. за сумата от 120 000 евро, като при плащане на погасителните вноски от „А.” АД не е отбелязвало в платежните документи номера на договора, по който се извършва погасяване и какво точно погашение по кой от договорите представлява съответното плащане. Получените при „Х.” АД суми са били разпределяни, приложени и осчетоводени по двата договора за заем, като по процесния договор е постъпила сумата 533 235.64 евро, а по договора от 08.11.2007 г. - сумата 49 925.48 евро. Прието е, че погасяванията е в съответствие с реда и последователността, посочени в чл.8.6 от договора, респективно с получените суми по процесния договор са погасени следните задължения на заемателите: дължимите по договора за гаранция към „К.” ООД суми в общ размер – 156 088.20 евро, премии по имуществена застраховка – 6 375.71 евро, наказателна лихва – 73 079.04 евро, възнаградителна лихва – 229.143.89 евро, като към 23.07.2013 г. погасената главница е в размер на 68 548.80 евро, а непогасената - в размер на 811 451.20 евро, от която с настъпил падеж са 173 695.31 евро. От изрично отразеното в решението на ОС-Плевен, което е приложено и от справка по деловодната система на сайта на АС –Велико Търново, се установява, че с решение №181/18.06.2016г. на ВТАС по т.д.№ 74/2016г. е потвърдено решението на ОС – Плевен по т.д.№1/2014г., с което Плевенският окръжен съд е отхвърлил като неоснователен предявения иск от Р.И.А. и С.А.А.. против „К.” ООД- и против „Х.” АД искове за обявяване нищожност на договора за гаранция от 16.04.2007г., като сключен без основание по реда на чл.26 ал.2 от ЗЗД; за обявяване нищожност на договора за гаранция от 08.11.2007г., като сключен без основание по реда на чл.26 ал.2 от ЗЗД; за установяване недействителността на договора за заем от 16.04.2007г. по реда на чл.26 ал.2 от ЗЗД, като привиден; както и искове за установяване недействителността на договора за заем от 08.11.2007г. по реда на чл.26 ал.2 от ЗЗД, като привиден, за прогласяване нищожността на договора за ипотека, отразен в НА № 131 от 17.04.2007г., като обезпечаващ нищожен договор за заем от 16.04.2007г., предявен само по отношение на описаните недвижими имоти, посочени в този договор, за прогласяване нищожността на договора за ипотека, отразен в НА №24 от 16.11.2007г., като обезпечаващ нищожния договор за заем от 08.11.2007г., предявен само по отношение на следните недвижими имоти, посочени в него, иска с правно основание чл.170 от ЗЗД за прогласяване недействителността на учредяването на ипотеката, отразена в НА №131 от 17.04.2007г., предявен само по отношение на следните недвижими имоти, посочени в този договор и останалите искове, свързани с имотите в гр. Плевен, а именно подробно описаните осем иска. От същото е видно, че между страните е налице влязъл в сила съдебен акт, който ги обвързва, с който е отхвърлен иска на ответниците – физически лица за недействителност на договора за заем от 16.04.2007г. по реда на чл.26 ал.2 от ЗЗД като привиден, както и нищожност на договора за гаранция на посочените основания. Следователно повторното решаване на спора относно валидността на договора за гаранция и на договора за паричен заем би съставлявало незачитане на силата на присъдено нещо по вече приключилия правен спор. Ответниците е следвало да установят твърденията си във връзка с недействителността на договора за паричен заем от 16.04.2017г. и договора за гаранция в рамките на развилото се производство, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт, с който исковете им са били отхвърлени. Повторното повдигане на такива възражения по настоящия процес е недопустимо, тъй като с това се цели пререшаване на граждански спор, който вече е разрешен с влязъл в сила съдебен акт. Предвид горното заявеното и поддържано и в писмената защита искане за обявяване нищожност на договора за гаранция не може да бъде уважено, а доводът на ответниците, че той не бил представен от ищеца е ирелевантен, тъй като същият е представен от самите тях и приет като неоспорен документ, т.е. присъединен е към доказателствения материал по делото. Няма пречка ищецът да се ползва от представени от ответниците доказателства, нито непредставянето му от самия него може да бъде относимо към установеното от фактическа страна.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице П.Д., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно. От същото се установява, че съгласно Договор за заем НСТ – 4411-0070-2/16.04.2007г. ищецът се е задължил да предостави заемна сума в размер 880 000 EUR за срок до 15.04.2022г., а ответниците са приели да заплащат проста месечна лихва върху непогасената главница, представляваща сбор от 6М Либор + 0,45% надбавка, но не по-малко от 0,65% месечно (7,80% годишно), а при забава в плащането на която и да е месечна погасителна вноска, е уговорено да се начислява наказателна лихва, равняваща се на 1% върху цялата усвоена главница. Съгласно чл.8.6. от договора е уговорено плащанията да погасяват задължения в следната последователност: такси и разноски; наказателна лихва; просрочена договорна лихва; просрочена главница; редовна договорна лихва и редовна главница. Вещото лице сочи, че в периода от 20.04.2007г. до 25.04.2007г. е усвоена заемната сума в размер 880 000 EUR, както е описало в следната таблица:

Вещото лице сочи, че в периода от 15.05.2007г. до 12.01.2015г. по заема са постъпили суми в общ размер 810 211,21 EUR, които подробно е отразило в таблица 1 на стр. 3 и 4 от заключението, като ответниците са извършили плащанията в таблицата по т.3.1 на стр.4 и 5 от експертизата в общ размер 444 786,73 EUR в периода от 15.05.2007г. до 15.01.2010г., а периода от 14.05.2012г. до 12.01.2015г. по заема са постъпили суми от ЧСИ в общ размер 365 424,48 EUR, както следва: на 14.05.2012 г. 16,370.22 лева по изпълнителен лист, издаден на 05.11.2010 г. от Районен съд Плевен по ч.г.д. № 7308 / 2010 г. за 16,063.86 лева (с равностойност €8,213.32 евро; на 14.05.2012 г. 90,000.00 лева, от които 2,757.25 лева за присъдени разноски за платена държавна такса, по изпълнителен лист, издаден на 22.11.2010 г. от Районен съд Плевен по ч.г.д. № 7946 / 2010 г. или нетно 87,242.75 лева (с равностойност €44,606.51 евро; на 14.05.2012 г. 69,684.42 лева (от които 12,983.40 лева за платени разноски към ЧСИ) по изпълнителен лист, издаден на 22.11.2010 г. от Районен съд Плевен по ч.г.д. № 7946 / 2010 г., нетно 56,701.02 лева (с равностойност € 28,990.77 евро; на 28.08.2013 г. сумата от 322,989.58 лева, от които 7,172.99 лева за присъдени разноски, в.т. за платена държавна такса 7,040.99 лв. и 132 лв. за платени разноски към ЧСИ, по Изпълнителен лист, издаден на 24.07.2013 г. от Районен съд Плевен по ч.г.д. № 3961 / 2013г., като нетно 315,816.59 лева (с равностойност € 161,474.46 евро; на 03.09.2013 г. 13,951.32 лева по изпълнителен лист, издаден на 24.07.2013 г. от Районен съд Плевен по ч.г.д. № 3961 / 2013 г., т.е. нетно 13,951.32 лева (с равностойност € 7,133.20 евро/. Според заключението на експертизата общата стойност на възложените от ЧСИ недвижими имоти на 12.01.2015 г. е 243,000.00 лева (от които 18,067.39 лева за присъдени разноски за държавна такса и разноски към ЧСИ, по изпълнителен лист, издаден на 24.07.2013г. по ч.г.д. № 3960 / 2013 г., като е платено нетно 224,932.61 лева (с равностойност € 115,006.22 евро). Според заключението на вещото лице че заплатените суми в общ размер 810 211,21 EUR са погасили следните задължения:

Погасяване на Главница по заема		€ 68 442,58 евро
Погасяване присъдена Главница по и.л. по заема		€ 260 561,24 евро
Погасяване на Договорна лихва по заема		€ 229 241,56 евро
	Изчислена при 0.65% месечно върху Непогасената главница за целия период на заема.
Погасяване на Наказателна лихва за забава по заема		€ 66 440,73 евро
	Изчислена при 1.00% месечно върху Непогасената главница за целия период на заема.
Погасяване на Застраховка на ипотекираните по заема недвижими имоти		€ 6 375,71 евро
Погасяване Застр.премии по договор № CTX-4411-0071-2, скл. 16.04.2007 г.		€ 156 096,75 евро
Погасяване Законна лихва върху присъдена главница по и.л. по заема		€ 23 052,63 евро
ОБЩО		€ 810 211,21евро

Експертът сочи, че освен тази сума има и погасени присъдени съдебни разноски в размер 21 109,91 евро. Според заключението на вещото лице размерът на незаплатената главница към 31.01.2017г. е, както следва: 550 996,18 EUR, която се явява разлика между 880 000 EUR усвоена главница - 68 442,58 EUR погасена главница по заема – 260561,24 EUR погасена присъдена = 550 996,18 EUR незаплатена главница, като незаплатената главница в общ размер 550 996,18 EUR включва: падежирала главница до 31.01.2017г. в размер 134 454,66 EUR и 416 541,52 EUR непадежирала главница. Незаплатената главница в общ размер 550 996,18 EUR включва: главница в размер 451 557,42 EUR и 99 438,76 EUR присъдена главница. Експертът сочи, че погасяването на задълженията по процесния заем е извършвано в съответствие с последователността, посочена в чл.8,6 от договора.

От ответната страна са поискани и поставени допълнителни задачи на съдебно-счетоводната експертиза, но поради невнасяне на определения депозит, допълнителната ССЕ е заличена.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК е допустим, макар ищецът да изтъква, че няма как да се прецени дали са в срок възраженията на ответниците по чл. 414 от ГПК, тъй като не бил образувал изпълнително дело и не бил предприел принудително изпълнение въз основа на издадената му заповед по чл. 417 от ГПК. Няма пречка, въпреки че няма данни заповедта по чл. 417 от ГПК да е връчвана надлежно на ответниците, да се приеме, че е предявен допустим иск, тъй като същите са узнали за заповедта, подали са възражения по чл. 414 от ГПК и са налице изрични указания по чл. 415 от ГПК на заповедния съд по гр.д.№858/2017г., като исковата молба е предявена в дадения едномесечен срок от даването на указанията. Връчването на заповедта е крайния момент, от който тече срокът за възражението на длъжника по чл. 414 от ГПК, но няма пречка същият да възрази срещу дължимостта на сумите по издадената заповед за незабавно изпълнение и преди да му е връчена заповедта, щом вече е узнал за същата. В този смисъл възраженията са подадени преди срока, който е предвиден, но горното не ги прави недопустими, респ. не се отразява на допустимостта на самия иск.

Неоснователни и са и възраженията на ответниците за недопустимост на иска и исканията им за прекратяване на производството по делото. С решения по предходните дела между страните, приключили окончателно с решението по търг. дело № 1831/2017 г. на ВКС, ІІ-ро ТО, не е отречено съществуването на договора от 16.04.2007г. между страните, нито вземането по него, обезпечено с нотариалния акт, а единствено настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията на ответниците по договора към онзи релевантен момент, поради което съдът намира, че не е налице хипотеза на отхвърлен с влязло в сила решение частичен иск, при което и не са налице предпоставките за прекратяване на делото, така както е възприето по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. По настоящото дело отделно се твърди и направено ново изявление за предсрочна изискуемост, при което и отново се претендират частично сумите. Съгласно константната съдебната практика по чл. 126 от ГПК, за да се прекрати по-късно образуваното дело, двете дела следва да са идентични по основание, страни и предмет, а такава идентичност е налице, когато и по-късно предявения иск е между същите страни, за същото искане и на същото основание, като преценката се извършва според твърденията в исковата молба, респективно уточненията към нея, в който смисъл са определение по ч. гр. д. № 468/11 г. на ВКС, І г.о., опр. № 357/24.07.2013 г. по гр. д. № 3981/2013 г. І гр. о. и гр. д. № 35/13.01.2010 г. гр. д. № 680/2009 г. ІVгр. о./. При предявяване на частичен иск, обаче, предмет на спора е само предявената част от процесното вземане, само тя представлява цената на иска и само за нея се формира сила на пресъдено нещо. Непредявената част от вземането може да бъде предявена с следваща молба по реда на чл. 214 от ГПК или в друг процес. Доколкото в случая се сочи, че се предявяват две различни части от общото вземане, не е налице пълен идентитет между предмета на делата по предходни искове във връзка с вземането по същия договор за заем и прекратяването би се явило незаконосъобразно. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение на ВКС № 117/02.11.2015г. по т.д.№ 730/2014г., ІІ т.о. изрично се посочва, че „забраната, установена в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК за едновременно разглеждане от съда на две дела, между същите страни, на същото основание и за същото искане, не намира приложение в случаите, в които с предявените по тях искове не се търси съдебна защита на цялото притезание, а на индивидуализирани отделни негови части. Това е така, тъй като когато е предявен частичен иск, предмет на делото става само въведената от ищеца част от спорното право. Следователно липсва обективен идентитет, когато предмет на двете дела са различни части от спорното право, респ. липсва процесуална пречка за паралелната им висящност пред съда, но на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК по-късно заведеното дело следва да бъде спряно до разрешаване на спора по първия предявен частичен иск с влязло в сила решение. Когато този иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното дело, като зачете силата на пресъдено нещо, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Именно това е направил и настоящия съд, спирайки делото и изчаквайки да приключи окончателно спора по т.д.№193/2013г. на ОС-Плевен за предходно предявяно частично вземане по същия договор, обезпечен с нотариалния акт за ипотека. С решение №3/17.04.2019г. по т.д.№ 1831 по описа за 2017 г., ІІ т.о., ВКС е потвърдил решението на АС-Велико Търново, като в мотивите на акта се приема изрично, че е установено, че на 16.04.2007 г. между ищеца „Х.” АД и ответниците е възникнало валидно заемно правоотношение, обезпечено с учредени договорни ипотеки върху недвижими имоти, подробни описани в нотариални актове за учредяване на договорни ипотеки, като предоставеният от ищеца „Х.” АД заем в размер на 880 000 евро е усвоен. Прието е, че поради липса на ангажирани доказателства за упражнено от ищеца право да направи договора за заем предсрочно изискуем към онзи момент и да обяви на ответниците предсрочната изискуемост преди подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение на 23.07.2013 г., искът за установяване на вземане по заповедта за изпълнение от 24.07.2013 г. по ч.гр.д.№3961/2013 г. на РС Плевен е основателен само до размера на непогасените падежирани вноски по главницата на процесния договор. Ето защо, доколкото с акта не се отрича съществуването на вземането, а само неговата изискуемост поради ненадлежно упражнено право да бъде обявена предсрочна такава, то не може да се приеме, че е налице пречка за разглеждане на настоящия спор, касаещ друга част от процесното вземане, още повече, че се твърдят новонастъпили факти относно предсрочната изискуемост на същото, а именно че с двете приложени нотариални покани от 2016г. ищецът е обявил надлежно предсрочната изискуемост на процесния заем. Независимо от горното, дори и да се приеме, че с влезлия в сила диспозитив на решението на ОС – Плевен по т.д.№193/2013г., с което се отхвърля иска по чл. 422 от ГПК за сумата от 150 000 евро, то същата е дължима по заповед за изпълнение по гр.д.№3960/2013г. и въз основа на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 131, том ІІ, рег.№1718, на нотариуса от гр. Плевен, който е различен от процесния, по който е издадена заповедта предмет на настоящия иск, поради което съдът не е обвързан от този диспозитив. При отхвърляне на иска по чл. 422 от ГПК за сумите, които са неизискуеми поради ненадлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, решението за отхвърляне на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вноските с ненастъпил падеж, респ. за частта от кредита, за която кредиторът е считал, че е настъпила предсрочна изискуемост, не преклудира правото му да ги събере по съдебен ред. Това право може да се упражни с осъдителен иск, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство, както изрично постановява и ВКС в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК и явяващо се задължителна съдебна практика решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№57/2012г., ВКС, І т.о., решение №77/10.05.2016г. по 3247/2014г., ІІ т.о. на ВКС и много др., като в последното цитирано изрично се приема, че „исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника“.

По отношение на възражението на ответниците, че не е уточнено въз основа на какъв договор за заем ищецът претендирал вземането си, съдът намира, че същото е неоснователно. Както заявителят „Х.“ АД изрично е посочил още в заявлението по чл. 417 от ГПК, потвърдил е в исковата молба и при обясненията на процесуалния си представител при изслушване в съдебно заседание на 09.07.2019г. в присъствието на представител на ответниците, договорът за заем е един и е под №НСТ-4411-0071-2 от 16.04.2007г. и по него е предоставена сумата от 880 000 евро, като двата нотариални акта за договорна ипотека са обезпечение на така сключения заемен договор. Възраженията на ответниците, че с нотариалния акт под № 117, том ІІІ, рег.№10946, дело №443 бил сключен друг, различен договор за заем, по който никога не им били предоставяни средства и следователно нямало вземане, не може да бъде споделен, тъй като видно от описанието на заемното правоотношение в нотариалния акт то съответства по съществените си признаци на това по договора от 16.04.2017г., а именно размер на вземането – 880 000 евро, краен падеж – 15.04.2022г. Налице е съответствие между имота, уговорен по договора за заем от 16.04.2007г. като обезпечение по т.7 с имота, предмет на договорната ипотека, а именно този в гр. София, бул. „********, стар бул. „Баба Парашкева“. Обстоятелството, че по т.1, б/ от нотариалния акт е уговорена месечна лихва от 0,65% месечно, а в чл.4.1 от договора лихвата била уговорена по друг начин, не променя извода, че се касае за същия договор за заем, доколкото клаузата на чл. 4.1 предвижда лихва в размер на ЛИБОР на месечна основа плюс надбавка 0,45% месечно, като общият размер на лихвата не може да бъде по-малък от 0,65% месечно, а в нотариалния акт е посочен само този минимален размер от 0,65% месечно. Горното различие не е съществено и не обуславя извод, че е налице различен договор, респ. липса на основание. Същото важи и по отношение на клаузата на т. 1 „в“ от нотариалния акт досежно наказателната лихва и раздел 6, чл.6 от договора, където лихвата е 1%, а в нотариалния акт е записана като твърда сума 8 800 евро месечно, която сума всъщност представлява именно 1% от главницата общо в размер на 880 000 евро. Не могат да бъдат споделени и твърденията на ответниците, че се измествал недопустимо предмета на производството, тъй като вземането, предмет на заповедта било по нотариалния акт, а не по договора за заем от 16.04.2007г. и същият недопустимо се въвеждал в спора от ищеца. Безспорно е, че правоотношението е по договора за заем, а вземането е обезпечено с двата нотариални акта за договорна ипотека – по един за имота в гр. София и за тези в гр. Плевен. Твърденията на ответниците, че в ипотечния акт не били поети задължения за части от главницата, пет различни, които да са определени или определяеми, също са ирелевантни, тъй като е поето задължение за обезпечаване на цялото заемно задължение от 880 000 евро, а въпрос на преценка на кредитора е за каква част от вземането си иска да се снабди с титул за принудително изпълнение и да иска да бъде събрано принудително, като няма законова забрана или пречка да предявява отделно части от вземането си, дори и то да е уговорено в договора за заем като единно.

Възраженията на ответниците, че неправилно е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК поради това, че ищецът не е разполагал с привилегията на ипотекарен кредитор с твърдения, че ипотечното право е погасено поради принудителната продан на имота, съдът също намира за неоснователно, тъй като съгласно т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, за иска по чл. 422 от ГПК са ирелевантени фактите по осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, а публичната продан е именно в рамките на изпълнителното производство. Независимо от горното, в рамките на иска по чл. 422 от ГПК съдът се произнася по съществуване на процесното вземане, а не дали са налице предпоставките за издаване на разпореждане за незабавно изпълнение и дали е налице акт от кръга на тези по чл. 417 от ГПК, тъй като това е предмет на друг контрол за законосъобразност, а именно чрез жалбата по чл. 419 от ГПК, с която ответниците са могли да атакуват конкретно изпълнителното основание и издаването на разпореждането за незабавно изпълнение, което няма данни да са сторили в законоустановения срок, но горните доводи са извън предмета на настоящия спор. Единствено ако е обезсилена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК би било налице отпадане на правния интерес у ищеца от водене на установителния иск за вземането му, но в случая няма такива твърдения и доводи, нито пък доказателства за горното.

Съдът намира за неоснователни възраженията на ответниците за недействителност на договора за заем от 16.04.2017г., още повече, че част от тях са разрешени със сила на пресъдено нещо, тъй като не се спори, че с решение от 07.01.2015г. по т.д.№1/20014г. на Плевенския окръжен съд са отхвърлени описаните искове, включително за нищожността на договора за заем и прогласяване на ипотеката за недействителна. Доводът за нищожност на същия поради противоречие със закона, тъй като ищецът предоставял кредит, без да е банка или финансова институция, която претенция видно от мотивите на акта на Великотърновския апелативен съд не е била приета по горното дело поради това, че не е била заявена с исковата молба, също съдът намира за неоснователна. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ лице, чиято основна дейност е отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства е финансова институция. В чл. 3а, ал. 1 от ЗКИ съответно е предвидено, че за извършване на дейност по чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ по занятие е необходимо лицето да бъде вписано в публичен регистър на БНБ. Посочено е и че критериите за това вписване са определени в наредба на БНБ, която е Наредба № 26. От съдържанието на тази наредба следва извод, че, за да се говори, че дейността по чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ е по занятие тя следва да е съществена. В чл. 13 от Наредбата е посочено как се определя дали тази предпоставка е налице, а именно, че съществена дейност на финансова институция е налице, когато относителният дял на дейностите по чл. 3а, ал. 1 ЗКИ, изчислен по който и да е от двата начина по, ал. 2, е не по-малко от 30 на сто от общата дейност на юридическото лице съгласно финансовите отчети. Такива доказателства и данни за ищцовото дружество не са налице и не се установяват от доказателствата, ангажирани от ответниците, чиято е доказателствената тежест за установяване на този факт, от който те черпят изгодни за тях изводи и последици. Доводите, че сключеният договор за заем е нищожен, тъй като представлява лихварска дейност без лиценз на ищеца за кредитна институция, са неоснователни. Легалната дефиниция за банка (кредитна институция) се съдържа в разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции. Съгласно чл. 3 от ЗКИ в дейността си небанковите финансови институции са ограничени до отпускането на заеми от тези финансови институции само до такива, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, т.е. те могат да оперират единствено със собствени средства, за разлика от банките. 3аемът за потребление по чл. 240 от ЗЗД не представлява банкова сделка и няма изискване за поставянето му под разрешителен режим. В случая, не се спори че ищецът е вписан с номер BGR00189 в Регистъра на финансовите институции, воден от БНБ по реда на ЗКИ, т.е. че същият е такава по смисъла на чл. 3, т.е. може да отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други, с което се опровергават и са неоснователни доводите на ответниците за противоречие със закона. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответниците, че договора за заем, за чието обезпечение е учредена договорна ипотека, е нищожен, тъй като ищецът е извършвал нерегламентирана банкова дейност. Видно от представеното удостоверение за актуално състояние от Агенция по вписванията в предмета на дейност на дружеството-ищец се включва отпускане /предоставяне/ на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Не се спори, че "Х." АД е вписано като финансова институция в Регистъра по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции. В конкретния случай не се установи ищецът, при отпускане на процесния заем, да е действал като банкова институция, за да се приеме, че е извършил нерегламентирана дейност. В Закона за кредитните институции, в приложимата редакция към сключване на договора за заем, е предвиден единствено уведомителен режим за отпускането на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а не е необходимо разрешение. В последствие с § 5 от ПЗР на Наредба № 26 от 23.04.2009 г. на БНБ за финансовите институции е предвидено изискване за регистрация, което е изпълнено от ищеца, видно от посоченото издадено му удостоверение от БНБ. Ето защо възражението на ответниците за нищожност на договора на горепосоченото основание не се доказа по делото.

За пълнота следва да се посочи, че макар част от заемополучателите по договора да са физически лица, то не може да се приеме, че се касае за потребители по смисъла на ЗЗП и да се обсъждат, включително и служебно от съда, нарушение на неговите разпоредби. Процесният договор е сключен между ищеца и ответника –„А.“ АД, който е търговско дружество. Ответниците –физически лица са поели задължението солидарно с търговеца, а не се касае за сключване на самостоятелен договор за кредит между тях и ищеца, за да се приеме, че те имат качеството потребители. Процесният договор за кредит е сключен с търговско дружество като кредитополучател, с цел на кредита – финансиране на дейността на търговеца и няма белезите на договор за потребителски кредит. В пар.13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б."б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Както се посочва и в ДР на ЗЗП параграф 13 "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружеството, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства като гаранция за изпълнение на задълженията на това дружество. В конкретния случай ответниците –физически лица, които са съдлъжници, са двамата участници в същото дружество, като единият е и негов управител, поради което имат функционална връзка с дружество и не могат да се приеме, че са потребители по смисъла на ЗЗП в конкретната хипотеза. В същия смисъл е налице и задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 38/23.06.2017г. по т.д.№2754/2015г., І т.о. и др., в което се приема, че обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например участва в неговото управление или има мажоритарно участие в същото."

Заявеното от ответниците възражение за недействителност на договора за гаранция №СТХ-4411-0071-2 от 16.04.2007г. на основание чл. 26 ЗЗД, във връзка с чл. 152 ЗЗД, като се сочи, че с договора предварително е уговорен начин, с който да бъде обезпечен кредитора „Х.” АД, извън посочените от закона поръчителство, залог или ипотека, съдът също намира за неоснователно, още повече, че спорът относно действителността на това правоотношение е разрешен със сила на пресъдено нещо по т.д.№1/2014г. на ПлОС, както и в хода на производството по т.д.№193/2013г. също на ПлОС, с крайното решение по което е частично уважен предявения частичен иск за вземането, обезпечено с процесния нотариален акт за договорна ипотека № 117, том ІІІ, рег.№10946, нот. дело № 443/2007г.

По отношение на възраженията на ответниците по отговора и поддържави в хода на производството, че ищецът не доказва предаване на заемните средства по нотариалния акт, съдът намира, че не могат да бъдат споделени. От неоспореното заключение на вещото лице се установява как и по какъв начин са предоставени суми. Вярно е, че директен превод по сметка на ответниците има само за част от сумата, а именно с референция от 25.04.2007г., но има превод на сума в полза на трето лице – „М.“, което е в съответствие с уговореното по чл. 3.3 б.“Б“ от договора и същият е именно за покупката на описания имот, а също така със сумите по чл.2.3.1 и чл.2.3.2 е извършено погасяване на стари задължения на ответниците по описаните договори. В тази част договорът има характер на спогодба и е налице друг способ, който макар да е различен от реалното предаване на сума, не означава, че същата не е усвоена. Съгласно чл. 20 от ЗЗД уговореното с договора има силата на закон между страните, следователно след като подписвайки този договор, ответниците са се съгласили предоставянето на средствата да бъде по уговорения начин, и същото се е случило именно съгласно уговореното, то доводите им са неоснователни. Безспорно е, че усвояване на сумите има, което се потвърждава и от изричната декларация от ответниците от 10.06.2010г., представена на стр. 16 от делото, който документ съдът следва да кредитира като изходящ от страната частен документ, удостоверяващ неизгодни за нея факти. Няма пречка предоставянето на средствата по заемния договор да не е само чрез директен превод, а и чрез друг изпълнителен способ, в случая прихващане на задължения, респ. преводът да е целеви и по сметка на трето лице, както е и уговорено. Както се приема изрично в решение №379/06.01.2014г. по гр.д.№171/2012г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а и много други, договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане, но е без значение кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Поради това възраженията им, че именно на датата на подписване на нотариалния акт – 17.04.2007г. не им била предадена сумата е ирелевантно за спора. Предаването може да следва и може да предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено нещо на какво да е основание (напр. парична сума - като аванс по договор за изработка, вещ или услуга - като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление) или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такава спогодба, представляваща установителен или друг ненаименован договор, страните може да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем, като дадените обезпечения за изпълнение на предходното задължение се запазват и страните могат да учредят наред със запазените и нови обезпечения. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне - същото или равностойността му в пари. Реалният елемент - получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да "върне" нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването (напр. ако заемателят оспорва задължението си, като твърди, че с договора за заем се преуреждат отношения по предходен заем, в негова тежест е да докаже, че е получил по-малко или е върнал повече, т.е. посочената главница по последващия заем надхвърля непогасения остатък от главницата по предходния заем. Страните могат също да подновят (новират) едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение, заедно с всички обезпечения и на негово място да възникне ново задължение с нови или без обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория - с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение (напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд дълг), тъй като в този случай заемателят е "получил реално" премахването на един пасив от своя патримониум. Предвид гореизложеното и с оглед установеното какво е уговорено по договора и от заключението на ССЕ, съдът намира, че това възражение на ответниците е неоснователно и недоказано.

По отношение на възраженията на ответниците, че с двете описани и представени нотариални покани не била обявена надлежно предсрочната изискуемост на заема, съдът намира следното:

И двете нотариални покани, на които се позовава ищеца, не са връчени на адресатите, а са оформени от нотариусите като връчени при условията на чл. 47 от ГПК. Безспорно е, че нотариалната покана от нотариус Г.Б., в която е отразено, чче адресатите не могат да бъдат намерени на посочения адрес – гр. Плевен, ул.“*********на посочената дата – 16.06.2016г., поради което е залепено уведомление по чл.47 от ГПК, не е връчена надлежно, тъй като е константна практиката, че следва да се удостовери надлежно от връчителя отсъствието на лицето от посочения адрес чрез поне три посещения на същия в рамките на един месец. Адресът е различен от този, посочен в чл. 13, т.1 от договора за връчване на уведомления по него, който е гр. Плевен, ж.к.********и не се установява от данните по делото, че адресът, на който е отправена нотариалната покана е актуален настоящ или постоянен адрес на двамата ответници – физически лица към датата на отправянето й. Съгласно чл. 47, ал.1 от ГПК / в приложимата към момента на връчването редакция на текста, а именно преди изменението с ДВ бр.86/27.10.2017г./, приложим и към връчване на заповед за изпълнение съгласно чл. 47, ал.7 от ГПК, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея, а когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Съгласно чл.47, ал. 3 от ГПК когато ответникът не се яви да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация, каквото изискване има и в чл. 47, ал.4 от ГПК когато връчителят установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, което е независимо от залепването на уведомлението по ал. 1. Връчването на съобщения чрез залепване на уведомление по чл. 47 от ГПК е изключение от общото правило за връчване на книжата лично на адресата и е безспорно в съдебната практика, че за да бъде залепено уведомление по чл. 47 от ГПК следва да бъде надлежно удостоверено, че лицето не може да бъде намерено на съответния адрес. Следва да се има предвид, че връчването по реда на чл. 47 от ГПК не е алтернатива на другите начини на връчване, посочени в предходните разпоредби на ГПК, а се прилага когато те се окажат неуспешни. Налице е константна практика на ВКС, включително и формирана в решения по реда на чл. 290 от ГПК, а именно решение № 233/03.07.2014г. по гр.д.№ 7723/2013г., ІV г.о. и др., че връчването чрез залепване на уведомление, което съгласно изречение последно на чл. 47, ал.1 от ГПК следва да се пусне и в пощенската кутия, изисква връчителят да положи усилия да узнае дали адресатът пребивава там, кога може да бъде намерен. Както изрично се посочва в горецитираното решение „когато при първото посещение на посочения по делото адрес на ответника връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали адресатът пребивава там. Ако връчителят намери сведения, било че ответникът живее на адреса, било че от известно време или никога не е пребивавал там, той трябва да ги удостовери в разписката към съобщението. В случаите, при които се установи, че ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да узнае, по кое време може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение тогава. Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето между първото и последното трябва да е повече от един месец. При последното посещение връчителят поставя уведомление, като попълва в него датата на поставянето му и го подписва”. Следователно, за да бъде залепено уведомление при отсъствие на адресата се изисква съгласно утвърдената практика връчителят да е удостоверил поне три посещения на адреса в рамките на един месец, при които адресатът не е намерен и едва тогава може да се постави уведомление, като следва да се пусне уведомление и в пощенската кутия, освен ако е удостоверено, че до нея няма достъп. В конкретния случай тези изискванията по процедурата не са спазени, тъй нотариалната покана е при едно посещение и е отразено, че е залепена на същата дата. Представена и втора нотариална покана с идентично съдържание, адресирана до тримата ответници на адрес – гр. София, бул*********, на гърба на която нотариус Ц.Г.е отразила три дати на неоткрИ.е на адресата и залепване на съобщение, като и трите дати са от месец май 2016г. по отношение на тази покана, макар да са удостоверени три посещения, съдът също намира, че не е надлежно връчена, тъй като не се установява по никакъв начин, че това е актуалния настоящ и/или постоянен адрес на ответниците – физически лица към този момент, напротив от справките на стр. 20 и 21 от заповедното дело, извършени на 01.02.2017г. след заявлението е видно, че адреса на двамата ответника –физически лица е в гр. Плевен, а видно от справка по публичния Търговски регистър към датата на нотариалната покана адресът, на който е отправена и съответно се твърди да е връчена при условията на чл. 47 от ГПК във връзка с чл. 50 от ГПК не е актуалния такъв по седалище на ответното дружество „А.“АД, тъй като до 16.05.2017г. адресът е бил в гр. Плевен, а седалището и адреса на управление са вписани в ТР като такива на посочения адрес в гр. София едва на 16.05.2017г., т.е. само след тази дата би могло да се презюмира връчване по реда на фикцията на този адрес, но не и към датата на нотариалната покана. Предвид горното и двете нотариални покани не се установява да са оформени и връчени надлежно. Предвид горното чрез тези две нотариални покани ищецът не е упражнил надлежно правото си да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Независимо от горното по делото е безспорен факт, който се установява от мотивите на влязлото в сила съдебно решение по т.д.№193/2013г. на ОС – Плевен, че към хода на приключване на устните състезания по това дело и на тримата ответници е известен факта, че ищецът е направил волеизявление за обявяване на заема за предсрочно изискуем поради просрочени вноски. Това е така, тъй като още в рамките на това производство те са оспорвани горното, а е налице и изрична молба-декларация от всички ответници, представена на стр.16 от делото, в която те сочат, че са натрупани просрочия поради неплащане на вноски и че имат ликвиден и изискуем размер на задължения към ищеца по описаните договори, включително и процесния в размер на цялата сума, а именно главница в размер на 859 271,50 евро. Следователно към датата на тази декларация, ответниците попълвайки тази молба-декларация са посочили, че са уведомени, че е изискуем целия размер на кредита, поради което съдът кредитирайки и този документ, като частен документ, удостоверяващ неблагоприятни за страната факти, от която изхожда, намира, че от всички обективно установени данни по делото, следва да се приеме, че до ответниците е достигнало изявлението на кредитора за обявяване на заема за изцяло предсрочно изискуем, което е обективирано в исковата молба по процесното дело, независимо от ненадлежното оформяне на нотариалните покани, най-късно към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция по спора по т.д.№193/2013г., а именно спора по в.гр.д.№343/2016г. на Великотърновския апелативен съд, която видно от решение №23/15.02.2017г., е 17.01.2017г. По отношение на настъпването на предсрочна изискуемост, обявена с исковата молба, когато това не е в рамките на заповедното производство, има константна практика на ВКС, обективирана в решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№57/2012г.,ВКС,І т.о., решение №77/10.05.2016г. по 3247/2014г., ІІ т.о. на ВКС и др., с които се приема, че „исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната изискуемост се обявява на длъжника“. В случая с връчването на исковата молба на ответниците по т.д.№193/2013г. на ОС – Плевен, им е станало известно обявяването на пресрочната изискуемост на кредита, за обезпечение на който са и двата нотариални акта.

Независимо от горното, дори и да се приеме, че не е надлежно обявена предсрочната изискуемост на задължението по договора за кредит, то съдът при преценка на основателността на иска следва да съобрази и присъди всички вноски с настъпил падеж до датата на приключване на устните състезания, а в случая тази дата по настоящото дело е 11.08.2020г. Съгласно задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в производството по реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението. Предвид горното съдът може и следва, както изрично е приел и ВКС в постановеното ТР 8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСТГК по т.д.№8/2017г., При вземане, произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора. Липсата на точно изпълнение следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялотозадължение по договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло

изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора. Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност

се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. ОСГТК на ВКС дава категоричен отговор, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В т.2 на същото ТР по т.д.№8/2017г. изрично се приема, че може да бъде уважен иска по чл. 422 от ГПК за

вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, която е момента на приключване на устните състезания, като се съобрази че ако възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предросрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Както посочва ВКС в ТР Предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията. Настъпването й не променя момента на изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника вноски. Съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна на ищеца на основанието за дължимост на сумите – чрез доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да съдейства за определяне размера на просрочените вноски, доколкото не би бил установим от самите договорни клаузи. Съдът е установил, че размерът на вноските с ненастъпил падеж към датата на приключване на устните състезания е 177 935,36 евро, поради което независимо от това дали е обявена или не надлежно предсрочна изискуемост, задълженията по договора за разликата над пълната отпусната сума 880 000 евро до горепосочената, са дължими, защото съставляват вноски с настъпил падеж, а следва да се съобрази, че по дело №193/2010г. на ОС-Плевен са присъдени вноски до датата на заявленията, предмет на това дело, а именно до 2013г. Дори и да се съобразят само вноските за периода след 2013г. до 11.08.2020г., същите безспорно надхвърлят исковия размер по настоящото производство, а именно сумата от 230 000 евро, поради което независимо от това дали се приеме обявяване на предсрочна изискуемост или не, безспорно е, че задължението по договора, състоящо се от вноските с настъпил падеж, надхвърля частично приетата и процесна сума, включително и съобразяване на предходните вече влезли в сила заповеди за части от главницата, а именно за 30 000 евро и за тези, предмет на т.д.№193/2013г. на ОС-Плевен, в размер на 173 695,31 евро, или общо 203 695,31 евро. Сборът на тези три суми е по-малък от дължимите изискуеми вноски с настъпил падеж, поради което независимо от обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, няма пречка да бъде признато за установено вземането в размер на 230 000 евро – главница по процесната заповед, предмет на иска по настоящото дело, представляваща част от главницата. Дори и със съобразяване на отхвърления иск за част от вземането по договора за кредит в размер на 150 000 евро, поради ненастъпила предсрочна изискуемост, то трите суми общо възлизат на 353 695,31 евро и въпреки това до размера на вноските с настъпил падеж, а именно разликата между 880 000 евро и тези с ненастъпил падеж, които са последните считано от 15.08.2020г. до 15.04.2020г. общо в размер на 177 935,36 евро, или сумата от 702 064,64 евро - 353 695,31 евро, която възлиза на 348 369,33 евро, е над исковата сума по настоящото дело. Съобразно заключението на експертизата с плащанията, които са осчетоводени при ищеца, които са дадени в таблицата, са погасени договорни лихви, главница, застраховка и гаранция до декември 2009г., като част от плащанията са отнесени по втория договор за заем от 08.11.2007г., а именно сумата от общо 49 925,48 евро. Тук следва да се отбележи, че в доказателствена тежест на ответниците е да установят с всяко плащане какво са заявили точно, че погасяват като свое задължение, респ. след като от тяхна страна не се представя оригинала на платежното нареждане, за да се установи дали са заявили плащане по процесния договор от 16.04.2007г. или по този от 08.11.2007г., то няма как да се приеме, че неправилно са осчетоводени сумите от ищеца и следва всички платени такива да се отразят към главницата по процесния заем. Независимо от горното, вещото лице категорично сочи, че дължимата главница към 31.01.2017г. – датата на заявлението е в размер на 550 996,18 евро, а следва да се има предвид, че извършените погасявания чрез плащания през ЧСИ по висящите изпълнителни дела не се взимат предвид и не са относими към спора, тъй като както се приема в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, ирелевантен е факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Ето защо, независимо от това дали се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, макар и при ненадлежно оформени нотариални покани, но с връчване на исковата молба по т.д.№193/2013г., или се следват само вноските с настъпил падеж до датата на приключване на устните състезания – 11.08.2020г., то при съобразяване на частично удовлетворените претенции и погасени суми, общият размер на останалата дължима сума надхвърля исковата, която е предмет на настоящото дело и заповед.

За пълнота следва да се обсъди и неконкретизирания довод на ответниците за изтекла погасителна давност. Същият е неоснователен, тъй като докато тече спорът относно вземането, давност не тече. Видно от данните по делото и при съобразяване на предходните спорове между страните, заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 31.01.2017г. и от тази дата за процесната част от вземането, предмет на настоящото дело давност не тече. Доколкото по предходното спорно производство по т. д. 193/2013г. на ОС-Плевен са присъдени вноски с падеж до 2013г., то процесната част от вземането по настоящото дело касае вноските с падеж след август 2013г., за които погасителната давност не е изтекла. Следва да се има предвид, че по договора за заем е налице константна практика, че е приложима общата петгодишна давност и тя безспорно не е изтекла към 31.01.2017г. При договора за заем е налице неделимо плащане и изразеното съгласие от страна на кредитора да приеме плащането на части, чрез договорените погасителни вноски, не превръща договора за заем в договор за периодични платежи. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В тази насока е и съдебната практика - решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и много други.

С оглед гореизложените доводи съдът намира, че предявеният иск по чл. 422 от ГПК е основателен и доказан и следва да бъде уважен за предявения размер. С оглед изхода на спора на ищеца се следват и направените по делото разноски, които съгласно представения списък възлизат на сумата от 500 лв. – депозит за вещо лице, както и внесена държавна такса в размер на 8996,82 лв ., за която е представен вносен документ на стр. 37 от делото. Търси се и юрисконсултско възнаграждение, което съдът намира, че следва да е в размер на 450 лв. предвид броя проведени съдебни заседания и цената на иска. Общо разноските възлизат на сумата от 9946,82 лв., които следва да бъдат присъдени.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „Х.“ АД, ЕИК *******., със седалище и адрес на управление ***, че ответниците Р.И.А., ЕГН **********, с адрес ***, С.А.А., ЕГН **********, с адрес *** и „А.“ АД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление ***, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 230 000 евро / двеста и тридесет хиляди евро/, представляваща част от главница по договор за паричен заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 117, том ІІІ, рег.№10946, нот. дело № 443/2007г., за което вземане е издадена заповед по чл. 417 от ГПК под № 599/02.02.2017г. на РС – Плевен.

ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК ответниците Р.И.А., ЕГН **********, с адрес ***, С.А.А., ЕГН **********, с адрес *** и „А.“ АД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление ***, да заплатят общо на ищеца „Х.“ АД, ЕИК Ц.Г., със седалище и адрес на управление ***, сумата от 9946,82 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ:

Номер на акта:	1258
Дата:	26 август 2020 г.
Съдия:	Мирослава Николаева Кацарска-Пантева

Дело:	20171100902905
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	16 октомври 2017 г.

Решение по дело №2905/2017 на Софийски градски съд

Съдържание на акта

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в публично заседание на единадесети август през две хиляди и двадесета година в състав: