№ 1183
гр. София, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Катерина Рачева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000500752 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 261691/09.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13907/2018 г. по описа на
СГС, I ГО, 13 състав, са уважени следните предявени от Д. М. Ж. срещу „Юробанк
България” АД: 1) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с
чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3,
чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от Договор за потребителски кредит № HL
39906/11.06.2008 г. (главните искове) и 2) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 3, ал.
6, чл. 6, ал. 4 и ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от Договор за кредит за рефинансиране на
жилищен кредит № HL57165/18.04.2012 г. (евентуалните искове), като са отхвърлени
останалите предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1) за
прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл.
146, ал. 1 ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 3, ал. 1 и чл. 8,
ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г.; 2) за прогласяване за
нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД (поради липса на предмет) Договор за кредит
за рефинансиране на жилищен кредит HL 57165/18.04.2012 г.; 3) иска с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на „Юробанк България” АД, че
не съществува ипотечно право по Договор за учредяване на договорна ипотека, обективиран
в н. а. № 113/2012 г., съставен по н. д. № 193/2012 г. на нотариус Д. Л.; 4) иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3120,48 лв. (след допуснатото на
основание чл. 214, ал. 1 ГПК в о. с. з. на 15.10.2020 г. изменение на този иск чрез увеличение
на неговия размер) – платена при начална липса на основание (при прилагане на
неравноправни клаузи по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL
57165/18.04.2012 г.) през периода от 19.10.2013 г. до подаване на исковата молба -
19.10.2018 г., ведно със законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба -
1
19.10.2018 г., до окончателното й заплащане (главните искове) и 5) за прогласяване за
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 1, ал. 2 и ал. 4, чл. 8, ал. 2 и чл. 30 от
Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 57165/18.04.2012 г.
(евентуалните искове).
Срещу така постановеното решение ищцата е предявила въззивна жалба - в частта, в
която предявените от нея обективно съединени искове (под евентуалност) са отхвърлени.
Въззивникът счита, че оспорените клаузи и Договорът за рефинансиране на жилищен
кредит HL 57165/18.04.2012 г. са нищожни, като това обстоятелство е обусловило и
отпадането на ипотечното право (акцесорно по своето правно естество). В тази насока
изцяло поддържа изложените в първоинстанционното производство правни доводи,
обосноваващи това правно съждение. Твърди, че кондикционният иск е изцяло основателен,
тъй като от приетата по делото ССЕ се установява, че при действието на процесното
кредитно правоотношение кредитополучателят е надплатил възнаградителна лихва в размер
на сумата от 3120,48 лв.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият-ответник е подал отговор на въззивната жалба,
в който изразява подробно правно становище за нейната неоснователност.
Въззивникът-ответник е обжалвал решението в частта, в която СГС е уважил
предявените обективно съединени (под евентуалност) отрицателни установителни искове,
като твърди, че в частта, с която е уважен установителният иск за прогласяване на
нищожността на клаузата на чл. 12, ал. 1 от Договора от 2008 г. решението е недопустимо,
тъй като този иск не е бил предмет на производството пред първата инстанция. Счита, че в
обжалваната от него част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон,
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че обявените за нищожни поради
тяхната неравноправност клаузи са индивидуално уговорени между страните – арг. чл. 146
ЗЗП. Поддържа, че обжалваното решение е необосновано, тъй като фактическите изводи, до
които съдът е достигнал, не се изясняват от събраните по делото доказателствени средства,
т.е. логически не се извеждат от тяхното предметно съдържание.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият-ищец е подал отговор на тази въззивна жалба, в
който поддържа становище за нейната неоснователност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Когато обаче следва да се
приложат императивни материални правни норми (разпоредбите, които уреждат
нищожността на съглашения, са от повелително правно естество), съдът е длъжен служебно
да следи за тяхното правилно приложение (за неравноправни клаузи в потребителски
договори съдът следи служебно, като дава възможност на страните в състезателен процес да
изразят становище по този въпрос - арг. чл. 7, ал. 3 ГПК)
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно се
явява правното съждение на въззивника-ответник, че в частта, в която СГС е приел, че
уговорената в чл. 12, ал. 1 от договора за банков кредит от 2008 г. клауза е нищожна паради
нейната неравноправност, първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като се е
произнесъл по непредявен иск в противоречие с основания правен принцип на българския
граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Наистина, в петитума на
2
исковата молба не е било формирано изрично искане в тази насока, но в обстоятелствената
част, обуславяща предявените искове, ищцата е навела фактически твърдения за
неравноправност и на тази клауза. Очевидно е, че при изписване в петитума на исковата
молба на отделните (многобройни) клаузи от този договор, които иска да бъдат прогласени
за нищожни поради тяхната неравноправност, тя е пропуснала да посочи тази уговорка. В
този смисъл е било налице противоречие между обстоятелствената част (основанието на
иска), и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска), което е следвало да
бъде изправено по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Това правомощие притежава и въззивният съд,
но тъй като в отговора на въззивната жалба, предявена от ответника, ищцата е изяснила, че
поддържа и този иск, САС не е дал изрични указания в тази насока (по този начин тази
нередовност на исковата молба е била надлежно изправена). Следователно, СГС се е
произнесъл по предявен иск и неговото решение не е недопустимо (от друга страна, това
оспорване кредитополучателят може да го релевира във висящото производство по чл. 422,
ал. 1 ГПК, в което ще се установи със сила на пресъдено нещо какъв е конкретният размер
на главните и акцесорните задължения по процесното кредитно правоотношение; в този
смисъл, настоящият процес, послужил за спиране на исковото производство по чл. 422, ал. 1
ГПК, излишно забавя установяването на тези правнорелевантни обстоятелства, но ще доведе
до допълнително „кумулиране” на съдебни разноски за страните, съществени усилия и
време на съда - макар и кредитополучателят да притежава правен интерес процесните
клаузи да бъдат обявени със сила пресъдено нещо за нищожни поради тяхната
неравноправност, тези искове биха могли да бъдат предявени в производството по чл. 422,
ал. 1 ГПК чрез насрещни или инцидентни установителни искове, респ. тези правни доводи
биха могли да бъдат въведени именно в процеса по чл. 422, ал. 1 ГПК чрез съответни
оспорвания, по които съдът би следвало, дори и служебно, да се произнесе, като биха се
решили безпротиворечиво - в едно исково производство, всички спорове между страните по
процесното кредитно правоотношение, което в крайна сметка е в изключителен интерес на
кредитополучателя - ще се извърши преизчисление на месечните погасителни вноски, без
прилагане на неравноправните клаузи, като ежемесечно надплащаната възнаградителна
лихва ще погасява част от главницата, включена във всяка една месечна анюитетна вноска,
което ще доведе до по-нисък остатъчен главен дълг).
СГС, I ГО, 13 състав, е бил сезиран с обективно съединени под евентуалност искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 146, ал. 1, вр. с чл.
143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради което са допустими.
По своята същност сключените между страните Договор за потребителски кредит №
HL 39906/11.06.2008 г и Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL
57165/18.04.2012 г. представляват потребителски договори, тъй като кредитополучателят е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и по-
конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата
на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била
индивидуално уговорена от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда,
която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални
предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни
проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото
между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на
3
обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява
еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на
потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца.
Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието „добросъвестност”,
съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския оборот при сключване на сделки за потребление. А
добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи
пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не
нарушават добрите нрави.
Въззивникът-ищец счита, че клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал.
3, чл. 3, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г., са
неравноправни.
За да се достигне до действителната воля на страните, тези клаузи трябва да се
тълкуват систематично. При техния анализ въззивният съд достига до категоричния правен
извод, че в частта, в която е уговорено, че процесният кредит се отпуска в чужда валута (в
швейцарски франкове), а не в националната валута - в лева, тези клаузи са нищожни поради
тяхната неравноправност, тъй като с тях по-силният икономически субект - търговецът
(банката), при предварително установени клаузи е целял прехвърляне изцяло на валутния
риск на кредитополучателя - при промяна в стойността на курсовите разлики между
чуждестранната и националната валута. Валутният риск - при промяна в курсовите разлики
между чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът, и националната валута, не би се
поел само от банката, единствено в случай че кредиторът - като професионалист в тази
област, е разяснил предварително и конкретно на потребителя неблагоприятните
икономически последици при промяна във валутния курс (напр. чрез използване на
представителен пример, при който се изследва цикличността на съответните икономически
и финансови процеси). И тъй като кредиторът притежава достатъчно финансови познания за
прогнозиране курсовите разлики на валутите в средносрочен и дългосрочен план, при
неизпълнение на задължението за разясняване на неблагоприятните за икономическото
поведение на потребителя обстоятелства, клаузата, съгласно която кредитът, макар и да е в
равностойност на националната валута, се отпуска в чуждестранна валута и следва да бъде
погасяван при превалутиране отново от национална валута в чуждестранна, е
неравноправна, тъй като противоречи на принципа за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, т.е.
до съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност - потребителят ще бъде принуден както да заплаща по-
високи разходи при превалутирането, макар да изпълнява в национална валута, така и да
понесе изцяло негативните икономически последици при увеличение стойността на
чуждестранната валута в съотношение към националната, в която обичайно
кредитополучателят получава своите доходи. В този смисъл е задължителното за
националните юрисдикции Решение на СЕС по С-186/16 - „Финансовите институции трябва
да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на
кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на
драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се
намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на
увеличаването на чуждестранния лихвен процент. Националната юрисдикция трябва да
направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по
смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото, предмет на
главното производство, и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна
4
валута”. Тези правни изводи са възприети и в Решение № 295/22.02.2019 г. на ВКС по т. д.
№ 3539/2015 г., ТК, ІІ отд.
По същество страните са се съгласили, че кредитът ще бъде отпуснат в национална
валута, тъй като както размерът на кредита е уговорен в лева (в размер на 30000 лв.,
„превалутиран” в швейцарски франкове), така и той ще бъде усвоен в лева, респ.
отпуснатият кредит ще бъде връщан също в национална валута. Тези факти се установяват
както от оспорените клаузи, така и от приетата от СГС като компетентно изготвена и
неоспорена от страните ССЕ - изяснява се (по отговора на въпрос 24), че на 17.06.2008 г.
левовата разплащателна сметка на ищцата е била заверена от банката със сумата от 29550
лв., като 18.06.2008 г. ищцата е изтеглила на каса 25000 лв. Именно от нейната левова
разплащателна сметка е погасяван кредитът. По този начин банката е придобивала
допълнителна облага - чрез заплащане на курсовите разлики по определен от нея курс
„купува/продава” на швейцарски франкове/лева, което е извън „цената” (възнаградителната
лихва, гражданския плод) в икономическия смисъл на това понятие по породеното кредитно
правоотношение. Именно от заключението на ССЕ (по отговор на въпрос 24) се установява,
че още при усвояването на кредита ищцата е заплатила неуговорена облага за банката, а
именно сумата от 645,44 лв., представляваща „приходи от валутни операции”, поради което
нейната банкова сметка не е била заверена с размера на уговорения кредит в лева - 30000 лв.
(респ. 30195,44 лв.). Но за да се придаде привидно правно основание на тези отнапред
наложени от банката облаги (при сключване на договора при предварително установени от
търговеца Общи условия - такива клаузи се уговарят и при т. нар. „индивидуални” договори,
при които потребителят е лишен от възможността да дискутира предметното съдържание на
вече „уговорените” клаузи), в чл. 2, ал. 1 от Договора за кредит от 2008 г. е предписано, че
кредитът се усвоява по блокирана банкова сметка в швейцарски франкове на
кредитополучателя. Но за да бъде реално достъпен този авоар от длъжника, съгласно чл. 2,
ал. 3 от този договор кредитът се превалутира служебно от банката в лева по търговски
курс „купува” швейцарски франк/лева на банката в деня на усвояването, като се превежда
по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева.
По този начин банката е прехвърлила изцяло финансовия риск при неблагоприятна
промяна в курсовата разлика швейцарски франк/лева и е обезпечила за себе си
допълнителна (неуговорена) облага, поради което тези клаузи са неравноправни на
основание чл. 143, т. 3 и т. 10 ЗЗП (в релевантната редакция) - усвояването на действително
уговорения в лева кредит е поставено в зависимост от волята на банката: да завери
„блокираната” сметка в швейцарски франкове, а впоследствие служебно (с получаване на
неуговорена облага), т.е. едностранно, по нейна воля да превалутира кредита в лева по
разплащателната сметка на кредитополучателя, от която (едва тогава) той би могъл да се
разпорежда с тези авоари (арг. чл. 143, т. 3 ЗЗП).
От друга страна, както бе изяснено, тези уговорки противоречат на принципа на
добросъвестността и поставят кредитополучателя в крайно неблагоприятно икономическо
положение - да поеме изцяло финансовия риск при курсовите разлики без да е налице
информирано съгласие от него, респ. да заплаща допълнителна облага на банката, която не е
била уговорена конкретно (да заплаща „цената” на превалутирането както при усвояването
на кредита, така и при неговото връщане). В този смисъл, настоящата съдебна инстанция
достига до категоричния правен извод, че при неприлагане на тези неравноправни клаузи
кредитът в действителност е уговорен в лева и е погасяван в лева, но тези обстоятелства
трябва да бъдат съобразявани в производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК.
Ответникът, на когото принадлежи процесуалното задължение (доказателствената
тежест) – арг. чл. 146, ал. 4 ЗЗП, не установи в процеса на доказване, че по-горе описаните
клаузи са уговорени индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени между страните, когато те са предварително изготвена от
5
търговеца, най-често в Общите условия към договора, но и когато се съдържат в
„индивидуалния” договор – те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги, респ. когато потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
За да е индивидуално уговорена определена клауза в потребителски договор, на
потребителя, който е икономически по-уязвимата, по-слабата страна в облигационното
правоотношение, следва да се предостави правна възможност да дискутира относно нейното
предметно съдържание. От друга страна, когато уговорката относно поемането на
финансовия риск и относно метода на формиране и изменение на възнаградителната лихва е
в очевиден ущърб на потребителя, по необходимост конкретният потребител, за да се
откаже от потребителската защита, трябва да е поставен в по-благоприятно положение по
отношение на цената на предоставената услуга или стока от останалите потребители, които
сключват договори за потребление при предварително установени от търговеца Общи
условия, вкл. и при типизирани клаузи в т. нар. „индивидуален” договор. Именно ако той
първоначално е бил третиран привилегировано съобразно средния потребител, това би било
доказателство, че клаузите, съобразно които се определя цената на предоставената услуга
или стока, са уговорени индивидуално.
В конкретния казус от показанията на разпитания пред СГС свидетел М. П., която е
била експерт по жилищно кредитиране при ответната банка и е консултирала ищцата при
отпускане на кредита, се изяснява, че, принципно, са били изяснявани на
кредитополучателите рисковете от поемане на задължение в чуждестранна валута, но не се
установява, че ищцата е била подробно и конкретно информирана за съществените
финансови рискове - напр. чрез предоставяне на представителен пример за цикличността в
курсовите разлики швейцарски франк/лева, за възможността да бъде коригиран фиксираният
курс швейцарски франк/евро и за конкретните икономически последици от това - „В
конкретния случай не си спомням какво сме си говорили, но на всеки клиент аз съм
обяснявала и сме правили съпоставката за вноските при различни валути”. Следователно,
ако се приемат изцяло за достоверни показанията на свидетеля, който като служител на
ответната банка е заинтересован да възпроизвежда пред съда изгодни за неговия
работодател факти, бе доказано единствено, че е разискван размерът на анюитетните вноски
по кредита - при усвояването му в различни валути, но не и че ищцата е била запозната
конкретно с валутния риск, която изцяло тя би понесла при радикална промяна в курсовите
разлики.
В този смисъл, ответникът не установи и до края на съдебното дирене и пред настоящата
съдебна инстанция, че процесните клаузи са били индивидуално уговорени по смисъла и
материалните предпоставки на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
При така изяснените обстоятелства трябва да бъдат обявени за нищожни като
неравноправни и следните клаузи от Договора за банков кредит от 2008 г.: чл. 1, ал. 1, само
в следната част: „... в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски
франкове на..., ... по курс „купува” за швейцарски франк към лева на „Юробанк И Еф Джи
България” АД в деня на усвояване на кредита...” и изцяло чл. 1, ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3.
Поради същите правни съображения нищожна е и клаузата, уговорена в чл. 6, ал. 2 от
Договора за кредит от 2008 г.
Изцяло нищожна, като уговорена в противоречие с императивни правила на закона, е
клаузата на чл. 8, ал. 2 от Договора от 2008 г., с която страните са се съгласили при
предсрочно погасяване на кредита (пълно или частично) кредитополучателят да заплати
компенсаторна неустойка в размер на 4% върху предсрочно погасената главница, като тази
„такса” се събира в момента на погасяването й. В правната норма на чл. 41, ал. 4 ЗКНИП е
уредена забрана за уговаряне на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на
6
договор за кредит, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни
вноски от усвояването му (допустимо е - преди да бъдат погасени първите 12 месечни
погасителни вноски, да се уговаря такава компенсаторна неустойка, но нейният размер не
може да надвишава 1% от предсрочно погасената сума по кредита - арг. чл. 41, ал. 3
ЗКНИП), като на това нормативно правило е придадено ретроактивно действие - арг. § 4 от
ПЗР на ЗКНИП (прилага се и за заварените кредитни правоотношения). В процесната клауза
не е направено разграничение по отношение на периода, в който ще бъде предсрочно
погасен кредита, като е уговорена изключително висока компенсаторна неустойка - в размер
на 4%, поради което тази клауза е изцяло нищожна.
Законосъобразно СГС е достигнал до правния извод, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от
Договора за кредит от 2008 г. не е неравноправна. С нея ясно и разбираемо за средния
потребител на кредитни услуги е уговорена лихвената ставка, която представлява
насрещната парична престация („цената”, гражданския плод за ползването на заетия
финансов ресурс за определен период), а именно сборът от Базовия лихвен процент
(променливата компонента - т. нар. референтен лихвен процент) в размер на 4,5% и
надбавка (фиксираната компонента, изразяваща гарантираната доходност на банката) в
размер на 1,65%, т.е. общата лихвена ставка към момента на пораждане на процесното
кредитно правоотношение възлиза на 6,15%. Ирелевантно е обстоятелството дали при
формиране и изменението на БЛП не е предвидена конкретна разбираема за средния
потребител математическа формула (методика), която да се основава на конкретни
обективни обстоятелства, извън волята и контрола на страните. Същественото е, че ищцата е
била наясно, че за целия срок на действие на договора за банков кредит тя ще заплаща
годишна възнаградителна лихва за ползване на заетия финансов ресурс в размер на 6,15%,
която се формира при сбора на референтен лихвен процент и фиксирана надбавка.
Поддържаното и във въззивната жалба на ищцата правно съждение в обратния
смисъл противоречи както на действителната уговорка между страните, така и на правната
логика - в случай че тази клауза е нищожна, би се достигнало до превръщане на една
типична възмездна заемна сделка в безвъзмездна, което не е в съгласие с постигнатите
между страните уговорки и със закона - арг. чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 от Договора за банков кредит от
2008 г., по същество предоставят възможност на банката-ответник да промени едностранно
БЛП, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски. По същество
е уговорена едностранна промяна на възнаградителната лихва от банката, без да са
установени обективни критерии. Въззивният съд изцяло споделя изложените правни
съждения в първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях, превръщайки ги в собствени мотиви (от друга страна, голяма част от изложените правни
доводи в тази насока са тъждествени на мотивите, обосноваващи съдебни актове,
постановявани с участието на съдията докладчик по настоящото дело, поради което не
следва да бъдат дословно преповтаряни). Само за пълнота на изложението трябва да се
изясни, че относно неравноправността на тези клаузи е формирана константна практика на
ВКС по чл. 290 ГПК - напр. Решение № 104/13.07.2017 г. по т. д. № 1936/2016 г. на ВКС, ТК,
І т. о., в което се цитират други решения на ВКС в същия смисъл – „Становището на
съдебния състав по втория от поставените въпроси, че уговорената неиндивидуално в
договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на
първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, може да бъде
квалифицирана, като неравноправна по смисъла на ЗПП, е съобразено със задължителната и
7
непротиворечива практика на Търговската колегия на ВКС. С постановените по реда на чл.
290 Решение № 114/27.06.2012 по т. д. № 1194/2011 г.; Решение № 51/04.04.2016 по т. д. №
504/2015; Решение № 188/09.05.2016 по т. д. № 1787/2014 г.; Решение № 26/03.04.2013 по т.
д. № 957/2012 г.; Решение № 91/08.07.2015 по т. д. № 1097/2015 г. Решение № 6/20.05.2015
по т. д. № 2332/2014 г.; Решение № 211/06.01.2015 г. по т. д. № 1987/2014 г.; Решение №
95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г.; Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г.;
Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. и Решение № 235/15.12.2016 г. по т. д.
№ 1510/2016 г., състави на Търговска колегия а ВКС са имали случаи да се произнесат по
различните критерии за квалифицирането на клаузи от договори за банков кредит, като
неравноправни особено с оглед включените в тях възможности за едностранна промяна на
компонентите, формиращи договорната лихва, вкл. базовия лихвен процент. В самия
договор следва да бъде определена методиката за изменение на лихвения процент през
периода на действие. Да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и
относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е обвързана с обективни
критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена при необявени предварително
и невключени, като част от съдържанието на договора ясни правила, тя не отговаря на
изискването за добросъвестност”.
При сключването на договора за ипотечен кредит страните са уговорили определен
погасителен план, с оглед на който Д. М. Ж. е взела решение да бъде кредитополучател, т.е.
тези уговорки са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в
предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна норма, уредена в
чл. 58, ал. 2 ЗКИ, която предписва, че разходите по кредита се определят изрично и
изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване.
Понятието „изрично” от лексикална гледна точка носи смисъл на „безусловно, специално,
категорично”, което не подлежи на двояко тълкуване, а понятието „изчерпателно” –
цялостен, всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ всички особености.
Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се уговорят
всички разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗКИ представлява частно
проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на недобросъвестното
поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните
субекти.
В този смисъл, „цената” на заемния ресурс трябва да бъде изрично установена, а
обективните критерии, при които се поражда потестативното право на банката едностранно
да изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на лихвената ставка), трябва да бъдат
изчерпателно изброени.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва
да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи,
без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с
потребители клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното
законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват
предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на
8
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”.
Всяко „основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко
обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е
било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и
което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
Съгласно уговореното от страните в чл. 3, ал. 1 от процесния Договор за банков
кредит, годишният лихвен процент по усвоената част от кредита се формира от сбора на
базовия лихвен процент (4,5%) и фиксирана надбавка в размер на 1,65%. Следователно,
общият разход по кредита се определя при променлив лихвен процент, който се формира
въз основа на променлива величина (т. нар. референтен лихвен процент - БЛП) и фиксирана
надбавка. По своята същност променливата компонента (референтният лихвен процент)
представлява обстоятелство от обективно естество, което не е под контрола на кредитора
и притежава лесно измерима пазарна стойност. При сключването на договора за
потребителски кредит кредиторът трябва да прилага референтен лихвен процент по
определена методика, при спазване на нормативните изисквания за ясна и разписана
изчислителна процедура (формула), както и посочване на вида, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори).
В чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от Договора за банков кредит от 2008 г. не са въведени
никакви конкретни основания за изменение на възнаградителната лихва, вкл. и такива от
обективно естество. Следователно, те не „представляват основателно съображение за
едностранна промяна на възнаградителната лихва” по смисъла на Решение на СЕС,
постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, тъй като не е установен нито
размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито
правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на нефиксирания индекс,
формиращ възнаградителната лихва. В този смисъл, банката е обезпечила за себе си правото
произволно, при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя БЛП,
като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнява
принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при
упражняване на породените от договора субективни права. За да отговаря на изискванията
за добросъвестност (аргумент от чл. 143 ЗПК), уговорената в тази клауза правна възможност
за едностранно изменение на референтния лихвен процент от банката трябва да определя
относителната тежест на отделните компоненти, включително и при промяната в
покупателната стойност на съответната валута, като по ясен и разбираем за средния
потребител на банкови услуги начин да се установи в какво съотношение промяната на
съответния обективен показател ще се отрази върху размера на референтния лихвен процент
(в конкретно измеримо съотношение). В противен случай се предоставя едно потестативно
право на икономически по-силната страна в облигационното правоотношение, породено от
договор за потребителски кредит, произволно – по свое усмотрение (при упражняване на
дискреция), чрез едностранно волеизявление да променя референтния лихвен процент, респ.
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
9
(възнаградителната лихва), като по този начин прехвърля изцяло или отчасти стопанския
риск от своята търговска дейност на добросъвестните потребители на банкови услуги.
При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие с
принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно да изменя
размера на възнаградителната лихва без да се посочва конкретната стойност на
изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза както на
банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му). Съобразно
редакцията на клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от Договора за банков кредит
от 2008 г., банката като икономически по-силният субект в породеното търговско
правоотношение е установила за себе си в предварително изготвени от нея общи условия
(при т. нар. „индивидуален договор”) изключителното право да изменя БЛП, по своя
автономна преценка, без да е уговорен конкретният размер, с който да се увеличи
възнаградителната лихва, респ. не е уговорен конкретен размер, при който може съответно
БЛП да бъде намален.
Следователно, тъй като не е уговорен никакъв критерий, вкл. и от обективно
естество, при определяне на действащия към съответния момент лихвен процент, респ. с
каква стойност ще бъде изменена (увеличаване или намаляване) възнаградителната лихва
при промяна на това обстоятелство, съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на
принципа на добросъвестността в частноправните правоотношения си е обезпечила
правната възможност произволно, само по своя преценка да увеличава БЛП със
стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на своите стопански задачи, т.е. за
реализиране на търговска печалба. В случай че при определяне размера на БЛП банката е
използвала единственият обективен, стабилен критерий, отчитащ ликвидността й –
съответният либор, при неговото снижаване е следвало да се намали БЛП. Съответният
либор предоставя осредненият лихвен процент на междубанковите срочни депозити, които
се предоставят в съответната валута от една първокласна банка на друга. Следователно,
либорът определя с голяма степен на точност пазарната цена на „заетия финансов ресурс”
и той служи като основа за формиране на базовия лихвен процент – при този обективен
критерий и банката и кредитополучателят са наясно, че предоставеният финансов ресурс
във всеки отделен период има съответна пазарна стойност, наречена икономически „цена на
заемните средства”.
В този смисъл, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени
стойността на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, и то само като я
увеличава, при неустановени конкретни показатели, при все че потребителят на банкови
услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар.
наказателни лихви и пр., които по своето естество представляват компенсаторна неустойка
за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД,
при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ищеца в неравноправно положение
по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП (процесната клауза е уговорена във вреда на
потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
10
търговеца и потребителя – банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП
със стойност, която счита за целесъобразна).
С клаузата на чл. 22 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и
съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от Банката курс купува и/или продава
на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от
договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на
размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен
да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви,
приложими по превалутирания кредит. В чл. 22, ал. 2 е предвидено, че кредитополучателят
декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. чл. 20-22 от този договор, както и че е съгласен с
настъпването им.
Относно неравноправността на тези клаузи е формирана по чл. 290 ГПК константна
практика на ВКС, като настоящият въззивен състав изцяло я възприема, поради което тези
принципни правни съображения стават част от мотивите на настоящото решение. Напр. в
Решение № 295/22.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 3539/2015 г., ТК, ІІ отд. е прието, че
„клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора не отговаря на изискването за яснота и разбираемост.
Банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за
кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която да му позволи да
прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му
задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката
информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и / или продава на
швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева / евро в
посока повишаването му, не води до извод, че е налице „достатъчна информираност” на
потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване”.
Поради тези правни съображения и тези клаузи като неравноправни са нищожни.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявения от въззивника-ищец
установителен иск за прогласяване на нищожността на Договор за рефинансиране на
жилищен кредит HL 57165/18.04.2012 г., поради липса на предмет. Установява се, че този
договор за банков кредит е бил сключен с цел предсрочното погасяване на породените
парични задъжения по предходния договор за кредит от 2008 г. Съгласно приетото в ТР №
3/28.06.2017 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, предметът на сделката се свързва с
обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката.
Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени
блага. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет.
Ако към момента на постигне на съгласието, предметът е фактически или правно
невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. С рефинансирането на
кредита с друг кредит, предоставен от същата банка, се достига до погасяване на старите
парични задължения с пораждане на ново облигаторно правоотношение. Уговорката за
предоставяне на нов финансов ресурс, с който ще се погаси старо задължение, е с възможен
предмет (предоставяне в заем на допълнителна парична сума), поради което уговореният
предмет на договора не е нито фактически, нито правно невъзможен. Обстоятелството, че
отпуснатият кредит с втория договор за банков кредит е действително по-висок от
съществуващите по първоначалния договор за банков кредит парични задължения, е
ирелевантно за действителността на договора за рефинансиране. В случай че с него е
погасен по-малък дълг от „отпуснатия” кредит по договора за рефинансиране, трябва да се
приеме, че усвоената сума е именно в този по-нисък размер, но тези обстоятелства ще трябва
да бъдат разгледани в производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК. Поради
11
правнорелевантното обстоятелството, че са възникнали и съществуват действителни
парични задължения по договора за рефинансиране, учреденото с ипотечния акт ипотечно
право в полза на банката, обезпечаващо точното изпълнение на този дълг (от приетата от
първоинстанционния съд ССЕ, се установява, че договорните задължения по процесното
кредитно правоотношение не са изцяло погасени), не е прекратено, поради което и искът за
отричане на това акцесорно право законосъобразно е бил отхвърлен.
Тъй като този главен иск е неоснователен, настъпило е вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявените под евентуалност искове за прогласяване на
нищожност поради тяхната неравноправност на следните клаузи: на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1,
чл. 3, ал. 1, ал. 2, ал. 4 и ал. 6, чл. 6, ал. 4 и ал. 5, чл. 8, ал. 2, т. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 22 и чл. 30
от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 57165/18.04.2012 г.
Доколкото тези клаузи по своето предметно съдържание са напълно идентични с тези по
договор за кредит от 2008 г., съдът не трябва подробно да преповтаря вече изложените
правни съображения.
Клаузата на чл. 1, ал. 1 не е неравноправна, тъй като с нея се определя конкретният
размер на уговорения нов кредит, с който се „рефинансира” вече съществуващ кредит (както
бе изяснено, за преценка неравноправността на това съглашение, е ирелевантно
обстоятелството точно каква сума е била погасена по съществуващото към този момент
кредитно правоотношение).
Чл. 2, ал. 1, съгласно който се уговаря отпуснатият в лева кредит да бъде
превалутиран в блокирана сметка в швейцарски франка, е неравноправна по изложените
вече правни съображения (в действителност волята на страните е била предметът на
главното парично задължение да е в национална валута - лева, а не в чуждестранна валута -
швейцарски франкове), поради което в тази част обжалваното решение е неправилно и
трябва да бъде отменено, като вместо него да се прогласи тази уговорка за нищожна поради
нейната неравноправност.
Чл. 3, ал. 1 и ал. 2, с които се определя конкретният размер на ставките по
възнаградителната лихва (при референтен лихвен процент в размер на 10,5%, намален с 4
пункта за първата година, респ. намален с 3,5 пункта за всяка следваща година на действие
на договора за банков кредит), не са неравноправни, тъй като е ясна методиката на
формиране на лихвената ставка и нейния конкретен размер.
Чл. 3, ал. 4, с който е уговорена мораторна неустойка в размер на 10 пункта над
стойността на лихвената ставка, е ясно изразена и е разбираема за средния потребител на
кредитни услуги (размерът на тази неустойка може с проста алгебрична операция (събиране)
да се изчисли), поради което и тази клауза не е неравноправна.
Уговорките в чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 4 и ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 са неравноправни по
вече изложените правни съображения - с тях се установява право на дискреция (без да са
определени обективни критерии - извън контрола и волята на страните) за едностранно
изменение от банката на възнаградителната лихва.
Чл. 8, ал. 2, с който се уговаря компенсаторна неустойка в размер на 4% при
предсрочно погасяване на кредита - върху размера на просрочено погасената вноска, е
нищожна поради нейната неравноправност и поради противоречието й с императивни
правила на закона (арг. чл. 41, ал. 3 ЗКНИП, като на това нормативно правило е придадено
ретроактивно действие - арг. § 4 от ПЗР на ЗКНИП). И в тази част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено, като този иск бъде уважен.
Чл. 30, съгласно който е уговорено, че неразделна част от договора са Общите
условия за отпускане и обслужване на кредити на физически лица, като с подписването на
договора кредитополучателят декларира, че е запознат изцяло с тяхното съдържание и ги
приема, възпроизвежда правната норма на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, поради което тя не е
12
нищожна и законосъобразно този иск е бил отхвърлен. Това обстоятелство обаче не
обуславя действителност на клаузи в общите условия, които противоречат на принципа на
добросъвестност и водят за значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца
и потребителя.
По кондикционния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане
на надплатеното поради начална липса на основание.
Правното основание съобразно института на неоснователното обогатяване (чл. 55–чл.
59 ЗЗД) представлява годният юридически факт, т.е. факт от обективната действителност, с
който законът свързва пораждането, изменението, прекратяването на гражданоскоправни
отношения и изпълнение на включените в неговото предметно съдържание правни
задължения (този юридически факт представлява правната причина за извършеното
разместване на блага от един патримониум в друг имуществен комплекс).
От приетата от СГС като компетентно изготвена и неоспорена от страните ССЕ се
установява че поради прилагане на неравноправни клаузи, уговорени в процесния договор за
банков кредит, ищцата е заплатила в повече (надплатила е) обща сума в размер на 3120,48
лв., представляваща сборът от разликата във вноските при увеличаване на лихвения процент
и в резултат на промяна на валутните курсове на швейцарския франк към лева - за периода
11.06.2008 г. до 18.04.2012 г. Но това плащане е било извършвано със съгласието на ищцата
и е било надлежно приемано от кредитора, поради което то притежава правопогасително
действие, т.е. то не е без правно основание. Със заплатените възнаградителни лихви в
размер по-висок от дължимия е била погасявана предсрочно частта от главницата,
включена в съответната анюитетна вноска, като по този начин всеки месец е намалявал и
размерът на дължимата възнаградителна лихва, съставна част от тази анюитетна вноска -
арг. чл. 70, ал. 3 ЗЗД („При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати
преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока”); в този смисъл са и
правните норми, уредени в чл. 32, ал. 1, изр. 2 ЗПК, респ. чл. 41, ал. 1, изр. 2 ЗКНИП.
Следователно, тъй като тези плащания са породили правопогасителен ефект по отношение
на главното парично вземане, е налице годен юридически факт, поради което това
имуществено разместване е с правно основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Този факт,
както и обстоятелството, че породените по процесното кредитно правоотношение парични
задължения са поети в национална валута, а не в швейцарски франкове, следва да се вземат
предвид в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като с помощта на вещо лице съдът
би следвало да определи дължимата главница и възнаградителната лихва за исковия период
по следния метод: надвнесената като възнаградителна лихва сума да се приспадне от
дължимата главница (помесечно), след което да се определи възнаградителна лихва и
дължима главница месец по месец до края на исковия период. Този начин на приключване
на правоотношенията между страните е по-благоприятен за кредитополучателя, тъй като
остатъчната главница ще бъде редуцирана в по-висок размер от този, с който е била
надвнесена възнаградителната лихва (както многократно бе изяснявано в хода на настоящия
исков процес, всички оспорвания, възражения и искания на ищцата, релевирани в
настоящия процес, е следвало да се наведат в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, за да се
разрешат в един процес и безпротиворечиво всички правни спорове между страните, като ще
се намалят съдебните разноски, а и техните и на съда процесуални усилия).
Този иск е неоснователен и поради изяснените от първоинстанционния съд правни
съждения - установява се, че надплащането на сумата от 3120,48 лв. обхваща период, който е
извън исковия, поради което с оглед на основния принцип в българския граждански процес -
диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), недопустимо е съдът да разглежда проявени
факти, които са извън тези, очертаващи основанието на предявения иск.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, не съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния
13
съд, обжалваното решение трябва да бъде отменено частта, в която са отхвърлени следните
искове: 1) за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 1 (само в следната част: „...
в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на..., ... по
курс „купува” за швейцарски франк към лева на „Юробанк И Еф Джи България” АД в деня
на усвояване на кредита...”), чл. 1, ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, както и чл. 8, ал. 2 от Договор за
потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г. и 2) за прогласяване нищожността на клаузите
на чл. 2, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL
57165/18.04.2012 г., като тези искове бъдат уважени.
При този изход на спора, определението, обективирано в обжалваното решение, в
частта, в която ищцата е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника
съдебни разноски над сумата от 2905 лв. до присъдения размер от 3566 лв., трябва да бъде
отменено. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата трябва да се присъди
допълнително сумата от 421 лв. (над определената в размер на 1369 лв.), представляваща
съдебни разноски пред СГС. Тъй като тя е била освободена от процесуалното задължение за
заплащане на държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК
ответното дружество трябва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на СГС (по реда
и на чл. 77 ГПК, тъй като първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по тези
разноски) общо сумата от 1440 лв., а в полза на бюджета на САС - сумата от 400 лв.
(въззивницата е внесла съответна държавна такса за въззивното обжалване до дължимия
размер от 720 лв. - след частичното й освобождаване от това процесуално задължение от
САС), представляваща дължимата държавна такса за разглеждане на уважените 18
неоценяеми иска.
С оглед уважената и отхвърлената част от предявените искове на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивницата-ищца трябва да се присъди сумата
от 2100 лв., представляваща сборът от заплатеното адвокатско възнаграждение и
заплатената държавна такса, а в полза на въззивника-ответник сумата от 3020 лв.,
представляваща сборът от заплатената държавна такса и заплатеното адвокатско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред САС.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 261691/09.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13907/2018 г. по
описа на СГС, I ГО, 13 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. М. Ж.
срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на следните клаузи за нищожни: 1) чл.
1, ал. 1 (само в следната част: „... в швейцарски франкове, в размер на равностойността в
швейцарски франкове на..., ... по курс „купува” за швейцарски франк към лева на „Юробанк
И Еф Джи България” АД в деня на усвояване на кредита...”), чл. 1, ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3,
както и чл. 8, ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г. и 2) чл. 2, ал.
1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL
57165/18.04.2012 г., както и в частта, в която Д. М. Ж. е осъдена на основание чл. 78, ал. 3
ГПК да заплати на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата над 2905 лв. до присъдения размер
от 3566 лв. - съдебни разноски, като ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по предявените от Д. М. Ж., ЕГН **********, с
адрес гр. ***, ул. „***” № **, вх. „*”, ет. *, ап. * срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път” № 260
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
на следните клаузи: 1) чл. 1, ал. 1 (само в следната част: „... в швейцарски франкове, в
14
размер на равностойността в швейцарски франкове на..., ... по курс „купува” за швейцарски
франк към лева на „Юробанк И Еф Джи България” АД в деня на усвояване на кредита...”),
чл. 1, ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, както и чл. 8, ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL
39906/11.06.2008 г. и 2) чл. 2, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране на
жилищен кредит НL 57165/18.04.2012 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати
на Д. М. Ж. допълнително сумата от 421 лв. - съдебни разноски пред СГС, а на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и сумата от 2100 лв. - съдебни разноски пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК Д. М. Ж. да заплати
на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 3020 лв. - съдебни разноски пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК и чл. 77 ГПК
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати на в полза на бюджета на СГС сумата от 1440 лв.
- държавна такса, а в полза на бюджета на САС - сумата от 400 лв. държавна такса.
РЕШЕНИЕТО в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по исковете за
прогласяване на оспорените клаузи за нищожни, за обявяване нищожността на Договор за
кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 57165/18.04.2012 г., както и за отричане на
ипотечното право, учредено с договор, обективиран в н. а. № 113/2012 г., съставен по н. д.
№ 193/2012 г. от нотариус Д. Л., може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните,
а в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на сумата от 3120,48 лв. – платена при
начална липса на основание през периода от 19.10.2013 г. до подаване на исковата молба -
19.10.2018 г., ведно със законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба -
19.10.2018 г., до окончателното й заплащане, е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15