Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в открито
съдебно заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
МАРИНА ГЮРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 7277 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу
решение от 02.04.2018г., постановено по гр. д. № 48466/2016г. по описа на СРС, 53
състав, с което са уважени предявените
от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.А.А. кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79,
ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на парични
вземания, както следва: за сумата от 3 446.
49 лв., представляваща главница по договор за кредит, ведно със законната
лихва от 07.06.2016г.; за сумата 276. 68
лв. – договорна лихва за периода 06.06.2013г. –
29.11.2013г.; за сумата 1040. 85 лв. – лихва за забава за периода 06.06.2013г. – 25.05.2016г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30492/2016г. на СРС, 53 с-в /допусната очевидна фактическа
грешка в решението/, като са отхвърлени исковете за договорна и мораторна лихва за разликата до пълните предявени размери,
като погасени по давност и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивницата М.А.А. обжалва
решението като неправилно и необосновано. Поддържа, че не е редовно уведомена
за сключения договор за цесия между ищеца и „БНП П.П.Ф.“
ЕАД, поради липса на изпратено съобщение от цедента,
както и поради липса на надлежно удостоверено връчване на представеното по
делото писмо с обратна разписка. Поддържа, че съдът неправилно е приел
възражението за давност за неоснователно, като е приел, че целият кредит е
станал изискуем на 29.11.2013г. Сочи, че вноската с падеж 30.03.2011г. е
частично погасена, а първата изцяло непогасена е от 30.04.2011г., поради което от
този момент следва да тече общата 5 - годишна давност и към датата на подаване
на заявлението – 07.06.2016г., цялата главница е погасена по давност. С оглед
това твърди, че са погасени по давност и
вземанията за лихви. Моли съда да отмени решението и да отхвърли исковете, с присъждане на
разноски.
Ответникът по жалбата „Ф.И.“ ЕАД е
подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която излага
доводи за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди решението и да му
присъди разноски.
Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира
следното:
При извършената служебна проверка по
чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част, съгласно
разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният
съд намира следното:
По делото е безспорно установено, че
жалбоподателката и „БНП П.П.Ф.“
ЕАД са били обвързани от договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-01326480/16.01.2009г., по силата на
който същата е получила сумата 5 000 лв., срещу насрещното задължение за
връщане на кредита в размер на 58 броя погасителни вноски, всяка в размер на
147. 52 лв. , при падеж на последната вноска 29.11.2013г. Съгласно заключението
на приетата ССчЕ, сумата 5000 лв. е усвоена по банков
път на датата на сключване на договора. В заявлението по чл. 410 ГПК и в
исковата молба ищецът не се е позовал на предсрочна изискуемост.
Вземането на кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е прехвърлено на ищеца „Ф.И.“ ЕАД по силата на рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. и приложение № 1
към него. По
силата на така сключения договор за цесия във вътрешните отношения между
страните по него титуляр на вземането срещу ответницата за възстановяване на
дължимата сума по кредита несъмнено се явява ищецът в качеството си на цесионер.
Оплакването в жалбата
относно неспазено императивно изискване на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за съобщаването на
цесията на длъжника, е неоснователно. В чл. § 5, ал. 5 от договора за цесия страните
са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжниците
за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, за което по делото е представено и
изрично пълномощно. По силата на принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията,
като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга страна, при
отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на
длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено
като приложение към исковата молба, с която цесионерът
е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане.
Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес,
извършеното по този начин уведомление от цедента до
длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. В
този смисъл е констатната съдебна практика. Ето защо настоящата
инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез
нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с исковата
молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответницата
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поради това, представеното по делото писмо с
известие за доставяне с нечетливо клеймо на връчване е без значение за крайния
извод. По изложените съображения въззивният съд намира, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответницата.
По възражението за давност, поддържано и с въззивната жалба:
От изслушаната по делото и
неоспорена от страните ССчЕ, която настоящият съдебен
състав приема за компетентно и безпристрастно изготвена, се установява, че
ответницата е заплатила общо сумата 3 633. 23 лв., като първата неплатена в
пълен размер, е 26 поредна вноска в размер на 147. 52 лв. с падеж 30.03.2011г.
Заявлението е подадено на 07.06.2016г., поради което погасени по давност са
вноските с падеж м.март 2011г., м. април 2011г. и м. май 2011г., всяка в размер
на сумата 147. 52 лв. Доводите в жалбата, че от този момент е настъпила
автоматична предсрочна изискуемост и всички вземания по кредита са изцяло погасени
по давност, са неоснователни. Жалбоподателката не е
легитимирана да се позовава на предсрочна изискуемост, тъй като това право е
изцяло в полза на кредитора, отделно с цел да се позовава на благоприятен за
нея начален момент на погасителна давност. След кредиторът не е упражнил
правото си да обяви кредита за предсрочно изсикуем,
длъжникът не може да се позовава на такава, още повече на автоматична такава, с
цел прилагане института на погасителна давност.
Мотивите на първоинстанционния съд,
че вземането по договор за заем е неделимо, са относими
към изводите за безспорно приложение на общата 5 - годишна давност, но това не
променя извод за приложение на чл. 114, ал 1 ЗЗД относно началото на давностния срок, а именно от момента на изискуемост на
всяка месечна вноска. Мотивите на СРС, че давността за всички падежирали вноски следва да се брои от последната падежирала вноска, т.е. от 29.11.2013г., при липса на
обявена предсрочна изискуемост, не могат да бъдат споделени. Обосноваването на
приложението на 5 - годишната давност при вземането по кредит/заем, по
съображения, че същото не произтича от договор за периодично или продължително
изпълнение, не променя началния момент на давността, а именно изискуемостта на
всяка месечна вноска. Обосноваването на различен начален момент на давността от
предвидения в чл. 114 ЗЗД противоречи на закона и на правната доктрина.
По изложените
съображения, искът за главницата за незаплатените вноски с падежи съответно
съобразно погасителния план 30.03.2011г., 29.04.2011г. и 30.05.2011г., е
погасен по давност, в размер общо на сумата 442. 56 лв. Ето защо решението в
частта за уважаване на иска за главницата над сумата 3003. 93 лв. до пълния
присъден размер следва да бъде отменено и вместо него постановено друго за
отхвърляне на иска, като погасен по давност.
По отношение на
исковете за лихви правилно е приложена 3 -годишната давност преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, по арг. от чл. 111, б.“в“ ЗЗД. С оглед изводите по - горе досежно
неоснователност на главния иск, акцесорният иск по
чл. 86, ал.1 ЗЗД е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата 907. 05 лв. /изчислена по реда
на чл. 162 ГПК/ до пълния присъден размер от 1040. 85 лв. Искът за неустойка
/квалифицирана като възнаградителна лихва/ е
неоснователен за разликата над сумата 226. 88 лв. до пълния присъден размер от
276. 68 лв., също изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК.
С
оглед частичното несъвпадение на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в посочените по-горе части , а в останалата
част за уважаване на исковете – потвърдено като правилно и законосъобразно. Решението
следва да бъде отменено и в частта за разликата над сумата 280 лв. до пълния
присъден размер от 322. 42 лв. – разноски в полза на ищеца за СРС. Разноските,
присъдени в полза на ищеца за заповедното производство, са изчислени в по-малък
размер от дължимия общо 377. 34 лв., поради което решението в посочената част
не следва да бъде отменено.
При
този изход на правния спор, всяка от страните има право на разноски за
въззивното производство.
На
въззивницата следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер общо на сумата 359. 15 – съотвна
на уважената част от жалбата общо държавна такса и адвокатско възнаграждение.
От ответната страна не е направено възражение за прекомерност на пртендираното от въззивницата
адвокатско възнаграждение в общ размер от 1900 лв., поради което и съдът не
следва да го намалява.
С
оглед изхода на спора, на въззиваемата страна следва
да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 246 лв., определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.
Първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение, при изписване
номера на заповедното дело, поради което след връщане на делото на СРС
първоинстанционният съд следва да отстрани тази очевидна фактическа грешка.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 02.04.2018г., постановено
по гр. д. № 48466/2016г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.А.А. кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
сумата 3003.
93 лв. до пълния присъден размер от 3 446. 49 лв. досежно
главницата; за разликата над сумата 226. 88 лв. до пълния присъден размер от
276. 68 лв. – договорна лихва за периода 06.06.2013г.
– 29.11.2013г. и за разликата над сумата 907. 05 лв. до пълния присъден размер от 1040. 85 лв. –
лихва за забава за периода 06.06.2013г. –
25.05.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 30492/2016г. на СРС, 53 с-в, както и в ЧАСТТА, с която е осъдена М.А.А. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сумата над 280 лв. до пълния присъден размер от 322. 42
лв. – разноски за исковото производство и и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******срещу М.А.А.,
ЕГН **********, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
сумата 3003. 93 лв. до пълния
присъден размер от 3 446.
49 лв. – главница по договор за кредит от 16.01.2009г., като погасен по давност; за разликата над сумата 226. 88 лв. до пълния присъден размер от
276. 68 лв. – договорна лихва за периода 06.06.2013г.
– 29.11.2013г. и за разликата над сумата 907.
05 лв. до пълния присъден размер от
1040. 85 лв. – лихва за забава за периода 06.06.2013г.
– 25.05.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 30492/2016г. на СРС, 53
с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.04.2018г., постановено
по гр. д. № 48466/2016г. по описа на СРС, 53 състав, в останалата обжалвана
част за уважаване на исковете.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, М.А.А.,
ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 246 лв. – разноски
за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. ГПК, „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******да
заплати на М.А.А., ЕГН **********, сумата 359. 15 лв. – разноски,
сторени пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО на СРС в останалата част за отхвърляне
на исковете, като необжалвано, е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.