РЕШЕНИЕ
№ 984
гр. Пловдив, 29.05.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на шестнадесети
ноември, две хиляди двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева
при секретаря Ваня Петкова,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1742 по
описа на съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във
връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано е по жалба
на Б.С.Ш. с ЕГН ********** ***, против Решение № 2153-15-192 от 08.06.2022 г.
на Директор на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна
жалбата на Б.Ш. против Разпореждане № 151-00-9347-9 от 18.03.2022 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ
за отпускане на парично обезщетение за безработица и разпореждането е
потвърдено.
С жалбата, както и в
последното съдебно заседание, чрез пълномощника адв. М., се моли за отмяна на
оспореното решение като незаконосъобразно и присъждане на разноски. Излагат се
съображения за наличието на всички основания по чл.146 от АПК, като се твърди
издаване на оспореното решение в противоречие с приложимите регламенти на ЕП и
Съвета относно координацията на системите за социална сигурност и по-конкретно
неправилно определяне на мястото на пребиваване на жалбоподателя и следващото
от това неправилно определяне и на приложимото законодателство, неспазване на
правилата по чл.59 от АПК поради липса на изложени мотиви в оспореното решение,
нарушаване на принципа на съразмерността
и противоречие на акта с целта на закона. В предоставения срок не са депозирани писмени
бележки.
Ответната по жалбата
страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт П., оспорва жалбата, като моли същата да бъде отхвърлена като
неоснователна и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Възразява се по размера на претендираното като
разноски адвокатско възнаграждение за другата страна. В представено писмено
становище по същество се излагат подробни съображения по приложението на
Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. и Регламент /ЕО/ № 987/2009 г. като се сочи, че в
рамките на производството жалбоподателят не е представил доказателства, от
които да се потвърди, че осигуряването му в Германия е било прекратено преди
той да се завърне в България. Коментират се гласните доказателства, събрани в
хода на съдебното производство, като се сочи, че от същите следва да се изведе
заключение за наличие на център на икономическите интереси на жалбоподателя към
момента на последния му период на заетост в Германия, което се сочи да е в
съответствие с удостоверяването но германските власти в СЕД Н006 относно
мястото на пребиваване.
Окръжна прокуратура -
Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в производството, не е
изпратила представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.
Жалбата е подадена от
лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на практика се
потвърждава постановен отказ за отпускане на
обезщетение за безработица по чл.54ж, ал.1 от КСО и поради това с правен
интерес от обжалването му. Същата е депозирана в законоустановения срок, както
и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване, съгласно изричното предвиждане
в КСО. Предвид това и жалбата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество
съдът намира жалбата за неоснователна.
От фактическа страна от събраните по делото
доказателства се установява следното:
Със заявление №1649/05.10.2021
г., жалбоподателят Ш. заявил желанието си да му бъде отпуснато обезщетение за
безработица на основание КСО, предвид прекратяване на правоотношението му с
работодател в България „Алегрия 2011“ ЕООД, считано от 01.10.2021 г. В същото
жалбоподателят декларирал и че е упражнявал трудова дейност в Германия в
периода от 17.01.2017 г. до 31.08.2021 г. Към заявлението си жалбоподателят
представил копие от заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение в
България от 30.09.2021 г. Във връзка с преценка правото на обезщетение и с оглед
предвиденото в чл.54а КСО сумиране на осигурителни периоди,
положени съгласно законодателството на няколко държави-членки, с цел покриване
на изискването за внесени или дължими осигурителни вноски за безработица
най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, от жалбоподателя било изискано
представянето на анкета за Германия, както и заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС и копия на документи от
Германия. В подадено от жалбоподателя Заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Ш. посочил отново период на
осигуряване в Германия от 17.01.2017 г.
до 31.08.2021 г. при работодател в гр.Регенсбург. За посочения период и било изпратено искане със СЕД U001 по линия на електронния обмен на
осигурителна информация до компетентната институция на Германия. В получения отговор от компетентната
институция на Германия с формуляр U002
- осигурително
досие, за Ш. бил потвърден период на осигурена заетост от 19.01.2017 г. до
30.09.2021 г. Предвид данните от Регистър Трудови договори относно това, че
жалбоподателят е имал сключен договор с
“Алегрия 2011” ЕООД от 01.09.2021 г., който е прекратен към 01.10.2021 г., а
това дублира потвърдения период на осигурена заетост, съгласно получения от
Германия структуриран електронен документ U002, за
установяване на фактите и обстоятелствата, които са от значение за определянето
на правото и размера на паричното обезщетение за безработица, била възложена
проверка по разходите на държавното обществено осигуряване в осигурителя
“Алегрия 2011” ЕООД. Проверката приключила с констативен протокол №
КП-5-15-01067351/31.01.2022 г.,
в който бил направен извод, че от събраните при проверката доказателства се
установило Ш. да е упражнявал трудова дейност за периода от 01.09.2021 г. до
01.09.2021 г. включително, при посочения осигурител в България и че подадените
данни по чл.5, ал.4, т.1 от КСО за Б.Ш. от осигурителя „Алегрия 2011“ ЕООД са
коректни за месец септември 2021 г. В тази връзка и отново било отправено
запитване до компетентната институция на Германия с документ Н001, към който
било приложено потвърждение от осигурителя в Германия за период на заетост от
19.01.2017 г. до 31.08.2021 г. и изясняване на обстоятелството за техническа
грешка ли става въпрос при посочване по-рано от компетентната институция на
Германия за край на периода 30.09.2021 г. и кой е последният ден на трудова
заетост в Германия - 31.08.2021 г. или 30.09.2021 г. В получения отговор Н002
на искането за информация било посочено изрично, че последният ден на работа в
Германия за Б.Ш. е 30.09.2021 г. и приложеният документ /от работодателя в
Германия/ е грешен. С оглед на наличните данни и предвид съдържанието на чл.65,
параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета
за координация на системите за социална сигурност, от страна на жалбоподателя
било изискано представянето на декларация относно определяне пребиваването във
връзка с прилагането на чл.65, пар.2 от Регламента. В такава декларация от
04.03.2022 г. жалбоподателят Ш. посочил, че последният период на заетост в
чужбина е 19.06.2017 г. до 30.09.2021 г., а именно в Германия, както и че през
целия този период съпругата и детето му са живели в държавата по последна
заетост, че в този период преобладаващата част от роднините му са живеели в
България,че не притежава собствено жилище, че преобладаващата част от
социалните му контакти са в България и възнамерява трайно да се установи в
България. С Разпореждане №151-00-9347-9 от 18.03.2022 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив на основание чл.54ж, ал.1,
във връзка с чл.11,§3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 на
жалбоподателя Ш. било отказано отпускането на парично обезщетение за
безработица /ПОБ/ по чл.54а от КСО. Като мотиви по разпореждането било
посочено, че по време на последната заетост в Германия центърът на жизнените
интереси на жалбоподателя по смисъла на приложимите европейски регламенти се е
намирал там и не може да се приеме, че по време на последната си трудова
заетост жалбоподателят е пребивавал в България. Посочено е също така и че
предвид нормата на чл.11, §3, буква “а“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. в този случай спрямо жалбоподателя следва
преценката на правото на парично обезщетение за безработица да се извърши от
компетентната институция на Германия.
Недоволен от това разпореждане жалбоподателят Ш. го обжалвал пред
Директора на ТП на НОИ Пловдив, който със своето Решение №
2153-15-192/08.06.2022 г. на практика потвърдил разпореждането за отказ от
отпускане на ПОБ. В решението си ответният административен орган посочил, че и в
приложените към жалбата писмени доказателства жалбоподателят Ш. не представя
друг документ, потвърждаващ, че е прекратил осигуряването си в Германия преди
да се завърне в България, освен вече наличния в административната преписка, който
е бил посочен за грешен от КИ на Германия. Отразено било също така и че е била
изискана информация от на ОД на МВР - Пловдив по отношение на
задграничните пътувания на Ш. и членовете на неговото семейство преди и след
декларираната от него дата на прекратяване на правоотношението в Германия и от полученият
отговор станало ясно, че през периода на трудова заетост по договора му с
българския работодател “Алегрия 2011” ЕООД жалбоподателят напуска страната на
21.09.2021 г. и се връща на дата 29.09.2021 г., поради което било прието и че е
налице краткосрочна трудова дейност на Б.Ш. в България. В тази връзка с
решението си ответният административен орган се позовал на разпоредбата на чл.14,
параграф 5 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., в който е дадено определение за
лице „обичайно осъществяващо дейност като наето лице в две или повече
държави-членки“, като посочил, че наетите лица, които работят на територията на
две или повече държави-членки за няколко работодатели (предприятия), чието
седалище или място на дейност се намира на територията на различни
държави-членки, са подчинени на законодателството на държавата членка по
пребиваване на основание чл.13, параграф 1, буква “а” от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. Прието било, че в случая на жалбоподателя Ш. е налице трудова активност,
попадаща в обхвата на чл.13, параграф 1, буква “а” от Регламент (ЕО) № 883/2004
г., а именно осъществяване на дейност за различни работодатели в две държави-
членки - Германия и България, поради което и за преценката на правото му на ПОБ
Ш. е подчинен на законодателството на държавата-членка по пребиваване. Във
връзка с това е посочено, че в рамките на административното производство е бил
получен документ Н006, с който КИ на държавата-членка е удостоверила, че именно
Германия се явява страна по пребиваване, като е посочила и конкретен адрес, а при
издаване на получения документ Н006 били взети предвид и декларираните от
лицето данни с Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. относно гражданско
състояние, жилищно положение, включително и намерението на лицето, доколкото
същите са били посочени в искането за информация за пребиваване (Н005), в
отговор на което е получен и СЕД Н006. Отразено е в мотивите на оспореното
решение, че според чл.5, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за
координация на системите за социална сигурност, документи, които са издадени от
институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на
прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане и подкрепящите
доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от
институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени
за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. Поради това и е
заключено, че при наличие на валиден документ, по смисъла на чл.5, параграф 1
от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност,
удостоверяващ по надлежен ред, че именно Германия е държава по пребиваване по
отношение на жалбоподателя Ш., какъвто се явява формуляр Н006, издаденото
разпореждане №151-00-9347-9 от 18.03.2022 г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ - Пловдив, с което е отказано отпускане на ПОБ в
България, е законосъобразно.
При така
установеното от фактическа страна, от правна страна съдът
намира следното:
Оспореното решение е
издадено от компетентен орган, което произтича от разпоредбата на чл.117, ал.1,
т.2, б.“б“ от КСО, в необходимата писмена форма, както и при спазване на
административнопроизводствените правила. Не е налице твърдяната от страна на
жалбоподателя липса на мотиви, или изложение на непълни, или неясни такива,
доколкото от съдържанието на оспореното решение е видно по какви именно
съображения административният орган е стигнал до извода си за потвърждаване на
обжалваното пред него разпореждане за отказ от отпускане на ПОБ. В тази връзка
и в решението подробно е изложена установената от Директора на ТП на НОИ фактология
по случая, както и въз основа на кои доказателства същата е приета, като са
отразени и правните основания, на които се е позовал органът, за да постанови
решението си. Според съда, в конкретния случай е налице и правилно приложение
на материалния закон като краен резултат.
По делото е разпитана
свидетелят М. Ш., съпруга на жалбоподателя, чиито показания съдът кредитира в
по-голямата им част като логични и последователни, както и дадени под страх от
наказателна отговорност.
Следва да се има
предвид, че безспорно в случая, предвид установените данни за наличен
осигурителен период на жалбоподателя в държава-членка, различна от България,
който е от значение за определяне правото на ПОБ, е приложим Регламент 883/2004
г. за координиране на системите за социална сигурност /по-надолу в решението
само Регламента/, както и Регламент № 987/2009г. за установяване процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за
социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента по прилагането/. В
чл.11, §1 от Регламента се сочи, че лицата, за които той се прилага, се
подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това
законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.
Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по
отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в
буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото
безспорно е бил и жалбоподателят Ш., а именно, че спрямо лице, осъществяващо
дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се
прилага законодателството на тази държава - членка. Специални правила,
представляващи изключения от този общ принцип, че държавата – членка по
последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламента.
Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.
Същевременно Регламентът предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно
осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, при което,
тогава, когато работодателите са различни и са в различни-държави членки, то
съгласно чл.13,§1, б.“а“ от Регламента се прилага законодателството на
държавата по пребиваване. Във връзка с
приложението на горецитираните норми, от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е
посочено, че „компетентна институция“ е: i) институцията, в която
заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или
ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на
обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в
държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията,
определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая
на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията,
определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител,
или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на
съответната държава-членка. Съответно според посоченото в чл.1, §3,
б.с) „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на
престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя
обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията,
която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното
лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или
ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния
орган на съответната държава-членка. Според чл.1, §3, б.т) „компетентна
държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция.
Съответно, пак в определенията по чл.1, §3 от Регламента в т.
й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а
съгласно т. к) „престой“ означава временно пребиваване.
В случая, на практика жалбоподателят Ш. твърди, че неправилно е било прието, че последната му заетост не е била само и единствено в България и че неправилно не е било прието, че тя е възникнала след прекратяване на тази в Германия. От събраните по преписката доказателства се установява, че по отношение на жалбоподателя Ш. след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и Германия, германската институция е удостоверила и то на два пъти, че целият период от 19.01.2017 г. до 30.09.2021 г. е осигурителен период в Германия, независимо от представеното потвърждение от германски работодател с посочена крайна дата на осигуряването по трудово правоотношение 31.08.2021 г. Впрочем и самият жалбоподателя е посочил веднъж период, включващ и целия месец септември на 2021 г. в представената от него декларация относно определяне на пребиваването от 04.03.2022 г. В тази насока действително от показанията на съпругата на жалбоподателя, съпоставени със съдържанието на приложения по преписката констативен протокол от 31.01.2022 г. с доказателства към него /трудов договор и заповед за прекратяване на трудов договор, както и справки от регистъра на трудовите договори и персоналния регистър на НОИ/ се установява, че жалбоподателят е полагал труд по трудово правоотношение в България по валиден трудов договор за периода от 01.09.2021 г. до 30.09.2021 г., сиреч тогава, когато същият е бил осигуряван като трудово зает и в Германия, съгласно представената от там официална информация. В показанията на Ш. се твърди в тази връзка, че на практика трудовото правоотношение в Германия е било вече прекратено на 31.08.2021 г. и че със съпругът ѝ са разбрали, че работодателят в Германия вероятно е извършил данъчна измама, тъй като, без Ш. да е бил на работа, го е водел на работа по същия му договор, който бил вече прекратен, за още един месец /септември 2021 г./, когато жалбоподателят бил работил само в България по договор с „Алегрия 2011“ ЕООД. Свидетелката също така е посочила и че Ш. бил посетил Германия за около седмица през септември 2021 г., за което време, обаче, бил в отпуск от работодателя си в България, като целта на посещението му в Германия била само да освободи квартирата. От справката за задгранични пътувания на жалбоподателя Ш. действително се установява, че същият е влязъл в България на 10.08.2021 г., след което обаче е напуснал страната на 13.08.2021 г., отново е влязъл в България на 28.08.2021 г., след което е излязъл от България на 21.09.2021 г. и се е завърнал в страната на 29.09.2021 г. Според посоченото в констативния протокол от 31.01.2022 г. и видно от справката от персоналния регистър на НОИ, за месец 09.2021 г. по отношение на жалбоподателя са декларирани 20 работни дни /колкото са общо работните дни в месеца/ при осем часов работен ден. Сиреч, налице са данни, от които би могъл да се направи извод, че през месец септември 2021 г. за част от времето Ш. се е намирал на територията на България, а за част от месеца е бил извън страната. Съгласно чл.5 от Регламента по прилагане документи, които са издадени от институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. При съмнение относно валидността на документ или точността на фактите, на които се основават съдържащите се в него сведения, институцията на държавата-членка, която получава документа, отправя питане до издаващата институция за необходимите разяснения и, когато е уместно, отнемането на този документ. Издаващата институция преценява отново основанията за издаването на документа и, при необходимост, го отнема. В случая, предвид наличието на противоречива информация касателно период на заетост на жалбоподателя в България, който на практика съвпада с този удостоверен от германските власти, правилно е било процедирано в хода на административното производство и от българска страна е поискано уточнение на фактите, предвид заявеното веднъж от компетентната германска институция, че период на осигуряването в Германия е и месец септември 2021 г. При това положение и при извършено ново потвърждение на посоченото обстоятелство от германските власти с представения СЕД Н002, както и при липса на представени други доказателства от жалбоподателя в насока твърдението му, че последната му заетост е била единствено и само в България, след прекратяването на такава в Германия, правилно в оспореното решение Директорът на ТП на НОИ - Пловдив е коментирал хипотезата по чл.13 от Регламента, съобразно с която се уреждат случаите при едновременно осъществяване на дейност в две или повече държави-членки. В хода и на съдебното производство, макар да е ангажирал гласни доказателства досежно това, че практически трудовата заетост на жалбоподателя в България е започнала едва след прекратяване на договора му с работодателя в Германия, който обаче, независимо от това, продължил да води на работа жалбоподателя и през септември 2021 г., от страна на жалбоподателя не са били ангажирани конкретни други доказателства, освен отхвърления като неверен документ от страна на компетентните органи в Германия, съставляващ потвърждение от работодател, които доказателства да са в подкрепа на твърдението за такова вероятно неправомерно поведение на германския работодател, които да могат да се противопоставят на извършеното официално удостоверяване на осигурителния период от германските власти, нито пък е представил доказателства досежно предприети някакви конкретни мерки или действия от жалбоподателя пред властите в Германия по повод поведението на работодателя му. При това положение и при наличните доказателства за валиден период на осигуряване и при работодателя в Германия, и при този в България, в рамките на един и същи месец, то за административния орган не е съществувала друга възможност, след нарочното изпълнение на процедурата по чл.5, §2 от Регламента по прилагане, освен да приеме така установената хипотеза по чл.13 от Регламента, а именно за наличие на обичайно осъществяване на дейност в две или повече държави-членки. Съгласно чл.14, §5 от Регламента по прилагането за целите на прилагането на член 13, параграф 1 от основния регламент, лице, което „обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки“ се отнася, по-специално, до лице, което: докато извършва дейност в една държава-членка, същевременно упражнява отделна дейност в една или повече държави-членки, независимо от продължителността или естеството на тази отделна дейност; продължително време редува дейности, с изключение на такива, които са незначителни по своето естество, в две или повече държави-членки, независимо от честотата или периодичността на редуването им. При това положение и с оглед съдържанието на чл.13, §1, б.“а“, от Регламента, която разпоредба сочи, че лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки е подчинено на: a) законодателството на държавата-членка по пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава -членка или ако е наето от различни предприятия или различни работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в различни държави-членки, то следвало е, както е и сторено в случая в хода на административното производство, да се установи държавата-членка по пребиваване. С оглед изясняване на понятието „държава по пребиваване“ в Регламента по приложението в чл.11 „Елементи за определяне на пребиваването“ е предвидено, че при спор между държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване се следва оценка на това къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат предвид конкретни релевантни факти, неизчерпателно и примерно по целесъобразност изброени, като - продължителност и непрекъснатост на пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Макар и в случая да не е формиран спор между държавите –членки, защото Германия е заявила становището си в изпратения СЕД Н006 и българската институция очевидно приема същото, то при оценка коя е държавата на пребиваване, прилагането на елементите за определяне на пребиваването, доколкото те са посочени в разпоредба на Регламента по прилагане, е допустимо, както е приемал и ВАС в трайната си практика по приложението на Регламента. В случая, освен това, според съда е наложително да се вземе предвид и изготвения Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и одобрен от Административната комисия по чл.71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент в помощ на институциите, работодателите и гражданите при решаване на въпроса законодателството на коя държава - членка трябва да бъде приложено при дадени обстоятелства, който и в случая е бил поставен на решаване в административното производство и на практика е спорен въпрос по настоящото дело. В посочения документ, публикуван и в официален превод на български, в част трета от същия, озаглавена „Определяне на пребиваването“, е указано много подробно как се дефинира понятието „пребиваване“, какви са критериите за определянето му и са дадени и конкретни примери в насока на това как да бъдат оценявани конкретни ситуации. В случая, според съда, контролният административен орган, потвърждавайки разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, защото като държава по пребиваването следва да се определи Германия, е достигнал до правилен краен извод, макар да е посочил като основание за същия единствено наличието на формуляр Н006. Коректната оценка на всички обстоятелства от значение за случая изисква прилагане на въпросните насочващи оценката критерии, съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламента по прилагането и възведени и в практиката на СЕС, които, както е посочено в Наръчника, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия и няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Затова и всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Според съда на ЕС /Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt für Arbeit, C-102/91, държава - членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.
Установява се от доказателствата по делото,
включително и от показанията на разпитания свидетел, че Ш. е пребивавал в
Германия в един продължителен период от време от над четири години, като целта
на заминаването му и на практика целта на преместването му в тази
държава-членка е била да работи и живее там. В тази насока, от показанията на
свидетелката Ш., съпруга на жалбоподателя, става ясно, че причината за това да
са извън страната през процесния период на заетост, който е релевантен за
преценка обстоятелството коя е държавата по пребиваване, е била семейството да
види как се живее извън България, което показва на намерение, ако животът извън
страната го устройва, това да остане трайното му местоживеене. В тази връзка се
установява от писмените доказателства по делото, включително и от декларираното
от жалбоподателя, а и от показанията на свидетеля, че за значителна част от
процесния период на последна заетост на жалбоподателя, с изключение на
последния месец септември 2021 г., същият е живял в Германия заедно със своята
съпруга и дете, което се е и родило в Германия и където съпругата на жалбоподателя
е била в майчинство. Установява се и че съпругата на Ш. също е била трудово
заета в Германия, детето на семейството е било записано в детско заведение там,
семейството е живеело под наем първоначално с един адрес още от преди началната
дата на процесния период /от 2016 г./, а след това от 01.05.2018 г. и до края
на периода само на един друг адрес, сиреч по дългосрочен договор за наем, като
не е имало лично жилище в България, нито е манифестирало намерение за
закупуване на такова в България. Установява се също така и че семейството на
жалбоподателя е закупило и ползвало личен автомобил в чужбина, който е бил
регистриран там, имало е редовни здравни осигуровки, плащани са данъци в
Германия, като не е насочвало придобитите в Германия средства към България.
Установява се и от представената справка за задгранични пътувания, а и от
показанията на свидетеля, че посещенията в България са били за почивните дни
основно през лятото и са свързани с това, че семейството на жалбоподателя има
близки родственици в страната ни. Установява се също така и че семейството на Ш.
е имало приятелски кръг и в Германия. Установено е, че жалбоподателят е имал
дългосрочен трудов договор в Германия, като на практика е бил заето лице,
извършващо доходоносна дейност в Германия и че семейството му самó се е
издържало от доходите си, получавани там. Установява се предвид изложеното и че
към момента на удостоверения период на последната дейност като заето лице на
жалбоподателя в Германия и едновременно с това за кратко и заетост в България,
който именно е релевантният момент за определяне мястото на пребиваване,
икономическите и социални интереси на Ш. са били свързани преди всичко с
мястото, където е бил постоянно зает по дългосрочен трудов договор, а именно в
Германия. Поради това и на практика следва да се приеме при общата преценка на
всички обективни обстоятелства, че за периода на последната му заетост, Ш. е
пребивавал в по-голямата част от времето в Германия, където е живял на
конкретен адрес, посочен в СЕД, изпратен от осигурителната институция в
Германия, получавали са със съпругата си
средства, с които са се издържали там и на практика икономически
жалбоподателят не е бил обвързан с България. Поддържането на контакти с
най-близки родственици в България в тази насока е естествено поведение. Тези
връзки с родствениците обаче не могат да се определят като значителни, по
смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и
например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха
били, ако например Ш. имаше съпруга и деца в България по времето на
пребиваването му в Германия, или се завръщаше всеки уикенд в страната по
произход, или пък издръжката му в чужбина бе поета от родителите му или той бе
поел тяхната издръжка в България и т.н. Както се посочва изрично в Практическия
наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни
връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в
държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая
е станало и е декларирано от жалбоподателя като намерение. Това важи, например,
когато мигрантът няма в държавата на произход членове на семейството, или
жилище, или нает апартамент, или адрес за контакт. Пак в Наръчника е отразено
изрично и че въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за
намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се
използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на
определено място. В случая Ш. естествено като български гражданин е имал
постоянен адрес в България, но също така, за времето на престоя си е имал и
такъв в Германия, като е видно, че е имал регистриран дългосрочен договор за
наем на жилище.
От страна на жалбоподателя на практика не са
били ангажирани доказателства, които да оборят направените изводи на решаващия
административен орган, които съвпадат с преценката на органа от Германия.
Фактът, че жалбоподателят Ш. се е завърнал със семейството си в България и е
работил там за един месец, след което се е регистрирал в Бюрото по труда, както
и че е регистрирал и настоящ адрес и е декларирал намерението си да се установи
да живее в България, не променят изводите относно държавата на пребиваване,
доколкото, както се каза, според Регламента, тя се определя към момента на
последната заетост на лицето, а както стана ясно, жалбоподателят е бил временно
зает в България и по същото време е продължавал трудовата си заетост в Германия
по дългосрочния си договор. Не се установява в рамките на тази последна заетост
основните икономически, или социални интереси на лицето поради това и да са
били съсредоточени в България. Напротив, налице е била за периода на заетостта
на Ш. от 2017 г. до септември 2021 г., включително трайна обвързаност с мястото
на работа по договора с германския работодател, където Ш. е разполагал с адрес,
където е живял с цялото си семейство, издържайки се от работа по дългосрочен
договор. Тоест, понеже не се установява България да е била държава по
пребиваване към момента, в който Ш. е бил последно трудово зает като наето лице
едновременно в две държави-членки, то правилно е счетено, че не българските
власти следва да направят преценка относно правото на ПОБ, доколкото, както се
посочи, съгласно чл.13, §1, б“а“ от Регламента Ш. е подчинен на
законодателството на държавата-членка по пребиваване – Германия. Поради това и
като е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ решаващият административен
орган е достигнал до законосъобразни крайни изводи при наличните доказателства.
Следва в тази насока с оглед твърденията на жалбоподателя за наличие на
последна заетост само в България, да се има предвид, че влязлото в сила
разпореждане по чл.54ж от КСО може да се измени или отмени от органа, който го
е издал при представяне на нови документи или доказателства, които имат
значение за определяне на правото. При така събраните доказателства обаче, съдът
намери, че следва да отхвърли жалбата.
При този изход на спора и съгласно чл.143,
ал.3 от АПК, във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ ще следва в полза на ТП
на НОИ Пловдив да се присъди юрисконсултско възнаграждение от 100 лева.
По изложените мотиви и Съдът РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б.С.Ш. с ЕГН ********** ***, против Решение № 2153-15-192 от
08.06.2022 г., на Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което е потвърдено
Разпореждане № 151-00-9347-9 от 18.03.2022 г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично
обезщетение за безработица.
ОСЪЖДА Б.С.Ш. с ЕГН ********** ***, да
заплати в полза на ТП на НОИ - Пловдив сумата от 100 лв./сто лева/ съставляваща размер на юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не
подлежи на обжалване съобразно с чл.119, вр. с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: