ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
08.01.2020 г.,
гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на осми януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
въззивно частно гражданско дело № 936 по
описа на съда за 2019 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба на „П.
Б.“
ЕООД срещу разпореждане от 25.11.2019 г. по ч.гр.д. № 1187 по описа за 2019 г.
на Районен съд – Ихтиман, първи състав,
с което е отхвърлено заявление на жалбоподателя с вх. № 6825/22.11.2019 г. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника Ф.Р.И. за сумата от 1837,50 лева, представляваща възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги по договор за потребителски кредит № **********
от 10.05.2017 г.
В жалбата се твърди, че
разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно
и необосновано. Излагат се аргументи, че първоинстанционният
съд е превишил правомощията си като служебно се е произнесъл относно валидността
на процесните клаузи от договора за потребителски
кредит. Счита се,
че съдът е ограничил постигането на основните цели на заповедното производство
и е възпрепятствал възможността на кредитора да претендира ликвидно и изискуемо
вземане в цялост и впоследствие да се прецени дали това вземане е спорно или не.
Посочва се, че формирането от съда на извод за нищожност в условията на
едностранно и формално производство, без на заявителя да е дадена възможност да
обоснове и докаже индивидуално договаряне на процесните
клаузи. Счита се, че според практиката на съда на ЕС в процедури, в които не се
използват доказателства, каквато е и заповедното производство, съдът не е
длъжен да прави проверка за нищожността на клаузи от договора за кредит. Твърди
се, че според практиката на Съда на ЕС следва да бъде съобразен принципът на
състезателност и когато съдът установи основания за нищожност, то трябва да
даде възможност на страните да вземат становище. Изложени са доводи, че процесната клауза, в която е предвидено възнаграждение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги не е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Твърди се, че потребителят е имал възможност да се запознае с
параметрите на договора и с полагането на подпис се е съгласил с тях. Съгласил
се е и със заплащането на процесното възнаграждение
за пакет от допълнителни услуги, който от своя страна е една възможност за
потребителя и той сам е пожелал да го закупи. Твърди, се че закупуването на
пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за сключването на
договора за кредит. С този пакет от услуги потребителят си е осигурил
приоритетно разглеждане и отпускане на кредита, възможност за отлагане на
плащането на определен брой вноски, да може да намали вноските си по кредита
или да промени техния падеж. Твърди се, че предоставянето на допълнителни
услуги е уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, както и възможността
да се заплаща от потребителя такса за тях. По изложените аргументи се иска
отмяна на обжалваното разпореждане.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и редовност
на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от
легитимирано за това лице, поради което е допустима. При служебната проверка за
редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на
чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта
– в обжалваната му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното
разпореждане съдът сам решава въпроса по жалбата.
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление на „П.к.Б.“ ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Ф.Р.И. и
длъжника Н.
Р.И. за сумата от 3005,24 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ********** от 10.05.2017
г., сключен със заявителя, ведно със законната лихва от подаването на
заявлението до окончателното плащане; сумата от 857,51 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 06.04.2018 г. до 06.06.2019
г.; сумата от 1837,50 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, както и разноски в размер на 264,01 лева.
Съгласно чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави. Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със
закона и с добрите нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата,
от които произтичат вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите
нрави. При установяване на нищожност на договора или на отделна негова клауза
поради противоречието им със закона или добрите нрави, съдът отхвърля
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК.
Сключеният между „П.к.Б.“
ЕООД и Ф.Р.И. и Н.Р. И. договор,
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК,
поради което са приложими разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал
сума в размер на 1837,50 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги. Според чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е.
възнаграждение/ за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези
дейности не може да са свързани с управлението на кредита и освен това трябва
да са точно и ясно определени в договора. Освен това таксата може да се събира
само веднъж за едно действие. В заявлението заявителят не е посочил изрично
какви дейности са включени в пакета от допълнителни услуги. В своята жалба е
изложил, че този пакет дава възможност на кредитополучателя да си осигури
приоритетно разглеждане и отпускане на кредита, възможност за отлагане на
плащането на определен брой вноски, да може да намали вноските си по кредита
или да промени техния падеж. Тази формулировка, изложена от заявителя, води до
извод, че посочените допълнителни услуги всъщност са свързани със самото усвояване,
управление и администриране на кредита, а според чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не може
да се изисква плащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
и управлението на кредита. Поради това следва да се приеме, че посочената сума
е уговорена извън разрешените хипотези на чл. 10а от ЗПК и следователно тази
уговорка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД като противоречаща на повелителни норми на закона, съответно и сумата
от 1837,50 лева не се дължи от длъжниците. В случая
става въпрос за нищожност на уговорки в договора за потребителски кредит поради
противоречие със закона, предоставящ защита на потребителите /ЗПК/, като съдът
следва да съобрази тази нищожност в заповедното производство, тъй като както
беше изяснено според чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповед за изпълнение не се
издава, ако претенцията на заявителя, противоречи на закона. Отделно от това с
въвеждането на подобен тип такси и разходи се постига заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Към главницата по кредита се добавят допълнителни суми,
които го оскъпяват за сметка на потребителя, независимо от това, че той сам е
избрал да сключи споразумение за допълнителен пакет от услуги, за които
всъщност кредитодателят не следва да събира такса
/възнаграждение/. Това е още един аргумент за недължимостта
на посочената сума.
По отношение на възражението
на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на договорни клаузи,
настоящият съдебен състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може
служебно, без въведено възражение от страната да констатира противоречието на
договорни клаузи със закона или добрите нрави, каквото задължение му е вменено
с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е
и, че съгласно практиката на съда на ЕС, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази
неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05,
С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11,
С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без да
може да повлияе на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да
констатира и противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със
закона или добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното начало. По същите аргументи неоснователни са
и доводите на жалбоподателя, че когато съдът констатира нищожност на договорни
клаузи, следва да даде възможност на страните за становище. Такова задължение
за съда не е уредено от законодателя в заповедното производство.
По изложените
съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане правилно
и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
от 25.11.2019 г. по ч.гр.д. № 1187 по описа за 2019 г. на Районен съд – Ихтиман, първи състав.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.