Решение по дело №2264/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261895
Дата: 6 юни 2022 г. (в сила от 6 юни 2022 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20211100502264
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 февруари 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

 Р Е Ш Е Н И Е

 

 №.............

 

                                          Гр. София, 06.06.2022 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди  двадесет и втора година в състав:

                                              

   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

   ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                              ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА

                                                                          

при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2264 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

 

С решение № 20281215 от 20.12.2020 г. по гр.дело № 25064/2020 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав съдът по предявените от „С.в.“ АД срещу Н.М.Ш. установителни искове при квалификацията на чл. 422 вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът е признал за установено, че ответникът Н.М.Ш., ЕГН ********** с адрес: *** дължи на ищеца „С.в.“ АД, ЕИК********, със седалище ***, сгр. 2А сумата от 583,53 лв., представляваща стойност на доставени ВиК услуги през периода от 18.12.2016 г. до 12.09.2019 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********ап. 40, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението до съда /18.12.2019 г./ до окончателното плащане, както и сумата от 105,83 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 18.12.2016 г. до 12.09.2019     г., като е отхвърлил иска за главницата за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 827,57 лв. и за периода от 11.02.2016 г. до 17.12.2016 г. вкл., както и иска за съществуване на вземане за мораторна лихва за забава за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 404,85 лв. и за периода от 13.03.2016 г. до 17.12.2016 г. вкл., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 74142/2019 г. на СРС, 145 състав.

Със същото решение Н.М.Ш. е осъден да заплати на „С.В.“ АД сумата 29,23 лв. - разноски в заповедното производство по съразмерност и сумата 199,06 лв. - разноски в исковото производство по съразмерност, а „С.В.“ АД е осъдено да заплати на адвокат К.И.Б.сумата от 207,36 лв. - разноски в заповедното производство за безплатно оказана правна помощ, както и да заплати на Адвокатско съдружие „Б.К.“, сумата от 267,50 лв. - разноски за исковото производство за безплатно оказана правна помощ.

Недоволен от решението в ЧАСТТА, с която установителните искове при квалификацията на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени, е останал ответникът Н.М.Ш., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения, че решението е необосновано и неправилно по подробно изложени съображения. По-конкретно поддържа липса на облигационна връзка между него и ищцовото дружество, както и реална доставка на стоки /услуги от страна на ищеца през процесния период, както и тяхната реална стойност. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените установителни искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „С.в.“ АД е депозирала отговор в законоустановения срок, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Иска съда да потвърди обжалваното решение, като правилно. Претендира разноски за юрк.възнаграждение.

Решението В ЧАСТТА, с която искът при правна квалификация на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на СРС.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни при правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 02.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74142/2019 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав.

Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по предявените установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт на плащане.

Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон.

Според чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ /обн., ДВ, от 25.02.2005 г., изм. и доп., бр. 77 от 18.09.2018 г. /, В и К услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовни води от имотите на потребителите в урбанизираните територии, както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, вкл. на пречиствателните станции и другите съоръжения.

В § 1, т. 2 от ДР на закона е предвидено, че "потребители" по смисъла на закона са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост и предприятия, ползващи вода от водоснабдителните мрежи на населените места за технологични нужди или подаващи я на други потребители след съответната обработка по самостоятелна водопроводна инсталация, непредназначена за питейна вода. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните услуги е указано, че потребители на В и К услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдените имоти /в този смисъл и чл. 2, ал. 1 от ОУ на ищеца, в сила от 01.09.2006 г./. Фактът, че Общите условия за предоставяне на В и К услуги, одобрени от ДКЕВР на основание чл. 6, ал. 1, т. 5 от ЗРВКУ с решение № ОУ-064/17.07.2006 г. са публикувани във в-к "Стандарт" на 30.07.2006 г. и във в-к "Куриер" на 28.07.2006 г., е общоизвестен и служебно известен на съда, като последният удостоверява влизането им в сила съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от същите. По отношение на имоти в етажна собственост, какъвто е и настоящия случай, разпоредбата на § 1, т. 2, б. "б. " от ДР на ЗРВКУ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с водоснабдителния оператор, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - на собственост или вещно право на ползване.

Съгласно разпоредбите на общите условия, приложими по отношение на процесния период отчитането на потребената питейна вода се извършва чрез монтирани в имота индивидуални водомери, като контролът за изправността на самия водомер, на пломбите и преминаването му през периодична проверка е задължение на потребителя. Определени са и правилата, по които се изчислява дължимата цена при липса, повреда и изтекла проверка на индивидуалния водомер.

От представените пред СРС писмени доказателства се установява, че ответникът Н.М.Ш. и С.Д.Ш.са подновили учредена в полза на „Банка ДСК“ ЕАД договорна ипотека за процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********Предвид това и доколкото на основание чл. 167, ал. 3 от ЗЗД ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява, се налага изводът, че към датата на учредяване на ипотеката, процесният имот е собственост на ответника. От изисканата от СРС информация от СО, Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП-Надежда-Връбница“, се установява, че данъчно задължени лица за имота са Н.М.Ш. и С.Д.Ш.. В подадената и подписана лично от ответника данъчна декларация, същият е декларирал, че собственици на имота са посочените лица при квоти - по 1/2 за всеки от тях, като е посочил и документа за собственост, въз основа на който се легитимират като собственици, а именно Договор за продажба от 10.10.1990 г., издаден от ОНС - Надежда. Установява се още и, че ответникът е адресно регистриран в процесния апартамент, партидата се води на негово името в ищцовото дружество, а съобщението по чл. 131 ГПК е получено именно на адреса, посочен в исковата молба, поради което и правилно първостепенния съд е приел за установено обстоятелството, че между ответникът и В и К дружеството са налице валидни облигационни отношения във връзка с получаване на услугите при публично известни общи условия за процесния период, тъй като има качеството "потребител" на В и К услуги.

По делото ответникът не доказва плащане на процесното вземане до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, а и не го твърди.

За установяване доставянето на питейна вода в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена по делото е изготвена и приета комплексна техническа и счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като компетентно и обективно изготвена. От същата се установява, че процесният имот е водоснабден, като доставяните до него В и К услуги са начислявани на база за трима живущи (плюс разпределението от общия водомер на разхода за общи нужди), тъй като е установено, че находящите се в имота водомери са с изтекла валидност на метрологичната проверка - последната метрологична проверка е от 1994 г., като е съставен констативен протокол на 27.09.2016 г. и талон за пломбиране на водомери на 03.01.2018 г., от който момент начисляването на вода е ставало на база показанията на новите 4 броя водомери. Липсват данни в периода от 19.12.2016 г. до 03.01.2018 г. да е била извършена нова метрологична проверка на находящите се в жилището водомери, респ. същите да са били сменени с нови годни средства за търговско измерване, поради което на основание чл. 39, ал. 5 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., респ. чл. 25, ал. 4 и ал. 8, т. 1 от ОУ от 2016 г., според вещото лице, ищецът правилно е определял количеството доставени В и К услуги на база, според броя обитатели, доколкото монтираните в имота водомери са били неизправни. От 03.01.2018 г. до края на процесния период начисляването на сумите е ставало на база отчетите на новомонтираните и пломбирани четири броя водомера, като вещото лице е констатирало, че стойността на предоставените за исковия период услуги е общо 2 044,55 лв. и тя е определена в съответствие с предоставените количества и с утвърдените от КЕВР цени.

По възражението на ответника, че част от задълженията са погасени по давност, съдът намира следното:

Давността за вземането за главница е тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.

Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК.

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от датата, на която вземането е станало изискуемо, като при срочните задължения, давността тече от деня на падежа. В случая заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е депозирано на 18.12.2019         г., поради което всички вземания, станали изискуеми преди 18.12.2016 г. са погасени по давност. Размерът на непогасените по давност вземания и за периода от 18.12.2016 г. до 12.09.2019 г., съобразно приетата по делото експертиза възлиза на сумата 1 167,06 лв., от която сума ответникът Ш. дължи ½ или сумата от 583,53 лв., както правилно е определил първоинстанционния съд.

При неизпълнение в срок на задължението си за плащане на ползваните услуги, потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като падежа на всяко от задълженията за плащане на ползваните ВиК услуги е в 30-дневен срок след датата на съответното месечно фактуриране за исковия период.

От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че за периода 18.12.2016 г. - 12.09.2019 г. дължимото обезщетение за забава възлиза общо в размер на 211,66 лева, от която сума ответникът Ш. дължи ½ или сумата от 105,83 лв.

Тъй като изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС и в упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „С.в.“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лв.

Така мотивиран Софийски градски съд,

 

 Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20281215 от 20.12.2020 г. по гр.дело № 25064/2020 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, вкл. в частта за разноските.

ОСЪЖДА Н.М.Ш., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „С.В.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда 2-А, сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

         

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.