№ 1325
гр. София, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20211000502562 по описа за 2021 година
при участието на секретаря Елеонора Михайлова, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на З.
Д. М. срещу решение № 262532 на СГС от 19.04.2021 г. по гр.д. 14070/2018 г., I ГО, 12
състав, с което:
е прогласена /по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД на Е. Т. Н.
против З. Д. М. / недействителността /нищожността/ на споразумение /сключено при
условията на чл. 51 от СК между Т. Р. и З. М., одобрено със съдебно решение от
11.07.16 г. на СРС 92 състав по г.д. № 15127 от 16 г./ в частта, с която: ползването на
апартамент № 7, находящ се в град ***, ж.к. ***, ул. *** **, ет. *, с площ от 95, 94 кв.
м., заедно с мазе № 7, с площ от 2, 9 кв. м., заедно с 3, 449 % ид. части от общите части
на сградата и 3, 159% ид. части от дворното място е било предоставено на З. Д. М. за
период - над една година.
З. Д. М. е осъдена /на основание чл. 34 от ЗЗД/ да предаде /да върне/ на Е. Т. Н.
владението върху описания имот;
З. Д. М. е осъдена на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 57 от СК/ да
плати на Е. Т. Н. сума в размер на общо 3 000 лева /наемна цена за ползването на
описания недвижим имот през периода 11.07.16 г. – 27.02.18 г./; законната лихва върху
тази сума от 27.02.18 г. до цялостното й изплащане и 3 524 лева – съдебни разноски.
Излагат се оплаквания, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес у
ищцата, както и ненадлежното предявяване на иска срещу само една от страните по
споразумението. В останалата му част се твърди, че решението е необосновано и
неправилно, тъй като няма доказателства, че ответницата владее имота, бракоразводният съд
не е определил наем за предоставения имот, наемно правоотношение липсва, а и
ответницата не дължи наем за частта, обитавана от непълнолетното дете, родено от брака.
В отговор на въззивната жалба се твърди нейната неоснователност. Страните не са
направили доказателствени искания и въззивната инстанция не е събирала нови
доказателства.
1
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма. Решението е обжалвано изцяло, поради което подлежи на
въззивна проверка относно неговата допустимост и правилност във всичките му части.
Пред въззивната инстанция не е спорно, че със съдебно решение от 11.07.2016 г. СРС
92 състав по г.д. № 15127 от 2016 г. е одобрил споразумение между З. Д. М. и Т. Р. Р., по
силата на което ползването на апартамент № 7, находящ се в град ***, ж.к. ***, ул. *** **,
ет. *, с площ от 95, 94 кв. м., заедно с мазе № 7, с площ от 2, 9 кв. м., заедно с 3, 449 % ид.
части от общите части на сградата и 3, 159% ид. части от дворното място е предоставено на
З. Д. М. до навършване на пълнолетие на роденото от брака дете Б. Р.. Не е спорно, че
ищцата Е. Т. Н. е майка на Т. Р. Р. и е собственик на описания имот по силата на договор за
продажба от 05.03.2008 г., обективиран в нотариален акт №66, том I, рег. № 4399, дело № 66
от 2008 г. на нотариус рег. № на НК 033. Не е спорно, че този имот е бил семейното жилище
на З.М. и Т. Р. преди развода. Спорно е има ли действие споразумението по отношение на
ищцата за период над една година от сключването му (11.07.2016 г.) до навършване на
пълнолетие на детето, ползва ли се имотът от ответницата и тя дължи ли наем или
обезщетение за това ползване от 11.07.2016 г. до подаване на исковата молба, в условията на
евентуалност до навършване на пълнолетие на Биляна.
По повод допустимостта на решението в частта, в която е предявен иск на Е. Т. Н. за
нищожност на споразумението между бившата снаха и сина на ищцата, одобрено от брачния
съд, предявен срещу З. Д. М., съдът излага следните съображения. Искът е недопустим -
ищцата няма правен интерес да води такъв иск, тъй като не е страна по споразумението и не
е обвързана от неговото действие. По силата на закона тя е длъжна да търпи имотът й да се
ползва от бившата съпруга на сина й, както и ненавършилото пълнолетие дете, родено от
брака им, но само в продължение на една година. За периода над една година законът не
вменява такова задължение на собственика на имота, поради което последният няма нужда
да води иск за обявяване на нищожност на споразумението. Ето защо, решението в тази му
част като постановено по недопустим иск, е недопустимо. В този смисъл основателни са
оплакванията в жалбата за частична недопустимост на решението.
По исковете за връщането на вещта и за заплащане на обезщетение за ползване, които
са осъдителни по своя характер, Т. Р. не е необходим другар, поради което решението е
допустимо. Изложените от ищцата факти с оглед твърдяната нищожност следва да се
квалифицират като довод за непротивопоставимост на сключеното споразумение по
отношение на собственика за периода над една година и да се преценяват във връзка с
другите два иска. Съгласно чл. 56, ал. 3 СК когато от брака има ненавършили пълнолетие
деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да
предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на
родителските права, за срок до една година. Ето защо, ищцата не е обвързана от
споразумението за периода след изтичане на една година от одобряването му от съда.
Искът за връщането на вещта е основателен. Фактът на ползването за периода от
споразумението до подаване на исковата молба е доказан с показанията на свидетеля Б.-С.,
разпитана в с.з. от 18.03.2021 г., както и от факта, че нотариалната покана от ищцата до
ответницата от 14.12.2017 г., представена пред СГС, е получена на адреса на имота от
майката на ответницата. Свидетелските показания съдът кредитира като последователни и
плод на лични възприятия.
По повод правилността и обосноваността на решението в частта, в която З. Д. М. е
осъдена /на основание чл. 34 от ЗЗД/ да предаде /да върне/ на Е. Т. Н. владението върху
имота, въззивният съд намира, че правната квалификация на предявения иска за предаване
на владението е чл. 233, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 56, ал.3 и чл. 57, ал.1 СК. Квалификацията по чл.
34 ЗЗД е неправилна, тъй като страните по делото не са страни по споразумението, а СК
изрично посочва, че отношенията между собственика и съпруга, на когото е предоставено
жилището, е наемно. Погрешната квалификация не се отразява на допустимостта на
решението в тази му част. Правилен е изводът на СГС, че ответницата следва да върне имота
2
на ищцата,а оплакванията във въззивната жалба – неоснователни. Няма насрещно доказване
на твърдението, че имотът не се ползва от ответницата, каквито са доводите във въззивната
жалба.
По повод иска за осъждане за наем/обезщетение въззивният съд съобрази следното.
Според чл. 57, ал. 1 от СК по силата на съдебното решение, с което се предоставя
ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5, възниква наемно отношение, а
съгласно ал. 2 всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с
решението за развод. Съгласно чл. 232, ал. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да ползва наемната
цена. Предявеният иск е за периода от датата на одобряване на споразумението 11.07.2016 г.
до подаване на исковата молба на 27.02.2018 г. По делото е приета неоспорена от страните
СТЕ за средния пазарен наем за този период. Според заключението й, което съдът приема за
компетентно изготвено, за месеците от 11.07.2016 г. до 31.12.2016 г. общият наем е 2953,81
лева. За периода 01.01.2017 – 30.06.2017 г. е 2945,48 лева, за 01.01.2017-31.12.2017 г. е
3143,68 лева. За периода 01.01.2018 г. – 30.06.2018 г. месечният наем е 290,92 евро,
следователно за януари и февруари 2018 г. наемът е 581,84 евро или 1137,98 лева. От
заключението се установява, че вещото лице е определило среднопазарната цена за цялата
площ на жилището. Предвид нормата на чл. 57, ал. 2, изр. второ СК, според която не се
дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, посочените
суми следва да се намалят с ½ или за исковия период дължимата наемна цена за площта,
ползвана от ответницата, е 5090,47 лева, поради което искът за 3000 лв. е основателен в
пълен размер. Дължи се и законната лихва от деня на предявяване на иска до окончателното
й плащане като последица от уважаване на иска.
Неоснователно е оплакването, че определянето на наем не е искано от съда и не е
направено от съда, утвърдил споразумението. ВКС приема в Решение № 96 от 14.03.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 4842/2015 г., IV г. о., ГК, че законодателят, воден от идеята, че бившите
съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, не е възприел разрешение, при което
съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57, ал. 1,
изр. 1 от СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен
срок за това. В случая обаче семейното жилище е собственост на ищцата, която не е страна
в делото за развод и няма как да поиска от съда, одобрил споразумението, да определи
размера на наема. Ето защо, като е уважил осъдителния иск за 3 000 лева /наемна цена за
ползването на описания недвижим имот през периода 11.07.2016 г. – 27.02.2018 г., СГС е
постановил правилно съдебно решение.
По изложените съображения решението следва да бъде обезсилено в частта, в която е
прогласена по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД на Е. Т. Н. против З.
Д. М. недействителността на брачното споразумение между Т. Р. и З. М., в частта, с която:
семейното жилище е било предоставено на З. Д. М. за период - над една година и
производството в тази част – прекратено.
В частта, в която З. Д. М. е осъдена на основание чл. 34 от ЗЗД да предаде /да върне/
на Е. Т. Н. владението върху описания имот решението следва да бъде потвърдено при
правилна правна квалификация чл. 233, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 56, ал.3 и чл. 57, ал.1 СК.
В частта, в която З. Д. М. е осъдена на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл.
57 от СК/ да плати на Е. Т. Н. сума в размер на общо 3 000 лева /наемна цена за ползването
на описания недвижим имот през периода 11.07.16 г. – 27.02.18 г./; законната лихва върху
тази сума от 27.02.18 г. до цялостното й изплащане, решението следва да бъде потвърдено.
Поради потвърждаване на решението по отношение на претенцията за предаване на
имота висящността на евентуалния иск ответницата да бъде осъдена да заплаща наем от
подаване на исковата молба до датата, до която е предоставено ползването на имота, не е
възстановена.
С решението в полза на ищцата са присъдени 3 524 лева съдебни разноски,
включващи платена държавна такса, такса за вписване на искова молба, депозит за вещо
лице и адвокатски хонорар от 1800 лева. Възражението за прекомерност на адвокатския
3
хонорар е преценено като неоснователно от СГС и настоящият състав няма право да го
преразглежда при липсата на проведено производство по чл. 248 ГПК. Доколкото то е
уговорено за трите отделни иска, които са предявени, а производството по първия ще бъде
прекратено с настоящото решение, на ищцата се дължи 2/3 от хонорара – 1200 лева. В
тежест на ответницата не следва да се възлага и таксата за вписване на исковата молба, тъй
като последното е предприето поради иска за предявяване на нищожност. Ето защо,
решението следва да бъде отменено в частта, в която ответницата е осъдена да плати
разноски над 2810 лева.
Ответницата З. Д. М., сега въззивен жалбоподател, не е претендирала разноски за
първата и за въззивната инстанция, поради което не следва да се присъждат за прекратената
част от производството.
За въззивната инстанция в полза на ответника по жалбата се дължат разноски с оглед
потвърдената част на решението. Неоснователно е възражението на процесуалния
представител на въззивния жалбоподател, че липсва списък и доказателства за плащане.
Липсата на списък с разноски не означава, че такива не могат да бъдат присъждани, ако са
поискани и доказани, а само че страната не може да иска изменение на решението по чл. 248
ГПК. В представения към отговора на въззивна жалба договор за права защита и съдействие
е записано, че уговореното възнаграждение от 600 лева е платено изцяло, поради което
съдът приема разхода за доказан. Въззивното производство се е развило по жалба относно
трите иска, предявени пред СГС, поради което предвид обезсилването на решението по
първия иск и потвърждаването му по останалите два на ищцата, сега ответник по жалбата,
се дължат 400 лева.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 262532 на СГС от 19.04.2021 г. по гр.д. 14070/2018 г., I ГО,
12 състав в частта, в която е прогласена /по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
от ЗЗД на Е. Т. Н. против З. Д. М. / недействителността /нищожността/ на споразумение
/сключено при условията на чл. 51 от СК между Т. Р. и З. М., одобрено със съдебно решение
от 11.07.16 г. на СРС 92 състав по г.д. № 15127 от 16 г./ в частта, с която: ползването на
апартамент № 7, находящ се в град ***, ж.к. ***, ул. *** **, ет. *, с площ от 95, 94 кв. м.,
заедно с мазе № 7, с площ от 2, 9 кв. м., заедно с 3, 449 % ид. части от общите части на
сградата и 3, 159% ид. части от дворното място е било предоставено на З. Д. М. за период -
над една година и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част.
ОТМЕНЯ решението в частта, в която З. Д. М. е осъдена да плати на Е. Т. Н. разноски
над сумата от 2810 (две хиляди осемстотин и десет) лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262532 на СГС от 19.04.2021 г. по гр.д. 14070/2018 г., I
ГО, 12 състав в частта, в която З. Д. М. е осъдена на основание чл. 34 от ЗЗД да предаде /да
върне/ на Е. Т. Н. владението върху описания имот при правилна правна квалификация чл.
233, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 56, ал.3 и чл. 57, ал.1 СК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262532 на СГС от 19.04.2021 г. по гр.д. 14070/2018 г., I
ГО, 12 състав в частта, в която З. Д. М. е осъдена на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във
връзка с чл. 57 от СК/ да плати на Е. Т. Н. сума в размер на общо 3 000 лева /наемна цена за
ползването на описания недвижим имот през периода 11.07.16 г. – 27.02.18 г./; законната
лихва върху тази сума от 27.02.18 г. до цялостното й изплащане
ОСЪЖДА З. Д. М. да заплати на Е. Т. Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 400 (четиристотин) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5