РЕШЕНИЕ
№ 204
гр. Пловдив, 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330106711 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. Д. Д., чрез адв. И. срещу „Ай Ти
Еф Груп” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД, с който се претендира да бъде прогласена
недействителността на клаузата на чл. 3.3 от Договор за кредит № ****., сключен
между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за кредит № ****г., по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер
от 200 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 3.3 от договора било уговорено
задължение за заплащане на сума в размер от 1, 73 лв., представляваща неустойка за
всеки ден, в който потребителят не е предоставил на кредитора обезпечение по
сключения договор. Сочи се, че в клаузите на чл. 1.7, чл. 1.8 и чл. 1.9 от договора са
предвидени обезпечения- банкова гаранция и поръчителство от поне две физически
лица ( които следва да отговарят на многобройни изисквания ), които следва да
предостави длъжникът и които са на практика са непосилни за него. Акцентира се и
върху факта, че неустойката, посочена в клаузата на чл. 3.3 от Договора не е включена
в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето
същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият
обаче, не го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на
горепосочените клаузи от договора. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на
добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да заплати
необосновано високо обезщетение при неизпълнение на задължението да предостави
обезпечение. Моли се, така предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника
1
„Ай Ти Еф Груп“ Ад.
С писмена молба от 26.10.2021г., ответникът вземан становище в насока
неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са
посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният
размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя
изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез
нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е
преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави
обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е
включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би
възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на
длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Ай Ти Еф Груп” АД и АЛБ. Д. Д. е възникнало правоотношение по повод на сключен
Договор за кредит № *****г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в
размер от 200 лв. /л. 12- 15 от делото/. Отразеният в договора годишен лихвен процент
е 41, 00%, годишният процент на разходите е 49, 62 %,
Съобразно чл. 1.7, чл. 1.8 и чл. 1.9 от Договора, до края на следващия ден,
считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора, със
срок на валидност не по- кратък от срока на кредита плюс 6 месеца или 2) две
физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно
поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500
лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор;
да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 3.3 от
договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1, 73 лв. за
всеки ден, в който не е осигурено обезпечение.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 52- 55/ се изяснява, че в ГПР по процесния договор са включени
единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с включване на неустойката
при непредоставяне на обезпечение, ГПР се увеличава с 311, 40 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и АЛБ. Д. Д. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 200 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
2
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Съгласно чл. 3.3 от договора, кредиторът начислява за всеки ден, в който
потребителят не е изпълнил задължението за осигуряване на обезпечение сума в
размер от 1, 73 лева ( съобразно чл. 3.3 от договора, неустойката няма предел ).
Разпоредбите на чл. 1.7, чл. 1.8 и чл. 1.9 от договора, възлагат в тежест за заемателя да
осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители ( които
следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или
банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на
съдържанието на клаузата на чл. 3.3 от договора и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 3. 3 от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси кредитно финансиране в нисък размер ( 200 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за
целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или две физически лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени
във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани
и от факта, че самият кредитор, в чл. 3.3 от Договора предвижда, че вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” ще се включи при формирането на всяка
анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
3
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49, 62 %, но от съдържанието му
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 3.3 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде
включена в ГПР, размерът му нараства с 311, 40 %. В случая, акцентът се поставя не
само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако
това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна
база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че
предвидената „неустойка“ при непредоставяне на обезпечение е без лимит и би могла
да бъде начислявана до момент, в който ще превиши чистата стойност на
предоставения финансов ресурс.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се
оскъпява с 311, 40 %, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК, клаузата на чл. 3.3 от Договор за кредит № *****г. следва да бъде прогласена за
нищожна.
4
Доколкото клаузата на чл. 3.3 от процесния договор за кредит е нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, то безпредметно е съдът да обсъжда останалите доводи на
ищеца, изложени в исковата молба и касаещи частичната недействителност на
договора.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 23/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Иванова сума в размер от 300 лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в общ размер от 200 лв., от които 50 лв. държавна такса и 150лв.
депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК
нищожността на клаузата на чл. 3.3 от Договор за кредит № *****г, сключен между
А. Д. Д., ЕГН ********** като заемател и „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* като
заемодател, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение
по договора, поради това че с включването на размера на неустойката в годишния
процент на разходите по договора, същият надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на *****, в
качеството й на пълномощник на ищеца А. Д. Д., ЕГН **********, сума в размер на
300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на АЛБ. Д. Д.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 200 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/__________________
5