Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 15.04. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично
съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и
двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№
16905 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивни жалби срещу решение № 438949 от 27.06.2018 г. по
гр.д.№ 52123 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 34-ти състав, подадени от:
1-Г.Д.С., ответник
пред СРС. Решението се обжалва в частта,
в която е уважен предявеният от Л.Г.П., иск с правно основание чл.108 ЗС относно
¼ идеална част от имот с идентификатор 80409.5836 с площ от
2 330 дка, находящ се в землището на с.Чепинци, м.“Тунесвет“.
Излагат се доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуален закон,
както и за необоснованост. Счита, че съдът неправилно е приел, че ищцата е
собственик на претендирания от нея имот, както и, че в полза на ответника не
бил изтекъл 10-годишният давностен срок. До този
погрешен извод съдът бил достигнал, тъй като не бил обсъдил в тяхната
съвкупност, събраните по делото доказателства. Въззивникът се легитимирал за
собственик с надлежно съставени писмени документи за това, а именно –
предварителен договор от 11.09.2016 г./годината по въззивната жалба/, както и нот.акт № 87 от 11.12.2006 г. на Нотариус А. Ч.. Сочи, че
бил добросъвестен владелец, тъй като добосъвестността
му била съществувало още при възникване на правното основание – 11.09.2006 г.,
когато ¼ идеална част от имота му била продадена от М.К. /брат на
ищцата/. Именно от този момент била започнала да тече придобивната
давност и била изтекъл на 11.09.2011 г. при условията на чл.79, ал.2 ЗС. Към
11.09.2011 г. искова молба от Л.Г.П. не била депозирана. Датата 11.09.2016 г.
като начало на давностното владение се потвърждавало
и от показанията на свидетелите К.и И.. От тази дата до края на 2016 г., когато
била заведена исковата молба, ответникът владеел имота без да бъде смутен и
обезпокояван от ищцата. Това се потвърждавало и от показанията на свидетелката М..
Последната изобщо не знаела какви имоти са й възстановени, а отговорите на
въпросите й били подсказани от ищцата. За последното ищцата била изрично
предупредена от съда и това било отразено в съдебния протокол. Свидетелката М.
била заявила, че като им върнали имотите от ТКЗС, те не ги били обработвали, а
ги дали на арендатори; тя предполагала, че договорите за аренда са сключвани от
брат й М.К.. Счита, че последният е „преобърнал владението“ като е превърнал с едносранни действия държането на чуждите идеални части във
владение, като по явен и недвусмислен начин чрез стопанисване на имота и
сключване на договора за управление по отношение на същия имот е отричал
владението на останалите собственици и затова презумпцията на чл.69 ЗС не
намирала приложение в този случай. Позовава се на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС. От показанията на свидетелката М.
се установило, че ищцата е знаела, че собствеността й е отнета, а имотите
продадени и след това препродадени. Счита, че ищцата е бездействала като
собственик и затова ответникът /въззивник пред настоящата инстанция/ бил продобил собствеността върху ¼ идеална част от същия
по давност на основание чл.79 ЗС. СРС бил обсъдил събраните по делото
доказателства като се позовал на постановеното решение от 18.11.2014 г. по
гр.д.№ 9974 по описа за 2013 г. и на част от показанията на свидетеля К.и
достигнал до погрешния извод, че тези доказателства установяват смущаване на
владението. Цитираното съдебно решение касаело друга ¼ идеална част от
процесния имот и нямала нищо общо с идеалната част на Л.Г.П.. Позовава се на
чл.30, ал.3 ЗС. Самите показания на свидетеля К.били възпроизведени превратно,
тъй като същият бил заявил, че са се отказали да обработват земите, тъй като
земеделието било трудна работа. А въззивникът продължил да обработва имота.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени в обжалваната му част решение № 438949 от 27.06.2018 г. по
гр.д.№ 52123 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 34-ти състав и вместо това да
постанови друго, с което претенцията по чл.108 ЗС на ищцата Л.Г.П. се отхвърли
по отношение на него като неоснователна. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор
от Л.Г.П., ищец пред СРС. Излага се становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС решение. Сочи, че не
са допуснати твърдените от въззивника нарушения при постановяване на
обжалваното решение, а отразеното в обстоятелствената част на въззивната жалба
представлявало неверни твърдения. Сочи, че въззивникът не бил добросъвестен
владелец при сделката с М.К., тъй като последният като продавач не бил
собственик на имота, предмет на продажбата. Това било така защото констативният
му нот.акт бил издаден въз основа на документ с неверно съдържание. Счита, че правилно СРС бил приел, че
владението на ответника /пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция/ е
смутено с получването на исковата молба по иска,
предявен от В.С.. Именно тогава ответникът и по настоящето дело, бил уведомен,
че М.К. не е собственик на целия имот. СРС бил потвърдил този факт и с
изявлението на ответника С., направено в отговора по исковата молба, че
присъединява владението на ответника М.К.. СРС се бил позовал на ТР № 1/2012 г.
по тълк.д.№ 1/2012 г. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 01.10.2018 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по
делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е подадена на 15.10.2018 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва,
предявеният срещу въззивника /ответник/ иск по чл.108 ЗС е уважен, затова съдът
счита, че въззивната жалба е допустима.
2-Г.А.Д., ответник
пред СРС. Решението се обжалва в
частта, в която претенцията по чл.108 ЗС на Л.Г.П. е уважена срещу въззивника относно
¼ идеална част от имот с идентификатор 80409. 5868.52, находящ се в
с.Чепинци,м. „Козянов гьол“, целият с площ от
1760 дка/всъщност 1 670 дка/. Решението се обжалва и в частта за
разноските. СРС не се бил съобразил с факта, че ответникът Д. е трети поред
добросъвестен собственик на процесния имот, защото бил придобил процесната
¼ идеална част на валидно правно основание – с договор за
покупко-продажба от С.К. през 2010 г. Неправилно СРС бил игнорирал възражението
за придобивна давност на процесните идеални части по
чл.79 ЗС, както и за присъединена давност на баща и син К., считано от
07.12.1998 г. От показанията на свидетелката М. се установило, че ищцата изобщо
не се била интересувала от имота, нито го била ползвала, нито го била владяла
за себе си. Сочи, че СРС не бил извършил обстоен анализ на доказателствата във
връзка с направеното възражение за придобивна
давност. Неправилно СРС бил приел, че са налице предпоставките на чл.108 ЗС за
уважаване на иска. Това било така, защото от ищцата не било установено по
безспорен начин правото на собственост върху имота.
Иска се от настоящата инстанция да отмени в
обжалваната му част решение № 438949 от 27.06.2018 г. по гр.д.№ 52123 по описа
за 2016 г. на СРС, ГО, 34-ти състав и вместо това да постанови друго, с което
претенцията по чл.108 ЗС на ищцата Л.Г.П. се отхвърли по отношение на него като
неоснователна.
Постъпил е отговор от Л.Г.П.,
ищец пред СРС. Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното от СРС решение. Сочи, че не са допуснати
твърдените от въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение;
събраните доказателства били подложени на обстоен и обективен анализ. Доказано
било по делото, че ищцата е собственик на процесната
¼ идеална част от имота по силата на наследствено правоприемство
от баща си Г.К. С.. Сочи, че въззивникът цитирал части от показанията на
свидетелката М. като пропуснал да посочи, че при разпита същата била заявила,
че се била договорила с брат си, също ответник по делото, да ползва временно
земеделските имоти, а не да изготвя въз основа на неверни документи констативни
нот.актове. Подобна договорка между съсобствениците
на имоти не било разнозначно на дистанциране на
съсобственика и дезинтересиране по отношение на неговата идеална част. Счита,
че въззивникът не може да бъде добросъвестен владелец, тъй като бил купувач въз
основа на нищожен документ за собственост и не можело да се приеме, че тече придобивна давност при наличието на неистински документ за
собственост. Счита, че пред СРС били доказани всички кумулативно дадени
предпоставки на чл.108 ЗС. Затова решението било законосъобразно правилно и
обосновано. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 09. 07.2018 г. /чрез особения си представител адв.В./,
обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/
призовка.
Въззивната жалба е подадена на 16. 07.2018 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва,
предявеният срещу въззивника /ответник/ иск по чл.108 ЗС е уважен, затова съдът
счита, че въззивната жалба е допустима.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в
сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Въззивната инстанция намира, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалваната част СРС е
приел, че ищцата е наследник по закон на Г.К. С.. Прието е още, че ищцата се е
отказала от наследството на 04.12.1992 г. с оглед изрично представената от
ищцата молба, както и от удостоверението на СРС със същата дата. Процесните
недвижими имоти, обаче, били възстановени по реда на ЗСПЗЗ на 07.12.1998 г. и
същите по смисъла на чл.91 а от Закона за наследството представлявали
новооткрито наследство. Затова и отказът от наследсво,
направен през 1992 г. не засягал процесните имоти. С оглед представеното
удостоверение за наследници, ищцата притежавала по ¼ идеална част от
всеки от заявените в исковата молба, имоти. Решенията на ПК били влезли в сила
на 22.12.1998 г. Относно представеното по делото удостоверение №
2559/04.12.1999 г. от постъпилите данни от СРС, служба „Архив“ се установило,
че такова удостоверение не съществува, т.е. липсвал отказ от наследство през
1999 г.
I-Относно ответника Г.Д.С. е прието, че праводателят му М.Г.К., брат на
ищцата е бил признат за собственик на процесния имот по силата на наследство и
отказ от наследство въз основа на удостоверение № 2559/04.12.1999 г./л.16/, за
което било прието, че не съществува.
Действително, ответникът С. бил представил
предварителен договор от 11.09.2006 г./л.133 и следв./
и нот.акт за покупко-продажба № 87 от 11.12.2006 г.,
но след като се установило, че продавачът М.К. не е бил собственик на ¼
идеална част от имота, то и ответника С. не бил придобил собствеността върху тази
част, защото я бил получил от несобственик.
Относно възражението на
ответника за придобиване на имота по давност СРС е изложил мотиви като
се е позовал на чл.69 ЗС. Въз основа на показанията на свидетелите К.и И., СРС
е приел, че ответникът бил установил фактическата власт върху имота /нива/ от
м.09.2006 г. По делото, обаче, било представено решение от 18.11.2014 г. по
гр.д.№ 9974 по описа за 2013 г. на СГС, Втори Д въззивен състав/л.43/ от което
се установило, че С. е ответник и по това друго дело, а предмет на иска по
чл.108 ЗС била друга ¼ идеална част на същия имот по иск, предявен от В.
Г. С./сестра на ищцата/. И по двете производства ответникът С. се легитимирал
като собственик на имота с нот.акт за
покупко-продажба № 87 от 11.12.2006 г. От съдебното решение се установило, че
ответникът С. се е уведомил, че праводателя му – М.К.
не е едноличен собственик на имота, както и, че други лица имат претенции за
собственост към този имот. Затова и от датата на подаване на исковата молба по
това друго дело- 17.09.2011 г. владението на С. било смутено. От показанията на
свидетеляК., разпитан на страната на ответника С., се
установило, че те двамата били обработвали процесната нива 2010-2011 г., след
което се отказали да го правят. Това също потвърждавало, че владението е
смутено през 2011 г. и след 17.09.2011 г. вече не били налице обективния и
субективен елемент на владението. Затова и е достигнал до извода, че ответника С.
не е доказал твърдението си в отговора по исковата молба, че е владял имота от
2006 г. до 15.09.2016 г., когато била подадена исковата молба.
Относно твърдението за изтичане на общата придобивна 10-годишна давност при присъединяване на
владението от праводателя му М.К., СРС се е
позовал на приетото в ТР № 1/2012 г. по тълк.д.№ 1 по
описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС във връзка с презумпцията на чл.69 ЗС.
Изводът му е, че по делото не са представени доказателства, че съсобственикът е
започнал да държи идеалните части на останалите съсобственици за себе си с
намерение да ги свои, както и че действията по превръщане на държането във
владение са доведени до знанието на останалите съсобственици.
II-Относно ответника Г.А.Д. е констатирано, че относно собствеността на същият е представен
нот.акт № 14 от 03.02.2010 г./л.33/, поправен с нот.акт на л.35, съгласно който Д. в качеството му на
купувач и продавач С.К., били сключили договор за покупко-продажба на имота
/нивата/ в м. Козянов гьол. По делото, обаче, било
установено, че ответника М.К., който бил прехвърлил имота на С.К. с нот.акт № 2, дело 2/2010 г./л.36/, не е бил собственик на
процесната ¼ идеална част от имота, предмет на сделката, то и С.К.,
както и Д. не били придобили собствеността върху тази ¼ идеална част,
защото я били получили от несобственик. В полза на М.К. бил съставен
констативен нот.акт № 83, дело № 870/2006 г. /л.39/
въз основа на наследство и отказ от наследство, обективиран в удостоверение №
2559/04.12.1999 г., л.16 по делото пред СРС.
Относно възражението на
този ответник, че е придобил собствеността върху имота по давност, СРС е
приел, че ответникът не е ангажирал доказателства, че е владял имота през
твърдения от него период – 2010 г.- 15.09.2016 г./датата на подаване на
исковата молба/.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна
страна:
Искът по чл.108 ЗС е претенцията на носителя на едно
вещно право за връщане на
вещта от лицето, което неправомерно
я владее или държи.
Целта на защитата е да се
възстанови фактическото владение върху вещта на титуляра
на вещното право, който е оправомощен да владее вещта, т.е. ревандикацията има
за предмет да установи със сила на пресъдено нещо
/СПН/ правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него придобивно основание /в случая наследствено правоприемство/
и да осъди ответника да преддаде факическата
власт.
Искът съдържа в себе си
две искания за правна защита, а именно:
1-
Да бъде установено, че ищецът притежава
правото на собственост върху заявения с искова молба, недвижим имот и
2-
Да бъде осъден ответникът да му
предаде владението върху този имот. В този смисъл е и ТР № 4 от 14.03.2016 г.
по тълк.д.№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и
мотивите към т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.дело
№ 1/2020 г. на ОСГК на ВКС.
За да се уважи
ревандикационният иск, е необходимо кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на вещта; 2/ ответникът
да я владее, респ.държи и 3/ липса на правно основание
за упражняване на фактическа власт
върху вещта от страна на
ответника.
Относно легитимацията
на ищцата като собственик на спорните по настоящето дело два недвижими
имота, за които не се спори, че попадат в обхвата на ЗСПЗЗ:
Ищцата твърди да е
собственик по силата на наследство от покойния й баща Г.К.. Обстоятелството, че
същата е негов наследник по закон не е спорно, а и се установява от
представеното по делото удостоверение за наследници № 56/02.06.2011 г./л.13 по
делото пред СРС/.
Освен това ищцата твърди,
че на 04.12.1992 г. се била отказала от наследството на баща си като за това се
легитимирала с удостоверение № 2559 от 04.12.1992 г., вписано в специалната
книга на СРС под № 85.
С влязло в сила решение
било установено, че удостоверение № 2559/04.12.1999 г. е подправено в частта
относно годината като вместо вярната „1992“ било вписано „1999“. Това било
сторено с оглед игнориране приложението на разпоредбата на чл.91 а от ЗСПЗЗ.
Въз основа на това подправено удостоверение брат й – М.К. се снабдил със 7 бр.
констативни нот.актове с № № от 79 до 85 по описа за
2006 г. на Нотариус А. Ч.. Част от идеалните части, равняващи се на ¼ от
наследството й от покойния й баща, от тези имоти, М.К. продал на ответниците по спора.
Не се спори по делото, а и
от представените с исковата молба решения на ПК се установява, че собствеността
върху процесните ниви е била възстановено на наследниците на Г.К., съответно по
т.3 на решение № 1411 от 07.12.1998 г. относно нивата с площ от 1 670 дка
в м. „Козянов гьол“ /по иска срещу ответника Д./ и
т.4 относно нивата с площ от 2 330 дка в м.“Тунесвет“
/по иска срещу ответника С./ в землището на с. Чепинци /л.9 пред СРС/. Видно от
отбелязването решението на ПК е влязло в сила на 22.12.1998 г.
Не се спори, а и от
представените с исковата молба нот.актове /л.20 и следв./ се установява, че М.Г.К., брат на ищцата се е
снабдил с констативни нот.актове по чл.483, ал.1 ГПК,
в които в приложението под т.5 фигурира „удостоверение за отказ от наследство с
вх.№ 2559/04.12.1999 г.
От ищцата е представен с
исковата молба отказ от наследство, вписан на 04.12.1992 г. в
специалната за това книга на СРС и съответно е било издадено удостоверение №
2559 от същата дата/л.15 по делото пред СРС/.
С оглед чл.91 а от ЗН
земеделските земи се явяват „новооткрито наследство“ с оглед стореното в ТР №
1/04.11.1998 г. по тълк.дело №1/1998 г. на ОСГК на
ВКС.
Относно удостоверението с
година на издаване 1999 г./л.16 пред СРС/ с влязло в сила съдебно решение,
постановено на 18.11.2014 г. от СГС, ГО по в.гр.д.№ 9974 по описа за 2013
г./л.43/ е прието, че в специалната книга на СРС липсва удостоверение с № 2559
за календарната 1999 г. От заключението на изслушаната и приета там
съдебно-графологическа експертиза било установено, че последната цифра на
годината – „2“ по механичен начин е била изтрита и на нейно място е отпечатана
цифрата „9“. Затова и съдът е направил
извод, че липсва отказ от наследство по отношение на новооткритото наследство с
оглед разпоредбата на чл.91 а от Закона за наследството.
При това положение
правилно от СРС е било прието, че ищцата притежава ¼ от наследството на
баща си Г.К., респ., че не е налице валиден отказ от насредство
и процесните ниви са останали в наследството.
По отношение на
ответника Г.Д.С.:
Същият претендира да е собственик на процесната ¼ идеална част от нивата с площ от
2 330 дка, м.“Тунесвет“ в землището на с.Чепинци
въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт
№ 87 от 11.12.2006 г. на Нотариус А. Ч..
Видно от съдържанието на предварителния договор, М.К.
се е легитимирал като собственик на основание отказ за наследство № 2599/99 г.,
какъвто по безспорен начин се установи, че не съществува, виж удостове- рението от СРС на л.187
по делото /пред СРС/. Този отказ е цитиран и като приложение в нот.акт № 79 от 11.12.2006 г., съставен по реда на чл.483,
ал.1 ГПК, в полза на М.Г.К./л.136/, както и в нот.акт
№ 87 от 11.12.2006 г./л.138/, т.6, с който е изповядана покупко-продажбата
между М.К. и ответника С..
При положение, че се
установи, че не е налице отказ от наследство от страна на ищцата Л.Г.П., т.е. прехвърлителят М.К., нейн брат,
не е бил едноличен собственик на имота към датата на продажбата, то ответника С.
не е придобил собствеността на процесната ¼ идеална част от имота въз
основа на сключения с несобственик, договор за покупко-продажба.
Като резултат от липсата на
собственост на праводателя договорът за
покупко-продажба не може да породи вещно-правно действие по правилото, че никой
не може да прехвърли повече права от тези, които притежава, виж втози смисъл решение № 483 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 991
по описа за 2001 г. на ВКС, Първо ГО, постановено по аналогичен случай.
Следва да посочим и, че
ответникът М.Г.К. не е обжалвал процесното първоинстанционно решение. Същото е
влязло в сила в частта, в която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нот.акт за собственост върху недвижимия имот, възстановен
по реда на ЗСПЗЗ, с № 79, дело № 866/2006 г. на Нотариус А. Ч., в частта, в
която М.Г.К. е признат за собственик на ¼ идеална част от неурегулиран
поземлен имот /нива/ с площ от 2 330 дка, находящ се в демлището
на с.Чепинци, м.“Тунесвет“, представляващ имот
161011.
Относно възражението за придобивна давност:
Обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като
владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага
наличието на намерението да се свои вещта.
Именно затова, за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана
фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл.
84 ЗС урежда волевото изявление на субективния
елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проВ. с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие
в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална
карта и т.н. До момента в който
предполагаемото от закона намерение за своене не
бъде потвърдено чрез волево изявление,
не може да
се придобие и правото на собственост.
При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от
момента на изтичане на законно
определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното
основание по чл. 79, ал. 1 ЗС /10-годишен/и по чл.
79, ал. 2 ЗС /5- годишен/.
Тъй като в случая се касае до земеделска земя /нива/, за да започне
да тече срок
на придобивна давност е необходимо имотът да е бил
възстановен на бившите собственици с решение на ОСЗ. До постановяване на позитивното решение имотът не е индивидуализиран и намерението на ползувателя да владее не е насочено
към точно определен обект и конкретното лице което е негов собственик.
В конкретния случай решението за
възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ е влязло в сила на
22.12.1998 г.
Следователно,
евентуална давност би могла да тече от 23.12.1998 г.
За да е основание за придобиване на един имот
по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, несъмнително,
явно и спокойно.
Прекъсването на давността
в хипотезата на чл.79 ЗС се изразява в извършване на действие по
отстраняване на владелеца от имота,
предявяване на права по съдебен
ред или установяване
на фактическа власт върху същия
имот от трето
лице, вкл. и от друг сънаследник
самостоятелно или наред с първоначалния владелец, т.е. във фактическо въздействие върху самия имот
или заявяване на права за
имота по съдебен ред.
Според чл.
116 ЗЗД, приложим съответно
към института на придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността
се прекъсва с признаване на вземането
от длъжника, с предявяване на иск или възражение
или на искане
за почване на помирително производство и с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Други действия, вън от ограничително
посочените, не могат да прекъснат
течението на започналата придобивна давност. Така например
различните покани - устни, писмени, нотариални; фактическите смущения на владението,
извършвани от собственика, които не са се
изразили в отнемане на владението за
повече от шест месеца, не
водят до прекъсване на придобивната
давност /чл. 81
ЗС/.
Не се спори по делото, а и
от събраните доказателства се установява,че с решение от 18.11.2014 г. на СГС,
ГО по в.гр.д.№ 9974 по описа за 2013 г. е потвърдено решение от 15.02.2013 г.
по гр.д.№ 39607 по описа за 2011 г. на СРС, 51 с-в. Производството е било
образувано по въззивни жалби на М.Г.К. и Г.Д.С., в
частта, в която срещу тях е било признато за установено по отношение на М.Г.К.,
че В. Г. С./сестра на ищцата по настоящето дело/ е собственик на ниви в
землището на с.Чепинци и този ответник е осъден на основание чл.108 ЗС да
предаде владението, както и е признато по отношение на Г.Д.С., ответник
и по настоящето дело, че В. Г. С.е собственик на ¼ идеална част от
нивата, която е предмет и на настоящето дело, с площ от 2 330 дка, м.“Тунесвет“, както и е осъден да предаде владението върху
тази идеална част. Видно от мотивите на това решение възражението на ответника С.
за придобиване на имота по давност е прието като неоснователно.Прието е, че С.
не е придобил собствеността, тъй като я е получил от несобственик.
Видно от отговора по
исковата молба по настоящето дело, предмет по което е иска по чл.108 ЗС относно
другата ¼ идеална част, за която претендира ищцата Л.Г.П., ответникът С.
е направил същите възражения /л.129/. Сочи, се че владението му било предадено
на 11.09.2006 г., когато бил сключен предварителен договор/л.133/, а след това
бил съставен нот.акт № 87 от 11.12.2006 г., с който
ответникът се легитимирал като собственик. Той бил добросъвестен владелец и за
периода от 11.09.2006 г. до 11.09.2011 г. била изтекла кратката 5-годишна
давност. Налице било бездействие на ищцата повече от 18 години – от 07.12.1998
г., когато било издадено решението на ПК. При това положение била изтекла и
общата 10-годишна давност. Ответникът бил обработвал имота необезпокоявано и
фактическата власт не била преустановена.
Предварителният договор
има само облигационно действие и не прехвърля правото на собственост, но ако
въз основа на него е предадено владението като фактическо състояние от
собственика, той е основание да се държи вещта от „купувача“.
Действително, с оглед
отразеното в този договор, може да се приеме, че имотът, предмет на договора е
бил предаден на бъдещия купувач- ответника С..
В показанията си свидетеляК.,
разпитан на страната на ответника С., сочи, че след сключването на
предварителния договор между М.К. и ответника С., есента на 2006 г. , прехвърлителят им/на свидетеля К.и на ответника С./ е
предоставил възможността да обработват нивата. През 2006 г. отглеждали зеле, а
през 2007 г.- картофи. Това продължило до 2010 – 2011 г. Свидетелят сочи, че Г.С.
му споменал преди година-две /разпита е проведен на 30.05.2018 г., т.е. около
началото на 2016 г. /, че има претенции от други роднини във връзка със
собствеността. А двамата след като приключили да се занимават със земеделие,
започнали да се виждат по-рядко. Това станало преди 3-4 години, т.е. около 2014
г., който период съвпада с приключване на производството по иска по чл.108 ЗС,
предявен от другата наследница на Г.К.- В. Г. С.Показанията на свидетеля не са
категорични и сочат три различни момента на „приключване“ на земеделските
работи върху процесната нива.
Съдът приема, че обработването на земята от
страна на ответника С., е приключило около момента на предявяване на иска от В.
Г. - на 17.09.2011 г. Именно към този момент следва да се счита, че ответникът С.
е бил уведомен за обстоятелството, че праводателя му М.К.
не е едноличен собственик на имота, който му е продал. Независимо, че там става
въпрос за другата ¼ идеална част, но от същия като по настоящето дело,
имот.
Налице е и съдебна практика, в която се приема,
че с предявяване на иска по чл.108 ЗС добросъвестния владелец се превръща в недобросъвестен, виж в този смисъл решение
№ 127 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 2014/2009 г. и решение № 131 от 10.07.2013 г.
по гр.д.№ 913/2012 г. и двете на ВКС, ГК, Първо ГО, както и решение № 35 от
25.02.2013 г. по гр.д.№ 669/2012 г. на Второ ГО на ВКС.
Ако
приемем по арг. от чл.70, ал.1, предл.2 ЗС, че
ответника С. има качеството на добросъвестен владелец към момента на възникване
на правното основание-11.12.2006 г., то от показанията на свидетелката М.,
другата сестра на ищцата, се установява, че когато сестрите, вкл. ищцата Л.Г.П.
са узнали, че брат им се разпорежда със съсобствените им имоти, са се
противопоставили. Въззивната инстанция приема, че това е станало през 2011 г.,
след което е бил подаден иска по чл.108 ЗС от В. Г. С.Показанията на свидетеляВ.И. не подкрепят тезата на ответника С., първо
защото същият препредава това, което му е казал С.К., син на М.К. и второ,
защото същият последно е бил на въпросната нива през 2007 г.
При това положение,
правилно СРС е приел, че владението на ответника С. е било смутено.
Разпоредбата на чл.30,
ал.3 ЗС на която се позовава въззивникът /за първи път пред настоящата
инстанция/ не намира приложение в конкретния спор.
Освен това общият принцип
на справедливостта изключва възможността да се придобие един имот при скрита придобивна давност, виж в този смисъл решение №
145/14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/2010 г. на ВКС, ГК, Първо ГО. Това е така,
защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият
собственик няма възможност, поради неведение да се брани. В случая се установи,
пак от показанията на свидетелката М., че трите сестри са възложили на брат си
да отдаде на арендатори съсобствените имоти, т.е. те са предполагали, че М.К.
се грижи за тези имоти по начина по който му е било възложено.
Като се имат предвид
указанията дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, необходимо е да се
предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се
демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия
следва да са доведени до знанието на собственика. Такива доказателства, а дори
и твърдения, липсват.
При това положение не може
да приемем, че е налице владение в срока по чл.79, ал.1 ЗС като предпоставка за
придобиване по давност на спорната ¼ идеална част от процесната нива с
идентификатор 80409.5836, находяща се в м.“Тунесвет“
с площ от 2 330 дка.
По отношение на ответника Г.А.Д.:
Видно от отговора по исковата молба посочено е, че същият е собственик на
процесната ¼ идеална част по силата на покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 14 от 03.02.2010 г. Ответникът се явявал купувач
по трета законосъобразна сделка. Направено е възражение за придобиване на имота
по реда на чл.79, ал.2 ЗС като се сочи, че от 03.02.2010 г. владеел имота и
срокът за придобиването му по давност до датата на предявяване на исковата
молба-15.09.2016 г., бил изтекъл. Освен това твърди, че е присъединил
владението и на М.К. с начална дата от 11.12.2006 г. При това полежение бил изтекъл и срокът по чл.79, ал.1 ЗС.
Присъединена била и давността на С.К. с начална дата от 26.01.2010 г.
Представеното по настоящето дело решение от 18.11.2014 г. било неотносимо към имота на ответника Д..
Както вече беше прието
по-горе, договорът за продажба на вещ, сключен от продавач – несобственик на
вещта, не поражда целения вещно-правен ефект. Купувачът в този случай не
придобива собствеността върху вещта, поради което сделката е непротивопоставима на действителния собственик, който
винаги може да установи и защити правото си на собственост.
При положение, че М.Г.К. не е бил собственик на
процесната ¼ идеална част от нивата в м.“Козянов
дол“, то няма как да я прехвърли на сина си С.М.К.. А последният – на ответника
Д..
Съгласно разпоредбата на
чл.33, ал.3 ЗЗД само унищожението поради крайна нужда не засяга правата,
придобити от трети лица преди вписването на исковата молба.
Всъщност без значение по
спора е дали исковата молба е вписана или не, тъй като това има само оповестително действие.
По правилото, че никой не
може да прехвърли право, което не притежава, отпада правото и на приобретаеля по сделката. Още повече, че в частта по
отношение на ответника М.Г.К., решение № 438949 от 27.06.2018 г. е влязло в
сила като необжалвано. С диспозитива на това решение е отменен на основание
чл.537, ал.2 ГПК, нот.акт за собственост върху
недвижимия имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, с № 79, дело № 866/2006 г. на
Нотариус А. Ч., в частта, в която М.Г.К. е признат за собственик на ¼
идеална част от неурегулиран поземлен имот /нива/ с площ от 1 670 дка, м.“Козянов гьол“, в землището на с.Чепинци. В тази му част решението
не е предмет на инстанционен контрол пред настоящия
съд.
Относно упражнено
спокойно, несмущавано, явно и постоянно владение за периода от 03.02.2010 г. до
датата на подаване на исковата молба по настоящия спор- 15.09.2016 г. , от този
ответник не са били ангажирани никакви доказателства, в който смисъл са и
изводите на първоинстанционния съд.
Относно
присъединяването на владението на М.Г.К. и С.М.К.:
И двамата въззивници се позовават на изтекла придобивна
10-годишна давност при присъединяване на владението на М.Г.К., а ответника Д. и
на тази на С.М.К..
Както беше вече отбелязано по-горе, постановеното от СРС решение,
частично предмет на инстанционен контрол от настоящия
съд, е влязло в сила по отношение на ответника М.Г.К.; последният не е бил
подал отговор по исковата молба, респ. не е изложил доводи и възражения.
/Ответникът С.М.К., син на
М.Г.К., също не е подал отговор по исковата молба; производството по отношение
на него е прекратено при условията на чл.232 ГПК поради оттеглянето на иска/.
Презумпцията на чл.69 ЗС в
отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена,
ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт оказва
съвпадение, така и в цитираното от страните и първоинстанционния съд ТР № 1 от
06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Действително, независимо
от правото на всеки от съсобственициге да ползва
общата вещ, някой от съсобствениците може сам да упражнява фактическата власт
върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да
стане и, ако отнеме владението на останалите съсобственици като не ги допуска
да ползват съобразно идеалните си части. Щом като този съсобственик упражнява
изцяло фактическата власт, то той не би бил държател на идеалните части на
останалите съсобственици, а техен владелец.
Първият въпрос, който
следва да бъде изяснен е дали съсобственикът М.К. е владял имота изключително
за себе си. Това е така, защото за да придобие по давност правото на
собственост върху идеалните части на останалите съсобственици, К. е следвало да
докаже, че е превърнал с едностранни действия държането им във владение. Тези
действия следва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин
да се покаже отричане на владението на останалите съсобственици. Именно това е
т.нар. „преобръщане на владението“, при което съсобственикът съвладелец се
превръща в съсобственик владелец.
Следователно, ако при спор
за собственост, този съсобственик се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да
държи идеалните части от вещта на другите съсобственици и е започнал да ги
държи за себе си с намерение да ги свои. Необходимо е и тези действия да бъдат
доведени до знанието на останалите съсобственици. Това е така, с оглед общия
принцип за доказване на „явно“ владение. Промяната от държане във владение на
идеалните части на останалите съсобственици следва да се манифестира пред тях,
както и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението на останалите
съсобственици и установяващи своене.
Вторият въпрос, който
следва да бъде изяснен е въпросът за добросъвестността или недобросъвестността
в отношенията между съсобствениците, тъй като същият има значение относно
срока, след изтичането на който се придобива собствеността. Пълна собственост
може да се придобие чрез кратката 5-годишна давност или чрез общата 10-годишна
давност.
Въз основа на събраните
пред първата съдебна инстанция писмени и гласни доказателства, въззивната
инстанция приема следното:
Видно от показанията на свидетелите,
разпитани в о.с.з. на 30.05.2018 г./л.195 по делото пред СРС/ и по-конкретно на
свидетелката М., трите сестри /ищцата по настоящето дело, ищцата по предходното
гр.д. и свидетелката/ са „оставили“ брат им М.К. да получава арендата, тъй като
е инвалид. Това означава, че те не са се деизинтересирали
от собствеността върху имотите, в който смисъл са твърденията на въззивниците,
ответници пред СРС. Имотите са били отдадени под аренда, а в знак на съпричастност
със здравословното състояние на брат им, са се отказали от получаването на
арендата. Когато са разбрали, че брат им се разпорежда с имотите им, т.е. ги
продава на трети лица, сестрите са отишли при арендаторите и са им показали
удостоверението за наследници, т.е. нивите са били обработвани от арендаторите,
а не от ответниците, Обстоятелството, че свидетелката М. не е наясно с правната
терминология в производството по възстановяване на собствеността по реда на
ЗСПЗЗ, не игнорира показанията й относно релевантните за спора факти, а именно,
че наследничките по закон на Г.К., вкл. ищцата не са
бездействали по отношение правото им на собственост. Соченото от въззивниците в
подкрепа на тезата им за придобиване на имотите по давност, защото сестрите не
били обработвали нивите сами, не я подкрепя, тъй като се установи, че имотите
са били отдадени под аренда и арендаторите са извършвали това обработване. М.К.
е бил упълномощен да получава арендата. Последното не означава, че М.К. е
упражнявал фактическа власт върху чуждите идеални части на основание,
изключващо владението на останалите съсобственици-неговите сестри. Същият е
установил владение по един скрит начин – снабдил се е с констативен нот.акт за собственост въз основа на документ с невярно
съдържание. Това пък от друга страна води до извода, че дори същият да е имал
намерение да свои, то той е недобросъвестен владелец и би придобил имота при
изтичането на общата 10-годишна давност/Решението па ПК е влязло в сила на
22.12.1998 г., а констативните нот.актове са
съставени през 2006 г./. Отделно от това М.К. не е демонстрирал пред останалите
съсобственици промяната на държането във владение.
С нот.акт
№ 2 от 20.01.2010 г. М.Г.К. се е разпоредил с нивата в м.“Козянов гьол“ чрез покупко-продажба в полза на сина си С.М.К.,
който на свое ред го е продал на ответника Д. на 03.02.2010 г.
Отосно
С.М.К. не бяха ангажирани доказателства да е владял постоянно, непрекъснато, несъмнитело, явно и спокойно. От показанията на свидетеля И.
се установи, че С.К. всъщност е водел преговорите по продажбата, но същият е
твърдял, че имотите са на баща му.
Само за пълнота на
изложението ще посочим във връзка с довода на адв.В.
в хода по същество пред настоящата инстанция, че никъде СРС не е приемал, че
сделката между ответника Д. и неговия праводател за нищожно, нито е отменил нот.акт от 03.02.2010 г. Последното се установява и от
диспозитива на съдебното решение.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, в обжалваната си част решение е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника Г.Д.С.
разноски не се следват.
Въззивникът Г.А.Д.
не е правил разноски по делото /същият се представлява от особен представител/.
В негова тежест, обаче, следва да бъде възложена отговорността за държавна
такса в производството по въззивно обжалване в размер
на 25 лв.
Въззиваемите
М.Г.К. и С.М.К. не са правили разноски.
Въззиваемата, ищец пред СРС – Л.Г.П. претендира разноски и такива са били
сторени в размер на 2 100 лв., от които за особен представител в размер на
600 лв., както и за адв.възнаграждение в размер на 1 500
лв., като договорът за правна защита и съдействие представлява и разписка.
При това положение всеки от въззивниците дължи на Л.Г.П. /ищца пред СРС/ при
условията на разделност по 1050 лв.
Производството
по отношение на въззиваемите А.Н.С. и В.П.И., ответници пред СРС, ще следва да бъде прекратено, тъй
като същите не се явяват необходими другари в процеса. Те не са подали въззивна
жалба и първоинстанционното решение по отношение на тях е влязло в сила.
Предявените срещу тях искове по чл.108 ЗС са касаели недвижими имоти /ниви/,
различни от тези, за които са претенциите срещу ответниците
Г.С. и Г.Д..
Производството по отношение на въззиваемите М.Г.К. и С.М.К. също следва да бъде прекратено. По
отношение на М.Г.К. решението като необжалвано е влязло в сила.
Относно С.М.К. производството е било прекратено от СРС с влязло в сила определение.
Решението
в тази си част има характер на определение.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 438949 от 27.06.2018 г. по гр.д.№
52123 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 34-ти състав, в частта, в която са
били уважени предявените от Л.Г.П., ЕГН **********, срещу Г.Д.С., ЕГН **********
и Г.А.Д., ЕГН **********, искове по чл.108 ЗС, като и в частта за разноските
по отношение на тези ответници.
ОСЪЖДА Г.Д.С., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв. Х.К., да заплати на Л.Г.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***-адв. П.В., сумата
в размер на 1050 лв., представляваща припадащата се част от направените разноски
пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.А.Д., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:*** – адв.В., да заплати на Л.Г.П., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***-адв. П.В., сумата в размер на
1050 лв., представляваща припадащата се част от направените разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.А.Д., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:*** – адв.В., да заплати в полза на Софийски
градски съд държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 25 лв.
ПРЕКРАТЯВА
въззивното производство по отношение на А.Н.С., ЕГН **********,
В.П.И.,ЕГН **********, М.Г.К., ЕГН **********
и С.М.К., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, а в частта, в която има характер на определение
срокът е 1-седмичен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: