Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева гр. д. № 5342 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 73516 от
16.04.2020 г., постановено по гр. д. № 32247/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 88
с-в са отхвърлени предявените от О.Н.Р., ЕГН: ********** и Е.В.Р., ЕГН **********,***5
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „К.Т.Б.“
АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление *** /в несъстоятелност/,
да им заплати сумата от 6300 лв. - главница, представляваща неоснователно платена
сума за погасяване задълженията по Договор за кредит от 22.05.2014 г. чрез
извършени престации през периода 22.07.2016 г. - 30.03.2017 г., като ищците О.Н.Р.,
ЕГН: ********** и Е.В.Р., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на ответника „К.Т.Б.“
АД на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 750 лв. – съдебни разноски.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от О.Н.Р., ЕГН: **********
и Е.В.Р., ЕГН ********** /ищци в първоинстанционното
производство/, с която се обжалва изцяло съдебното решение като необосновано и незаконосъобразно
и като постановено при неправилно прилагане на материалния закон. В жалбата се
навеждат доводи, че по делото между страните е безспорно, че между ответника „К.т.б.“
АД /“КТБ“ АД/ и първия ищец О.Н.Р. е бил сключен договор за банков кредит на
22.05.2014 г., по силата на който на същия е била предоставена сумата от 75 000
евро, както и че вземането на банката е било обезпечено с договор за
поръчителство, сключен на същата дата, с втория ответник Е.В.Р.. Излага се, че
в чл. 6, ал. 1 от договора за поръчителство е било предвидено, че Банката е
оправомощена, в случай на неизпълнение на задължение на основния длъжник, да
използва наличността в банковата сметка на поръчителя и да се погаси
неплатеното на падежа задължение или да обяви предсрочната изискуемост на целия
кредит. В жалбата се сочи, че от приетата по делото счетоводна експертиза е
установено, че кредитополучателят е изпаднал в забава поради неплащане на дължима
анюитетна вноска на 27.10.2014 г., като експертът е установил, че към тази дата
в банковата сметка на ответницата Е.В.Р. е имало суми, надвишаващи пълния
размер на кредита, който е бил 48 7500 евро. В тази връзка жалбоподателите
поддържат, че при наличието на дадено съгласие от поръчителя и от
кредитополучателя, на 27.10.2014 г., Банката като не е задължила банковата
сметка на поръчителя неоправдано не е приела изпълнението, което й е било
предложено и поради това е изпаднала в забава в хипотезата на чл. 95 ЗЗД. Въззивниците твърдят, че за да разреши
правилно възникналия спор за наличието или липсата на забава на кредитора в
хипотезата на чл. 95 ЗЗД, съдът е следвало да прецени дали с оглед действащата
нормативна уредба е налице оправдание за кредитора, който е имал на
разположение в банковата сметка на поръчителя парични средства, с които да
погаси дълга и той не го е направил /неоправдано неприемане на престацията/. В
тази връзка се сочи, че е безспорен фактът, че банковата сметка на поръчителя е
открита при „КТБ“ АД, както и че в чл. 6, ал. 1 от договора за поръчителство,
поръчителят е дал съгласие за служебно инкасо, във всеки случай, когато
основният длъжник не изпълнява задълженията си на падежа. На следващо място се излага,
че квесторите на „КТБ“ АД са били длъжни да погасят кредитното задължение по
силата на указанията, дадени им от УС на БНБ с Решение от 15.08.2014 г., което
е публикувано в ТР по партидата на „КТБ“ АД. Независимо от това обаче, в
решението си, съдът не е обсъдил посоченото доказателство, а вместо това е
изтъкнал наличието на решението от 20.06.2014 г., с което Банката е поставена
под специален надзор и са зарбанени активните банкови операции. Поддържа се, че
тази теза на съда е неправилна, тъй като на 20.06.2014 г., Банката е поставена
под специален надзор поради вероятна неплатежоспособност, назначени са квестори
и е отнето правото им да извършват плащания в 3-месечния срок, за който са
назначени, но впоследствие, за да се изчисти банковия портфейл от кредитни задължения,
на 15.08.2014 г., Управителния съвет на БНБ е дал разрешение на квесторите
служебно да погасяват кредитните задължения с парчини средства на длъжника и
съзъдължените лица, които те имат в банкови сметки, открити в „КТБ“ АД.
На
следващо място се сочи също така, че без никакво значение за забавата на
кредитора в хипотезата на чл. 95 ЗЗД е датата, на която е обявена предсрочната
изискуемост на кредита – 04.04.2016 г., тъй като кредиторът е изпаднал в забава
много преди датата, на която е била връчена нотариалната покана. В тази връзка
се поддържа, че от значение е датата, на която длъжникът е изпаднал в забава –
27.10.2014 г., а не датата, на която кредиторът е обявил предсрочната
изискуемост на кредита.
В
жалбата се излага, че при наличието на забава на кредитора в хипотезата на чл.
95 ЗЗД и при несъмнено доказателство за наличие на вложени парични средства в
банка, с които кредиторът е можел да покрие вземането си в пълен размер е
безспорно, че всяко плащане, извършено от ищците след 27.10.2014 г. е извършено
на отпаднало основание, поради това, че кредитът се смята за погасен в хипотезата
на чл. 97, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, поради което и искът за осъждане на ответника
за възстановяване в патримониума на ищците на сумата от 6300 лв. като недължимо
платена е основателен.
Предвид
изложеното се моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендират се и
разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна „К.Т.Б.“ АД /ответник в
първоинстанционното производство/ е депозирала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адв. П.В., в който се излага
становище за неоснователност жалбата. Поддържа се, че постановеното първоинстанционно
решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени искове от О.Н.Р., ЕГН ********** и Е.В.Р., ЕГН ********** с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „К.Т.Б.“ АД да им заплати сумата от 6300 лв.
- главница, представляваща неоснователно платена сума за погасяване на задълженията
по Договор за кредит от 22.05.2014 г., чрез извършени престации в периода
22.07.2016 г. - 30.03.2017 г..
Ищците твърдят, че на 22.05.2014 г. между ответника „КТБ“
АД, като кредитодател и О.Н.Р., като кредитополучател
е сключен договор за банков кредит за сумата от 75 000 евро. Поръчител на
задълженията по кредита е била ищцата Е.Р., която е сключила договор за
поръчителство от 22.05.2014 г.. Заявяват, че към 20.06.2014 г. кредитът
следвало да се счита погасен, поради което плащанията направени от О.Р. в
периода от 22.07.2016 г. до 30.03.2017 г. били недължими. Вземанията е следвало
да бъдат удовлетворени от блокирана за тази цел банкова сметка *** - поръчителя
Е.Р., в момент преди извършване на плащанията. Поради изложеното, молят да бъде
осъден ответникът да им възстанови стойността на плащанията в претендирания общ
размер от 6300 лв.
Ответникът
„К.Т.Б.“ АД /в несъстоятелност/, в депозиран отговор на исковата молба в срока
по чл. 131 ГПК, оспорва предявените искове. В тази връзка, оспорва да са били
налице предпоставките за събиране на вземането от банката чрез прилагане на установения
ред в Наредба № 3 от 16.07.2009 г., доколкото Банката е била поставена под
специален надзор на 20.06.2014 г., т.е. преди отнемането на лиценза й и
обявяването й в несъстоятелност. В този смисъл се твърди, че й е било отнето
правото да извършва всички банкови операции. Оспорва, към момента на
извършените доброволно плащания, ищецът О.Р. да е изпаднал в забава по
погасяването на кредита, поради което да са били налице предпоставките за
удовлетворяване на банката от авоарите на поръчителя. Твърди, че предсрочната
изискуемост на кредита е настъпила едва с връчването на нотариалната покана за
доброволно изпълнение до солидарните длъжници - с изх. № 1830/04.04.2016г. Счита,
извършените плащания от ищеца за такива по погасяване на задълженията му по
кредита и поради това дължими, платени след получаване от длъжника на поканата.
Въззивният
съд намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните
по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС, като
срещу установените от първата инстанция факти няма въззивни оплаквания, поради
което настоящият съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а препраща
към нея на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Производството
е образувано по предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед неосъществено
или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Възникването
на спорното материално право за връщането на дадено при начална липса на правно
основание се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки:
процесната сума да е излязла от патримониума на ищците и да е постъпила в
имуществения комплекс на ответника, т.е. да е налице разместване на определени
материални блага в имуществената сфера на страните и това разместване на блага
да е без правно основание за това или ако е било налице такова, същото да е
отпаднало или да не се е осъществило.
Няма
спор между страните, а посоченото се установява и от представените
доказателства, че между страните е било налице валидно облигационното
правоотношение по сключен Договор за банков кредит от 22.05.2014 г., по силата
на който „К.т.б.“ АД се е задължила да предостави в заем на ищеца О. Николаев Р.
парична сума в размер на 75 000 евро.
Не
е спорно също така, че на 22.05.2014 г. между банката и ищцата Е.В.Р. е сключен
Договор за поръчителство, по силата на който същата е приела да отговаря
солидарно пред Банката за задължението на съпруга си О.Н.Р. по договора за
банков кредит от 22.05.2014 г. в размер на 75 000 евро, както и че сумата – предмет
на договора за кредит е била предоставена на кредитополучателя и кредитът е бил
усвоен съгласно параметрите на договора.
От
друга страна, безспорно е по делото, че ищците в първоинстанционното
производство са изпаднали в забава, поради което кредитът е бил обявен за предсрочно
изискуем с уведомяването на длъжниците на 04.04.2016г. посредством връчването
на нотариална покана, изпратена от КТБ АД с изх. № 1830 от 04.04.2016 г.,
получена на 17.05.2016 г., с която същите са били уведомени за наличните им
задължения към КТБ АД по сключения договор за банков кредит от 22.05.2014 г. към
22.03.2016 г., като в същата е посочено, че последното извършено плащане по
кредита е на 27.10.2014 г..
Няма
спор между страните също така, а и посоченото се установява от неоспореното
заключение по изслушаната в първоинстанционното производство ССЕ, че
непогасеният остатък от вземането по договора възлиза на сумата от 63 065.38
евро, както и че предпоставка за обявяване на предсрочната изискуемост е
изпадането на длъжника в забава в плащане на дължимите анюитетни вноски,
считано от 27.10.2014 г. Безспорни
са и фактите, че от страна на ищцата Е.Р. е било извършено плащане на сумата,
предмет на исковата претенция по делото, възлизаща на 6300 лева чрез няколко
плащания в периода 22.07.2016г. /датата на първото плащане/ - 30.03.2017г. -
/датата на последното плащане/, с които са били приспаднати задължения, дължими
по ползвания банков кредит от 22.05.2014 г.
Спорни
по делото са обстоятелствата налице ли е недължимост на престараното в полза на
банката, поради това, че същата е имала възможност да погаси дълга чрез превод
от „служебно инкасо“ от сметка на поръчителя, след като кредитополучателят е
спрял да погасява задълженията си поради оставане без работа - чл. 96, ал. 1 от ЗЗД, както и дали е налице неоправдано неприемане на престацията от страна на
Банката на изпълнението, което й е предложено, т.е. дали е налице забава на
кредитора в хипотезата на чл. 95 ЗЗД, която да освобождава длъжниците от
последиците на тяхната забава. В тази връзка, възраженията във въззивната жалба
са, че при наличието на забава на кредитора в хипотезата на чл. 95 ЗЗД и при
несъмнено доказателство за наличие на вложени парични средства в банка, с които
кредиторът е можел да покрие вземането си в пълен размер е безспорно, че всяко
плащане, извършено от ищците след 27.10.2014 г. е извършено на отпаднало
основание, поради това, че кредитът се смята за погасен в хипотезата на чл. 97,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
Въззивниците
обосновават претенцията си за неоснователно обогатяване с твърдението, че „КТБ“
АД е разполагала с възможност да събере вземанията си от наличните суми в
банковите сметки на поръчителя Е.Р., като същата е дала съгласие за служебно
инкасо на изискуемите суми в подписания Договор за поръчителство от 22.05.2014
г..
Въззивният
съд намира за неоснователни доводите на въззивниците относно недължимост на
престираното в полза на банката по следните съображения:
На
първо място следва да се посочи, че с наложения мораториум на „КТБ“ АД да
извършва банкови операции, от което право Банката е била лишена с Решение на
БНБ за поставянето й под специален надзор, вписано в Търговския регистър на
20.06.2014 г., за Банката не е съществувала правна възможност да извършва
банкови операции по реда на чл. 21 от отменената Наредба № 3/2009г. на БНБ, от
което следва, че предвидената възможност в чл. 6, ал. 1 от договора за
поръчителство от 22.05.2015г. е била неприложима след поставянето на „КТБ“ АД
по специален надзор на 20 юни 2014 г.
Следователно
и предвид установения факт, посредством заключението на приетата в първоинстанционното
производство ССЕ, че кредитополучателят е изпаднал в забава по договора за
кредит на 27.10.2014 г., следва, че към момента на изпадането му в забава за
плащане на дължимите месечни вноски по кредита, Банката е била в невъзможност
да удовлетвори вземането си чрез прехвърляне на налични средства от сметката на
поръчителя. От изложеното следва, че в случая бездействието на кредитора да
събере дължимите суми от наличните средства по сметките на поръчителя не представлява
забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД, още повече, предвид обстоятелството, че първоначалното
решение за поставянето на банката под специален надзор е било за три месеца,
като с последващо решение от 16.09.2014 г., срокът е бил продължен до
20.11.2014 г., след което са предприети действия за откриване на производство
по несъстоятелност. Към момента на извършване на плащанията, Банката не е имала
възможност да извършва банкови операции съобразно предоставените й с лиценз правомощия
на банкова институция, от което се налага изводът, че кредитополучателят е
изпаднал в забава в период, в който за банката е имало нормативно установена
забрана за извършване на всички дейности съгласно банковия й лиценз, поради
което обективно същата не е могла да извърши каквито и да е дейности по
събиране на вземанията по процесния договор и следователно кредиторът не е
изпаднал в забава по този договор.
На
следващо място, въззивният съд намира за неоснователни възраженията във
въззивната жалба, че квесторите на банката са били длъжни по силата на решение
на УС на БНБ от 15.08.2014 г. да задължат сметките на ответницата Е.Р., открита
в „КТБ“ АД, за да се погасят вземанията по договора за банков кредит от 22.05.2014
г.
Съгласно
указанията, дадени на квесторите от Управителния съвет на БНБ с Решение от 15.08.2014
г., което е публикувано в Търговския регистър по партидата на „КТБ“ АД на
основание чл. 116, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 103, ал. 2, т. 24 от ЗКИ и чл.
16, т. 16 от ЗБНБ, като е взето предвид, че е в интерес на институциите,
поставени под специален надзор с Решение № 73 от 20.06.2014 г. и Решение № 76
от 22.06.2014 г. на УС на БНБ и на техните длъжници по кредити да бъде
позволено на банката да осъществява някои банкови дейности за целите на
погасяването на кредити е разрешено на „КТБ” АД да извършва платежни операции
за целите на погасяване на кредити към банка, поставена под специален надзор,
от сметки при същата банка на кредитополучателя, на негови съдлъжници или на
негови поръчители, когато съзадължеността или поръчителството са възникнали
преди 01.06.2014 г., когато такива са необходими за целите на погасяване на
кредити.
Безспорно,
с посоченото решение на банката е било позволено да извършва платежни операции
за целите на погасяване на кредити от сметки при същата банка на кредитополучателя
или на неговия поръчител. Следва да се вземе предвид, обаче, че от заключението
на приетата ССЕ се установи, че на 06.11.2014 г. е било направено частично
плащане на кредита /видно от изготвената таблица към задача № 3/, както и че до
дата 06.11.2014 г., при настъпване на съответните падежи по договора за кредит
банката служебно е погасявала задълженията с парични средства от банковите
сметки при банката с титуляр О.Р., от което следва, че същата се е възползвала
от предоставената й възможност до датата на решение № 138 от 06.11.2014 г. на
УС на БНБ за отнемане на лиценза й. С посоченото Решение № 138 от 06.11.2014 г.
на Управителния съвет на БНБ е бил отнет лиценза на КТБ АД (в несъстоятелност) за
извършване на банкова дейност поради отрицателен собствен капитал на банката и
е взето решение да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на
производство по несъстоятелност на основание чл. 9, ал. 6 от ЗБН. Посочената информация
е публично достъпна и е служебно известен факт на съда, който не се нуждае от
доказване.
Съгласно
разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗЗД е предвидено, че когато кредиторът е в
забава, рискът преминава върху него; ако и длъжникът е бил в забава, той се
освобождава от нейните последици. Следователно, за да са налице предпоставките
за приложение на посочената правна норма следва да се установи, че кредиторът е
в забава. Във връзка с изложените по-горе правни изводи, обаче, настоящият
състав, приема, че в случая не са били налице предпоставките за изпадане на кредитора
в забава преди да е настъпила изискуемостта на вземането на длъжника.
Следва
да се посочи също така, че за Банката не е налице задължение, в качеството й на
кредитор по облигационното й правоотношение с длъжника и поръчителя да
задължава сметките на същите служебно, тъй като в рамките на тези договорни правоотношения,
възможността на Банката да се удовлетвори служебно е единствено нейно право
като кредитор, но не и задължение. Наред с това, следва да бъде взето предвид,
че отговорността на кредитополучателя О.Р. и съпругата му Е.Р. е солидарна и
банката може да търси изпълнение от всеки от тях. В този смисъл, съгласно
предвиденото в нормата на чл. 138, ал. 1 ЗЗД, поръчителят се задължава да
отговаря спрямо кредитора за задължението по другия договор въз основа на
отделно правоотношение между тях като в този случай право на кредитора е да
избере срещу кой от двамата солидарно отговорни длъжници да насочи изпълнението
си. От изложеното следва, че дори и да се приеме, че в случая Банката не се е
възползвала от предвиденото в чл. 6, ал. 1 от договора за поръчителство право
да се удовлетвори, в случай на неизпълнение от страна на основания длъжник от
наличността в банковата сметка на поръчителя, посоченото обстоятелство не представлява
забава на кредитора по смисъла на чл. 97 ЗЗД, която би била налице единствено,
когато без негово съдействие изпълнението на дълга би било невъзможно, каквото
в случая не се установява да е налице. В тази връзка, въззивният съд намира за правилни
изводите на първоинстанционния съд, че възможността
на кредитора да събере вземането си чрез предоставеното като обезпечение поръчителство
е предвидено в договора право, упражняването на което е изцяло в неговата воля,
съобразно избора му към кой от длъжниците да насочи изпълнението си.
Следователно и правилно е било прието от съда, че неупражненото право от
кредитора да събере вземането си от авоарите на наличните при него банкови сметки
на поръчителя не може да се приеме като бездействие, представляващо забава на
кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД, което от своя страна да води до
освобождаването на кредитополучателя от отговорност за изпълнение на задълженията
му по договора за кредит. Посоченото бездействие не води до възпрепятстване на
длъжниците да изпълнят, като с оглед характера на задължението като носимо,
същите дължат престиране по издължаването му.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че в случая не са налице
предпоставките на чл. 95 от ЗЗД за неоправдано неприемане от страна на
кредитора на престацията на длъжника или неоказване на необходимото съдействие
от негова страна, без което длъжникът да не може да изпълни задължението си. В
този смисъл, длъжникът и поръчителят нямат нужда от съдействие на кредитора за
изпълнение на задълженията си по кредита, съответно по договора за
поръчителство.
На
следващо място, настоящият състав намира за неоснователно и възражението на въззивниците,
че в банковата сметка на поръчителя Е.Р. е била налична дължимата сума, поради
което ответниците се освобождават от отговорност за процесните вземания на
основание чл. 97, ал.1, изр. 2 от ЗЗД.
В
разпоредбата на чл. 97, ал. 1 ЗЗД се предвижда, че ако задължението е да се
предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи, като
предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по
местоизпълнението. Пари, ценни
книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и
без разрешение от съда.
Разпоредбата
на чл. 95 ЗЗД дефинира случаите, в които кредитора изпада в забава - когато не
оказва необходимото съдействие и когато неоправдано не приема престацията. При
първата хипотеза изпълнението на длъжника е поставено в зависимост от
определено действие на кредитора без осъществяването, на което е невъзможно да
бъде изпълнено, а при втората хипотеза следва да е налице предлагане на
изпълнение от страна на длъжника и неоснователното му неприемане от кредитора. В
случаите, когато дължимата престация е парична, кредиторът изпада в забава,
когато е отказал получаването й, но за да се освободи длъжникът от задължението
си, задължително следва да осъществи изпълнение на паричната престация. Пари,
ценни книги и ценности трябва да бъдат оставени в банка по местоизпълнението -
арг. чл. 97, ал. 1 ЗЗД, като в този случай, за да се освободи от задължението
си длъжникът следва да уведоми кредитора, тъй като паричното задължение като
носимо предполага определено поведение на длъжника, което го освобождава от
него, а именно - внасянето на парите в банка по местоизпълнението, с оглед
възможността за депозиране на пари в полза на лице различно от вносителя и
уведомяване на кредитора за това. Само тогава, при липса на изпълнение от
насрещната страна е налице възможност за прилагане на чл. 96, ал. 1 ЗЗД. В
настоящия случай, по делото не са представени доказателства за наличието на
посочените условия, за да се освободи длъжника от последиците на своята забава.
В този смисъл, не е представена покана или уведомление от длъжника или
поръчителя до кредитора – Банката да се удовлетвори от налични средства по
сметките на поръчителя. Нещо повече, с оглед на приетите от съда изводи за
липсата на забава на кредитора по договора за банков кредит от 22.05.2014г., не
са налице и предпоставките за приложение на нормата на чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – оставяне за пазене на парите в банка по местоизпълнението и уведомяване
на кредитора.
Безспорно
от приетото заключение на ССЕ се установи, че наличността по сметките на
поръчителя към 02.12.2019 г. е била по-голяма от задълженията по договора за
банков кредит от 22.05.2014 г. Обстоятелството, обаче, че Банката не се е удовлетворила
чрез служебно удържане на суми от сметки на поръчителя не е основание да се
приеме, че от страна на същата е налице неоправдано неприемане на изпълнението,
поради това, че както вече бе изложено от съда възможността за кредитора да
събере вземането си чрез предоставеното обезпечение е предвидено в договора
право, упражняването на което е изцяло в неговата воля, съобразно избора му към
кой от длъжниците да насочи изпълнението си. В този смисъл отговорността на ищците,
настоящи жалбоподатели е солидарна и банката може да търси изпълнение от всеки
от тях, като неотносимо към спора е дали квесторите са нарушили други свои
задължения, ако не са извършили разрешените им от БНБ платежни операции.
По
изложените съображения, настоящият състав намира за правилни приетите изводи от
първоинстанционния съд, че извършеното плащане от страна на поръчителя за
погасяване задълженията на кредитополучателя по процесния договор е било въз
основа на годно правно основание за това, а именно в изпълнение на сключения
договор за поръчителство, поради което и престацията, като дължима не подлежи
на връщане. В този смисъл, след като не е установено да е налице неоснователно
разместване на блага в имуществената сфера на страните, чрез плащане на претендираната
в исковата молба сума в размер на 6300 лв., то не се дължи и възстановяването й
от ответника „КТБ“ АД.
Поради
изложеното, въззивният съд намира, че предявените искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящото производство, право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна по делото, която, обаче не претендира
разноски по делото, поради което и такива не следва да се присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 73516 от
16.04.2020 г., постановено по гр. д. № 32247/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 88
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.