Р Е Ш Е Н И Е
№ 206 17.07.2020г., гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в публично заседание
на седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:Венцислав Маратилов
Членове:Д. Бозаджиев
Росица Василева
в присъствието
на секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от съдията Бозаджиев
в.гр.д.№186/2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№1051/17.07.2019г., постановено по гр.д.№4066/2018г. по описа на РС- Пазарджик,
по исковете на И.Г.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв.Д.Б.,***,
със съдебен адрес:*** против „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.С., бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С.К. е признато, че сключения на 06.11.2013г. Договор за паричен заем
№1947442 между „И.А.М.” АД, ЕИК
*********, от една страна като заемодател и от друга И.Г.М., с ЕГН **********,
като заемател за недействителен, поради противоречието му на закона- чл.11
ал.1, т.9, т.10, т.11, т.12 и т.20 от Закон за потребителския кредит и във
връзка с чл.22 от ЗПК.
Осъден е „И.А.М.”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.„Д.Н.” №28, „С.Ц.“,
ет.2, офис 40-46, представлявано от С.К., да заплати на И.Г.М., с ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 363,69лв., получена без основание /при начална липса на
основание/- по недействителен договор за паричен заем №1947442 от 06.11.2013г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда- 05.10.2018г. до окончателното й изплащане.
Осъден е „И.А.М.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“,
ет.2, офис 40-46, представлявано от С.К., да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на РС- Пазарджик, направените разноски от бюджета на
съда за вещо лице в размер на 100лв., както и държавна такса по делото в размер
на 100лв.
Осъден е „И.А.М.“
АД, представлявано от С.К. да заплати на пълномощника на ищеца- адв.Д.Б. ************,
с адрес: гр.П., ул.„Б.П.“ №1, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, във връзка с
чл.38 ал.1, т.2 от ЗА адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
и защита в размер на 600лв.
Против това
решение е постъпила въззивна жалба от „И.А.М.“ АД, ЕИК *********,
представлявано от С.К.- Изпълнителен директор, чрез Адвокатско дружество „А. и Ш.“,
представлявано от адв.М.Г.Ш..
Твърди се, че
постановения съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, постановен в
противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила.
В тази връзка се
визира, че в процесния случай, от страна на съда е съобщено до страните доклада
по чл.140 от ГПК, но не е извършил надлежно разпределение на доказателствената
тежест, като не е посочил на страните за кои свои твърдения не сочат
доказателства, за да могат същите да направят надлежно и в срок доказателствени
искания.
Приема се, че са
налице пропуски във връзка с този доклад, като това прави организирането на
защитата на ответника практически
невъзможна.
Визира се, че
съдът не е разисквал спорните въпроси по предявените искове и направените
оспорвания и доводи и твърдения, защо от страна на съда се приема или не се
приемат за достоверни едни доказателства по делото, защо се застъпва една или
друга теза, кои доводи и твърдения на страните се приемат за правилни.
Счита се, че при
така допуснатите нарушения от страна на първоинстанционния съд се е стигнало до
постановяване на съдебно решение, в което неправилно и необосновано се
възприема фактическа обстановка по делото, направени са неправилни и
необосновани изводи, което е довело и до неправилност и необоснованост на постановения
съдебен акт.
Твърди се, че
неправилно е възприето, че процесният договор между страните по делото е
недействителен. В този смисъл се приема, че неправилни са изводите на районния
съд, че процесния договор противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10
и т.12 от ЗПК.
В тази насока се
излагат подробни съображения.
Моли се за
отмяна на обжалваното решение, като бъде постановено друго, с което да бъдат
отхвърлени исковите претенции, предявени от И.Г.М. срещу „И.А.М.“ АД.
Моли се за
присъждане на сторените в настоящото и в първоинстанционното производство
разноски.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран
писмен отговор от другата страна в процеса- И.Г.М., чрез пълномощника му адв.Д.Б.
***.
В него се
излагат подробни доводи в насока неоснователност на конкретно изложените
възражения във въззивната жалба.
Моли се за
потвърждаване изцяло на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.
Моли се за
присъждане на направените съдебно- деловодни разноски.
С въззивната
жалба и писмен отговор не са направени доказателствени искания.
С Определение
№282/29.01.2020г., постановено по гр.д.№4066/2018г. по описа на РС- Пазарджик е
оставена без уважение искането на ответното дружество „И.А.М.“ АД, инкорпориран
в т.6 но въззивната жалба с вх.№19932/15.08.2019г., с правно основание чл.248,
ал.1 от ГПК- с искане за изменение на Решение №1051/17.07.2019г., постановено
гр.д.№4066/2018г. по описа РС- Пазарджик, в частта му за разноските.
Против това
определение, частни жалби от страните по делото в указания им срок не са
постъпили.
В съдебно
заседание, пред въззивния съд, за жалбоподателят „И.А.М.“ АД се явява адв.К.,
редовно упълномощена.
От страна на
последния се моли да бъде уважена подадената от него въззивна жалба, като се
отмени решението на първоинстанционния съд, като неправилно и
незаконосъобразно. Моли се да бъде уважени исковите претенции, като бъдат
присъдени сторените разноски. Прави се възражение за прекомерност на насрещната
страна. В срок е дадена възможност да се представи от пълномощника бележки, като
такива са представени. В същите са изложени съображения в насока уважаване на
подадената въззивна жалба и отмяна на обжалвания съдебен акт.
Ответникът по
въззивната жалба- И. Г.М., редовно призован не се явява. Не се явява и
упълномощения от него адв.Б.. От страна на последния е представена молба, в
която е взето становище по хода на делото, по същество и по разноските, но
същата е получена в съда след приключване на съдебното заседание- проведено на
15.01.2020г., съответно на 16.01.2020г.
Пазарджишкият окръжен съд, в съответствие с
правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:
Пред
първоинстанционният съд е подадена искова молба от И.Г.М., чрез пълномощник му адв.Б.
***, против „И.А.М.“ АД, в която се твърди от страна на ищецът, чрез
пълномощника му, че между него и „И.А.М.“ АД е бил сключен Договор за паричен
заем №1947442. Със същата са предявени искове, с правно основание по чл.124
ал.1 от ГПК, във връзка с чл.22 от ЗПК, чл.26 ал.1 от ЗЗД и чл.55 ал.1, предл.1
от ЗЗД.
Твърди се, че
договорът е недействителен на няколко основания: Съгласно чл.11 ал.2 от Закона
за потребителския кредит (ЗПК), общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка една страница от тях се подписва от
кредитополучателя. Неподписването им е санкционирано от закона с
недействителност на правоотношението (чл.22 ЗПК). Твърди, че не е подписал общи
условия.
Твърди, че
договорът е недействителен и поради липса на посочване на общата сума, дължима
от потребителя, съгласно чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи се, че нормата на §1,
т.2 ДР ЗПК определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита
(отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са
регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представляват ГПР (чл.19
ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната
лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.), свързани с кредита.
Твърди, че в чл.2 от договора не се съдържат конкретните параметри на общата
дължима сума. Не е ясно какъв е размерът в лева на възнаградителната лихва и на
ГПР. Такава информация не може да се почерпи и от погасителния план, който
единствено посочва в колона 3 от таблицата на размера на вноската. Липсата на
тази яснота води до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да
определял как се определя общата сума, дължима от потребителя и от какви пера е
съставена. Това означава, че договорът е недействителен, с оглед разпоредбата
на чл.22 ЗПК.
Твърди, че
договорът е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй
като не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не е
посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето
с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план.
Сочи, че в
нарушение на чл.11 ал.1, т.11 ЗПК няма погасителен план към договора. А, ако
такъв бъде представен, твърди, че същият не отговаря на изискванията, посочени
в нормата- липсва размер на погасителната вноска, както и разбивка на всяка
погасителна вноска от какви компоненти е съставена- главница, лихва, годишен
процент на разходите, неустойка и пр. Липсата на тази информация, съгласно
чл.22 ЗПК води до недействителност на договора. Недействителността му означава,
че кредитополучателят дължи връщане само на получената в заем сума, без лихва и
други разходи по кредита (чл.23 ЗПК). Ищецът твърди, че не разполага с платежните
документи, с които е погасявал кредита си. Затова посочва сума от 300лв., която
била платена по договора, като със съдебно- икономическата експертиза ще
установи точния размер.
Твърди, че
договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите
нрави. Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, а за обезпечени- двукратния размер.
Предявява, при
условията на евентуалност, иск за обявяване клаузата за възнаградителна лихва
за нищожна, поради противоречие е добрите нрави, ведно с осъдителен иск за
недължимо платеното по нея, което посочва в размер на 50 лева.
Искането е да се
постанови решение, с което, да се признае за установено в отношенията между И.Г.М.
и „И.А.М.“ АД, че договор за паричен заем №1947442 е недействителен, поради
липса на подписани общи условия, поради липса на посочена обща сума, дължима от
потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен размер на
възнаградителната лихва и нейният размер, поради липса на погасителен план,
респ. посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните суми - главница, възнаградителна лихва
и ГПР;
Да се осъди „И.А.М.“
АД, да заплати на И.Г.М., сумата от 300лв., получена без основание по
недействителен договор за паричен заем №1947442, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното
й изплащане. Този иск заедно с установителния по п.1 са предявени кумулативно;
Да се признае за
установено в отношенията между И.Г.М. и „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, че клаузата
за възнаградителна лихва в договор за паричен заем №1947442 е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Този иск е предявен при условията на
евентуалност, като се моли съда да го разгледа при отхвърляне на исковете по
п.1 и п.2 от петитума на исковата молба. Сочи, че искът е предявен кумулативно
с исковете по п.3 и п.3.1 от петитума на исковата молба;
Искането е да се
осъди „И.А.М.“ АД, да заплати на И.Г.М., сумата от 50лв., представляваща
недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва в договор за паричен
заем №1947442, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Сочи, че
този иск е предявен при условията на евентуалност с исковете по п.1 и п.2 и
кумулативно с иска по т.3, т.3.1 и т.4 от петитума на исковата молба.
Претендират се
деловодни разноски.
С оглед на
обстоятелството, че ищецът не може да заплати адвокатското възнаграждение за
водене на делото се моли съдът, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата,
съобразно уважената част на иска, да осъди ответника да заплати адвокатското
възнаграждение, според размера предвиден в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Представен е договор за правна защита и
съдействие.
В изпълнение на
разпореждане на първоинстанционният съд от 05.11.2018г., по делото е постъпила
допълнителна молба от ищеца, чрез пълномощника му, с вх.№26926/03.12.2018г., с
която уточнява, че цената на иска по п.1 от петитума на исковата молба е 1542,42лв.,
колкото е сборът от всички плащания, съгласно чл.3 ал.1, т.7 от договора.
Цената на иска по п.3 от петитума на исковата молба е 742,24лв., която се
получава от разликата между сумата от 1542,42лв. и заемната сума от 800лв.
Сочи се, че
доказателствата и конкретните обстоятелства са приложени по делото и това е
договор за паричен заем №1947442/06.11.2013г. Към договора е приложен и
погасителен план, който принципно няма пречка да бъде приет, но с бележката от
тяхна страна, че погасителният план не е подписан, което е съществено нарушение
на чл.11 ал.1, т.11 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Моли да се има
предвид, че между И.М. и „И.А.М.“ АД е бил сключен Договор за паричен заем
№1947442 от 06.11.2013г. като по силата на контракта, ищецът получил в заем
сумата от 800лв., като следвало да върне общо сума от 1542,24лв. Последната се
изплащала, чрез месечни погасителни вноски, всяка с размер от 45,36лв. за периода
oт 12.11.2013г. до 01.07.2014г. В договорът бил определен годишен процент на
разходите от 832.11% и възнаградителна лихва от 140.34%. Към договора имало
погасителен план, който обаче не е подписан от страните по него.
На основание
чл.232 от ГПК е оттеглена исковата претенция частично по п.1 от петитума на
исковата молба, с която моли съда да прогласи недействителността на Договор за
паричен заем №1947442, поради липса на подписани общи условия. В тази част моли
производството по делото да бъде прекратено.
Твърди от страна
на ищецът, че след като се запознал с представения договор за паричен заем,
установил, че същият страда от допълнителни два порока, които водят до неговата
недействителност, по смисъла на чл.22 ЗПК. В тази връзка се моли съдът, на основание
чл.214 ал.1, изр.1 от ГПК да допусне изменение на основанието на предявения
установителен иск, чрез добавяне на нови основания за недействителност на
процесния договор, без обаче да променя петитума на исковата молба по п.1.
Изменението е уместно, с оглед защитата на ответника, тъй като няма все още
редовно проведено първо по делото заседание и все още няма депозиран отговор по
исковата молба. Твърди, че такова изменение е допустимо, съгласно установената
съдебна практика.
Сочи, че
допълнителните основания са следните: В нарушение на разпоредбата на чл.11
ал.1, т.12 ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) в договора няма вписана информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит
да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението
на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени, съгласно договора за кредит, в
погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана е
валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните
разходи, съгласно договора за кредит. Липсата на тази информация, съгласно
чл.22 от ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) влече недействителност на целия договор.
Твърди, че в
нарушение на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) в договорът не е
вписано наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срокът, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29 ал.4 и 6, както и за
размера на лихвения процент на ден. Липсата на тази информация, съгласно чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) влече недействителност на целия договор.
Формулирано е и
ново искане, а именно, да се признае за установено в отношенията между И.Г.М. и
„И.А.М.“ АД, че Договор за паричен заем №1947442 е недействителен на основание
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.12 и т.20 от Закона за потребителския
кредит.
С Определение
№54/08.01.2019г., постановено в производството по делото, на основание чл.232
от ГПК е прекратено производството по делото в частта по п.1 от петитума на
исковата молба, с която се иска съдът да прогласи недействителността на Договор
за паричен заем №1947442, поради липса на подписани общи условия, поради
оттегляне на исковата претенция в тази й част от ищеца. Определението за
частичното прекратяване на производството по делото е надлежно съобщено на
страните, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Производството по делото е
продължило по останалите искови претенции на ищеца.
В срокът по
чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответното дружество, чрез процесуалния му представител, с който се оспорват
изцяло претенциите и твърденията на ищеца, посочени в исковата молба.
Твърди се от
страна на ответникът, че на 06.11.2013г. ищеца И.Г.М. е сключил с „И.А.М.“ АД
Договор за паричен заем №1947442. Първият е получил заемна сума в размер на
800лв., като се е задължил да погаси сума, включваща главница и лихва, в общ
размер от 1542,24лв., като заплати 34 равни седмични вноски, съгласно
съдържащия се в договора погасителен план, всяка от които в размер на 45,36лв.
Възразява се срещу
искането на ищеца целия Договор да бъде обявен за недействителен, както и срещу
исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита, че
претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло
отхвърлени.
Възразява срещу
твърдението на ищеца, че договорът е недействителен на основание неспазване на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи, че видно от съдържанието на
договора, фиксираният годишен лихвен процент по заема е 140,34% (чл.3, т.6), а
размерът на ГПР по процесния договор е 832.11% и е изрично посочен в чл.3, т. 8
от него като на ищеца допълнително е указано, че при изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма
да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
Размерът на ГПР е изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК и е
изчислен на база на формулата, посочена в Приложение №1 към ЗПК като са взети
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. ГПР няма
как да бъде представен като твърда сума, тъй като той представлява коефициент,
изразен в проценти. Общият размер на всички плащания, дължими от потребителя,
изчислени към момента на сключването на договора за паричен заем (съгл. чл.11
ал.1, т.10 от ЗПК) са посочени в чл.3, т.7- 1542,24лв. Този размер представлява
общата дължима сума от потребителя, включваща главница (общия размер на
кредита, съгласно §1, т.3 от ДР на ЗПК) и договорна лихва, изчислена при
прилагането на годишния фиксиран лихвен процент в размер на 140,34% (чл.3,
т.6), напълно съответстващ на законовите норми.
Възразява срещу
твърдението, че в договора не се съдържат конкретните параметри на общата
дължима сума. Сочи, че размерът на главницата- 800лв.- е посочен в чл.3 ал.1, а
по отношение на размера на възнаградителната лихва законът не поставя изрично
изискване той да бъде посочен отделно. Твърди, че в този смисъл е достатъчно
договорът да съдържа лихвен процент. Не са налице клаузи, които да са неясно
или двусмислено формулирани, с оглед на което да не може да се установи общата
дължима по него сума. Същото важи и при необходимост да се установи общият
размер на възнаградителната лихва и ГПР, при положение че не е налице законово
изискване те да бъдат изрично посочени като твърда сума в договора. В този
смисъл, заемодателят не се явява специалист спрямо заемателя, притежаващ
специални знания, с които потребителят не разполага и поради това да е лишен от
съществена за него информация. Поради това липсата на тази информация в текста
на самия договор не би могла да влече неговата недействителност.
Твърди, че
изискването на чл.11 ал.1, т.9 от ЗПК за посочване на условия за прилагане на
договорения лихвен процент се отнася за случаи, в които има специфични такива -
например при различни лихвени проценти. В настоящия случай лихвеният процент е
фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на
закона - годишен. Главницата, върху която той се начислява, също е посочена в
договора. Няма каква допълнителна информация да бъде посочена в договора относно
лихвения процент, не съществуват условия, на които да се подчинява прилагането
му. Съгласно разпоредбите на ЗПК заемодателят не е задължен да включва в
договора изрична информация относно размера на възнаградителната лихва в лева,
още по-малко пък липсата й се санкционира с недействителност по смисъла на
чл.22 от ЗПК. Сред изброените в посочената разпоредба основания за
недействителност не е липсата на посочване на левовия израз на
възнаградителната лихва. Единственото задължение за заемодателя в тази връзка е
това да посочи годишния лихвен процент, което видно от чл.3, т.6 от договора.
Сочи, че
разпоредбата на чл.11 ал.1, т.11 от ЗПК съдържа изискване, че погасителният
план трябва да съдържа разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти. Твърди, че в настоящия случай
кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т.е.
няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което
и не се изисква предоставяне на информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми и това условие на
ЗПК е неприложимо. Законът не вменява задължение за посочване на размера на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка
една от месечните вноски, посочени в погасителния план. Договорът съдържа
достатъчно информация, от която чрез елементарни аритметични сметки може да се
установи общият размер на възнаградителната лихва - при главница от 800лв. и
общ размер на всички плащания, включващи единствено главница и лихва- 1542,24лв.
За това не се изискват специални знания, поради което и не поставят потребителя
в по- неблагоприятно или неравнопоставено положение спрямо дружеството.
Заявява се, че
неоснователни са твърденията на ищеца, че договорената възнаградителна лихва
била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а при
обезпечени- двукратния размер. Твърди, че такова ограничение не е предвидено в
закона, нито пък може да се изведе от съдебната практика. Исковата молба не
съдържа конкретно правно основание, от което да следва подобен извод. Сочи, че
възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора „услуга“
и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер. Полагайки
подписа си в договора, ищецът е изразил съгласието си с така определената цена.
За страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или други парични
задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от закона.
Твърди, че в
тази връзка следва да се има предвид още, че разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по- висок от петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, приета след датата на сключване на договора със ЗИД на ЗПК и
в сила от 23.07.2014г., а датата на договора е 06.11.2013г. Следователно към
датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с
възможността по чл.9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. С оглед така установената липса на законов лимит към момента на
подписване на договора, то атакуваните клаузи на договора не са нищожни като
уговорени в противоречие на закона. Въпреки това ищецът твърди, че
възнаградителната лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Сочи, че добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави" по
смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие
с добрите нрави, ищецът следва да докаже в какво точно се изразява
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази
насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни
и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то
подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на
него, в случая - от ищеца. Твърди, че такива доказателства не са ангажирани.
Сочи се, че
договорената в чл.3, т.6 лихва представлява цената, която потребителят заплаща
на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави
лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е
уговорена. Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от
нея договор, а съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които
са го сключили. Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите
нрави. Договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна,
водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави.
Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена
още повече, че чл.10 ал.2 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер,
определен от МС, какъвто праг към момента на сключване на договора -
06.11.2013г. не е бил регламентиран в законодателството.
Твърди, че
договорната лихва по своята същност представлява „цена“ за ползване на парични
средства за определен период от време. Тази „цена“ се формира от няколко
фактора- разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на
пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемополучателя.
Собствените парични средства също имат своята цена. Те могат да бъдат
предоставени срещу лихва, могат да бъдат вложени в депозитна сметка в банка и
така да трупат лихва. За определяне на цената се взимат много на брой параметри
в тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира
„пазарна цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и
търговците, които я предоставят.
Твърди, че
„добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да
защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не регулират цени на
стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно
цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам
при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената
цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ няма. Твърди, че при определяне на
допустимата лихва по договор за заем трябва да се изхожда от спецификата на
всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми.
За цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен,
какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заема. Затова поставянето
на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на
законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната
специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение.
Нещо повече, такова ограничение е негативно за самите потребители.
Твърди, че
пазарът на малки, краткосрочни и необезпечени кредити в България е много развит
и има над 100 компании, които извършват тази дейност. При наличието на толкова
силна конкуренция, не е налице риск, че някоя компания ще предоставя заеми при
лихви, които не отговарят на пазара и ще се възползва от монополно положение.
Силната конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците да се
съобразяват с пазара. Именно поради тази причина отговорът на въпроса дали
определена лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните
нива на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната
лихва, която няма функция да определя пазарни нива на лихвата, а да даде предел
за санкция при неизпълнение.
Твърди, че в
случая следва да се има предвид и фактът, че кредиторът не е банка, за
задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск
оскъпява финансовия ресурс. Наличната съдебната практика, в която договорен
лихвен процент над трикратния размер на законната лихва се третира като
противоречащ на добрите нрави се отнася до субекти, които са отпуснали паричен
заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Твърди, че Законът за
потребителския кредит е специален по отношение на ЗЗД и за потребителски
кредити се прилага първия. Има съществени разлики между заема по чл.240 от ЗЗД
и потребителския кредит по ЗПК, който има специална уредба. В тази връзка
счита, че е недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК да се
прилага съдебна практика, която третира заеми по ЗЗД. Заемът по ЗЗД не е
търговска сделка, каквато извършват финансовите и кредитните институции, които
по занятие отпускат заеми на физически и юридически лица. На пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто е заемът по настоящото дело, пазарните нива на
лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити. „И.А.М.“ АД, като
търговско дружество, при това регистрирано като финансова институция и упражняващо
дейността си, изпълнявайки множество регулаторни изисквания и под надзора на
редица контролни органи, сред които БНБ и КЗП е придобило правото да сключва
договори за паричен заем с потребители по занятие след като е изпълнило всички
законови изисквания. Ето защо е неуместно за него да се прилагат същите
критерии за преценка, каквито се прилагат за други правни субекти, отпуснали
заем инцидентно и по изключение и извън предмета на основната си търговска
дейност. Допълнително, така формираната практика се отнася до уговорен размер
на лихва за забава над посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто е
процесният случай.
Сочи се, че не
трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през 2013г., а ищецът
повдига въпроса за нищожност на негови клаузи пет години по- късно, много след
като е сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква
причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след сключване и
какъв е правният му интерес за това. Счита, че към настоящия момент такъв
липсва, поради което искът се явява недопустим. Завеждането на това дело
изключително категорично навежда на идеята за недобросъвестност и опит да
злоупотреби с предоставени от закона права и възможности с цел да се избегне
плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване. Допълнително, ищецът е
разполагал и с възможността да се откаже от договора в законоустановения
14-дневен срок, в случай че прецени, че условията, предлагани от заемодателя са
неизгодни за него. Това право не е било упражнено и ищецът се е възползвал от
предоставената му финансова услуга.
Дори да се
приемат твърденията на ищеца за нищожност на уговорената възнаградителната
лихва поради това, че надвишава трикратния размер на законната лихва за забава,
то се моли да се има предвид, че това надвишаване е минимално и в пренебрежим
размер. Ако съдът счете клаузата за
уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за
нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия, според
ищцовата страна трикратен размер на законната лихва. В противен случай ищецът
би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвал заемната сума през периода на
договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това. В този смисъл, не
следва да се обявява за нищожен уговореният лихвен процент в целия му размер, а
само тази негова част, надвишаваща допустимия, съгласно добрите нрави размер.
Не следва да се забравя, че предоставянето на парични заеми е основният предмет
на дейност на ответното дружество, поради което дружеството не може да си
позволи да го извършва безвъзмездно, предвид огромния брой служители и
изпълнители по граждански договор- над 3000.
Сочи, че никой
търговец не може да предоставя стока или услуга без печалба, защото търговската
дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговецът печалба. Твърди, че
никой не е длъжен да ползва паричен заем. Законната лихва има за цел да
регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за
услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния
държавно определен размер не е показател на база, на който може да се определи
дали една възнаградителна лихва по договор за заем отговаря на „добрите нрави“.
Допълнително, размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на
печалбата на търговеца.
Прави се
възражение за изтекла давност на претенцията за връщане на всякакви заплатени
суми като получени без основание по недействителен договор. Твърди, че в
случай, че бъде възприето разбирането на ищеца за нищожност на договорните
клаузи, то сумите, които М. е заплатил за погасяване на лихва, както и всякакви
други направени от него плащания, биха се явили платени при начална липса на
основание и той би имал право да търси връщането им, но в рамките на 3-годишния
давностен срок по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Дори да се приложи 5-годишния давностен
срок по чл.110 ЗЗД, то същият също е изтекъл.
Твърди, че
последната погасителна вноска по процесния договор за паричен заем, включваща
главница и лихва е заплатена от ищеца на 21.04.2014г., т.е. погасителната
давност за всички плащания е изтекла най-късно на 21.05.2019г. По отношение на
направените по- рано вноски, давността за претендиране на заплатените суми е
изтекла преди тази дата.
Твърди, че
поради гореизложените аргументи за неоснователност на осъдителните искове,
предявени от ищеца, то неоснователни се явяват и тези за присъждане на законна
лихва върху претендираните суми.
Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло исковите претенции на ищеца и да присъди
на „И.А.М.“ АД направените в хода на делото съдебни разноски, включително
такива за адвокатско възнаграждение.
От ответникът е
постъпило и допълнително писмено становище с вх.№7653/01.04.2019г.
С
протоколно определение от 18.06.2019г., постановено в производството по делото
пред районния съд, на основание чл.214 ал.1 от ГПК е допуснато изменение на
размера на осъдителните искове по п.2 и п.3.1 на исковата молба, чрез
увеличаване размера на същите от сумата в размер на 300лв., на сумата в размер
на 363,69лв.
Пазарджишкият окръжен съд, след като се запозна с
изложените в исковата молба фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и
след като анализира събраните по делото доказателства поотделно, прие за
установено следното от фактическа страна:
Видно от Договор
за паричен заем №1947442 от 06.11.2013г. се установява, че същия е сключен
между ищеца И.Г.М. като заемател и ответното дружество- „И.А.М.“ АД като
заемодател
Съгласно чл.3 от
договора, заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 800лв., а
заемателят се задължава да върне същата на заемодателя, при следните условия: вид на ползвания паричен заем- потребителски
заем по продукт „И.К.“; размер на седмичната погасителна вноска в лева- 45,36лв.;
срок на заема в седмици- 34; брой вноски- 34; посочени са датите на плащане на
всяка погасителна вноска; фиксиран годишен лихвен процент по заема- 140,34%;
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора- 0,63%; общ размер на всички
плащания- 1542,24лв.; годишен процент на разходите на заема- 832,11%. Посочено
е, че при така изчисления ГПР са взети предвид следните допускания: договорът
ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и
лихви за забава.
Няма спор по
делото, че договорът е подписан от страните по него, както и че ищецът е
получил заемната сума по договора в размер на 800лв.
Видно от
приложения погасителен план, неразделна част от договора за паричен заем е, че
месечната погасителна вноска е в размер на 45,36лв., като последната- 34-та
вноска е с падеж 01.07.2014г. Погасителният план не е подписан от страните.
От приложената
справка за извършените плащания по процесния договор /без подпис и печат на
съставителя/ е видно, че по договора са извършени общо пет плащания на обща
стойност 1163,69лв., като последното плащане е на датата 24.01.2014г.
Видно от
заключението на вещото лице се установява, че по процесния договор за паричен
заем са платени общо 1163,69лв., от които сумата в размер на 800лв.- за
главница и сумата в размер на 363,69лв.- за лихви, според отразеното от
кредитора- ответник. Плащанията по договора са извършени в периода от
08.11.2013г. до 24.01.2014г.
При така установената по делото фактическа
обстановка от правна страна, съдът намира следното:
Въззивната жалба
е допустима- подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща
право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По
съществото си, същата се явява частично основателна.
В конкретният
казус, спорът между страните по делото касае действителността на сключения
между тях Договор за паричен
заем №1947442, съгласно който „И.А.М.”
АД, в качеството му на заемодател е предоставило на И.Г.М., в качеството му на
заемател заем в размер на 800лв. Видно
от приетото по делото заключение, категорично е установено какви суми са
получени, съответно изплатени.
В настоящото
производство е налице спор относно
действителността на договора за паричен заем от 06.11.2013г., а от там и за
дължимостта на заплатените от ищеца суми по него за разликата над получената в
заем сума от 800лв. до платената сума от 1163,69лв., равняваща се на 363,69лв.
В случая няма
основание да не бъде споделен извода на първоинстанционния съдебен състав, че
между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 и сл. от ЗПК. За този си извод, съдът има предвид предмета на
договора- предоставяне в собственост на пари в определен размер срещу поемане
на задължение за връщането на сума в същия размер в посочения в договора срок,
както и страните по него - физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3 ал.1 от Закона за кредитните институции,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност.
Законът за
потребителския кредит /ЗПК/ поставя строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, които са уредени в глава Трета на ЗПК.
В конкретния
казус, районният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, предвидени в
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Тълкуването на
разпоредбата налага извода, че прилагането й в цялост е свързано с наличието на
възможност за едностранна промяна на първоначално уговорения лихвен процент от
страна на кредитора. Когато лихвеният процент е уговорен като постоянна
величина за целия срок на договора и не се допуска неговото променяне,
достатъчно е да бъде посочен размера на същия.
В настоящият
случай това е сторено в чл.3, ал.1, т.6 от конкретния договор, като са посочени
и условията за неговото прилагане, като е предвидено това да става на годишна
база. Ето защо няма основание да се
приема, че е нарушена тази разпоредба.
Второто основание
за недействителност на договора е противоречието му с разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
В случая от представения
договор е видно, че годишния процент на разходите по кредита е посочен, както е
посочена и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора за кредит /чл.3, ал.1, т.7 и 8 от договора/, което съдът
счита че е достатъчно за покриването на законовите изисквания.
Третото
основание, на което е нарушаване на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В
тази насока се визира, че липсва погасителен план, в който да са посочени
съставните компоненти на погасителната вноска по пера- главница, лихвата и
неустойка.
Изискването за
посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна
вноска е въведено с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК- четвърто основание
за недействителност според която, ако потребителят погаси главница по срочен
договор за кредит той има правото да получи нов погасителен план, съдържащ
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и
разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗПК според която, когато се прилага ал.1, т.12,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания. Ищецът не е доказал наличието на
предпоставки за прилагането на посочената разпоредба, а именно: предсрочно
погасяване на главница по заема, поради което не се установява възникнало
задължение за заемодателя да му представи подробен погасителен план. Относно
погасителния план при сключването на договора за срочен кредит важат
изискванията в чл. 11, ал.1, т.11 от закона, според които той трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК съдържа и изискване
да се посочи последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, но само когато договорът предвижда прилагането на различни
лихвени проценти през срока на договора. Това изискване не се отнася до заемите
с фиксиран лихвен процент, какъвто е настоящия.
Следва да се
отбележи, че в конкретния договор в чл.3, ал.1, т.1-5 съдържа информация за
размера, броя и периодичността на вноските, както и техния падеж- всяка сряда,
считано от 12.11.2013г.
При тези данни,
настоящата инстанция приема, че макар да липсва отделен погасителен план към
договора, в него се съдържа достатъчно ясна информация за начина на погасяване
на задълженията.
Въззивният съд
не намира, че е налице основание да се приеме, че е нарушена и разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.20 от ЗПК. Съгласно същата е вменено задължение в договора за заем, да се
съдържа информация относно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и
другите условия за неговото упражняване, включително и информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно
чл.29, ал.4 и 6, както и размера на лихвения процент на ден.
От съдържанието
на процесния договор за заем следва да се приеме, че същия съдържа изискуемите
се от закона реквизити. Изрично е посочено в чл.2, ал.2 от процесния договор,
че заемателят е получил екземпляр от Общите условия, приложими по процесния
договор за заем. Не е спорно, че заемополучателят не се е съгласил с тяхното
съдържание, поради което няма основание да не бъде прието, че Общите условия са
неразделна част от процесния договор. В чл.4, ал.5 от тези условия ясно е
отразено, че в 14-дневен срок от сключване на договора за паричен заем,
заемополучателят може да се откаже от него без да дължи обезщетение или неустойка
и без писмено уведомление до заемодателя. В случай, че заемателят упражни
правото си на отказ от сключения договор за заем, същият се задължава да върне
на заемодателя получената заемна сума /главницата/ и да заплати лихвата,
начислена за периода от датата на усвояване на заема, до датата на връщане на
главницата, без неоправдано забавяне, но не по- късно от 30 календарни дни.
Тези данни
категорично установяват, че липсва и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.20 от ЗПК.
С оглед на тези
си съображения, въззивният съд не може да се сподели изведения правен извод от
страна на районния съд за недействителност на договора за паричен заем сключен
между страните по делото, което е и основание за осъждането на ответника по
делото да изплати на ищеца разликата над получената от последния в заем сума от
800лв. до пълния размер на платеното от 1163,69лв. или сумата от 363,69лв.
която подлежи на връщане.
Ето защо,
обжалваното първоинстанционно решение следва да се отмени изцяло, както в
неговата установителна и осъдителни части, така и в частта за присъдените
държавни такси и разноски, като бъдат отхвърлени исковите претенции по първите
два иска, а именно: Признаване на договора за паричен заем сключен между
страните по делото под №1947442 от 06.11.2013г. за недействителен, поради противоречието
му със закона- чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20 от ЗПК и във вр. с чл.22 от ЗПК, както и осъждане на „И.А.М.“ АД, да заплати на ищеца М. сумата получена
без основание по процесния недействителен договор в размер на 363,69лв., ведно
със законната лихва, като неоснователни.
Последицата от
тази отмяна на постановеното решение е основание на въззивния съд да отмени и
постановеното Определение №282/29.01.2020г., постановено по гр.д.№4066/2018г.
по описа на РС- Пазарджик, с който е оставено без уважение молбата на „И.А.М.“
АД за изменение на Решение №1051/17.07.2019г., в частта за разноските, тъй като
на практика ще е налице основание за ново произнасяне по разноските.
Въззивният съд
приема, че исковата молба следва да бъде уважена в частта, с която са предявени
искове при условията на евентуалност при отхвърлянето на първите два иска
касаеща недействителността на клаузата, уреждаща задължението на заемателя да
заплати възнаградителната лихва визирана в договора за паричен заем сключен
между страните по делото.
Ищецът оспорва
тази клауза поради противоречието й с добрите нрави, предвид високия размер на
лихвата. В чл.3, ал.1, т.6 от договора страните са уговорили възнаграждение за
заемодателя под формата на фиксирана лихва в размер на 140,34% годишно. В т.7 е
посочено, че оскъпяването на заема е в размер на 1542,24лв.
Към момента на
сключване на договора не е било въведено ограничението за максимално оскъпяване
на кредита по чл.19, ал.4 ЗПК (в сила от 23.07.2014г.), поради което размерът
на лихвата не противоречи на закона. Същият обаче е уговорен в противоречие с
добрите нрави. Съгласно чл.10, ал. ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер,
определен от МС. Ако уговореният размер е по- голям, той се намалява по право
до този размер. Към датата на сключване на договора пределен размер на
договорната лихва не е нормативно установен, поради което по отношение клаузите
за възнаградителна лихва действа общото правило по чл.9 ЗЗД досежно свободата
на договаряне, доколкото последната не противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. С оглед
изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите
нрави, следва да се приеме, че именно те определят максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително.
В съдебната практика, формирана преди
приемането на чл.19, ал.4 от ЗПК се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната лихва за забава. В този смисъл са
Решение №906/30.12.2004г. на ВКС по гр.д.№1106/2003г., ІІ г.о., Решение
№378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІг.о., Решение №1270/09.01.2009г.
на ВКС по гр.д.№5093/2007г., ІІ г.о. и др.
В случая
договорената между страните годишна лихва от 140,34% е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва, действаща към
датата на договора, която е 10.02 %, а
трикратно е 30,06%.
Съгласно
заключението на вещото лице размерът на платената договорна лихва е 363,69лв.,
като в случая, уговорената възнаградителна лихва е над трикратния размер на
законната лихва за посочения период.
Това означава,
че клаузата за заплащане на договорна лихва е нищожна, поради накърняване на
добрите нрави и на основание чл. 26, ал.4 от ЗЗД следва да бъдат заместени от
повелителни норми на закона.
Съгласно заключението, ищецът е платил възнаградителна
лихва в размер на 363,69лв., която в случая подлежи на връщане, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Налице е по
делото, възражение за изтекла погасителна давност за конкретната
възнаградителна лихва, което не може да се приеме за основателно.
В тази насока
следва да се посочи, че задълженията, произтичащи от неоснователно обогатяване,
какъвто се явява и настоящия случай се погасяват с общата 5-годишна давност по
чл.110 ЗЗД, която започва да тече от деня на получаване на престацията /т.7 от
Постановление №1 от 28.V.1979г. по гр.д. №1/79г., Пленум на ВС/.
От заключението
на съдебно- икономическата експертиза се установява, че, ищецът е заплащал на
различни дати в периода 08.11.2013г. до 24.01.2014г. суми по процесния договор.
Предвид на това следва да се приема, че погасителна давност започва да тече от
момента на извършване на всяко отделно плащане. При данните, че исковата молба
е предявена на 05.10.2018г., то следва да се приеме, че няма настъпила
погасителна давност.
С оглед на
гореизложеното, настоящата инстанция приема, че следва да уважи така
предявените при условията на евентуалност искове, като признае за установено в
отношенията между И.Г.М. и „И.А.М.“ АД, че възнаградителната лихва предвидена в
Договор за паричен заем №1947442 от 06.11.2013г. е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
Последицата от
така уважената претенция се явява и искането за връщане на сумата 363,69лв. от
ищеца, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва
в Договор за паричен заем №1947442, ведно със законната лихва върху тази сума,
от датата на предявяване на исковата молба в съда- 08.10.2018г., до
окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода
на делото, в тежест на „И.А.М.“ АД следва да се присъди заплащането на ДТ върху
уважените и предявени при условията на евентуалност искове в общ размер от 100лв.,
както и разноски за вещо лице в размер на 100лв.
Следва да бъдат
присъдени в тежест на ответника и в полза на адв.Б. адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство и защита в общ размер от 1200лв., по 600лв.- за
всяка една от инстанциите- РС и ОС.
На основание
гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА изцяло Решение №1051
от 17.07.2019г., постановено по гр.д.№4066/2018г. по описа на РС- Пазарджик и
Определение №282/29.01.2020г., постановено по гр.д.№1692/2018г. по описа на РС-
Пазарджик, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Г. ***, с ЕГН ********** срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“Д. Н.“ №28, С.Ц., ет.2, офис
40-46, представлявано от С.К. искове, за признаване на договора за паричен заем
сключен между страните по делото под №1947442 от 06.11.2013г. за
недействителен, поради противоречието му на закона- чл.11, ал.1, т.9, т.10.,
т.11, т.12 и т.20 от ЗПК и във вр. с чл.20 от ЗПК, както и осъждане на „И.А.М.“
АД, да заплати на ищеца М. сумата получена без основание по процесния недействителен
договор в размер на 363,69лв., ведно със законната лихва, като неоснователни.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между И.Г.М. и „И.А.М.” АД, че възнаградителната
лихва, предвидена в Договор за паричен заем №1947442 от 06.11.2013г. е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, да ЗАПЛАТИ на И.Г.М., сумата от 363,69лв., представляваща недължимо
платена сума по клауза за възнаградителна лихва в Договор за паричен заем
№1947442 от 06.11.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, да ЗАПЛАТИ
в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, ДТ в размер на 100лв.,
както и разноски за вещо лице в размер на 100лв.
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, да ЗАПЛАТИ на адв.Б. ***, за процесуално представителство и защита
в общ размер от 1200лв., по 600лв.- за всяка една от инстанциите- РС и ОС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с
оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.
Председател:
Членове:1.
2.