Р Е Ш
Е Н И Е
№
262355 14.10.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на шестнадесети
септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 3375 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Теленор България”
ЕАД, ЕИК: *********, против Д.П.К., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, вр.
с чл. 415, ал.1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че между страните бил сключен Договор за мобилни услуги от 03.10.2017
г., с клиентски номер № ***, с предпочетен мобилен номер ***, с избрана
абонаментна програма Тотал 36.99 лв., с неограничени национални минути и
роуминг в зона ЕС, с уговорен срок на действие 24 месеца до 03.10.2019 г. За
потребените от абоната услуги за периода 15.02.2018 г. – 14.06.2018 г. били
издадени следните фактури: фактура № ********** от 15.03.2018 г. за отчетен
период на потребление 15.02.2018 г. – 14.03.2018 г., с начислена сума за
разговори и месечни абонаментни в размер на 15.85 лв. с ДДС, от които сумата от
13,21 лв. без ДДС за месечен абонаментен план Тотал, с падеж на плащане:
30.03.2018 г.; фактура № ********** от 15.04.2018 г. за отчетен период на потребление 15.03.2018 г. –
14.04.2018 г., с начислена сума за разговори и месечни абонаментни в размер на
37.88 лв. с ДДС, от които сумата от 30.82 лв. без ДДС за месечен абонаментен
план Тотал, с падеж на плащане: 30.04.2018 г. Излага се, че абонатът е
потребител и не е заплатил мобилни услуги на обща стойност 53.73 лв.,
фактурирани за два последователни отчетни месеца– за месец 02.2018 г. и месец
03.2018 г. С кредитно известие № ***от 15.05.2018 г. за извършена корекция по
дълга, е сторнирана сумата от 8.63 лв. с ДДС за върнати на абоната
пропорционално начислени при сключване на абонамента такси и е отразен
незаплатения баланс в размер на 53.73 лв., за предходните два отчетни периода,
при което задължението за плащане възлиза на сумата от 45.10 лв. Поради
неизпълнение задължението на абоната да заплати ползваните услуги, ищцовото
дружество прекратило едностранно договора на ответника за ползваните абонаменти
и е издало крайна фактура № ********** от 15.06.2018 г. с начислена обща сума
за плащане – 137.56 лв. В издадената крайна фактура била начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора в размер на 92.46 лв., като е включена и
сумата за потребените мобилни услуги в размер на 45.10 лв. Датата на
деактивация на процесния абонамент е 08.05.2019 г. Претендираната неустойка в
размер на 92.46 лв., представлява стойността на 3 месечни абонаментни такси на
ползваната програма за всеки ползван номер. Сочи, че съгласно чл. 27 от ОУ
плащането на сумите по фактурите се извършва в указания във фактурата срок, но
не по-късно от 18 дни след датата на издаването й. При неспазване на срока,
потребителят дължи неустойка за забава в размер на законната лихва за всеки ден
закъснение.
Предвид
липсата на плащане, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение, като по образуваното ч.гр.д. № 17120/2019 г. по описа на ПдРС, ІV бр. с., против длъжника била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 9288/23.10.2019 г. за сумата от
45.10 лева – дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на
мобилни услуги, сумата от 92.46 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за мобилни услуги, сумата от 6.48 лв. – мораторна лихва за периода
01.05.2018 г. – 26.09.2019 г. /която сума не се претендира с исковата молба/,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в
съда – 22.10.2019 г. до окончателното плащане и разноски. Доколкото заповедта
била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указания до ищцовото дружество
били предявени настоящите установителни искове. Моли се за уважаване на
претенциите в пълен размер, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението. Претендират се сторените в заповедното и в настоящото производство
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, особеният
представител на ответника е депозирал отговор на исковата молба, като счита
предявените искове за неоснователни и недоказани. Оспорва представените с
исковата молба фактури, като не е ясно дали ищецът действително е предоставил,
а ответникът получил твърдените фактурирани услуги. Липсват доказателства,
договорът да е прекратен по вина на ответника. Не са представени доказателства
едностранното изявление на ищеца за предсрочно прекратяване на договора да е
достигнало до ответника. Прави възражение за нищожност на претендираната
неустойка. Счита, че искът за присъждане на неустойка е неоснователен. Клаузата
е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата е висока и води до
неправомерно разместване на блага между страните по договора. Заплащайки три
абонаментни такси операторът получава насрещна престация за не малък период от
време, без да дължи насрещна такава. Това от своя страна води до нарушаване
принципа на справедливостта и от там до нищожност поради противоречие с добрите
нрави.
С оглед изложеното моли
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, а иска
за присъждане на неустойка и като неоснователен поради противоречие с добрите
нрави.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 9282/23.10.2019
г. по чл. 410 ГПК, издадена по частно гр. дело № 17120/2019 г. на ПРС, ІV бр.
с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: 137.56 лева -
главница, от които сумата от 45.10 лева
– главница, дължима за незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на
мобилни услуги по Договор за предоставяне на мобилни услуги от 03.10.2017 г.; 92.46 лева – неустойка за предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги, както и сумата от 6.48 лева –
мораторна лихва за забава за периода от 01.05.2018 г. – 26.09.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 22.10.2019 г. до окончателното й погасяване, както и
разноските по делото в размер на 25 лева за държавна такса и 180 лева-
адвокатско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47
ал. 5 ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
Като писмени доказателства по делото са приети
сключените между страните Договор за мобилни услуги от 03.10.2017 г.,
издадените по договора фактури и общите условия на оператора.
По делото е прието и заключение на вещо лице по
изслушана съдебно- техническа експертиза, според която ищецът е фактурирал суми
за предоставени телекомуникационни услуги по договора между страните. Според
вещото лице, за клиента Д.П.К., в системата на Теленор България ЕАД присъства
акаунт с наличен номер: ***, като са налични данни, за предоставени телекомуникационни
услуги, както и, че не са потребени такива, за периода от 15.02.2018 г. –
14.05.2018 г. Вещото лице установява също, че за периода от 15.05.2018 г. –
14.06.2018 г. не са предоставяни телекомуникационни услуги и не са потребени
такива. По-конкретно, вещото лице установява, че за периода 15.02.2018 г. –
14.03.2018 г. са предоставени телекомуникационни услуги в общ размер на 15.85
лева с ДДС, представляваща месечна такса в размер на 13.21 лева и 2.64 лева
(ДДС); за периода 15.03.2018 г. – 14.04.2018 г. са предоставени
телекомуникационни услуги в общ размер на 37.88 лева с ДДС, представляваща
месечна такса в размер на 31.57 лева и 6.31 лева (ДДС). Установява се също, че
с кредитно известие от 15.05.2018 г. е сторнирана сумата от 8.63 лева с ДДС,
като общата сума за плащане от предходния период е в общ размер на 45.10 лева с
ДДС.
При така
събраните доказателства съдът намира исковата претенция за частично доказана по
основание и размер, по следните съображения:
От представените писмени доказателства се установява, че страните са се
намирали в договорни отношения по сключен между тях Договор за мобилни
услуги от 03.10.2017 г. По силата на
валидно възникналото облигационно правоотношение, операторът е предоставил на
абоната телефонен номер, при съответна месечна такса и срок на действие на
договора, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни
такси. В договора се съдържа описание на тарифния план и ценовите условия, като
са посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им.
Договорът откъм съдържание отговаря на законовите изисквания за договори,
сключени при общи условия, като включва необходимите реквизити за страни,
предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат
заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с
положения подпис на абоната, който не е оспорен и по този начин лицето е
декларирало, че е запознато с тях и е получило екземпляр от същите. В този
смисъл не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на
договора поради противоречието му с нормата на чл. 228 ЗЕС, като същият е
редовен от външна страна и обвързва страните с договорените им задължения.
Ответникът има
задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова
тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират
писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура
е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма
никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги.
Във всяка фактура и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида,
продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително
задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но
основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които
абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или
подписана от клиента. В ОУ операторът е предоставил срок от издаване на
фактурата за доброволното й плащане, а след това и допълнителен срок за
оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма
данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички
оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за
начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има
сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно
такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за
осъждането му да заплати ползваните услуги. Недоказани остават възраженията в
отговора за неизпълнен договор от страна на оператора, в каквато връзка са
наведени твърдения, без обаче каквито и да е доказателства в тяхна подкрепа.
Дори напротив - от събраните писмени такива по делото, както и от СТЕ, се
установява, че изрядната страна по договора е ищецът, който е предоставил на
ответника услугите по договора, без обаче същите да са били заплатени. Относно въпроса
за едностранното прекратяване на договора от страна на оператора, същото е
предвидено в ОУ при неплащане на месечните суми от абоната, като това
прекратяване настъпва автоматично по силата на договора, без да е необходима
форма за валидност или за доказването му.
По отношение на размера на
дължимите суми, следва да се посочи, че вещото лице по СТЕ е установило, че за
периода от 15.02.2018 г. – 14.05.2018 г. ищецът е предоставял на ответника телекомуникационни
услуги чрез обществена далекосъобщителна подвижна клетъчна мрежа от „Теленор
България“ ЕАД, в общ размер на 53.73 лева с вкл. ДДС, като след извършено
сторниране на недължима сума от 8.63 лева с ДДС, дължимата сума е в общ размер
на 45.10 лева с ДДС, която е формирана само от дължимите месечни абонаментни
такси за периода от 15.02.2018 г.–
14.03.2018 г. представляваща месечна такса в размер на 13.21 лева и 2.64 лева
(ДДС), а за периода 15.03.2018 г. – 14.04.2018 г., представляваща месечна такса
в размер на 31.57 лева и 6.31 лева (ДДС).
Установява се от Договор
за мобилни услуги от 03.10.2017 г., че уговореният месечен абонаментен план е в
размер на 36.99 лева. Следователно, ищецът е начислил суми в по-нисък размер за
дължими месечни абонаментни такси за месец февруари и март 2018 г. от
уговорените в Договора.
Следователно,
предявеният установителен иск за сумата от 45.10 лева – главница,
представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за
потребление на мобилни услуги, за периода от 15.02.2018 г. – 14.04.2018 г., е основателен. Предявеният установителен иск
за главница за периода от 15.04.2018 г. – 14.06.2018 г., обаче, следва да се
отхвърли, тъй като за този период не са начислявани дължими месечни абонаментни
такси, а и за периода от 15.05.2018 г. – 14.06.2018 г. не са и предоставяни
телекомуникационни услуги.
Ето защо, доколкото цялата
претендирана сума за главница в размер на 45.10 лева се отнася само за периода
от 15.02.2018 г. – 14.04.2018 г., предявеният
установителен иск следва да бъде уважен изцяло.
Относно сумата в размер
на 92.46 лева – начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
мобилни услуги, съдът намира следното:
След предсрочното
прекратяване на договора за мобилни услуги, сключен между „Теленор България“
ЕАД и Д.П.К., по вина на потребителя поради изпадането му в забава, операторът
е издал и фактура №**********/15.06.2018 г., включваща задължение за заплащане
на неустойка за предсрочното му прекратяване в общ размер на 92.46 лева.
Размерът и основанието за възникване на
задължението за неустойка при предсрочно прекратяване на договора за мобилни
услуги, по вина или инициатива на потребителя, са уредени от страните в Договора
за мобилни услуги.
В процесния Договор за мобилни услуги от 03.10.2017
г., страните са уговорили дължимост на неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти до края на срока на договора, при предсрочно прекратяване поради
неизпълнение.
Съобразно чл. 92 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват. Тоест функциите, които изпълнява неустойката,
са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да
се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. Не трябва да се
пренебрегва и санкционната й функция, която се извлича от възможността
неустойката да бъде единствено намалена.
В договора страните са уговорили неустойката по правоотношението в размер
на оставащите до края на срока на договора месечни абонаменти. Неустойката всъщност е равна на цената на самата
услуга за оставащият период от договора, като по този начин позволява на
доставчика да получи цената, независимо от това, че след прекратяването не
предоставя услугата.
Нищожността на клаузата за неустойка се преценява към момента на
сключването на договора и постигнатото споразумение с Комисия за защита на
потребителите не влияе на преценката. Без значение е и обстоятелството, че
ищецът претендира неустойката в трикратен размер на абонамента. Клаузата за
неустойка е част от договора, а по действителността на договора и неговите
клаузи, съдът е длъжен дори да се произнася служебно и без направено насрещно
възражение.
Така твърдяна от ищеца и формулирана клауза за дължимостта й, изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката, като не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението и причините за прекратяването - Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК; ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето, следва
изводът, че не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част правоотношението изобщо не
е породило правно действие.
Освен това, дори, в договора, страните да са уговорили неустойка по
правоотношението в трикратния претендиран размер на стандартните абонаменти по
договора. Въпреки ограничаването, клаузата е неравноправна, защото не държи сметка за
обема на неизпълнението на потребителя относно оставащия срок на договора и
евентуалните вреди на търговеца от това неизпълнение. Независимо дали
правоотношението се прекрати на първия месец или 3 месеца преди края му, дължимото обезщетение е едно и също,
въпреки че неизпълнението е различно. Реално, колкото е по - малко
неизпълнението, толкова по-голяма е неустойката, която потребителят трябва за
плати.
Поради това, съдът намира, че клаузата за уговорена неустойка е неравноправна,
с която се задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение -
чл. 143, т. 5 ЗЗП (в редакция преди изменението с ДВ
бр. 100 от 2019г.).
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето, следва
изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
правоотношението изобщо не е породило правно действие.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни, на основание чл.
78, ал.1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане, представил е списък по чл. 80 ГПК /л.79 / и доказателства за сторени такива от 75 лева– платена ДТ и 180 лева
– адв. възнаграждение, съгл. ДПЗС, платен депозит за особен представител на
ответника – 300 лева и депозит за вещо лице – 100 лева. По съразмерност се
дължат общо 214.75 лева, които ще се присъдят в тежест на ответника.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /т.12 на ТР
№4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК/, които по съразмерност възлизат на общо 64.18 лева.
Ответникът не претендира разноски и не е представил доказателства за
сторени такива.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.П.К., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, сумата от 45.10 лева – главница,
представляваща сбор от дължими и
незаплатени месечни абонаментни
такси за потребление на мобилни услуги по Договор за мобилни услуги от
03.10.2017 г., за отчетен период от 15.02.2018 г. до 14.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда – 22.10.2019 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за главница за
отчетния период от 15.04.2018 г. до 14.06.2018 г., както и предявения иск за
установяване дължимост на сумата от 92.46 лева – неустойка за предсрочно
прекратяване на Договор за мобилни услуги от 03.10.2017 г., като неоснователен,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 9282/23.10.2019
г. по ч.гр.д. № 17120/2019 г. на ПРС, ІV бр.с.
ОСЪЖДА Д.П.К., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Теленор България” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост“ №
4, Бизнес парк София, сграда 6, следните суми: общо 64.18 лева /шестдесет и четири лева и осемнадесет стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч. гр. д. № 17120/2019 г. на ПРС, ІV бр.с. и общо 214.75 лева /двеста и четиринадесет лева
и седемдесет и пет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ