Р Е Ш Е Н И Е № 14
гр.Габрово, 06.02.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Валентина Генжова
ЧЛЕНОВЕ : Галина Косева
Кремена Големанова
при секретаря В.Килифарева, като разгледа докладваното от съдия Големанова в.гр.д.№307 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалва се Решение №208/08.06.2018г. по гр.д.№473/2018г. на РС Габрово, с което е отхвърлен предявения от "Ай ти еф груп" АД против В. К.К. иск за установяване дължимосттта на връщане заем по чл.240 ЗЗД по договор за кредит №173444/16.05.2017г. : главница по кредита в размер на 75,11лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението и сумата от 120лв.-такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, като неоснователен и погасен чрез плащане. С обжалваното решение дружеството ищец е осъдено да заплати на ответника сумата от 200лв.-разноски по делото.
В жалбата се твърди, че таксата за извънсъдебно събиране на просрочен кредит е уредена в ОУ и същата служи за покриване на административните разходи на кредитодателя, свързани с извършвани действия по събиране на изискуемите просрочени плащания по договора за кредит и се дължи до пълното им погасяване. Несъмнено ответникът бил забавил плащането на дължимите суми по кредита и кредитополучателят бил принуден да се обажда, да напомня и изплаща писма и съобщения във връзка с доброволното изпълнение на паричните задължения. Освен това размера на таксата се определял съгласно действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на кредитодателя и кредитополучателят бил уведомен за размера на таксата. Освен това съгласно чл.3.3 от договора в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок надлежни поръчители, надлежна банкова гаранция или не учреди друго обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размерна 2,59лв. на ден за първия ден от периода и 2,59лв. за всеки следващ ден. В настоящият случай ответникът не бил предоставил обезпечение за целия срок на вот говора. Неправилен бил извода на районният съд, че това било неустойка за забава на дължимите по кредита суми и че същата дублира основния дълг по договора. Правото на неустойка възниква на основание факта, че ответника не е предоставил обезпечение по време на договора. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове, както и да присъди направените по делото разноски за двете инстанции.
Ответникът в депозирания отговор на жалбата оспорва същата като неоснователна. Моли съда да я остави без уважение и да присъди направените пред настоящата инстанция разноски.
Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, прие за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на обжалване. Предвид на това същата е процесуално допустима. Разгледана по същество неоснователна.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно и допустимо. Същото е обжалвано изцяло.
За да постанови решението си районният съд е приел следното :
Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит. Със същият на ответницата е предоставена в заем сума от 300лв., при
уговорен ГЛП в размер на 41% и ГПР в
размер на 49,65%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Първоинстанционният съд приел, че е налице явна
нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват
обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния
договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации
при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или
риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето
на такива високи проценти. За да е налице нищожност е необходимо да е налице
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на
едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация,
като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е
настоящият случай. Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът
на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Претендираната такса
за извънсъдебно събиране на кредита в размер на 120лева, съгласно разпоредбата
на чл.3.4 от процесния договор, е недължима, тъй като нарушава добрите нрави.
Същата не отчита, че забавата може да е минимална, дължи се в несъобразено
голям и фиксиран размер и дублира лихвата за забава в многократно по- голям
размер. Освен това същата се дължи в размер по тарифа на кредитодателя, за
което няма данни кредитополучателя да е уведомен, при подписването на самия договор,
тъй като тази тарифа не част от договорното съдържание. Районният съд приел, че
клаузата е неравноправна и се явява в противоречие със закона, поради това е
нищожна. Претендираната неустойка за
непредоставяне на обезпечение според първоинстанционият съд дублира
самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора
е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са
претендирани спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на
реално изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД),
което нарушава забраната за неоснователно обогатяване. Подобна клауза
противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. Вредите от забавата на
изпълнение на парично задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в
стойността на осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и
другите разходи по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда
лихва за забава, която значително надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето
на неустойка във фиксиран размер, макар и дължима разсрочено е от естество
значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в
осигуряването на обезпечение, т.е. съдът е приел, че по начина на уговарянето
си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Поради изложеното районният съд приел, че процесният
договор за кредит е изцяло нищожен като сключен в нарушение на добрите нрави.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по същия /чл.23 ЗПК/. Връщането на получената сума като главница
по договора за кредит категорично се дължи от лицето, което я е получило, но в
случая се установява, че ответницата е
върнала чистата стойност на кредита- усвоените 300лв., поради което е налице е
погасяване на чистата стойност на кредита.
Въззивният съд, намира следното :
На
16.05.2017г. между страните е сключен процесния Договор за кредит №173444,
съгласно който В.К.К. е получила от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД паричен заем в
размер на 300лева. На 16.05.2017г. ответницата е
усвоила кредита в общ размер на 300лв. На 22.06.2017г. ответницата е внесла на
кредитора „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД общо 310,25лв. за погасяване на процесния
потребителски кредит №173444, вкл. 300лв главница и 10,25лихва съгласно
погасителния плана приложен от ищеца на лист 10 от делото.
Във връзка с възражението на ответника за извършено плащане на сумата от 310,25лв., ищцовото дружество е конкретизирало, че с тази сума са погасени неустойката по договора в размерна 75,11лв., лихва от 10,25лв. и главница в размер на 224,89лв., като неиздължена е останала главница от 75,11лв.
Между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит. Същият обаче, на осн. чл.4, ал.1, т.6 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) не попада в приложното поле на ЗПК.
Съдът следи служебно за нарушения на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор., а при заявено основание за нищожност на договора дължи произнасяне, когато е нарушена императивна норма предвидена в закона, или когато е налице противоречие с добрите нрави, или когато е налице неравноправна клауза.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност,
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция.
В процесния случай страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в еднодневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 2,59лв. за първия ден и по 2,59лв. за всеки следващ ден, в който кредитополучателят не е осигурил някое от посочените в т.1.7 от договора обезпечения, по този начин до датата на падежа на задължението неустойката е в размер на 77,70лв. е близо 1/4 от заемната сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се начислява на месец, т.е. ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.
Описаната по-горе клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. В случая санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в противоречие с добрите нрави и не следва да се приема.
Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно уговорена
клауза за неустойка и на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение по нея. Отсъствието на валидно
съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност
/нищожност/ на сключения договор в тази му част, поради което за кредитополучателя
не е възникнало задължение за заплащане на неустойка.
Тъй като ответницата няма задължение за заплащане на неустойка по договора за кредит, то със заплатената от нея сума от 310,25лв. е заплатена уговорената в договора възнаградителна лихва от 10,25лв. и дължимата главница от 300лв., поради което следва извода, че кредитополучателят е издължил изцяло дължимите от него суми по договора за заем.
Клаузата на чл.3, ал.4 от процесния договор предвижда, че кредитополучателят заплаща на кредитодателя такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, в размер определен по тарифа на кредитодателя. Тарифата е приложена към делото, като в нея се предвиждат няколко вида такси, всички с фиксиран размер, нито един от които не е в размер на претендираната от ищеца такса от 120лв.
Начинът на уговаряне на тези вземания като фиксирани суми, независимо от реалните разходи, които разумно би могло да се очаква да бъдат направени за дейностите по събиране на просрочени задължения, навежда на извода, че тези суми не представляват разходи или такси, а изначално уговорени задължения на потребителя към заемодателя при забавено изпълнение. По начина, по който са уговорени тези клаузи, същите представляват по същество неустойки за забавеното изпълнение на договорните задължения. В тази връзка действителността на тези клаузи, следва да бъде преценена съобразно присъщите за неустойките характеристики.
Действително ответницата
е погасила задължението си с известно закъснение (седем дни). Същото обаче е
незначително и не може да се приеме, че кредитодателя е предприел действия за
извънсъдебно събиране на вземането си, в резултат на което е сторил разходи във
връзка със събиране на просроченото вземане в този размер, още повече, че по
делото не са представени доказателства в тази насока. В този смисъл едностранно
приетия от кредитодателя размер на таксата е прекомерен спрямо евентуалните
разходи, които биха могли да възникнат при събиране на вземането.
Поради изложеното съдът приема, че основната цел на така уговорената клауза за такса са извънсъдебно събиране на просроченото вземане е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в противоречие с добрите нрави и не следва да се приема. Това противоречие между клаузата за такса за извънсъдебно събиране и добрите нрави е налице още при сключването на договора, поради което не е налице валидно уговорена клауза за заплащане на тази такса и на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение по нея. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност /нищожност/ на сключения договор в тази му част, поради което за кредитополучателя не е възникнало задължение за заплащане на такса за извънсъдебно събиране на просрочената сума..
Поради изложеното по-горе предявеният иск да бъде прието за установено, че ответницата дължи на жалбоподателя сумата от 75,11лв.-главница и 120лв. такса са извънсъдебно събиране на просрочен кредит, по договор за кредит №173444/16.05.2017г., за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.№119/2018г. на РС Габрово е неоснователен.
Поради съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
Съобразно направеното от ответника искане и оставянето без уважнеие на въззивната жалба жалбоподателя следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 200лв.- разноски пред вз.ъззивната инстанция.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №208/08.06.2018г. по гр.д.№473/2018г. на РС Габрово
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК *********, с адрес на управление гр.София, бул.Аблександър Стамболийски №84-86 да заплати на В.К.К., с ЕГН ********** *** сумата от 200лв.(двеста лева)- разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :