Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 08.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети
ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №4609 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
27.01.2020 год., постановено по гр.дело №31094/2019 год. по описа на СРС, ГО,
72 с-в, „П.Б.“ АД е осъдено да заплати на „Е.с.о.“ ЕАД по искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 20 102.99 лв., представляваща
незаплатена цена на доставена електрическа енергия за периода от 01.10.2018
год. до 23.10.2018 год. по фактура №1148 от 31.10.2018 год. и сумата от 2 293.75 лв., представляваща
неустойка за забава /за периода от 20.12.2018 год. до 31.05.2019 год./, ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата
молба – 31.05.2019 год. до окончателното им изплащане, като исковете са
отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
по делото в размер на 1 148.55 лв., а ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 204.98 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач „Е.П.“ ЕООД.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „П.Б.“
АД. Жалбоподателят поддържа, че СРС бил игнорирал формулираното в отговора на
исковата молба процесуално възражение за прихващане, като приел, че същото не е
било заявено своевременно. Видно било от т. 3 на отговора на исковата молба, че
ответникът бил сезирал изрично първоинстанционния съд с процесуално възражение
за прихващане, заявено като единствена материалноправна защита срещу иска, като
посочил, че преди подаването на исковата молба бил направил материалноправно
изявление за прихващане, което изявление не се оспорвало като факт от страна на
ищеца. Следователно изводът на СРС, че е не е било направено възражение за
съдебно прихващане бил неправилен. Възможността в процеса да бъде заявено само
процесуално възражение за прихващане, с твърдение за извършено извънсъдебно
материалноправно изявление за прихващане, при което съдът е сезиран за разгледа
насрещното вземане на ответника, което става предмет на делото /чл. 298, ал. 4 ГПК/, била безспорна. Що се отнасяло до евентуалното възражение за прихващане,
то предполагало ответникът да оспорва вземането по иска на ищеца и с други
възражения и да желае двете вземания да бъдат погасени чрез прихващане, само
ако съдът отхвърли другите възражения, т.е. под процесуалното условие, че съдът
установи съществуването на вземането на ищеца – чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД
отчитал тъкмо този интерес на ответника. В случаите, в които ответникът не
заявявал други възражения срещу иска, освен прихващане с твърдяно свое насрещно
вземане /какъвто бил настоящия случай/, изявлението за прихващане – както
материалноправно, така и процесуалното, с което се сезира съда, не било
евентуално. И в двата случая обаче съдът извършвал процесуалните действия по
установяване на вземането, с което е заявено прихващането, независимо от това
дали то е заявено като евентуално или безусловно /какъвто бил настоящия
случай/, като само при евентуално прихващане, произнасянето на съда по
насрещното вземане и оттам по прихващането е под условие, че е отхвърлил
останалите възражения на ответника и е приел, че оспорваното от ответника
вземане на ищеца е съществувало. В този смисъл при заявено евентуално възражение
за прихващане /под условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/, оспорено от
ответника било ищцовото вземане, а не твърдяното от ответника негово вземане.
Следователно неразглеждането от СРС на възражението за прихващане, с което бил
своевременно сезиран, представлявало съществено нарушение на процесуалните
правила и по същество отказ от правосъдие. Първоинстанционният съд бил приел,
че тъй като насрещното вземане на ответника се оспорвало от ищеца – писмо от
21.12.2018 год., то вземането не било ликвидно и не бил настъпил
материалноправният ефект на прихващането. Всъщност СРС следвало да разгледа в
процеса своевременно заявеното процесуално възражение за прихващане и в
зависимост от установеното относно това насрещно вземане да се произнесе по
иска, като ако установи съществуването на насрещното вземане в заявения или
по-малък размер, да съобрази погасителния ефект на материалноправното изявление
за прихващане – чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Тъкмо защото бил сезиран с насрещното
вземане на ответника, СРС с определение от 08.10.2019 год. бил допуснал
поисканата от него допълнителна задача на съдебно-счетоводната експертиза,
която била дала ясен и категоричен отговор на въпроса за размера на насрещното
вземане на ответника, както и бил разпределил доказателствената тежест между
страните и допуснал привличането на трето лице-помагач. Цитираното от СРС
решение на ВКС било неотносимо към предмета на спора. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът отхвърлен /респ. възражението за прихващане –
уважено/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Е.с.о.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице една от
предпоставките на извънсъдебното прихващане, а именно ликвидност на активното
вземане /това, с което се прихваща/, защото същото било оспорено от ищеца, а
искане на съдебно прихващане не било наведено своевременно в отговора на
исковата молба. С последния бил оспорен единствено размера на вземането на
ищеца, поради което СРС бил кредитирал заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, което не било оспорено от ответника. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, но е неправилно.
Безспорно е във въззивното производство, а това се
установява въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по
делото, че между „Е.П.“ ЕООД /понастоящем в несъстоятелност/ и ответника „П.Б.“
АД /с предишно наименование К.Р.Б.“ АД/ е възникнало валидно правоотношение по
договор за доставка на електрическа енергия при общи условия №Е-Б-055 от
08.01.2018 год., със срок на действие до 31.12.2019 год., както и че през
периода от 01.10.2018 год. до 23.10.2018 год. е била доставяна електрическа
енергия, за което е била издадена фактура №1148 от 31.10.2018 год. на стойност 73 056.02
лв., както и че задължението за заплащане на цената на доставената електрическа
енергия е възникнало като срочно съгласно чл. 5.2.3 от договора и изпълнението
му е било обезпечено с клауза за мораторна неустойка – чл. 5.2.5 /в размер на
0.07 % върху неиздължената сума за всеки ден забава/.
На
24.10.2018 год. „Е.П.“ ЕООД е направило изявление за прекратяване на договора,
без обаче да спази едномесечното предизвестие, предвидено в клаузата на чл. 2.1
от горепосочения договор. Ответникът избрал нови доставчици на електрическа
енергия, с които сключил договори, но на по-висока цена, а именно с „ЧЕЗ
Електро Бълария“ ЕАД – 146.25 лв./МВтч. за периода от 24.10.2018 год. до
31.10.2018 год., във връзка с който била издадена данъчна фактура №********* от
31.10.2018 год. и с „Енерго про“ ЕООД - „91.50 лв./МВтч. за периода от
01.11.2018 год. до 30.11.2018 год., във връзка с който била издадена данъчна
фактура №********* от 11.12.2018 год. Разликата между цената по процесния
договор и цената по двете заместващи сделки, възлизала общо на 16 752.49
лв. без ДДС, или 20 102.99 лв. с ДДС, като същата била заплатена от
ответника на посочените дружества.
На
06.12.2018 год. между „Е.П.“ ЕООД и ищеца е бил сключен валиден договор за
цесия с предмет вземането за цената на доставената на ответника електрическа
енергия за периода от 01.10.2018 год. до 23.10.2018 год. по договора за
доставка на електрическа енергия при общи условия №Е-Б-055 от 08.01.2018 год.,
във връзка с която е била издадена данъчна фактура №1148 от 31.10.2018 год.
Ответникът бил уведомен от цедента за извършената цесия на 07.12.2018 год. /виж
чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД/.
С писмо от
17.12.2018 год., получено същия ден, ответното дружество е уведомило ищеца и третото
лице-помагач „Е.П.“ ЕООД, че не се съгласява с прехвърлянето, като е заявил, че
осъществява прихващане на задължението си по цедираното вземане със свое
вземане срещу цедента „Е.П.“ ЕООД в общ размер на 20 102.99 лв.,
представляващо обезщетение за претърпени загуби /разлики в цените/ във връзка с
предсрочното едностранно и в нарушение на уговореното прекратяване на договора за
доставка на електрическа енергия при общи условия №Е-Б-055 от 08.01.2018 год.,
както и че остатъчната сума по фактура №1148 от 31.10.2018 год. в размер на
52.593.03 лв. ще бъде заплатена по посочена от ищеца сметка. Плащането на
сумата от 52 593.03 лв. е осъществено на 20.12.2018 год.
С писмо от
21.12.2018 год., което не се спори, че е било получено от ответника, ищецът е оспорил
основанието и размера на активното вземане и е заявил, че не са налице
предпоставките за компенсация.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това
дали компенсаторно изявление на ответника, съдържащо се в писмото му от
17.12.2018 год., е породило правно действие и от кой момент.
Според
приетото в решение № 103 от 01.08.2017 год. на ВКС по гр.дело № 61323/2016
год., ІV г. о., ГК /което се възприема и от настоящия съдебен състав/, съгласно
разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, прихващането е възможно когато две лица си
дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от
тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. Затова е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в
правоотношението. Законът обаче не обвързва момента, в който прихващането
поражда действие, с момента на извършване на изявлението по чл. 104, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, прихващането има
обратно действие като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на
по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно
е между страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения.
Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност
или унищожаемост, да изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на
чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е възможно действието на прихващането да бъде
поставено под условие, а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното
вземане да бъде установено със съдебно решение. В
тези случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се установява
вземането има характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е
направено прихващането и от този момент изявлението за това ще породи действие.
Това действие обаче ще има обратна сила, което е изрично посочено в
разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, т.е. прихващането винаги има обратно
действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане
или за такова със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно
разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Този извод следва както от
граматическото, така и от систематическото тълкуване на нормата на чл. 104, ал.
2 ЗЗД. За да настъпят последиците от прихващането, вземането на прихващащия
трябва да съществува както към момента, в който то може да се извърши, така и
към момента на извършването на компенсаторното изявление, а когато последното е
поставено под условие и към момента на сбъдване на условието. В случаите,
когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за прихващане на
претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца, съдът ще трябва да
разгледа това възражение и да се произнесе по него. С това възражение
ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до
размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез
извършено прихващане. При нова в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК, не
се съдържат специални правила по отношение на правото на прихващане и
упражняването му, поради което приложение намират, тези установени с
разпоредбите на чл. 103 – 105 ЗЗД. От същите е видно, че решаващо за
прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1, изр.
1 ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното
в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя
от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане
последният да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за
това дали са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те
и към кой момент, като ако намери, че възражението е неоснователно ще уважи
иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с
възражението вземане. Затова произнасянето на съда се свежда до това дали е
налице прихващане и до обявяването на последиците от същото. В този случай по
силата на чл. 298, ал. 4 ГПК решението ще се ползва със сила на пресъдено нещо
и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на
пресъдено нещо се установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане,
както към момента на възникване на възможността за извършване на прихващането,
така и към момента на извършване на изявлението за това, така и последващото му
несъществуване поради това, че същото е погасено предвид осъщественото
прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено под
условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на
ответника срещу иска, то силата на пресъдено нещо обхваща съществуването на
вземането на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане,
така и към момента на сбъдване на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а
именно момента на приключване на устните състезания, но също така установява и
несъществуването му поради обратното действие на прихващането. В случаите,
когато двете вземания – това на ищеца и на ответника, или едно от двете е
спорно, то трябва да се счита, че прихващането е предявено под предвиденото в
разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД условие, при сбъдването на което
настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 ЗЗД последици. Условието е относимо към
самото изявление, а не е искане до съда да извърши прихващането. В този случай
постановяването на съдебното решение е условие за настъпването на погасителните
последици на прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на условието
настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава
ликвидност на вземането /като установено по основание и размер/, като
предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на пресъдено нещо има
само установително действие в отношенията между страните, поради което от
правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК не може да бъде направен извод, ме прихващането
настъпва със съдебното решение. Освен това правилото се прилага еднакво както
за спорните, така и за безспорните вземания. По отношение на вторите
компенсаторният ефект настъпва в момента по чл. 104, ал. 2 ЗЗД и при липса на
посочено в чл. 298, ал. 4 ГПК изключение не може да се приеме, че тази
разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по отношение
на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се
извършва със съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено
конститутивно действие. За такова действие е необходима изрична законова
разпоредба, каквато в случая не е налице, а с оглед на горното същото не може
да бъде изведено и по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК и
чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да бъде
направен извод както за това, че решението по възражението за прихващане има
конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от
съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането не
само към момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към
момента на възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва
да се счита за установена към този момент. Вземането не може да придобие
качеството ликвидност /като установено по основание и размер/ въз основа на
съдебното решене, тъй като то само установява вземането, но не е условие за
това вземането да придобие определено правно качество. Последното означава да
се придаде конститутивно действие на съдебното решение по възражението за
прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение установява със
сила на пресъдено нещо съществуването на вземането не само към момента на
приключването на устните състезания, но и към момента, в който същото е
възникнало. Затова съдебното решение не е предпоставка за възникването на
предвидените в чл. 103, ал. 1 ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането,
като от тази разпоредба не следва извод за това, че решението по възражението
за прихващане има конститутивно действие или за това, че прихващането има
действие от съдебното решение. С оглед на това във всички случаи прихващането
поражда действие от предвидения в чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент. Този извод следва
и от това, че възражението за прихващане в исковия процес не води до спиране на
погасителната давност по отношение на вземането на ответника. Съществува
възможност тази давност да изтече по време на съдебното производство и това ще
направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че прихващането поражда
действие от момента на съдебното решение. Този извод обаче ще противоречи на
разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, последиците от която не са поставени в
зависимост от това дали вземането на ответника е безспорно или е било предмет
на предявено в исковия процес възражение за прихващане. От изложеното следва,
че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в
разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент. Действието на прихващането се
изразява в това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на
по-малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на
прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на
отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от
това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение,
то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди
предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент, от момента на забавата
до момента, в който прихващането е породило действие.
На
следващо място СГС намира за необходимо да посочи, че цесията е договор между
цедента и цесионера, с който вземането се прехвърля и кредитор по него става
цесионерът. Носител на задължението си остава длъжникът. Вземането преминава
към цесионера такова, каквото е, с всичките му принадлежности, обезпечения и
привилегии, освен ако не е уговорено противното /чл. 99, ал. 2 ЗЗД/, а щом е
така, то и с всичките му недостатъци. Ето защо длъжникът може да противопостави
на цесионера всички възражения, които е могъл да противопостави и на цедента,
стига те да се основават на отношенията му с последния преди съобщението за
цесията, в т.ч. той има правото да извърши прихващане на задължение към
цесионера с вземане, което има към цедента и което е изискуемо към момента, в
който му е съобщена цесията /тъй като до този момент спрямо длъжника двете
вземания се третират като насрещни/ – чл. 103, ал. 3 ЗЗД, освен ако не е
изразил съгласие с цесията към момента на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
или в по-късен момент – непосредствено след като цесията е породила действие
спрямо него /в частност е безспорно по делото, че ответникът е изразил изрично
несъгласие с прехвърлянето на пасивното вземане/.
В
хипотезата на чл. 103, ал. 3 ЗЗД вземанията не са насрещни – носител на
цедираното вземане е цесионерът, а вземането на длъжника по него е насочено към
цедента, поради което и след получаването на съобщението за цесията,
волеизявлението за прихващане следва да бъде отправено и до двамата – при
прихващането по чл. 103, ал. 3 ЗЗД участват две вземания с различна субективна
насоченост, което обуславя и насочеността на волеизявлението за прихващане към
цесионера и цедента /което изискване ответникът е спазил в частност/.
В
разглеждания случай ответникът твърди, че е титуляр на вземане срещу цедента по
процесния договор за цесия по чл. 323 ТЗ вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД в
размер на 20 102.99 лв., като е релевирал безусловно възражение за
прихващане, доколкото е признал пасивното вземане /това на ищеца/ и по този
начин го е направил ликвидно. Ищецът както извънсъдебно, така и съдебно е
оспорил основанието и размера на вземането на ответника. Неговият праводател –
третото лице-помагач „Е.П.“ ЕООД не е оспорил или признал изрично активното
вземане.
Несъмнено
е, че ликвидността и изискуемостта, като предпоставки за извършването на
прихващане, за задължителни само за активното вземане /това на прихващащия/. Доколкото
към момента на компенсаторното изявление вземането на ответника не е било ликвидно
/не е било съдебно потвърдено или признато от ищеца, респ. цедента/, то несъмнено
е с оглед посоченото по-горе, че същото се е нуждаело от съдебно установяване,
т.е. първоинстанционният съд е бил длъжен да осъществи преценка дали ефектът на
прихващането може да бъде зачетен и от кой момент – материалноправното изявление
на ответника би породило действие от установяване на вземането му със съдебното
решение, като взаимното погасяване би се осъществило към момента на
изискуемостта на по-късното вземане. Кога е настъпила ликвидността на двете
насрещни вземания /при уважено възражение за прихващане/ е без правно значение.
Настъпването
на погасителния ефект на прихващането не може да бъде отречено от съда само и
единствено поради това, че ищецът е оспорил извънсъдебно наличието на елемент
от фактическия му състав – в частност ликвидността на вземането на ответника.
Именно този спор налага носителят на пасивното вземане да го заяви за защита
чрез предявяването на иск и съдът дължи разрешаването му с оглед надлежно
релевираното от ответника безусловно възражение за прихващане –
обстоятелството, че вземането на ищеца е признато от ответника, изключва
възможността възражението му за прихващане да бъде квалифицирано като заявено
при условието на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /която хипотеза всъщност е сходна с
тази, при която ответникът признава вземането на ищеца, но твърди, че го е
платил преди процеса, като спорът между страните е свързан или с настъпването
на погасителния ефект или с условията и реда за прихващане на изпълнението/.
В
контекста на изложеното въззивният съд приема, че възражението за прихващане на
ответника е основателно, поради следните съображения:
При
разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение за вредите от
неизпълнението единствено по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Отговорността
при развален договор обезщетява предвидимите вреди съобразно чл. 82 ЗЗД,
включващи: 1/ претърпените загуби, изразяващи се в направените разноски по
сключване, изпълнение и разваляне на договора, както и неблагоприятната за
кредитора разлика в условията, при която е сключена евентуална сделка на покритие
/арг. от чл. 323 ТЗ/ и 2/ пропуснатите ползи, изразяващи се в по-голямата
стойност, която насрещната престация има за кредитора след приспадане на
дължимата от него престация, от която той се освобождава вследствие на
развалянето.
Нормата на
чл. 323 ТЗ съдържа правила за обезщетяване на вреди при развалена търговска
продажба – ако продажбата бъде развалена и в подходящ срок след развалянето
купувачът е купил заместваща стока или продавачът е препродал стоката,
страната, която търси обезщетение, може да получи разликата между цената по
продажбата и цената по заместващата сделка, както и обезщетение. Претенцията за
вреди в подобен случай изисква сделката на покритие /заместващата сделка/ да е сключена
в подходящ срок след развалянето на договора, за да отразява адекватно
действителната пазарна стойност на стоката към този момент, като критерий за
обезщетяване на вредата от влошаване на икономическите условия, както и да обслужва
същия конкретен икономически интерес. Посочената
разпоредба, която установява общ за търговските сделки правен принцип, следва
да се приложи по аналогия и когато договорната връзка е предсрочно прекратена, без
обаче да е бил спазен уговореният между страните срок на предизвестие, какъвто
е именно и настоящия случай – през едномесечния срок на предизвестието по чл.
2.1 от процесния договор за продажба на електрическа енергия при общи условия е
налице виновно неизпълнение от страна на продавача /цедента/, тъй като на
практика той е отказал изпълнение /виж и чл. 81, ал. 2 ЗЗД, както и чл. 66, ал.
3 ПТЕЕ/.
Доказано е
в частност въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, че
непосредствено след като е бил уведомен за отказа на продавача да изпълнява
договора за продажба на електрическа енергия за срока на едномесечното предизвестие,
ответникът е потърсил други продавачи и е купил стоката, която е била предмет
на разваления /предсрочно прекратения/ договор, но на по-висока цена.
Следователно за ответното дружество е възникнала имуществена вреда, съизмерима
с разликата в цените между двете сделки – първоначалният договор и двете сделки
на покритие и възлизаща на сумата от 20 102.99 лв. /с ДДС/, поради което и
същият се легитимира като кредитор на претендираното вземане в посочения общ размер,
чиято изискуемост е настъпила преди да му е бил съобщен договорът за цесия /за продавачите
по заместващите сделки възниква възможността да претендират изпълнение след
осъществяване на доставката на електрическа енергия съответно първият – за периода
от 24.10.2018 год. до 31.10.2018 год. и вторият – за периода от 01.11.2018 год.
до 30.11.2018 год./.
В тази
смисъл настоящият съдебен състав приема, че са осъществени предпоставките, визирани в чл. 103 и 104 ЗЗД,
като с оглед изложеното вече по горе и на основание чл. 104, ал. 2 ЗЗД прихващането
е породило действие най-късно на 11.12.2018 год. – тогава двете вземания са се
срещупоставили и са били годни за компенсация /дългът на ответното дружество и
дългът на цедента са равни по размер/. Задължението на прихващащия се счита
погасено към посочения момент, поради което и няма основание за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за
забава за периода от 20.12.2018 год. до 31.05.2019 год. Релевираните претенции
се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част /в т.ч. и в
частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство/, а исковете – отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ неприсъдената част от разноските
в първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в общ размер на 2 320.02 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
447.93 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 400 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение от 27.01.2020 год., постановено по гр.дело
№31094/2019 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените от „Е.с.о.“ ЕАД срещу „П.Б.“ АД искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и в частта
му, в която ответникът „П.Б.“ АД е осъден да заплати на ищеца „Е.с.о.“ ЕАД
разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 148.55 лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.С.О.“ ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, срещу „П.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.
99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от
20 102.99 лв. – главница, представляваща незаплатена цена на доставена
електрическа енергия през периода от 01.10.2018 год. до 23.10.2018 год. по
договор №Е-Б-055 от 08.01.2018 год. за продажба на електрическа енергия при
общи условия, във връзка с който е била издадена данъчна фактура №1148 от
31.10.2018 год., вземането по която е било прехвърлено на ищеца с договор за
цесия от 06.12.2018 год. и за сумата от 2 293.75 лв., представляваща
неустойка за забава по чл. 5.2.5 от посочения договор за периода от 20.12.2018
год. до 31.05.2019 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
датата на подаване на исковата молба – 31.05.2019 год. до окончателното им
изплащане, поради осъществено прихващане на вземането за главницата с вземането
на „П.Б.“ АД по чл. 323 ТЗ вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД в размер на 20 102.99
лв., представляващо обезщетение за вредите от предсрочното прекратяване /без
спазване на уговореното едномесечно предизвестие/ на договор №Е-Б-055 от
08.01.2018 год. за продажба на електрическа енергия при общи условия, сключен
между ответника и „Е.П.“ ЕООД /цедент по сключения с ищеца договор за цесия от
06.12.2018 год./, съизмерими с разликата в цените по заместващи сделки и цената
по договора с цедента на ищеца.
ОСЪЖДА „Е.С.О.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на „П.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в общ размер на 2 320.02 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
447.93 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 400 лв.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач „Е.П.“
ЕООД /н./.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/