№ 750
гр. София, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100511540 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20163794/27.07.2021г., постановено по гр.д. №35006/2020г. по
описа на СРС, 113 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл.415 от ГПК от
„Т.С. ЕАД срещу Д. П. Ч. и ЕЛ. АТ. Ч. искове с правно основание чл.59 от ЗЗД за
сумите от 3633,53 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия до топлоснабден имот – ресторант, находящ се в гр. София, на
адрес ул. „*******, за периода от м.06.2017г. до м.10.2018г. и за сумата от 3,30
лева – главница за дялово разпределение за периода от 01.10.2018г. до
31.10.2018г., както и с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 603,59 лева –
мораторна лихва върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия
за периода от 31.07.2017г. до 06.02.2020г., и за сумата от 0,39 лева – мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.12.2018г. до
06.02.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №14991/2020г. на СРС. Осъдена е
на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т.С. ЕАД да заплати на Д. П. Ч. и ЕЛ. АТ. Ч.
сумата от 1200 лева разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Т.С. ЕАД, чрез пълномощника
1
юрисконсулт А.Т., срещу решението в цялост. Въззивникът излага оплаквания, че
неправилно СРС е приел, че исковата претенция е недоказана и неоснователна,
тъй като ответникът не се е обогатил неоснователно за сметка на
топлофикационното дружество, защото трето за спора лице е ползвало
топлоснабдения имот. Поддържа се, че ответниците са собственици на процесния
топлоснабден имот – ресторант, както и, че с договори от 07.06.2016г. и
18.07.2017г. са отдали имота под наем на „М.“ ЕООД, като и двата договора са със
срок от една година. Посочва се, че между третото за спора лице „М.“ ЕООД и
ищцовото дружество не е сключен договор за продажба на топлинна енергия.
Въззивникът излага доводи, че трети лица, ползващи имота по силата на
договорно правоотношение, са носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия към топлопреносното предприятие само когато
между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за същия имот, като се позовава на ТР
№2/17.05.2018г. на ВКС. Позовава се също така на разпоредбата на чл.61, ал.2 от
общите условия на дружеството за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди. Поддържа, че в случая третото за спора лице – наемател, не е подписало
договор с ищеца, както и, че собственикът не е дал съгласие пред продавача друго
лице да бъде купувач на топлинна енергия. Излага доводи, че за облигационното
правоотношение с извъндоговорен източник е от значение въпросът кой субект е
следвало да сключи договор с ищеца, а не кое лице фактически се е намирало в
имота. Посочва, че е възможно имотът да е бил обитаван от собственика му, но
също така и от друг субект по силата на договор, да е бил посещаван фактически
от различни лица, но тези обстоятелства са без значение за производството, тъй
като неоснователното обогатяване не възниква за кръга лица, които фактически са
потребили отдадената топлинна енергия, а за лицето което е спестило разходите
по заплащането й, като на кое лице се води партидата има само вътрешно-
счетоводно, но не и правно значение. В жалбата се посочва, че между ответниците
и ищцовото дружество не е подписан договор за продажба на топлинна енергия
въпреки отправената покана за това от ищеца, поради което длъжникът се
обогатил неоснователно за сметка на дружеството и дължи да му върне онова, с
което се е обогатил до размера на обедняването. Претенцията следвало да бъде
уважена, тъй като се доказало реално доставена топлинна енергия и неплащане от
ответната страна в претендирания размер. С оглед изложеното моли обжалваното
решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените
искове да бъдат уважени.
2
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна Д. П. Ч. и ЕЛ. АТ. Ч., чрез пълномощника адв. С.Ч..
Въззиваемата страна изразява становище, че решението е правилно и моли същото
да бъде потвърдено. Посочва се, че за процесния период имотът е бил отдаден под
наем на „М.“ ЕООД, въз основа на което ищцовото дружество е разкрило
индивидуална партида – код на платец 1051193, като издавала фактури по този
код на платец на „М.“ ЕООД като неин абонат – контрагент, получател на
топлинна енергия за небитови нужди за процесния имот и период, които
отговаряли на изискванията на ЗДДС, отразени били в счетоводството на
ищцовото дружество и в дневника за продажбите по ЗДДС и въз основа на тях
дружеството подавало ежемесечна справка – декларация по ЗДДС към НАП. Това
доказвало, че фактурите не са с вътрешно-счетоводно значение, както се твърди в
жалбата, както и, че е съществувало облигационно отношение между „Т.С. и „М.“
ЕООД. Било налице съгласие от ответниците като наемодатели партидата за
доставка на топлинна енергия за имота да бъде открита на наемателя за срока на
наемното правоотношение. Поддържа се, че изпратените от ищцовото дружество
писма не са достигнали до тях, както и, че партидата не е прехвърлена на
ответниците, тъй като фактурите за целия процесен период са издавани на „М.“
ЕООД. Не била получена и поканата за сключване на договор. На следващо място
се посочва, че след приключване на наемните отношения с третото за спора лице
„М.“ ЕООД на 19.12.2018г. ответникът е сключил с „Т.С. ЕАД договор за доставка
на топлинна енергия за процесния имот за небитови нужди, тъй като имотът е с
търговско предназначение – ресторант, което според общите условия на ищеца
било невъзможно при наличието на просрочени задължения, поради което се
поддържа, че такива не е имало. Поради изложеното поддържа, че за процесния
имот не ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на ищцовото
дружество, а третото за спора лице – „М.“ ЕООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
3
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са
правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за
спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от първостепенния съд фактическа обстановка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите
по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С. ЕАД срещу Д. П.
Ч. и ЕЛ. АТ. Ч. положителни установителни искове с правно основание чл.415,
ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №14991/2020г. на СРС, 113
състав.
Съставът на чл.59, ал.1 от ЗЗД включва обедняване на едно лице,
обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и
липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между субектите. Тежестта за доказване на посочените факти е за ищеца.
В настоящия случай в тежест на ищеца е да докаже, че е доставил
топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с която
ответниците се обогатили, тъй като са ползвали доставената топлинна енергия в
процесния имот и за процесния период. При установяване на тези обстоятелства в
тежест на ответниците е да докажат, че са погасили задължението си към ищеца.
Съгласно разпоредбите на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до
17.07.2012 г./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 г./ потребител на
енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо
или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
4
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие
и потребителя – арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
В настоящия случай претенцията на ищеца се основава на твърденията за
липса на сключен писмен договор между страните и наличието на неоснователно
обогатяване от ответниците. Не се спори между страните по делото, че
ответниците са собственици на процесния имот, че същият е топлоснабден, както
и, че ползваната в имота топлинна енергия е за стопански нужди с оглед
търговското предназначение на имота – ресторант. Не е спорно също така, че през
процесния период имотът е бил отдаден под наем на трето за спора лице – „М.“
ЕООД, както и, че нито между страните по делото, нито между ищеца и третото
лице – „М.“ ЕООД е сключен договор за продажба на топлинна енергия. За да
бъде ангажирана отговорността на ответниците за заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване не е достатъчно да се установи, че същите са
собственици на процесния имот, а следва също така да се докаже, че именно те са
ползвали имота през исковия период и съответно са консумирали доставената от
ищеца топлинна енергия, като по този начин са си спестили разходи.
Обогатяването на едно лице се изразява в увеличаване на актива на имуществото
на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на
някои разходи, които той е трябвало да понесе. В настоящия случай ищецът
твърди, че ответниците са си спестили разходи за доставената и ползвана от тях
топлинна енергия за процесния имот, на който са собственици. По делото обаче са
ангажирани доказателства, от които се установява, че през процесния период
топлоснабденият имот е бил ползван от трето за спора лице на основание наемно
правоотношение със собствениците на имота, поради което съдът приема, че
претенцията, основана на нормата на чл.59 от ЗЗД, предявена срещу
собствениците на топлоснабдения имот, се явяват неоснователна, тъй като не е
установено от ищеца обогатяване на ответниците посредством консумирането на
доставена топлинна енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване,
което е обусловено от установяване на факта на ползване на имота. Следва да се
отбележи също така, с оглед правното основание на което се претендират сумите
за топлинна енергия в настоящото производство – неоснователно обогатяване, че
в случая са неприложими постановките на ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, както и
общите условия на дружеството за доставка на топлинна енергия за стопански
нужди, на които ищецът се позовава.
5
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззиваемите страни следва да бъдат присъдени направените разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство в размер на по 300 лева на всеки от въззиваемите.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20163794/27.07.2021г., постановено по гр.д.
№35006/2020г. по описа на СРС, 113 състав.
ОСЪЖДА „Т.С. ЕАД да заплати на Д. П. Ч. разноски за въззивното
производство в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА „Т.С. ЕАД да заплати на ЕЛ. АТ. Ч. разноски за въззивното
производство в размер на 300 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6