Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. д. № 111 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 192248 от 12.08.2019 г. по гр. д. № 25144/2016 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 52 с-в е признато за установено по предявените искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във вр. с чл. 432, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 79, ал.1, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, че Л.Н.В., ЕГН ********** и С.Н.К., ЕГН **********, дължат
солидарно на „Р.Б.“ ЕАД с ЕИК: ****сумата от 15 308.86 лева, представляваща
сбор на дължима и непогасена главница по Договор за банков кредит от 30.04.2008
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 2603.98
лева, представляваща изискуема редовна възнаградителна лихва за периода от 10.07.2014
г. до 27.10.2015 г.; сумата от 695.92 лева, представляваща наказателна лихва за
периода от 10.12.2014 г. до 29.12.2015 г. и сумата от 692.17 лв., представляваща
неустойка по чл. 9, вр. чл. 1, б. „а" от Анекс № 3 към Договора за периода
от 10.02.2014 г. до 30.05.2014 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 81356/2015 г. на
СРС, 52 с-в, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, на основание на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2161.31 лева – съдебни разноски.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответниците С.Н.К. и
Л.Н.В., чрез пълномощника им адв. М.З., с която решението се обжалва изцяло
като неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния
закон. В жалбата се излагат доводи за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, че Банката – ищец е уведомила кредитополучателите за
предсрочната изискуемост на кредита. В тази връзка поддържат, че не дължат
процесните суми поради това, че не са уведомени за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като изявлението за обявяването й от Банката, не е
достигнало до тях поради това, че пощенската пратка не е била редовно връчена.
Излага се, че за да се приеме, че пощенската пратка, която не е потърсена от
адресата е надлежно получена, следва да са спазени специалните изисквания на
Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети,
приети на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги, в който
смисъл са и разрешенията, дадени в Решение № 229/0.04.2014 г. по т.д. №
956/2012 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че за надлежното връчване по
пощтата не е необходимо да е извършено лично на получателя, но е необходимо да
са спазени изискванията на специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги, вр. чл. 5, ал. 3
от Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски
колети. Сочи се, че съгласно тези Общи правила, препоръчаните пощенски пратки
се доставят на адреса на получателя срещу подпис и се доставят на лице,
пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в
пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като се вписват и трите имена
на лицето, получило пратката. /Решение № 40/17.06.2015 г., по т.д. № 601/2014
г., Т.К., ВКС/, но първоинстанционният съд е игнорирал тези изводи на
съдилищата и е приел обратното - че е налице редовно връчване, въпреки, че
пратката е била непотърсена. В тази връзка се излага, по делото няма данни
банката да е уведомила кредитополучателите за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, поради което следва да се приеме, че съобразно приетото в ТР № 4/18.06.2014 г. изискуемостта
на претендираното на посоченото основание вземане не е настъпила и че
узнаването от страна на длъжниците за обявяването на предсрочната изискуемост на
кредита в хода на процеса е ирелевантно за разрешаването на спора.
В
жалбата се навеждат доводи, че са неправилни и изводите на съда, че не са
налице неравноправни клаузи в договора. В тази връзка се излага, че е недопустимо
доставчикът на услуга едностранно да променя двустранно договорени условия и
параметри на договор /чл. 4.1., чл. 4.4., чл. 4.6., чл. 4.9. от Договор за
банков кредит от 30.04.2008 г.; чл. 3.2. от Анекс № 2 от 07.11.2012 г.; чл. 1.2.
от Анекс № 1 от 26.11.2010 г.; чл. 4.1. от Анекс № 3 от 31.05.2014 г.;/, което
води до неравноправност и е в противоречие с разпоредбите на ЗЗД и ЗЗП. Жалбоподателите
претендират и нищожност поради противоречие с императивната правна норма на чл.
33, ал. 2 ЗПК, съгласно която когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Сочи се, че в случая клаузите не са уговаряни индивидуално по отношение
на ответниците, като тежестта за установяване, че договорната клауза е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП е върху ищеца, който не е ангажирал
доказателства за осъществяването на този благоприятен факт. На следващо място
се сочи, че не са налице и предпоставките на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП за
неприлагане разпоредбите на чл. 143, т. 10 ЗЗП, поради което се поддържа, че са
налице неравноправни клаузи въз основа на което и нищожни клаузи в договора. Твърди
се, че с посочените клаузи ищецът си е запазил правото да променя едностранно
условия на договора за банков кредит между страните, на непосочени в договора
основания. На отделно основание се сочи, че Банката е начислявала лихва върху
лихва, което е недопустимо съгласно българското законодателство.
Поради
изложеното, жалбоподателите молят да бъде отменено изцяло обжалваното решение,
като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените искове, като неоснователни и недоказани.
Претендират се и разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата
страна „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД е депозирала писмен отговор по
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който оспорва въззивната
жалба, като неоснователна. Заявява, че постановеното решение е правилно и
законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
По
отношение на правилността му, по наведените от въззивниците доводи за
неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав намира
следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът приема, че е сезиран с иск
с правно основание чл. чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 432, ал. 1 от ТЗ,
във вр. с чл. 79, ал.1, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и има за предмет
установяване дължимостта на посочените суми в издадената заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК. Въззивният съд
намира, че в случая е безспорно установено, че на 30.04.2008 г. между
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, като кредитор и Л.Н.В. като кредитополучател е
сключен договор за банков кредит, по силата на който Банката е предоставила на кредитополучателя
заем в размер на 18 202.50 лева, а последният се е задължил да върне сумата на
120 анюитетни месечни вноски и следователно е налице валидно възникнало
облигационно провотоношение по договор за банков кредит.
Няма
спор също така, че на 07.11.2012 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ответникът Л.Н.В. и ответницата С.Н.К. е бил сключен Договор за встъпване в
дълг, по силата на който С.Н.К. е поела солидарно да изплаща всички задължения
на кредитополучателя по договора за кредит, при условията, в размера и
сроковете, определени в договора за кредит и последващо сключени анекси към него.
Не
е спорно между страните, че впоследствие към Договора за банков кредит от
30.04.2008 г. са били сключени Анекс № 1 от 26.11.2010 г., Анекс № 2 от 07.11.2012 г. и Анекс № 3 от 31.05.2014 г.,
с които са били договорени основни параметри на договора, като със същите е бил
канстатиран остатъкът от дълга по кредита към датата на сключването им,
предоговорен е размера на лихвата по кредита и начина на издължаването му, вкл.
чрез предвиждане на гратисни периоди на издължаване, променен е крайният срок на
договора за кредит и е приет нов погасителен план.
Няма
спор между страните в производството, че посочените Анекс № 1, Анекс № 2 и
Анекс № 3, както и погасителните планове към тях са подписани от
кредитополучателя и съответно в първоинстанционното производство не е оспорена автентичността
на положените в документите подписи, поради което съдът приема, че същите валидно
обвързват страните по договора
По
делото е установено също така, че кредиторът е изпълнил основното си задължение
по кредита и реално е превел заемната сума по сметката на кредитополучателя и
следователно същата е била действително усвоена. Този факт се потвърждава и от
заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, видно от която на
30.04.2008 г. по сметка на Л.Н.В., открита в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е
преведена сумата от 18 202.50 лева.
Установи
се от приетите писмени доказателства и заключението на ССчЕ, че преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 30.12.2015 г. кредитополучателят
Л.Н.В. и ответницата С.Н.К. не са посгасили на датите на падеж от 10.08.2014 г.
до 10.10.2015 г. дължимите месечни анюитетни вноски към банката в необходимия
размр, поради което неизпълнение на договора от тяхна страна и на основание чл.
8.1 от Договора и чл. 12.1 от Анекс № 3 и във връзка с чл. 9.2. от Договора за
кредит и чл. 13.2. от Анекс № 3, Банката е упражнила правото си да направи
изцяло предсрочно изискуем целия кредит.
Спорен
по делото е въпросът, по отношение на който е и релевираното възражение във
въззивната жалба, че длъжниците не са били уведомени надлежно за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита, поради което същите не дължат процесните
суми, тъй като изявлението за обявяването й от Банката не е достигнало до тях
поради това, че пощенската пратка не е била редовно връчена, респ. че не са
били спазени специалните изисквания на Общите правила за условията за доставяне
на пощенски пратки и пощенски колети, приети на основание чл. 36, ал. 2 от Закона
за пощенските услуги. По този въпрос въззивният съд намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 60, ал. 2, пр. 2 от ЗКИ, съгласно която "Когато
кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за
плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем
поради неплащане в срок на една ши повече вноски по кредита, банката може да
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК
въз основа на извлечение от счетоводните си книги". Предвид което правото
на Банката да обяви кредитната експозиция за предсрочно изискуема е
потестативно право, което кредиторът може да упражни по своя преценка, в случай
че са налице установените в договора предпоставки за това като в този случай
банката следва да уведоми длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем.
Въпросът
по приложението на чл. 422 ГПК вр. с чл. 417, т. 2 ГПК вр. с чл. 62, ал. 2 ЗКИ
е разрешен с постановяването на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК ВКС, съгласно т. 18 от което, в хипотезата на предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане, произтичащо от договор за
банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски, вземането става изискуемо с неплащането
им, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Когато тя е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита.
Въззивният
съд намира, че в настоящия случай се установи наличието както на обективната
предпоставка – наличието на просрочени задължения, така и на субектвната
предпоставка – правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Предвид допуснато просрочие кредиторът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
е упражнил правото си да обяви едностранно задължението по кредита за
предсрочно изискуемо, като е уведомил длъжниците за това обстоятелство с изпращането
на писма изх. № ИЗХ-001-99669/15.10.2015 г., изх. № ИЗХ-001-99970/15.10.2015 г.
и изх. № ИЗХ-001-99671/15.10.2015 г., адресирани до ответниците, с които ищецът
е обявил кредита за предсрочно изискуем с уведомление, че за периода от
10.08.2014 г. до 15.10.2015 г. не са постъпвали плащания по договора за банков
кредит. С посочените писма, ответниците са уведомени, че към 15.10.2015 г. дължат
сумата от 18610.91 лева за главници и лихви и са поканени да изпълнят задълженията
си по Договора за банков кредит от 30.04.2008 г., Анекс № 1/29.11.2010 г.,
Анекс № 2/07.11.2012 г. и Анекс № 3/31.05.2014 г.
Писмата
с № ИЗХ-001-99669/15.10.2015 г. и изх. № ИЗХ-001- 99671/15.10.2015 г., са
изпратени на постоянния адрес на ответника С.Н.К. и са получени от пълнолетен
от домашните му, със задължение да предаде писмото на адресата, видно от
приложените по делото обратни разписки от 20.10.2015 г.
Видно
от отбелязването на писмо с № ИЗХ-001-99970/15.10.2015 г., пратката до
ответника Л.Н.В. е останала „непотърсена“. Независимо от това, обаче, настоящият
състав намира, че в случая са изпълнени изискванията на чл. 6.3 от Общите
правила за доставяне на пощенските пратки, пощенските колети и пощенските
парични преводи. Банката е обявила предсрочната изискуемост с писмено
уведомление, изпратено на адреса на ответниците с писмо с обратна разписка.
В
клаузата на чл. 11.7. от Договора (както и на чл. 14 от Анекс № 3) е предвидено,
всички уведомления и изявления във връзка с Договора трябва да бъдат направени
в писмена форма и ще се считат получени от кредитополучателя/ съдлъжника, ако
по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или в куриерска
фирма с обратна разписка или с телеграма, достигнат до адреса на кредитополучателя/поръчителя,
посочен в Договора или в уведомлението за промяна в адреса по чл. 11.1. от
Договор за встъпване в дълг и чл. 6.2. от Договора. В настоящия случай, Банката
е изпратила уведомление на адресите, посочени в Анекс № 3, поради което въззивният
съд намира, че предсрочната изискуемост е обявена надлежно. Дори и да се
приеме, че адресите на длъжниците са били променени, посоченото обстоятелство
не променя изводът на съда, тъй като по силата на изричната разпоредба на чл.
6.2. от договора, същите е следвало при промяна на адреса да уведомят кредитора
за това, поради което при неспазване на посочената клауза от договора, това
обстоятелство не може да бъде вменено във вина на кредитора по аргумент от
това, че неизправната страна не може да черпи права от своето неправомерно поведение.
Следователно, настоящият състав намира, че с клаузата на чл. 11.7. от Договора
(както и на чл. 14 от Анекс № 3) е уговорен /предвиден/ такъв начин на
фингирано връчване между страните. Уведомлението е достигнало до адреса на
ответника Л.Н.В., посочен в последния сключен анекс мегду страните – Анекс № 3,
по куриер /с обратна разписка от писмо с №ИЗХ-001-99970/15.10.2015 г., а до
ответницата С.Н.К. е достигнало на адреса и получено от пълнолетен от
домашните, със задължение да предаде писмото на адресата с обратна разписка от
20.10.2015 г., с оглед на което следва да се приемат за осъществени преди
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както
обективните елементи, така и субективният елемент от фактическия състав,
необходим за настъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане. В
този смисъл е решение № 148/ 02.12.2016 г. по т.д.№ 2072/15 г. на ВКС, I т.о.,
според което е допустимо да се фингира недоставеното или само изпратено от
банката съобщение до длъжника като получено единствено в случай, че договорът
между страните предвижда определени предпоставки и/или фактически констатации,
при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да се доведе до
знанието на длъжника изявлението на банката, че е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем. Аналогично е и разрешението, дадено в
решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о. по въпроса
относно приложението на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските
услуги по отношение на начина на удостоверяване на връчването на длъжника на
уведомителното писмо на банката, с което кредитът е бил обявен за предсрочно
изискуем, където е прието, че общите правила и чл. 36, ал.2 ЗПУ не въвеждат
фикция, че при липсата на фактическо предаване, дори и при изпълнение на
задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал.3 от Общите условия, пратката
ще се счита за доставена на получателя. Допустимо е в договора между страните
да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да
се предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за достигнало до
другата, без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира
недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие
с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно
разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на
които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и че според договора
опитът за предаване на съобщението /на адреса или на адресат/ се приравнява на
фактическото му получаване.
Посочената
практика изцяло се споделя от настоящия въззивен състав, поради което и във
връзка с установеното, че в настоящия случай изрично в договора за кредит е
била предвидена клауза за фингирано връчване – чл. 11.7. от Договора (както и
на чл. 14 от Анекс № 3), която е в съответствие с прогласения в чл. 9 ЗЗД
принцип на свобода на договарянето /в който смисъл е и съдебна практика,
обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: № 229/ 03.04.2014
г. по т.д.№ 956/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО; № 283/06.04.2010 г. по гр.д.№ 507/
2009 г. на ВКС, III ГО; гр.д.№ 35/07.05.2012 г. по гр.д.№ 1 877/2010 г. на ВКС,
IV ГО/, следва да се приеме, че
волеизявлението на ищеца за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита,
обективирано в изпратените писма до длъжниците Л.Н.В. и С.Н.К. с обратна
разписка с изх. № ИЗХ-001-99669/15.10.2015 г. и изх. № ИЗХ-001-
99671/15.10.2015 г. и № ИЗХ-001-99970/15.10.2015 г., връчени на адресите на
същите, съобразно изискването на чл. 36 ЗПУ, във вр. с чл. 5, ал. 3 от Общите
условия за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети е породило
целените правни последици. Следователно и доколкото от съдържанието на последния
сключен Анекс № 3 от страните е видно, че длъжниците са били уведомени именно
на посочените от самите тях адреси, на които са били изпратени писмата с
обратна разписка, съдържащи изявлението на кредитора, че обявява кредита за
изцяло предсрочно изискуем, то следва да се приеме, че доказателствената сила
на пощенското удостоверяване, че писмата са доставени на адресата с
необходимото за всяко от тях съобщение, но са останали непотърсени, не е
опровергана, но и само по себи си соченото обстоятелство не би могло да
обоснове правен извод за ненастъпване на последиците на предсрочната изискуемост
на кредита, поради неуведомяването на длъжниците за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита. Поради изложеното, въззивният съд намира за
неоснователни оплакванията на въззивниците в тази насока, а изводите на
първоинстанционния съд за правилни и законосъобразни.
По
отношение на второто оплакване във въззивната жалба за неравноправност и
нищожност по см. на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП на клаузите на чл. 4.1., чл. 4.4.,
чл. 4.6., чл. 4.9. от Договор за кредит от 30.04.2008 г.; както и на чл. 1.2.
от Анекс № 1, чл. 3.2. от Анекс № 2 и чл. 4.1. от Анекс № 3, въззивният съд
намира следното:
Съгласно
предвиденото в чл. 1 от договора, сумата по предоставения кредит е предназначена за ползване за покриване на
потребителски нужди. Следователно, въззивният съд намира, че ответниците имат
качеството на потребители по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и съответно може да
се ползват от защитата на ЗЗП, респективно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно
чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Съгласно
уговореното в чл. 4 от договора, кредитополучателят заплаща на банката годишна
лихва в размер на 14.9 %, която представлява сбор на компонентите - стойност на
банковия ресурс /СБР/ + 8.65 пункта надбавка годишно. Пояснено е, че стойност
на банковия ресурс (СБР) представлява лихвения по междубанковите депозити за
съответния период и валута по котировка „предлага" плюс законоустановените
разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда на
гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“
на банката. Следователно с клаузата на чл. 4 от договора е уговорена
двукомпонентна лихва, състояща се от СБР + надбавка, при която първият
компонент – СБР е променяща се величина и може да се изменя едностранно при
промяна на пазарните условия.
Въззивният
съд намира, че в случая, действително в оспорените от ответниците клаузи на чл.
4.1. и чл. 4.6 от процесния договор за кредит, съответно на чл. 1.2. от Анекс №
1 към него, чл. 3.2. от Анекс № 2 и чл. 4.1. от Анекс № 3 е предвидена
възможност търговската банка едностранно да внася промени в договорната лихва
чрез изменение на един от компонентите – стойност на банковия ресурс /СБР/, в
случай на промяна на пазарните условия. Същевременно обаче в договора от 30.04.2008
г. липсва яснота отсносно конкретните критерии, които ще бъдат взети предвид
при предприемане на това изменение, респ. за съотношението помежду им. В чл.
1.2. от Анекс № 1 от 26.11.2010 г. вече са въведени условията, които в съвкупност
влияят върху стойността на банковия ресурс като плаващ компонент от лихвата по
договора и които всъщност представляват промяна в пазарните условия,
обосноваваща правото на ищеца едностранно да промени СБР. В определението на
този компонент, дадено в договора и анекса, обаче, не е посочена формула, по
която да се изчисляват конкретните му стойности и която да изразява
зависимостта между отделните показатели и стойностите им към даден момент, а
наред с това последният се определя от Комитет по управление на активите и
пасивите на търговската банка, т. е. е в зависимост от волята на колективния
орган на икономически по-силната страна по сделката – Банката. Съдът намира, че
макар в анекса да се съдържа конкретно изброяване на факторите, влияещи върху
лихвата по кредита не е изяснено изначално какво е съотношението помежду им. Както
в договора за кредит, така и в подписаните по-късно анекси е предвидено, че
кредитополучателят се уведомява за промяната в лихвения процент, но не е
регламентирана възможност за последния да заяви отказа си от договора при
липсата на съгласие с променените условия. В тази връзка, процесната клауза на
чл. 4.1. от договора за кредит е неравноправна по см. на чл. 143, т. 12 ЗЗП
поради това, че посочените критерии въз основа на които се определя стойността
на банковия ресурс са твърде общи и неясни и не отговарят на изискването
методът на промяна да е ясен и подробно описан в договора. Дори да се приеме,
че посочените критерии са достатъчно конкретни пак не може да се определи как
би следвало да се промени СБР, а от там и лихвения процент, тъй като не е ясна
относителната тежест между така посочените компоненти. Не е ясно при повишаване
на един или два от компонентите и намаляване на останалите как ще се промени
СБР или при повишаване на някой от компонентите с определена стойност с колко
следва да се увеличи СБР, а от там и лихвата по договора. За да е равноправна
клаузата в договора, която позволява едностранно изменение на лихвения процент,
следва да са ясно определени конкретните компоненти, които го определят. Тези
компоненти следва да са обективни и да не зависят от волята на банката и да
могат да бъдат изчислени. Такива могат да бъдат например всички пазарни индекси,
изчислявани от Банката. Също така следва да е ясно и конкретно относителното
тегло на различните компоненти при определяне на приложимия лихвен процент, т.
е. да е ясна формулата по която се изчислява лихвата. Липсата на фиксирани в
договора показатели, обуславящи промяна на лихвения процент, води до това, че
потребителя по никакъв начин не може да бъде сигурен дали увеличението
съответства на предварително договорени между страните параметри и дали изобщо
е в съответствие с договора. Неравноправността на клаузата на чл. 4.1 от
договора, обаче не влече нищожност на клаузата за конкретно уговорен по размер
лихвен процент, който към момента на подписване на договора е 14.9 %,
впоследствие с подписване на Анекс № 1 е бил увеличен на 16,6 %, с Анекс № 2 е
бил намален на 15,25 %, а с Анекс № 3 е бил намален спрямо първоначално уговорения
лихвен процент с договора за кредит от 14,9 е бил намален на 14,5 % - фиксирана
лихва за първите шест месеца, а след изтичането на този период е бил намален на
14,50 %. Наред с това, от заключението на ССчЕ се установи, че по отношение на претендираната
от „Райфайзенбанк /България/“ редовна /възнаградителна/ лихва в общ размер на
2603,98 лева, начислена за периода от 10.07.2014 г. до 27.10.2015 г. от Банката
е бил приложен лихвен процент в размер на 12,20% за исковия период от време и
следователно Банката не е прилагала по-висок от посочения в първоначалния
договор лихвен процент /14,9%/, като включително е прилагала по-нисък такъв за
част от периода, което е в полза на кредитополучателите – ответници, поради
което съдът намира, че нищожността на клаузата на чл. 4.1. от договора, обаче
не влече нищожност на клаузата за конкретно уговорен по размер лихвен процент,
който към момента на подписването е бил 14,9 % и е намален с последващите
Анекси. Във връзка с изложеното, независимо от изводите за неравноправност на
посочената клауза по см. на чл. 143 ЗЗП, въззивният съд намира, че в конкретния
случай възраженията на ответниците за нищожност се явяват неоснователни, тъй
като по делото не се установи търговската банка да е упражнила правото си на
едностранно изменение на договорения лихвен процент, което да е във вреда на
кредитополучателя. Установи се, че за исковия период е осъществявана промяна в
цената на предоставената услуга /годишната лихва/, но същата е свързана, както
с увеличаване, така и с намаляване на СБР, поради което и не следва да бъде
анализиран въпросът осъществено ли е същото при липсата на валидно правно
основание за това, т. е. въз основа на неравноправна по своя характер клауза.
Не се установява да е направено и едностранно изменение, основано на клаузата
на чл. 4.6. от договора, което също прави безпредметно обсъждането на
валидността на същата.
Наред
с това, следва да се посочи, че с подписване на Анекс № 1 ответниците са се
съгласили с новия размер на стойността на банковия ресурс от 8 %, който е един
от двата компонента при формирането на лихвения процент, уговорен в преамбюла
на анекса. Прибавен към втората компонента, представляваща фиксирана надбавка
от 8,6 пункта, лихвеният процент по кредита е бил определен между страните в
размер на 16,6%, с който е олихвявана главницата. Впоследствие със сключването
на Анекс № 2, СБР е бил намален на 6,65 %, поради което и прибавен към
надбавката от 8,6 пункта, лихвеният процент е бил 15,25%, което увеличение на
лихвата в сравнение с първоначалния договорен размер, не е извършено
едностранно, а по взаимно съгласие на страните, тъй като самият
кредитополучател е изразил изрична воля за това. В тази връзка следва да се има
предвид, че от датата на сключването на Анекс 1 и Анекс № 2, увеличението на
лихвата, в сравнение с първоначалния договорен размер, не е извършено
едностранно, а по взаимно съгласие на страните, тъй като самият
кредитополучател е изразил изрична воля за това. Както вече бе изложено от
съда, с подписването на Анекс № 3, СБР е бил намален на 5,85%, поради което е
намален и лихвеният процент спрямо първоначално договорения размер от 14,5 % -
фиксирана лихва за първите 6 месеца, а след изтичането на този период е бил
намален на 14,50 %.
Действително,
при сравнение между първоначално уговорения в договора за банков кредит Стойност
на банковия ресурс /СБР/, а оттук и годишна договорна лихва и тези стойности на
СБР, установени в сключените в по-късен момент анекси се наблюдава увеличаване на
годишната лихва от 14,9% на 16,6%, впоследствие на 15,25%, а след това
намаляване на годишната лихва на 14,5 % - фиксирана лихва за първите 6 месеца,
а след това на 14,50 %.. В случая обаче тази промяна не е резулат от волята на
икономически по-силната страна по сделката и на упражнено от нея право за
едностранно изменение, основано на клаузите на чл. 4.1. или чл. 4.6. от
договора за банков кредит, а е вследствие от постигнатото съгласие на двете
страни по облигационното правоотношение, обективирано в клаузите на чл. 1 от
Анекс № 1, на чл. 3 от Анекс № 2 и чл. 2 от Анекс № 3. Предвид това, не се касе
за случай на едностранно изменение, което да е недопустимо като основано на
неравноправни клаузи.
По
отношение на клаузата на чл. 4.4. от договора, предвиждаща, че при забавяне в
плащанията на дължимите суми, кредитополучателят дължи на банката обезщетение
за забава наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно, върху
забавената сума за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените
задължения, съдът намира, че не може да се приеме, че същата е неравноправна,
доколкото посочената клауза въвежда обезщетение за банката, зависещо изцяло от
поведението на потребителя да заплаща или не в срок дължимите вноски.
За
да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябва да
противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването
на вземането и на задължението за неустойка. Поради това, действителността на клаузата
за неустойка, следва да бъде преценена служебно от съда независимо дали
страните са се позовали на нищожността й (в този см. решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.
д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г., на ВКС, І ТО). С т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените указания,
преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като
клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави във всички
случаи, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на
задължението, съдът намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите
нрави, тъй като уговореният размер "на 10 пункта годишно над договорната
лихва“ от неиздължената по договора сума не нарушава принципа на справедливост.
Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС,
неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел за начисляването й.
Уговорената надбавка от 10 % следва да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, както и да изпълни наказателната функция на неустойката. В
Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ ТО е прието,
че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. Като абсолютна сума, наказателната лихва
за забава, която ответникът дължи не е незначителна, но стойността й се влияе и
от дългия период на забавата от 1 година.
С
оглед на изложеното и като взе предвид, че в договора не са предвидени други
неустойки, чието кумулативно действие да бъде съобразено, съдът намира, че
клаузата на чл. 4. 6 от договора не е нищожна.
По
отношение на оплакването на въззивниците, че Банката е начислявала лихва върху
лихва, което е недопустимо, въззивният съд намира следното:
Неоснователни
са и доводите на ответниците за нищожност на клаузите от сключените между
страните допълнителни анекси към договора за кредит, с които страните са се
съгласили съществуващите до момента задължения за главница, изискуема
възнаградителна и обезщетителна лихва да се считат съвкупно за главница, при
което задълженията по договора за кредит изцяло се преструктурират като се
осигурява на длъжниците нов гратисен период и се избягва начисляването на
неустойка за забава до настъпване на новите падежи на преструктурираното
вземане. Съдът намира, че по отношение на сключените анекси – Анекс № 1, Анекс
№ 2 и Анекс № 3 следва да се приеме, че същите съответстват на волята на
страните да преуредят по нов начин отношенията си, породени от допусната от
потребителя забава. По силата на сключените анекси се постига погасяване на
задълженията по Договора за банков кредит от 30.04.2008 г. чрез един вид
отпускане на нов кредит. Веднъж погасени чрез презумирано плащане, всички
задължения по Договора за банков кредит от 30.04.2008 г., посочени в Анекса
стават главница, независимо от вида им преди това. В резултат на това
съществуващите до момента задължения престават да съществуват, като са заместени
от ново задължение за главница, характеризиращо се с предоговорени срокове и
условия на погасяване. Последното налага и извода за неоснователност на
възражението за анатоцизъм, тъй като не се постига начисляването на лихва върху
лихва, а на обезщетение за забава върху преструктурираната главница.
Предвид
изложеното, настоящият състав намира за обосновани изводите на СРС, че по
делото е доказано, че процесните вземания са възникнали на предявеното
основание – Договор за банков кредит от 30.04.2008 г., изменен и допълнен с
Анекс № 1 от 26.11.2010 г., Анекс № 2 от 30.04.2008 г. и Анекс № 3 от
31.05.2014 г., както и за настъпила предсрочна изискуемост и следователно
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 432,
ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 79, ал.1, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
доказан по основание, а също така и по размер. Съгласно заключението от
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че договорената сума по договора в размер на
18 202,50 лв. е предоставена на ответниците, като последните не са
погасили възникналите задължения в посочените в решението размери, а именно: сумата
от 15 308.86 лева, представляваща сбор на дължима и непогасена главница по
Договор за банков кредит от 30.04.2008 г., за сумата от 2603.98 лева, представляваща
изискуема редовна възнаградителна лихва за периода от 10.07.2014 г. до
27.10.2015 г. и за сумата от 695.92 лв., представляваща наказателна
лихва/неустойка за периода от 10.12.2014 г. до 29.12.2015 г., като върху така
определената главница се дължи и претендираната от ищеца законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.12.2015 г. до
окончателното й изплащане.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК изцяло,
а подадената срещу него въззивна жалба да се остави без уважение като
неоснователна.
При
този изход на спора, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски
за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв., предвид липсата
на фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 192248 от
12.08.2019 г. по гр. д. № 25144/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 52 с-в.
ОСЪЖДА Л.Н.В., ЕГН ********** и С.Н.К.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, кантора 262, чрез адв. М.З. да заплатят
на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, БЦ „Е. ****“
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 /сто/ лева – юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.