№ 586
гр. Пловдив, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300500144 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.9,
чл.11 и чл.33 от ЗПК и чл.99 от ЗЗД.
Образувано е по въззивна жалба от „ОТП Факторинг България“
ЕАД, ЕИК *********, против Решение № 262389/21.10.2021г. по гр.д.№
4809/2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXI гр.с., с което са
отхвърлени осъдителните искове против ЕМ. К. ЗЛ., ЕГН **********, за
присъждане на сумите от: 9 073,18 лева – главница по вноски с падежи
25.05.2015 г. – 26.06.2019 г. /вкл./ по договор за кредит за текущо потребление
от 26.06.2009 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, които да са прехвърлени на
„ОТП Факторинг България“ ЕООД с договор за цесия от 12.07.2012 г.;
1021,72 лева – договорна лихва за периода 25.05.2017 г. – 26.06.2019 г. /вкл./
и 2058,01 лева – наказателна лихва за периода 30.04.2017 г. – 05.05.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 05.05.2020 г. до окончателното погасяване. Моли да
бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго, с което да се
уважат изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна ЕМ. К. ЗЛ., ЕГН **********, не депозира
1
писмен отговор, но в открито съдебно заседание неговият пълномощник адв.
Н.Ш. взима становище, че жалбата е изцяло неоснователна.
Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от „ОТП Факторинг България“ ЕАД
против ЕМ. К. ЗЛ. е заведена искова молба, ведно с писмено уточнение към
нея неразделна част /на л.37/, с която посочва, че на 26.06.2009 г. между
„Банка ДСК“ ЕАД и ответника бил сключен договор за кредит за текущо
потребление с предоставена сума от 14 900 лева, платима ведно с договорна
лихва, такси и пр. до 26.06.2019 г. Останали неплатени сумите от: 9073,18
лева – главница по вноски с падежи 25.05.2015 г. – 26.06.2019 г. вкл.; 1021,72
лева – договорна лихва за периода 25.05.2017 г. – 26.06.2019 г. вкл. и 2058,01
лева – наказателна лихва за периода 30.04.2017 г. – 05.05.2020 г. вкл. На
12.07.2012 г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били
прехвърлени на ищеца, за което ответникът бил уведомен, а следвало да счита
за такъв и с получаване на документите към исковата молба. Направено е
искане за присъждане на неплатените суми по договора, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от постъпване на ИМ в съда – 05.05.2020 г.
до окончателното погасяване.
Ответникът ЕМ. К. ЗЛ. е депозирал Писмен отговор по чл.131 от
ГПК, с който е оспорил исковете. Направил е възражение за изтекла
погасителна давност, считано от: обявяване на кредита за предсрочно
изискуем от банката на 28.05.2010 г.; респ. от момента на издаване на
изпълнителен лист на 18.10.2011 г. или най – късно на 12.07.2012 г. със
сключване на Договора за цесия. Отделно поддържа, че клаузата за
наказателна лихва по чл. 19.1 от Общите условия е нищожна, като
неравноправна и неиндивидуално уговорена, като противоречаща на чл. 19
ЗПК /отм./. Застъпва, че не отговаря описаното в исковата молба на
действително развилите се между „Банка ДСК“ ЕАД и него като
кредитополучател отношения. Изтъква, че в полза на кредитора „Банка ДСК“
ЕАД е била издадена Заповед № 11971/14.10.2011г. по чл. 417 ГПК от
14.10.2011 г. по ч.гр.д. № 17835/2011 г. на ПдРС и изпълнителен лист от
2
18.10.2011 г. за сумите от: 14 582,11 лева – главница по договора; 5 352,54
лева – лихва за периода 25.01.2010 г. – 13.10.2011 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 13.10.2011 г. до погасяването и общо 1052,02 лева
– разноски. В заповедта е посочено, че поради необслужване на кредита, на
осн. чл. 19 от ОУ към договора, банката е обявила кредита за предсрочно
изискуем от 28.05.2010 г. Въз основа на изпълнителния лист, на 26.08.2015 г.,
ищецът, твърдейки да е нов кредитор – цесионер по цесия от 12.07.2012 г., е
образувал изп.д. № 255/2015 г. по описа на ЧСИ Тодор Луков, рег.№ 820.
След връчване на ПДИ, изх. № 1094/30.01.2017 г., длъжникът – ответник е
подал по заповедното производство възражение за недължимост по чл. 414,
ал. 2 от ГПК. След дадени указания и предвид липсата на предявен
установителен иск от банката, с влязло в законна сила Определение №
3924/26.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 17835/2011г. заповедта по чл.417 от ГПК и
изпълнителния лист, изд. на 18.10.2011г., са обезсилени.
Към делото са приложени всички гореописани документи,
включително и свързаните с твърдяната цесия, както и заверено копие от
изп.д.№ 255/2015 г. по описа на ЧСИ Тодор Луков, рег.№ 820. Приета е и
допуснатата ССЕ, изготвена от в.л. М.М..
Районен съд – Пловдив, за да отхвърли изцяло предявените
искове, излага основни съображения, че относно предсрочната изискуемост,
макар такава да е посочена като настъпила в заповедта и изпълнителния лист
от 2011 г., предпоставките й не се доказват. Позовава се на т. 18 на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съгласно която - Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото
на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и това
волеизявление следва да е получено от адресата. Районният съд налага
извод, че за евентуално уведомяване може да се приеме получената през 2017
г. ПДИ с връчване на заповедта и изпълнителен лист, но не и от по – ранен
момент.
По отношение на твърдяната цесия, Районният съд аргументира,
3
че е налице Договор от 12.07.2012 г. между банката и ищеца, в който /чл. 2.1;
чл.2.2 и чл. 2.3/ е посочено, че продавачът продава и прехвърля на купувача
вземанията, посочени в приемо – предавателен протокол срещу покупна цена.
Към делото е Представено е приложение № 1 /макар като такова относимо
към дог. за цесия от 06.07.2012 г./, в което под № 1510 фигурират вземания
към ответника по договора. За релевантен и относим към конкретната цесия,
Районният съд счита, че е приетият приемо – предавателен протокол от
17.07.2012 г. , изрично посочен като такъв към процесната цесия, в който под
№ 1510 фигурират вземания към ответника по договора /л.110 – гръб, ред 19/,
в който са посочени размери на прехвърлените вземания – главница, лихва,
разноски, идентични с тези по обезсилените заповед за изпълнение и
изпълнителния лист, изд. на 18.10.2011г. Предвид на тези данни, Районният
съд е приел, че твърденият договор за цесия от 12.07.2012г. не легитимира
ищеца като нов кредитор на ответника за търсените в настоящото
производство вземания по договора. Вземанията по заповедта и
изпълнителния лист, които са описани като прехвърлени с приложението към
цесията, са такива по размер, с оглед твърдения за настъпила предсрочна
изискуемост. Такава обаче не е била налице, поради несбъдване на условията
за обявяването й. Затова банката не може и не е прехвърлила вземания, които
не са съществували към момента на цесията. Към сключването й -
12.07.2012 г. е възможно и са били прехвърлени само вземания за главница и
лихви с настъпили падежи, но не и предсрочно изискуеми такива, поради
липса на предпоставки за това. Налага извод, че ищецът е носител и кредитор
само на такива вземания по договора за главница и лихви, които са с
настъпили падежи към посочената дата на прехвърляне, но не и на
претендираните в момента по делото. От правилото, установено в чл. 99, ал.2
от ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат
да бъдат бъдещи, а само съществуващи към момента на прехвърлянето
вземания. Договорът за прехвърляне на сумата за главница се явява нищожен
и не е породил правни последици в тази му част; а вземания за лихви –
договорна и наказателна, каквито се претендират, изобщо не са били предмет
на прехвърлителната сделка, съгласно представения приемо – предавателен
протокол. По делото се претендирани такива за периоди 25.05.2017 г. –
26.06.2019 г. /вкл./ и 30.04.2017 г. – 05.05.2020 г. /вкл./, които не са включени
4
в цесията и не са преминали като вземания в патримониума на ищеца. Той не
е техен титуляр дори като акцесорни на главното вземане, тъй като договорът
не е пораждал правно действие за главница след 2012 г., поради нищожността
му, съответно нито главни, нито акцесорни вземания за периоди, каквито се
претендират в настоящото производство, са валидно прехвърлени на ищеца.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основните възражения на дружеството се отнасят до това, че в
хода на делото е било доказано валидно възникнало правоотношение между
ЕМ. К. ЗЛ. и „Банка ДСК“ ЕАД по Договор за кредит за текущо потребление
от 26.06.2009г., както и валидната промяна на страната на кредитора чрез
Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 12.07.2012г., сключен
между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Въвежда
оплакания, че Районният съд е достигнал до неправилни изводи относно
въпроса за предсрочната изискуемост, затова че не била обявена надлежно на
длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК. Обръща
внимание, че с исковата молба, подадена на 05.05.2020г. пред Районен съд –
Пловдив „ОТП Факторинг България“ ЕАД е посочило в цена на иска
единствено и само падежирали и непогасени вноски по погасителния план
към Договора за кредит от 26.06.2019г. Вноските, които се претендират не са
погасени по давност към датата на подаване на исковата молба, поради което
длъжникът дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по
отношение на която е настъпил падежът. На следващо място, жалбоподателят
възразява, че Районният съд неправилно е възприел, че тъй като в Приемо –
предавателния протокол към Договора за цесия от 12.07.2012г. е посочена
сума за главница и лихви, които са обективирани в издадения в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист, то цесионерът е придобил единствено
тези вземания. Поддържа, че този протокол касае вътрешните правила и
5
процедури на дружеството, доколкото чрез него се определя и самата
покупна цена на всяко посочено вземане. Предвид, че заповедта по чл.417 от
ГПК и изпълнителният лист са били обезсилени с влязло в сила Определение
№ 3924/26.04.2017г., то затова за „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
възникнала необходимостта от завеждане на осъдителен иск.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
На 26.06.2009г. е сключен Договор за кредит за текущо потребление между
„Банка ДСК“ ЕАД и ЕМ. К. ЗЛ., ведно с Общи условия и погасителен план, с
който е предвидена възможност за настъпване на предсрочна изискуемост в
отношенията между страните по отношение на заетата сума в цялост. На
12.07.2012г. е сключен договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и за „ОТП
Факторинг България“ ЕАД за придобиване на процесното вземане. Налице е
потвърждение от „Банка ДСК“ ЕАД до „ОТП Факторинг България“ ЕАД за
прехвърляне на вземанията. На базата на изрично пълномощно от „Банка
ДСК“ ЕАД е предприето действие от „ОТП Факторинг България“ ЕАД по
изпращане на уведомително писмо до длъжника за цесията. Към делото е
приложено известие за доставяне, изд. от „Български пощи“ /на л.26/, от
което се установява, че не е връчено на длъжника, а е оформено с отбелязване
в графа „пратката е непотърсена“ /24.08.2012г./. По делото, ищецът „ОТП
Факторинг България“ ЕАД поддържа с исковата молба, заведена на
05.05.2020г., че е настъпил крайният срок за погасяване на кредита на
26.06.2019г., поради което и длъжникът – кредитополучател дължи всички
незаплатени суми. Според съда, тези въведени доводи не могат да бъдат
споделени, тъй като независимо, че в мотивите на Заповед №
11971/14.10.2011г. по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 17835/2011 г. на РС - Пловдив
е записано, че кредитът е превърнат в „предсрочно изискуем“, това не е така,
защото липсват доказателства за връчване на длъжника на нарочно
уведомление /не е изпълнен субективният елемент по обявяване на
предсрочна изскуемост/. В тази насока, съществено за отбелязване е, че
заповедта по чл.417 от ГПК не е стабилизирана, тъй като заедно с издадения
на 18.10.2011г. изпълнителен лист са били обезсилени с влязло в сила на
06.06.2017г. Определение № 3924/26.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 17835/2011г. на
Районен съд – Пловдив поради непредявяване на иск за установяване на
вземането в указания едномесечен срок и недовнасяне на дължимата
държавна такса.
6
С приемо – предавателен протокол от 17.07.2012 г., фигурират
вземания към ответника по договора, в който са посочени размери на
прехвърлените вземания – главница, лихва, разноски, идентични напълно с
тези по обезсилените изцяло заповед за изпълнение и изпълнителния лист,
изд. на 18.10.2011г., поради което и Договорът за цесия от 12.07.2012г. не
легитимира ищеца като нов кредитор на ответника за търсените вземания,
затова защото вземанията по заповедното производство са такива по размер с
оглед на твърденията, че е настъпила предсрочна изискуемост; а всъщност
се установява, че това не е така /поради невръчено увдомление на длъжника/.
По настоящето дело се претендират, както се описа по –горе в
размер на 9 073,18 лева – главница по вноски с падежи 25.05.2015 г. –
26.06.2019 г. /вкл./; 1 021,72 лева – договорна лихва за периода 25.05.2017 г. –
26.06.2019 г. /вкл./ и 2 058,01 лева – наказателна лихва за периода 30.04.2017
г. – 05.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата. Всички тези
вземания са претендирани при условията на настъпил краен падеж, което
условие обаче не може да санира изначалната нищожност на прехвърлянето
на вземания с Договора за цесия, тъй като валидността й се преценява към
момента на сключването. След като и сумите за лихви не са били
прехвърляни, то в такъв случай и настоящият ищец/ сега жалбоподател не е и
техен титуляр.
Решението се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Разноски не се претендират от въззиваемата страна, а няма и
данни по делото да са направени такива.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 262389/21.10.2021г. по гр.д.№
4809/2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXI гр.с.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8