Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 05.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен
съд, гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито съдебно
заседание на 15.02.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Г.
Ваня Иванова
при секретаря Ц. Павлова разгледа докладваното от съдия Г. в. гр.
д. № 589 по описа на съда за
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от М.Д., чрез адв. Р., против частта от решение № 32 от 27.05.2016г.,
постановено по гр.д. № 1051/2011г. по описа на РС – гр. Сливница в първа фаза
на делбеното производство, с която е отхвърлен искът му за делба на УПИ ХХ-230
от кв. 44 по плана на гр. Б.. Жалбоподателят
счита, че районният съд е възприел неправилно фактическата обстановка и освен
това неправилно е приложил материалния закон. Навежда и довод за процесуално
нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите му за допустимост на делбата
при конкретната фактическа обстановка. Оспорва приложимостта на забраната,
регламентирана в буква „д“ от т. 1 но ППВС № 2/1982г. Твърди, че тя противоречи
на чл. 134, ал. 2, т. 7 от ЗУТ и на съдебна практика, която цитира. Изтъква, че
делбеният УПИ има достатъчна площ и лице към улица, които позволяват разделянето
му на два самостоятелни парцела. В подкрепа на твърдението си, жалбоподателят
се позовава на заповед № 179/04.10.1999г. на кмета на общ. Б., която, макар и
впоследствие отменена, доказва възможността за обособяване на два нови УПИ от
процесния такъв. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което допуска до делба поземления имот при квоти от по ¼ ид.ч. за него,
¼ ид.ч. за съделителката Л.Т. и ½ ид.ч. за съделителя В.В., като
изключи от делбата И.В. и Л.Г..
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от съделителката Л.Т., която заявява, че няма забележки по
обжалваното решение и не е предявявала претенция за разделяне на процесния
парцел – УПИ ХХ-230 по плана на гр. Б.. Твърди, че баща й – М.Д. е предприел
действия по разделянето му без нейно знание и съгласие. Моли съда да разпореди
на Д. да възстанови електрозахранването на съсобствената им триетажна сграда.
Представя нотариална покана в този смисъл. Изразява становище за потвърждаване
на обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от съделителите Л.Г. и И.Г., които считат, че обжалваното
решение следва да бъде потвърдено. Сочат, че заповед № 179/04.10.1999г. е била
отменена. Молят съда да разпореди на М.Д.
да възстанови електрозахранването на триетажната сграда.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор и от съделителя В.И.В., който споделя изводите на
първоинстанционния съд и счита обжалваното решение за правилно и
законосъобразно. Подчертава, че заповед № 179/04.10.1999г. е била отменена.
Моли съда да потвърди обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. Г., който поддържа въззивната
жалба и възпроизвежда изложените в нея доводи. Изтъква, че сградите –
изключителна собственост на отделните съделители – са разположени по начин,
който позволява разполагането им в два самостоятелни парцела, като за целта се
оформи улица- тупик.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата
Л.В. се явява лично и с пълномощниците си адв. Й.Г. и адв. М.Г..
В
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите И.В.В., И.В.В.
и В.В. не се явяват. Представляват се от адв. Й.Г. и адв. М.Г., които оспорват
жалбата, поддържат отговорите на въззивната жалба и молят съда да я остави без уважение
като потвърди обжалваното решение. Оспорват твърденията в нея, че по делото
имало приета експертиза за поделяемост на имота и твърдят, че имало такава в
обратния смисъл. Считат, че понастоящем няма възможност, с оглед разположението
на сградите, той да бъде разделен така, че всеки от новообразуваните имоти да
има достъп до улица. Намират, че единственият начин за подялба е да се отчужди
част от имота за прокарване на улица- тупик, което би могло да стане по взаимно
съгласие на всички съсобственици в имота, а в случая съделителката Л.Т.
възразява. В нотариалния акт за дарение имало учредено право на преминаване, но
не и за прокарване на улица. Представят писмена защита, вкл. и от името на И.Г.В.,
с която жалбата се оспорва. Акцентира се върху отмяната на заповед №
179/04.10.1999г. и се твърди, че делба на поземления имот с отнемане на част от
него за улица- тупик може да стане само при взаимно съгласие за промяна на
регулацията и не може да бъде натрапвано на страните по административен или
съдебен ред. Подчертава се и становището на съделителката Т., изразено в
молбата й от 09.11.2016г.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
спора е коректно установена и изчерпателно описана в обжалваното съдебно
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда повторно в настоящия
съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са
събирани доказателства. С оглед представените доказателства за настъпила в хода
на процеса смърт на съделителите В.И.В. и Л. (Л.) Г., съдът е конституирал техните
наследници, които все още не са участвали на собствено основание като страни в
производството, а именно – Л.И.В., И.В.В., В.В.В. и И.В.В..
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По
валидност
В случая обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване
на правото на иск за делба, а същевременно са липсвали отрицателни такива.
ІІІ. По
същество
Решението се обжалва единствено в частта му, с която е
отхвърлен искът за делба на
УПИ ХХ-230 от кв. 44 по плана на гр. Б.. В останалите части, с които е отхвърлен искът за делба
на едноетажна пристройка с навес и за делба на първи и втори надпартерен етаж
на триетажната жилищна сграда, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решаващите мотиви, довели до постановяване на
отхвърлително решение в обжалваната му част, са свързани с наличието на
хоризонтална етажна собственост в делбения УПИ и произтичащата от това забрана
за негова подялба. Съответно, аргументите във въззивната жалба се концентрират
върху особеностите на конкретния случай, които, според жалбоподателя,
преодоляват тази забрана и обуславят допустимост на поисканата делба.
Настоящият съдебен състав намира, че спорният въпрос има
два аспекта: дали построените сгради в УПИ ХХ-230 са изключителна собственост
на отделни съделители, и дали този факт (ако е налице) е пречка пред подялбата
на поземления имот.
1. Относно собствеността на
сградите.
1.1. Едноетажна основна жилищна сграда
с площ 72,60 кв.м. и пристройка с навес
Съгласно основното
заключение на в.л. Я. (л. 129 от първоинстанционното дело), означената с № 1
сграда е с разрешение за строеж от
Съгласно първото
допълнително заключение на в.л. Я. (л. 161 от първоинстанционното дело), сграда
№ 11 е масивна пристройка към сграда № 1, през която се осъществява достъпа до
последната, а сграда № 12 е навес, две от фасадите на който се оформят от
североизточната стена на сграда № 1 и югоизточната стена на сграда № 11.
Съгласно второто допълнително
заключение на в.л. Я. (л. 196 - 198 от първоинстанционното дело), пристройката
не може да изпълнява функциите си самостоятелно и не представлява самостоятелен
обект по смисъла на ЗУТ.
При тези данни
съдът намира, че сграда № 1 е изключителна собственост на съделителя В.И.В.
(починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците си по
закон Л.И.В., И.В.В., В.В.В. и
И.В.В.), а сгради №
11 и № 12 са функционално и архитектурно свързани с нея и не съставляват
самостоятелни обекти на правото на собственост, а са присъединени към основната
сграда принадлежности (арг. от Решение
№ 137 от 17.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2008 г., II г. о., ГК, Решение № 316 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. №
217/2012 г., II г. о., ГК, Решение № 61 от
13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 291/2011 г., I г. о., ГК).
С оглед
гореизложеното, едноетажната основна жилищна сграда с площ 72,60 кв.м. и
пристройката с навес към нея са били изключителна собственост на съделителя В.И.В.,
а понастоящем – на наследниците му по закон Л.И.В., И.В.В., И.В.В. и В.В.В..
Този извод се
потвърждава и от мотивите на първоинстанционния съд, с които е отхвърлен искът
за делба на пристройката. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в
сила, като по този начин разрешава със сила на присъдено нещо между страните по
делото въпроса за нейната собственост.
1.2. Триетажна жилищна сграда с площ със
ЗП от 71,34 кв.м. и РЗП от 202,54 кв.м.
Съгласно основното
заключение на в.л. Я., (л. 130 от първоинстанционното дело), тази сграда е
означена с № 8 на приложената скица. Според вещото лице, на мястото, в което (частично)
е ситуирана сградата, е имало предходна издадена виза от 1990г. за стопанска
постройка с площ от 36 кв.м., но няма данни за реализиране на това
строителство. Вместо това, през 1992г. било издадено разрешение за строеж на
вилна сграда със ЗП от 55,82 кв.м. и РЗП от 117 кв.м. на същото място, на което
понастоящем е разположена триетажната жилищна сграда.
Съгласно т. 1 и 3
от първото допълнително заключение към СТЕ (л. 161 - 165 от първоинстанционното
дело), налице е частично застъпване между площта на несъществуващата към
момента стопанска сграда и площта на първия етаж на триетажната жилищна сграда.
Направен е извод, че стопанската сграда не е инкорпорирана в първия етаж на
триетажната сграда, при условие, че проектът е спазен.
При тези данни,
съдът намира, че стопанска сграда въобще не е била изграждана съгласно
разрешението за строеж от 1990г., а триетажната жилищна сграда е била построена
в резултат от процедурата, проведена през 1992г. В тази насока следва да се
споделят мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият съдебен
състав препраща на основание чл. 272 от ГПК.
За да формира извод
относно правото на собственост върху така построената сграда, съдът взе предвид
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 от ЗТСУ (отм.) и съдебната практика (Решение № 1197 от 3.11.2008 г. на ВКС по
гр. д. № 3338/2007 г., IV г. о., Решение
№ 381 от 14.03.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1376/99 г., IV г. о.), учредяването на право на
строеж между роднини по права линия (както в настоящия случай) може да стане и по
облекчен ред – чрез нотариално
заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската
администрация, вписано и в нотариалните книги.
В случая, на
29.05.1992г. И.В.Г. е дал нотариално заверено разрешение за право на строеж на
дъщеря си Б. Д. за построяване на сграда с площ 45 кв.м. в притежавания от него
парцел ХХ-230. По делото няма данни, дали към този момент парцел ХХ-230 е бил
негова лична собственост или е притежаван в режим на СИО между И.Г. и съпругата
му Л. (Л.) Г.. Втората хипотеза е по- вероятна с оглед съвместно извършеното от
съпрузите дарение на този имот през 1994г., но и в двата случая
разпоредителното действие следва да се приеме за надлежно извършено: в първия
случай – от единствения собственик на имота, а във втория случай – на основание
чл. 22, ал. 3 от СК (отм.) и поради липсата на данни, неучаствалият в сделката
съпруг да я е оспорил по исков ред. Налице е и допълнителната предпоставка по
чл. 56, ал. 2, т. 2 от ЗТСУ (отм.), тъй като върху документа се открива
отбелязване за вписване на разрешението в нотариалните книги под №
721/29.05.1992г. По тези съображения съдът намира, че правото на строеж в полза
на Б. Д. е било надлежно учредено.
На основание чл.
63, ал. 1 от ЗС, сградата, построена в съответствие с така учреденото право на
строеж, е станала собственост на Д.. По делото няма данни, но страните не
спорят, че към този момент тя е била в брак с М.Д. – извод, който косвено се
подкрепя от фамилното име, с което тя е записана в обсъденото по- горе
нотариално заверено разрешение. Независимо от това, сградата не е придобита в
режим на СИО между М.Д. и Б. Д., тъй като правото на строеж е учредено
безвъзмездно, т.е. по дарение. Следователно, то е лична собственост на Б. Д.
(арг. от чл. 20, ал. 1 от СК – отм.), а неговият правен режим предопределя и
правния режим на построената сграда, доколкото тя е съобразена с обема на
правото на строеж.
Видно
от основното и от първото допълнително заключение на в.л. Я., обаче, сградата
надхвърля зададените параметри, като реалната й застроена площ е 71,34 кв.м., а
разгърнатата застроена площ - 202,54 кв.м. В такъв случай юридическият статус
на надвишението се определя съобразно разрешенията, дадени с цитираната по-
горе задължителна съдебна практика (от Решение № 137 от 17.08.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 3954/2008 г., II г. о., ГК, Решение № 316 от 20.05.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 217/2012 г., II г. о., ГК, и Решение № 61 от 13.02.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 291/2011 г., I г. о., ГК). Решаващ фактор за извод в тази насока е обособеността
на построеното извън обема на правото на строеж: ако представлява самостоятелен
обект по строителните правила и норми, то се придобива по приращение от
собственика на земята (чл. 92 от ЗС), а в обратния случай се придобива от
собственика на главната вещ, към която се присъединява (чл. 97 от ЗС).
В
конкретния случай, по делото няма данни, дали триетажната сграда е еднофамилна
или многофамилна, нито дали отделните етажи от нея могат да бъдат самостоятелни
обекти (жилища) по смисъла на чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. Поради това и с оглед
заключението на в.л. Я., че конструкцията на първия етаж първоначално не е била
предвидена за изграждане на триетажна сграда (л. 162 от първоинстанционното
дело), съдът намира, че сградата е предвидена като еднофамилна, а вторият и
третият етаж от нея не съставляват самостоятелни обекти на правото на
собственост.
По
така изложените съображения, независимо от неспазване на ограниченията,
въведени с учреденото право на строеж, цялата триетажна сграда е била придобита
еднолично от Б. Д.. Съответно, след нейната смърт, сградата е придобита от
наследниците й по закон (М.Д. и Л.Т.) при равни квоти, но не и от останалите
съделители в настоящия процес.
На
последно място следва да се има предвид, че с първоинстанционното решение е
отхвърлен искът за делба на тази сграда поради това, че липсва съсобственост
върху нея между ищеца и втория, третия и четвъртия ответник. В съответната си
част решението не е обжалвано и е влязло в сила, като по този начин разрешава
със сила на присъдено нещо между страните по делото въпроса за нейната
собственост. Поради това, дори настоящият съдебен състав да беше достигнал до
различни правни изводи за правото на собственост върху тази сграда, те не биха били
в състояние да променят правното положение, установено със сила на присъдено
нещо между страните.
По така изложените съображения, съдът намира, че
основната едноетажна жилищна сграда с пристройка и навес към нея е индивидуална
собственост на съделителя В.И.В. (респ. на наследниците му по закон Л.И.В., И.В.В., И.В.В. и В.В.В.), а триетажната жилищна сграда е съсобствена само между съделителите М.Х.Д.
и Л.М.Д. – Т.. Това означава, че в съсобствения урегулиран поземлен имот има
две сгради – самостоятелни обекти на собственост, всяка от които е съсобствена
между различни групи съделители, които общо са съсобственици на поземления
имот.
2. Относно отражението на
собствеността на сградите върху допустимостта на делбата на УПИ ХХ-230.
Съгласно т. 1, б. „г” и „д” от
Постановление № 2 от 4.V.1982 г. на Пленума на ВС, недопустима е делбата на
съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са
изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни собственици (хоризонтална
етажна собственост), като даденото разрешение по букви „г” и „д” е еднакво,
независимо дали съсобствеността върху парцела (поземления имот) е възникнала по
регулация или не. В същия смисъл е и трайната съдебна практика (напр. Решение №
190 от 26.03.2004 г. на ВКС по гр. д. 703/2003 г., I г. о., Решение № 691 от
16.III.1978 г. по гр. д. № 3158/77 г., I г. о., Решение № 393 от 24.04.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 921/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 1132 от 7.10.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 4813/2007 г., V г. о., Решение № 101 от 11.02.2009 г. на ВКС по
гр. д. № 461/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 1183 от 1.11.2000 г. на ВКС по
гр. д. № 57/2000 г., II г. о., Определение № 467 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр.
д. № 368/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 99 от 24.02.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 1162/2008 г., V г. о., ГК, Решение № 880 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. №
701/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 192 от
26.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 409/2012 г., II г. о., ГК, последното от които е
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
В опит да обори горната съдебна
практика, неправилно жалбоподателят се позовава на Решение № 341 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. №
1211/2008 г., I г. о., ГК, поради следните съображения:
·
На първо място, това решение е постановено не в първа, а във втора фаза на
делбеното производство.
·
На второ място, то разкрива съществено различна фактическа обстановка спрямо настоящия казус
– настъпила смърт на съделител след първа фаза на делбата и последващи
транслативни сделки с вещи от делбената маса, довели до преразпределение на
правата върху поземления имот. Това обстоятелство е довело до отмяна на
второинстанционното решение на неотносимо към настоящия случай основание, а
именно – че „въззивният
съд не е обсъдил тази концентрация в правата върху дворното место, извършена в
хода на производство по втората фаза на делбата, възникнала на основание
юридически факти, които е следвало да бъдат съобразени от съда, извършващ
делбата на основание чл. 188, ал. 3 от ГПК
(отм.)“.
·
На трето място, решаващата специфика на този казус, която го отличава от
настоящия, е наличие на започната процедура за изменение на плана по чл. 201 от ЗУТ, която, според ВКС, е следвало да бъде довършена. В случая, обаче, висяща
процедура по чл. 201 от ЗУТ липсва, а резултатът от предходна такава е бил
отменен по съдебен ред, което изключва възможността за прилагане на цитираното
решение по аналогия.
По всички горни съображения
съдът намира, че обективираните в това решение положения са строго специфични,
обвързани са с конкретна фактическа обстановка, и са неприложими към настоящия
казус.
Неоснователно е и позоваването на
жалбоподателя на Решение № 504 от 24.IХ.1996 г. по гр. д. № 376/96 г., I г. о.
на ВКС. Постановеният с него правен резултат е обоснован със съществено
отклонение от хипотезата, разгледана в цитираното по- горе ППВС, а именно –
наличие на вече одобрен дворищнорегулационен план, по силата на който от
съсобствения поземлен имот са образувани нови парцели, във всеки от които
попадат самостоятелните сгради на страните в делбеното производство. В мотивите
на решението изрично е посочено, че приложното поле на разясненията, дадени в
т. 1 на ППВС № 2/82, се изключва само с оглед на така очертаното отклонение,
без да се оспорва валидността на тези разяснения и постоянната съдебна практика
в същия смисъл.
До идентичен извод достига и
практиката по чл. 290 от ГПК, обективирана в Решение № 227 от 16.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 316/2010 г., I г. о., ГК, което неправилно се цитира от
жалбоподателя в подкрепа на застъпваната от него теза. В това решение е прието,
че разрешението, дадено в Решение № 504 от 24.IХ.1996 г. по гр. д. № 376/96 г.,
I г. о., „не изключва принципната
позиция, изразена в т. 1, б. "д" и "е" на ППВС № 2/1982 г.,
че делбата на дворно място, имащо статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.
1 от ЗС, е недопустима, но държи сметка и за това, че в един по-късен момент
общото дворно място е разделено на два нови парцела /сега УПИ/, във всеки от
който попадат сгради, лична собственост на отделни съделители”.
В същия смисъл е и Определение №
467 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 368/2009 г., II г.о., в което се подчертава
специфичността и изключителността на хипотезата, разгледана в Решение № 504 от
24.IХ.1996 г. по гр. д. № 376/96 г., I г. о. Изразено е принципно становище, че
това е хипотеза, „при която по реда на
съответния закон за устройство на територията преди приключване на първата фаза
на делбеното производство от общия съсобствен урегулиран имот по
административен ред са образувани два самостоятелни урегулирани имота”.
Необходимостта от предходно
обособяване на отделни имоти от съсобствения поземлен имот по административен
ред като предпоставка за допускането му до делба е изтъкната и в Определение №
710 от 16.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 573/2009 г., I г. о., ГК, и в Решение №
99 от 24.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2008 г., II г. о., ГК.
От анализа на така цитираната
съдебна практика може да се изведе общ принцип, че преодоляване на забраната по
буква „д“ от т. 1 на ППВС № 2/1982 г. е допустимо само при реално обособяване
по административен ред на самостоятелни поземлени имоти, обслужващи отделни сгради,
което обособяване е вече налично и съществуващо към момента на приключване на
устните състезания в първата фаза на делбеното производство. И обратно: при
липса на такова обособяване, следва да се спазват указанията, дадени в ППВС №
2/1982 г.
В конкретния случай не се твърди
и не се доказва реалното обособяване на отделни УПИ от делбения поземлен имот
към момента на приключване на устните състезания по делото. Хипотетично възможното
обособяване на такива УПИ (за което косвено свидетелства отменената заповед № 179/04.10.1999г. на кмета на общ.
Б.) представлява
бъдещо несигурно събитие, поради което и с оглед горните съображения то е
ирелевантно за изхода на спора.
От друга страна, принципната възможност
за реално разделяне на делбените имоти не е предмет на решението по чл. 344 от ГПК, поради което съдът не е бил длъжен да дава указания на страните за
доказване на това обстоятелство, нито служебно да предприема действия за
неговото установяване. Наистина, както се посочи по- горе, ако е имало висяща
процедура по чл. 201 от ЗУТ, съдът е следвало да я вземе предвид, вкл. и като
спре производството по искане на страните до нейното довършване. Също така, не
би имало пречка, такава процедура да се проведе и със съдействието на съда в
рамките на първата фаза от делбеното производство. След като, обаче, започната процедура
по чл. 201 от ЗУТ няма, а и страните не са поискали спиране на производството за
иницииране на такава, нито дори назначаване на експертиза в подкрепа на
твърденията си за възможна реална поделяемост на процесния УПИ,
първоинстанционният съд не е бил длъжен да изследва служебно този въпрос и да
събира доказателства по него, нито да го взема предвид при постановяване на
решение по допускане на делбата. Обратното би означавало да се наруши диспозитивното
начало в гражданския процес, а също и да се компрометира съдебната делба като
двуфазно производство със строго разграничен предмет на всяка от двете фази.
При тези данни настоящият съдебен
състав намира, че няма основание за отклонение от задължителната съдебна
практика по чл. 130, ал. 2 от ЗСВл и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от
19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, вр. чл. 290 от ГПК. Към
момента процесният УПИ все още съставлява обща част по смисъла на чл. 38 от ЗС
поради което и на основание Постановление № 2 от 4.V.1982 г. на Пленума на ВС, Решение
№ 227 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 316/2010 г., I г. о., ГК, и Решение № 192 от 26.09.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 409/2012 г., II г. о., ГК, делбата му е недопустима.
Като е достигнал до същия правен
извод, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което
следва да бъде потвърдено в тази му част.
ІV. По
разноските
Разноски не са
претендирани от страните, поради което съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
32/27.05.2016г., постановено по гр.д. №
1051/2011г. по описа на РС - гр. Сливница, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която е отхвърлен искът за делба на УПИ ХХ-230 от кв. 44 по
плана на гр. Б..
В останалите части решение № 32/27.05.2016г.,
постановено по гр.д. № 1051/2011г. по описа на РС - гр. Сливница, не е обжалвано и е влязло в сила.
Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчване на препис
от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.